Емилио Салгари
Отец Креспел в Лабрадор (5)

Глава IV
ХЕКАТОМБА

Лоша съдба преследваше моряците и пътниците на потъналия кораб. Тя проваляше всичките им планове, отнемаше надеждите им.

На следния ден, когато се събудиха, над брега вилнееше страхотен ураган. Айсберги падаха от всички страни и всякаква връзка с Лабрадор и брега бе прекъсната. Проектът им засега се проваляше. Бяха осъдени отново да се подчинят на капризите на времето и да чакат неизвестно докога.

Изминаха седмица, две, три, без времето да се подобри. Урагани биваха последвани от нови, по-страшни, които заплашваха да разбият ледения блок. За щастие обаче той все още устояваше.

Студът се засилваше, а с него и мъките на нещастниците.

Към първи февруари тюленовата мас привърши. Другите припаси — също. Гладът вече бе надвиснал над седемнадесетте корабокрушенци, които бяха станали само кожа и кости, покрити с рани от скорбута.

На десети февруари трима души, до крайност изтощени от глада и болестта, починаха. Това бе един от най-тежките дни за останалите.

Тези три трупа останаха два дни, изложени на снега и ветровете. Всичките бяха толкова отпаднали, че никой от тях не можеше дори да се помръдне, камоли да погребе другарите си.

Три дни по-късно, със сетни сили, тримата мъртъвци бяха погребани в една дупка, издълбана в леда. Отец Креспел завърза два пръта на кръст и го заби над гроба им.

На петнадесети февруари още един моряк се прости завинаги с другарите си и се отърва от мъките.

Скорбутът и гладът вършеха своето.

На двадесет и четвърти февруари отец Креспел със сълзи на очи съобщи на останалите, че от припасите не е останало нищо.

Тази ужасна новина вцепени всички. Те нямаха сили дори да реагират на зловещата новина. Кърмчията и още един моряк, които все още не бяха съвсем отпаднали и скорбутът не ги измъчваше, се надигнаха и излязоха от колибата.

— Къде отивате? Искате да ни напуснете ли? — с тих упрек се обърна към тях отец Креспел.

— Не, отче — отвърна кърмчията. — Ще си опитаме отново късмета.

— И какво смятате да правите?

— Ще се опитаме да достигнем брега. Може би във фиорди-те ще намерим миди.

— Но бурята се разразява все повече.

— Да умрем тук или в реката е едно и също.

— Аз ще ви придружа.

— Опасно е. Може да загинете по пътя.

— Все още мога да върша нещо. Нали трябва да помогнем на тези нещастници!

— Тогава елате, отче.

Тръгнаха през ледовете с намерението да стигнат непременно до брега. Бурята бе в разгара си. Издигаше цели ледени планини и ги разбиваше една в друга. Но гладът ги тласкаше все по-нататък.

Изведнъж отецът, който не беше така пъргав като другарите си, скачайки от лед на лед, загуби равновесие и падна във водата. Но достатъчно съобразителен, той се хвана здраво за леда.

Другарите му бяха отишли доста напред и когато се обърнаха, видяха, че е изостанал. Наложи се да се върнат и да го изтеглят от водата, преди да е замръзнал.

След като преодоляха върволица от опасности, те успяха да достигнат най-сетне до фиорд, който навлизаше дълбоко в брега.

Започнаха да разчупват ледовете и да вадят миди, които, за щастие, бяха в огромни количества.

Събраха, колкото можеха да носят, хапнаха и те малко, за да се подкрепят, и побързаха да се върнат при другарите си и да им занесат останалите.

Но колко дни можеха да издържат с тях? Бяха толкова изгладнели, че още на втория ден от мидите не бе останало нищо. Отново се оказаха жертви на глада. А ураганът вилнееше така страховито, че бе невъзможно да се излезе от колибата.

На третия ден положението беше повече от трагично. Освен свещеника и трима-четирима моряци, останалите не можеха дори да се помръднат. Краката им бяха измръзнали и гангренясали, а телата им — покрити с вонящи рани.

На двадесет и втори февруари почина още един от тях.

На двадесет и шести една бяла мечка се появи около колибата. Кърмчията и още двама моряци излязоха да я преследват, с надеждата, че ще успеят да я убият, но тя бързо се отправи към брега, а изнемощелите преследвачи не успяха да я настигнат и тя не се появи повече.

На двадесет и седми февруари, след като ураганът престана да вилнее, корабокрушенците решиха на всяка цена да достигнат брега. По-здравите нарамиха своите изнемощели другари и започна най-отчаяното шествие. Жаждата за живот бе по-силна от всичко. Този път преминаването по ледовете не бе толкова трудно, защото студът ги бе споил. Потърсиха миди и след като намериха малко, колкото да залъжат стомасите си, се свиха до една скала.

Докато се мъчеха да направят заслон от сняг и лед за болните, чуха ясно силен човешки вик. Отец Креспел и двама моряци се отправиха по посока на вика и видяха как от една заледена могила изскочи човек, облечен в мечешка кожа. Беше нисък, доста мургав, кожата му лъщеше от някаква мас, имаше строги, ъгловати черти.

— Вижте, човек! — извика отец Креспел. — Спасени сме!… Откъде идваш? — обърна се той към новопоявилия се.

Тъмнокожият не отговори. Гледаше с диво любопитство четиримата мъже, покрити с дрипи, заледени от студа, толкова слаби, че не приличаха на човешки същества. Изненадан ли беше или изплашен?

— Откъде идваш? — повтори въпроса си отец Креспел и продължи: — Който и да си, имай милост и ни помогни!

И той тръгна към него, но дивакът побягна като стрела на север.

Отецът и кърмчията се спуснаха след него, но той бе бърз като елен и скоро се скри зад хълмовете.

— Глупак! — извика кърмчията ядосано.

— Може би този индианец не е виждал хора от бялата раса?

— Невъзможно е, отче. Всички индианци от Лабрадор са имали малко или повече връзки с хора от нашата раса.

— Но как тогава да си обясним бягството му? Ние с нищо не го уплашихме.

— Тези индианци са много суеверни и той сигурно ни е помислил за морски духове.

— Наистина, ние сме толкова окъсани и отслабнали, че приличаме на привидения.

— Изглеждаме доста неблагонадеждни с тези дълги бради и чорлави коси.

— Дали ще се върне?

— Кой знае…

— Може би наблизо има село…

— Ако можехме да определим къде точно се намираме, щях да ви кажа дали наблизо има село.

— Южният бряг на Лабрадор дали е населен с много индианци?

— Много са малко по тези места. Може би този човек идваше от много далече. Те са отлични пешеходци и вероятно е преминал много левги, за да дойде чак дотук на лов за тюлени.

— Още една загубена надежда — въздъхна отец Креспел. — Как ще оцелеем при този студ без храна?

— Смъртта ни преследва, отче.

— Но няма да й се дадем без борба!

— На какво все още се надяваме?

— На зверовете — отвърна тихо отец Креспел и се наведе ниско. — Тихо… погледнете там долу.

Кърмчията и другарите му се обърнаха и видяха от морето да излиза някакво животно, приличащо на огромна котка, дълго около метър и покрито с гъста, лъскава козина.

— Охо, северна лисица — възкликна приглушено кърмчията.

— Лъжете се. Не съм виждал северни лисици с гърбици.

— Лисица е, и то от най-добрите екземпляри. Тази кожа струва най-малко хиляда лири.

— Но тази гърбица?

— Не е гърбица. Това са малките й. Когато плува в морето, тя ги носи на гърба си, за да не ги изгуби.

— Ще можем ли да я убием?

— Ще се опитаме да й пресечем пътя към морето.

Разделиха се и тръгнаха към морето. Лисицата излезе на брега и започна да събира суха трева между камъните, за да направи вероятно леговище за малките.

Когато наближиха на около сто метра от нея, те я заобиколиха, прокраднаха се още по-наблизо и въоръжени само с дървета, започнаха да й нанасят бързи и ловки силни удари по главата.

Този път имаха успех.

Лисицата тежеше около двадесет и пет килограма и беше спасителната храна за моряците. Сега готвач бе отец Креспел, който се постара да нахрани до насита приятелите си с отлично печено.

И наистина те се посъвзеха малко, а за болните от скорбут прясното месо се оказа великолепно лекарство. Но когато храната свърши, а това стана много скоро, болестта се развихри с още по-голяма сила.

На двадесет и осми февруари още един от нещастните корабокрушенци бе отнесен от гангрената и скорбута. Погребаха го в снега.

Така от тридесет души, спасени след корабокрушението, бяха останали само единадесет.

* * *

Най-сетне ледовете започнаха да се топят. Зимата, съкрушена от пролетния вятър, започна да отстъпва. Ледовете се раз-пукваха бързо със силни гърмежи. Големи айсберги потъваха във водата и издигаха вълни, високи колкото цели планини.

Между снежните петна започнаха да се появяват първите хилави арктически цветя: лишеи, мъхове, първите снежни карамфилчета, златни макове. Цъфнаха и първите северни кокичета. Гори!… Нискостеблени, истински джуджета. Тези полярни гори са характерни с жилавите си ниски стебла.

Подобряването на времето не донесе нещо ново за нещастните корабокрушенци. Те все още стояха при скалите, продължаваха борбата с ледовете, телата им бяха покрити с дълбоки рани, лицата — подути и напукани от студения вятър.

Но независимо от всичко още живееха. Поддържаха ги дребните мъхове и оскъдните миди, които кърмчията и отец Креспел намираха в подножието на фиордите.

Вече близо два месеца живееха като обречени, смъртта непрекъснато ги дебнеше. И ето, Господ най-сетне се смили над мъките им. Веднъж, когато и последната надеждица за спасение бе угаснала, пред тях съвсем ненадейно се появи един индианец.

Той беше по-висок от онзи, когото бяха срещнали преди месец, покрит целият с кожа и въоръжен с пушка.

Отец Креспел и кърмчията едва се довлякоха до него и със сетни сили прошепнаха:

— Спасете ни!… Умираме. Гладни сме…

Индианецът веднага бръкна в торбата, която бе метнал през рамо, и извади сушено месо и сухари. Той им ги раздаде по равно.

— Откъде идвате? — запита ги, трогнат от измъчения им вид.

— Спасихме се при едно корабокрушение при остров Анти-кости — отвърна отец Креспел. — Помогни ни, заведи ни при твоите хора.

— Ще ви заведа — каза им индианецът. — Но сте много слаби. Няма да можете да вървите.

— Далече ли е твоето село?

— На двадесет и пет левги оттука.

— Близо ли е до Минган?

— В същата посока е.

— Има ли французи там?

— Да, има неколцина, които ловят тюлени по тия места.

— Ако ни помогнеш да стигнем дотам, богато ще те възнаградим.

— Ще ви заведа, но всички не ще могат да дойдат. Не виждате ли, че другарите ви изобщо не могат да пристъпят.

— Така е, но поне ние двамата с моя другар можем да те придружим. После ще се върнем с лодка, за да приберем и болните си другари.

— Добре, ще ви заведа в Минган. Днес ще ловя тюлени за вас, за да се подкрепите, а утре рано ще тръгнем.

Индианецът, който по всичко изглеждаше, че е добър човек, удържа на думата си. Той успя да убие няколко лисици, морски патици, чайки и един тюлен — предостатъчно храна.

Рано на другата сутрин, още преди изгрев-слънце, отец Креспел, кърмчията и един моряк се сбогуваха с другарите си, като обещаха в най-скоро време да дойдат и да ги вземат. Индианецът вървеше пред тях.

Времето беше слънчево и топло, но земята беше все още покрита с дебела снежна покривка, вече размекната, и трудно се ходеше.

Въпреки това отец Креспел и двамата моряци полагаха отчаяни усилия, за да не изостават от индианеца.

Вървяха целия ден до вечерта. Вече съвсем изтощени, спряха в подножието на един хълм. Но индианецът настойчиво ги подкани да продължат пътя си.

— Невъзможно е. Съвсем сме изтощени — помоли отец Креспел.

— Ако заспим тук, вълците ще ни нападнат и живи няма да останем — настоя индианецът.

— Ще дежурим един по един, докато дремнем малко, и така ще се опазим.

Индианецът отново показа, че не е съгласен с това предложение, но не каза нищо. Отиде до близкия хълм и насече дърва. После изкопа дупка в земята, запали огън и изпече една дива патица, която бе убил през деня.

След като се нахраниха, налягаха около огъня и заспаха. Индианецът, не толкова изтощен, остана буден, за да ги пази с пушка в ръка.

Той не се бе излъгал. Вълците не закъсняха да се появят, като огласиха въздуха със зловещия си вой.

Бяха огромна глутница — тридесет или четиридесет, — много изгладнели. Обикаляха около огъня, но не смееха да приближат.

За да ги сплаши, индианецът на няколко пъти гръмна във въздуха.

Не след дълго се показаха първите лъчи на зората и глутницата си отиде. Чак тогава корабокрушенците се отпуснаха и заспаха.

Когато се събудиха, за тяхна най-голяма изненада те не намериха индианеца край тях.

Къде ли беше отишъл? Може би да убие още някое животно за закуска или да огледа пътя, по който им предстоеше да продължат.

Повикаха го неколкократно, но никакъв глас не им отговори. Кърмчията, който бе започнал да се безпокои, се изкачи на хълма, но не видя никакъв индианец.

— Дали не ни е изоставил? — запита той отеца.

— Но защо? — недоумяваше отец Креспел. — Ние не се отнесохме зле с него, пък и няма основание да се страхува от нас. Ние сме толкова изнемощели.

— Тогава къде може да е отишъл?

— И аз не знам. Да почакаме. Кой знае, може да се върне. Почакаха около час-два, но индианецът не се върна.

— Изоставил ни е — каза кърмчията. — Какво ли го е накарало да ни доведе чак дотук и да ни изостави?

— Може би се е страхувал да ни заведе и тримата в селото.

— Не зная, но мисля, че ако искаме да се спасим, ще трябва да го последваме на всяка цена.

— Но вече сигурно е доста далече.

— Ще вървим, докато ни държат краката.

— Но в коя посока е избягал?

— Следите му са се отбелязали по снега, да тръгнем по тях. Въпреки че бяха страшно изнемощели, поеха по следите.

Вървяха дълго, като правеха неимоверни усилия да се държат на краката си, но не настигнаха индианеца.

Сутринта ги завари на доста голямо разстояние от предишния лагер. Повече не можеха да направят и крачка. Гладът и умората ги бяха победили.

Налягаха под дребните борчета, като залъгаха стомасите си с оскъдните лишеи. За щастие тази нощ вълците не ги безпокоиха.

На сутринта отец Креспел предложи да се върнат на брега, защото се страхуваше да не се загубят, ако навлязат много навътре в полуострова, но кърмчията се противопостави решително:

— Не, не съм съгласен. Ако се върнем на брега, само ще увеличим страданията на нашите другари и ще им отнемем и последната надежда — каза той категорично. — Предлагам да продължим по следите на индианеца. Все още ни извеждат донякъде…

— Ами ако цялото племе не ни приеме и се опълчи срещу нас? Зная, че има индианци, които не приемат бялата раса.

— Няма значение. Аз ще продължа пътя, отче. Ако сте изморен, починете си тук, или ако искате, върнете се на брега. Убеден съм, че трябва да последвам индианеца.

— Но…

В същия миг няколкото пушечни изстрела отекнаха на около половин километър на запад.

— Гърмежи!… Това е знак за нас! — извика кърмчията и скочи.

— Може би са ловци? — неуверено продума отец Креспел. — Господи, дали ще свършат мъките ни?

— Ето! Гърмежите се повтарят…

— Още един.

— Тичайте! Тичайте! — завикаха и тримата.

Те се втурнаха в същата посока, откъдето идваха гърмежите. Бяха съвсем отпаднали, но някаква непозната сила ги крепеше и те продължаваха да тичат нататък, като се държаха един за друг. Знаеха много добре, че ако изпуснеха и този случай, с тях ще бъде свършено.

Гърмежите продължаваха да отекват на интервали, явно, че някой им подаваше сигнали, като се отдалечавате на запад.

— Бързо! Бързо!… — викаше кърмчията с прегракнал от студа глас.

Неочаквано морякът падна.

— Не мога повече — изстена той.

— Напред! — почти изкомандва кърмчията. — Още едно усилие! Не чуваш ли, че пушечните гърмежи се отдалечават и ние ще ги изтървем!

Той изправи другаря си и почти го повлече. Но и свещеникът бе отпаднал съвсем. И тримата, съсипани от това изморително препускане, изтощени до краен предел, щяха да се строполят, когато неочаквано пред тях се изправи някакъв човек и им каза със съвсем спокоен глас:

— Спрете. Окуле Сон ви кани в своята колиба.

Човекът беше индианец. Висок, с издължено лице и орлов нос, с черни очи, с нещо диво в погледа, с дълги коси, които падаха на кичури върху раменете му. Беше облечен с меча кожа и държеше в ръка стара пушка.

— Кой си ти? — запита го кърмчията. — Приятел или неприятел?

— Аз съм Окуле Сон. Главатар на окаките и приятел на белите хора — отговори индианецът.

— А ние сме трима нещастни корабокрушенци, умиращи от глад и изтощение.

— Знам — отвърна му индианецът.

— Откъде знаеш? — попитаха го едновременно и кърмчията, и отец Креспел.

— Знам кои сте и откъде идвате — продължи индианецът. — Човекът, когото срещнахте, ми разказа всичко.

— От твоето село ли е този нечестивец? — попита го гневно кърмчията.

— Той е мой поданик.

— А защо ни напусна?

— Като видял болните ви от скорбут другари, се изплашил, че може да пренесе болестта в нашия лагер.

— Прав е бил да си помисли такова нещо — каза отец Креспел. — Но какво означаваха пушечните гърмежи?

— Аз наредих да стрелят, за да ви покажат правилната посока.

— Значи ти си ни помогнал!

— Да, но няма да мога да доведа вашите другари тук. Миналата година моето племе прекара тази болест и ние доста се борихме с нея. Мнозина загинаха.

— Ние искаме само храна, защото умираме от глад, и един водач, който да ни заведе в Минган. Там има французи, които ще се погрижат за другарите ни.

— Ще имате и едното, и другото. Разчитайте на мен. А сега ме последвайте в лагера.

След малко пристигнаха в индианското село, което се състоеше от двадесетина колиби, обитавани от многолюдни индиански семейства.

Индианците посрещнаха добре корабокрушенците, които след повече от четири месеца виждаха нормален човешки живот — храна до насита и сигурен подслон.

Останаха да си починат два дни, а на третия, водени от един индианец, потеглиха за Минган.

За щастие тази малка колония бе все още населена.

Сънародниците им ги приеха много сърдечно.

Същия ден една лодка с шестима моряци, отец Креспел и кърмчията, напълнена с достатъчно храна, потегли, за да помогне на останалите корабокрушенци.