Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Есе
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Форматиране
moosehead (2013)
Източник
От сина на автора

Издание:

Иван Давидков

Кафенето на клоуните

Есета, етюди, наблюдения и дневник от 1989 г.

 

Издателство „Нов Златорог“, 1995 г.

ISBN 954-492-088-9

История

  1. — Добавяне

В пролетните утрини високо в небето над нашия двор се появяваше орел. Крилете му светеха от изгрева, когато правеше своите широки кръгове, а на мен ми се струваше, че махането на крилете му раздухваше невидим небесен огън, който обгръщаше със сияен контур тая тържествено понесена в небето птица.

Орлите обикновено идваха откъм чуките над Помеждин и Горна Лука. Едни изчезваха на север — към Дунавската равнина, а тоя — навярно всеки ден един и същ — оставаше да се вие над хълма, до който се докосваше нашият двор.

Такива орли сега могат да се видят само в клетките на зоологическите градини. Стоят те там, вкопчили нокти в ръждивите железа, перата им са изгубили небесния си блясък, и само в кръглите жълти очи се разгаря пламък, когато погледнат към изгубените завинаги планини.

Нашият орел отначало кръжеше много високо и ми изглеждаше дребен като сойките, които се носеха над двора, подмятани от вятъра, но изведнъж той се спускаше към земята, сякаш слизаше на по-нисък небесен етаж, и отново започваше своите кръгове. Сянката му пълзеше по тревата и когато се докоснеше до квачката ни, прибрала пиленцата под крилете си, тя тревожно поглеждаше към небето и издаваше дълъг, тревожен звук, който беше сигнал за беда.

След минута се чуваше свистене, сякаш от висините падаше камък — и квачката, вкопчена от ноктите на неканения пришълец, изчезваше с него в небето.

Когато няколко наши квачки бяха грабнати от орела и пиленцата им, останали сираци, по цял ден писукаха из двора, защото другите кокошки ги кълвяха и ги пъдеха от своите рожби, баща ми една сутрин откачи едноцевката от стената и като стегна на кръста си патронташа, сякаш се готвеше да отива на далечен лов, заслиза по стъпалата. Съзрял в небето току-що появилия се орел, той прекоси двора и застана в подножието на баира, откъдето се откриваше широк простор и можеше добре да наблюдава реенето на орела. По израза на лицето му разбирах, че тоя полет го възхищава, че той се радва на бавно диплените в небето кръгове, които бяха невидими, но се долавяха в звънтенето на въздуха.

Навярно баща ми щеше да постои така и да се върне в къщи, без да снеме пушката от рамото си, но аз, застанал до него, си казвах: „Защо го гледа, а не се прицели така, че да се разхвърчи перушината на тоя злосторник?…“ Сякаш доловил тая моя мисъл, баща ми вдигна пушката (усетих как погледът му се плъзна по цевта), плавно се извъртя, следейки спиралите на орела, и като изтъня и се издължи, сякаш цевта на пушката го изтегли към небето, дръпна спусъка. Чу се тъп звук. Лъхна ме мирис на изгорял барут. А орелът продължаваше да се вие, сякаш нищо не се беше случило. Но това трая само няколко мига. Птицата размаха криле (досега тя само се плъзгаше във въздуха), потърси опора в небето, но то, прокъсано от изстрела, се отвори под орела и той изострен като черен пламък в своя последен полет, се понесе към земята. Тупна на няколко крачки от мен, подскочи от удара и се обърна по гръб. Видях бялата перушина на корема му, видях хищно присвитите нокти и острия крив клюн, който ме накара да потръпна. Орелът бавно умираше и следеше с поглед движенията ми. Няма да забравя тия очи, изпълнени с болка и молба за помощ. Те бяха широко отворени, жълти като залезното небе, което съм съзерцавал лете над планината, и това небе сега бавно угасваше, посипано от пепелта на изчезващия живот.

Татко ми даде да нося орела. Държах го за крилетете бяха много по-дълги от моите разперени ръце — окървавеното тяло се поклащаше и аз залитах, но вървях гордо, защото вярвах, че всички съседски деца сега ме гледат със завист. За съжаление те още спяха в тая ранна утрин и никой не видя моето триумфално прекосяване на двора.

Баща ми реши да подари орела на нашето училище. Нека го препарират — да го гледат децата в часовете по зоология. Но мама решително възрази. Тоя смален от смъртта, приплеснат на пода хищник беше отнесъл в небето най-хубавите й кокошки и маминото отмъщение не завършваше с неговото прострелване. Тя донесе нож. Дълго се мъчи, докато успя да отреже крилата, защото перата се съпротивляваха и скриптяха под острието.

С тия крила тя метеше нощвите — метеше ги енергично, обгърната от разлетялото се брашно и в погледа й долавях удоволствието на човек, който е успял да си отмъсти.

А аз сутрин излизах на двора и вдигах очи към небето. То беше все така дълбоко и сияйно, но сега ми изглеждаше глухо и празно. Нямаше я долетялата откъм далечните планини птица, не долавях как едва чуто позвъняват нейните докосващи се плавни кръгове, сянката й не се плъзгаше край мен, напоена с мирис на планински пасища.

Кокошките вече бяха спокойни. Те вървяха с походка на балерини, къткаха своите рожби и пиленцата димяха край тях като духнати от вятър глухарчета.

А в мен оставаше празното утринно небе и аз разбирах, че нещо величествено е изчезнало от моя живот, което идващите години едва ли ще ми върнат.

 

14 септември 1989

Край