Иван Давидков
Брюкселски дантели

През деня паяжините са невидими. Усещам ги само с лицето си, ако се спусна по пътеката към реката или ако тръгна през ливадата между глоговете, където са се пробирали каракачанските овце и са оставили по клонките кичури вълна. Паяжинките ме гъделичкат като повей на ветрец, който след миг изчезва от лицето ми.

Но ако тръгна рано сутрин да се разходя из долината, ще ми се стори, че съм попаднал на неочакван празник, където най-изкусни майстори са показали своите дантели. Росата свети, гъсто нанизана по паяжините. Те се поклащат между храстите и везмото им изменя формите си. Ето дантела, която напомня заскрежена гора. Ето друга, в която откривам цъфтене на диви горски череши.

Вървя в това царство на дантелите, където до всяка светнала от росата плетеница се е сгушил паяк и внимателно ме наблюдава, и си спомням за една уличка в Антверпен, цялата окичена с дантели, както тая есенна долина край мене. Една жена седеше до вратата на своето магазинче и очакваше купувачи. Хората бързаха към пристанището — кому ли бяха нужни в суетнята нейните дантели? А тя все чакаше, както паякът чака да се разлюлее мрежата му от заплела се мушица или пеперуда. Седеше под гъстия скреж на дантеленото везмо и очите й, през дебелите стъкла на очилата, се взираха към изчезващите пътници:

— Не отминавайте радостта си, дами и господа! — говореше тя. — Брюкселската дантела е най-добрият спомен от Фландрия.

Но параходите по Шелда протяжно свиреха и гласът на жената се губеше в шума на пристанището.