Павел Вежинов
Белият гущер (10)

5

Плуваше из тях с учудваща лекота, без никакви усилия, водата се плъзгаше неуловимо по гладката му кожа, хладна, ласкава, едва зрима. Нямаше нищо около него освен здрач, който тъмнееше и се сгъстяваше в далечината. И все пак слабите му очи се напрягаха, той бдеше. Не знаеше от какво се страхува, но страхът го изпълваше целия — от празния му стомах до върха на тънките жълти пръстчета. Сам той беше просто един плаващ страх, гладен при това, да, гладен, незадоволен и безпомощен.

И точно в тоя момент съзря рибата. Беше огромна риба, неизмерима в очите му, плаваше бавно в тихата, силна вода, опулена и спокойна. Навярно не беше много гладна, отвори лениво уста, той зърна за миг белезникавата й паст, бледата руменина на хрилете. Навярно бе глътнала нещо невидимо, просто го почувствува с цялото си изтръпнало същество. Той се стрелна бързо към дъното, притисна се в студената лигава тиня. Сега беше сигурен, че е незрим като водата, която все тъй ласкаво струеше край него. Съвършено неподвижен, той видя как над него премина белият твърд корем на рибата. После изчезна от погледа му, усети само слабите тласъци на водата, която рибата правеше с бавните движения на опашката си.

Но той все още лежеше в меката тиня, не помръдваше. Имаше много повече усет, отколкото зрение. Сега знаеше, че от тъмните дълбини прииждат змиите. Скоро ги зърна, движеха се вкупом с мудни, лъкатушни движения, гигантски змии, много по-дълги от рибата. Сега виждаше съвсем ясно жълтите им жестоки очи, но знаеше, че те не го виждат, толкова добре се бе слял е дъното. Змиите не го плашеха така, както рибите, те бяха по-бавни от него, понякога в пристъп на отчаяна смелост той плуваше редом с тях, без да ги изпуска от очите си. И те го виждаха, но никога не го нападаха, знаеха, че е по-бърз от тях, можеше да сменя внезапно и остро посоките си. Змиите се изнизаха бавно над него, после се изгубиха в далечината.

Едва сега той заплува отново, ниско над дъното, по-далеч от полупрозрачната бледина, която просветваше над него. Навярно бе започнал да се храни, без да разбира това, но усещаше дълбоко в себе си приятно засищане и доволство. И точно в той миг го нападна втората риба. Не приличаше на първата, муцуната й бе много остра, устата й пълна със зъби. Едва не го погълна, но той се отмести, рибата профуча край него, като го засегна болезнено с острата си странична перка. Сега знаеше, че ще се опита да повтори нападението — още по-бързо, с повече лакомия и стръв. Беше алчна и пъргава риба, с много силни очи, можеше да го различи дори когато лежи на дъното. Той вече я усещаше зад гърба си, плуваше с отчаяна бързина, все по-нагоре към светлината, към живата спасителна граница с другия свят. Не разбра в кой миг я достигна, нещо ослепително блесна в очите му, усети под себе си горещата груба твърдина на почвата. И в тоя миг се събуди.

Сега той разбираше много добре, че е сънувал. Лежеше по гръб и гледаше хладната руменина на небето, почти осезаема, прозрачна и близка, сякаш се готвеше да нахлуе като вода в тясната им хотелска стая. Страхът, който бе преживял, все още струеше в кръвта му, той ясно усещаше пулса си, който биеше в слепите му очи. Никога не бе имал такъв бърз пулс, толкова жив и неспокоен. Струваше му се, че сърцето му вече няма да се върне към своя невъзмутим ритъм. Обърна се и погледна към другото легло. Кирил спеше с гръб към него, гол до кръста, дишаше спокойно и равно. Навярно и сънищата му бяха спокойни, не го гонеха в дълбините призрачни риби.

Много по-късно те закусваха заедно на терасата в ресторанта. Бяха съвсем сами в сутрешната сянка на дърветата, мраморната мозайка под тях все още излъчваше нощната си хладина. Бяха си поръчали лимонов сок, чай, шунка с яйца. Докато чакаха, поглеждаха към морето, което едва потрепваше зад жълтия ръб на плажа. Денят обещаваше да бъде горещ, бездиханен, без никакво облаче по твърдия емайл на небето. И тъй както си мълчеше, Неси изведнъж каза:

— Аз вече знам какво е страх.

— Какво е? — погледна го бързо младежът.

— Не бих могъл да ти го обясня! — каза недоволно Неси. — Но нещо отвратително и позорно.

— Да, прав си! — каза Кирил. — Страхът е основното, което имаме. Осемдесет и пет процента от човешкото тяло е вода. Деветдесет процента от човешката душа е страх. Тотален страх от всичко, което ни се изпречва — от асансьора до началника.

Неси мълчеше подтиснат.

— И според теб, това какво е? Инстинкт или чувство?

— Не знам какво да ти кажа. Във всеки случай разумът обикновено го поощрява. А да не говорим за въображението. Храбрия човек ние обикновено наричаме безразсъден.

— Искаш да кажеш, че човекът е по-страхлив от животното?

— Разбира се! — отвърна Кирил учудено. — Кравата на пътя изобщо не поглежда към твоя разпенявен автомобил.

— Тогава аз защо нямам страх?

— Нали каза, че имаш?

— То беше насън.

И Неси се принуди да разкаже съня си. Не очакваше, че ще направи такова силно впечатление на Кирил. Той го слушаше, без да помръдне, едва ли не с притаен дъх. Когато най-сетне свърши, на масата им настана дълго мълчание.

— Как ти се струва? — запита най-сетне Неси.

— Може да ти се види странно, но навярно това е откъс от твоята историческа памет. Запазила се е някъде из мозъчните клетки като филмова лента в здрава, устойчива касетка. Нещо е преместило пластовете, тя се е вмъкнала в механизмите на съня. Не бих казал дори, че е сън. Фройд според мен е прав, сънищата не са случайни. И все пак се асоциират доста свободно, дори, бихме казали, произволно. А твоят сън е съвършено точен, без никаква деформация.

— Как без никаква деформация? Рибите бяха огромни. Пък и змиите. Такива огромни риби не са известни дори в палеонтологията.

Кирил се усмихна, малко снизходително при това.

— Те не са били огромни! — каза той. — Ти си бил малък.

Тая мисъл беше толкова проста и толкова поразителна, че Неси просто го зяпна.

— Ти никога ли не си сънувал? — попита той. — Нещо подобно? Праисторическо, искам да кажа.

— Не знам. Може би. Сънувал съм например, че летя. А това е още по-странно. В своята безкрайна еволюция човек надали е бил птица.

— Ами тогава?

— Не знам. Но може би някое малко земноводно животно в ноктите на някоя птица… И ако птицата след това го е изтървала.

— Да, разбирам! — кимна Неси.

— Слушай, съгласен ли си да го сънуваш още веднъж? — попита внезапно младежът. — Тоя страшен сън, искам да кажа. Или някой друг — още по-страшен.

— Да, разбира се! — отвърна спонтанно Неси.

Те не можаха да довършат своя разговор, на терасата се появи Кавендиш. Макар че бе заметнат в розова мъхната хавлия, това, не го бе разхубавило особено. Плешките му бяха много слаби, гърдите оформени и отпуснати като на стара жена, само коремчето му все така висеше над банските гащета, по-бяло дори от порцелановите чаши за чай. Разбира се, бележитият философ ни най-малко не съзнаваше своя комичен вид, мина доста наперено по верандата, упътен към стълбите.

— Отивам да се къпя! — каза той. — Казват, че утринното къпане било най-полезно…

И наистина след малко го намериха в морето. Стоеше до колене в бистрата зелена вода и гледаше с пусти очи в далечината. Гащетата му бяха, разбира се, съвсем сухи, само мекото му коремче изглеждаше неспокойно и наежено.

— Много е студена водата! — каза той. — Винаги ли е така?

И като се обърна, понесе плоския си гръб към най-близкия чадър. Там го намериха след половин час без настроение, дори леко нацупен. Като седнаха до него, още мокри от свежата морска вода, той едва ли не настръхна от хладината, която излъчваха. Полежаха тъй всред навалицата от голи тела, без да приказват. Две жени лежаха много близо до тях, задниците им стърчеха като възглавници. Философът отмести погледа си от тях и каза мрачно:

— Не знам защо, но голото тяло винаги ми е вдъхвало мизантропия.

— Дори женското?

— Особено женското. Простете ми, млади господа, но това не е никакъв плаж, това е масова сексуална гробница.

Първите дни минаха спокойно и тихо. Навярно за да спести своите сексуални разочарования, Кавендиш изобщо престана да ходи на морето. От време на време го намираха на минералния плаж свит на кравай, като старо и уморено дворно куче. Изглеждаше отвратен докрай от женското племе, тъжен и отдалечен. Около него се търкаляха немски фризьорки с тежки, уплетени в синкави вени крака и с разлети бюстове. Кавендиш четеше и тука, бележеше с жълтия си похабен нокът редовете и пасажите, мърмореше злобно. Веднъж изригна такова громко проклятие, че стреснатите фризьорки изтърваха плетивата си. Понякога спореше с младежите, главно ругаеше човечеството за неговото тъпо безгрижие и късогледство, за чудовищната му лакомия, сякаш планините не бяха направени от камъни, а от тлъсти бутове и бифтеци.

— И тъй да беше, пак всичко щяха да изпоядат! — мърмореше той с ненавист. — До последното кокалче. На тоя свят няма по-лакомо животно от човека. Само кучешката тения може би. Но и тя се чувствува най-добре в човека.

— Вие се храните твърде скромно! — обади се Кирил примирително.

— Защото храната в ресторанта е отвратителна. А иначе ям, разбира се, ям като скот.

Помълча малко и добави:

— Знаете ли как си представям съвременния човек? Хилава фигурка, тънки крачета и един грамаден мек корем между тях.

И понеже другите двама спонтанно прихнаха, той ги погледна мрачно.

— Никак не е смешно, драги господа. Напротив, тъжно е.

Само вечер, обикновено след третата чашка, Кавендиш добиваше прилично настроение, видът му ставаше добронамерен и шеговит. Но тогава той се вторачваше в Неси и започваше своята безкрайна анкета. Ходил ли е някога в църква? А какво мисли за бога? Ако не точно за бога, то поне за самата идея бог. Неси, който вече беше загубил търпение, отвърна неприязнено:

— Това е най-нелепата идея, която човек е сътворил. Тя издава преди всичко неговата ограниченост и безпомощност. И перверзната му мания за величие.

— Тогава според вас, кое е първопричината на света?

— Защо трябва да има първопричина, господин философ. Трябва да има първооснова.

— Да не се ловим за думите, господин младши научен сътрудник.

— Във всеки случай не е някакво огромно и всемогъщо съзнание.

— Смятате ли, че няма и такова съзнание някъде всред безкрайната вселена?

— Може би има нещо подобно. Например някакъв колосален ум, огромен колкото едно слънце, да речем. Или колкото една галактика… Но той в никакъв случай не може да бъде първопричина. Той може да бъде само продукт.

Нещо хищно се появи в погледа на философа.

— Според вас, с какво би могъл да се занимава тоя ум?

— Как с какво?… С каквото и всеки друг ум. Той просто би размишлявал.

— И в последна сметка би се пръснал навярно. Би се превърнал в нова звезда.

— Защо?

— Просто от скука. Или от безделие, все едно. Такъв огромен ум навярно би премислил мигновено всички възможни мисли. Би се самоопознал, самоизчислил, би пресметнал за нула време всички възможни варианти за съществуване. В крайна сметка би се самоизчерпил и завъртял на празен ход. И току-виж, че се побъркал и се втурнал към другите звезди поне да изгори в тях и с тях. Така поне би получил възможност след милиарди години да се осъществи отново.

Неси го погледна с отегчение.

— Господин Кавендиш, нима не разбирате, че вие размишлявате с цялата ограниченост на човешката природа… Един такъв колосален ум при всички положения би открил своето удовлетворение.

— Не би открил! — каза философът заядливо.

— Защо?

— Много просто — защото никои ум не работи, за да удовлетворява себе си.

Така спорът завърши на нулева точка, от която всъщност бе тръгнал. Кавендиш допи своята чаша, погледна към празната бутилка и каза:

— На вас никога ли не ви е скучно?

— Никога — отвърна Неси.

— А на мен ми е скучно. Знаете ли какво значи скука? Когато отслабне вътрешното движение на съзнанието, когато се изчерпят неговите стимули. Къде ще ме заведете, господин Кирил? Измислете за утре вечер едно хубаво заведение с много музика и движение.

Заведоха го на „Цигански табор“. Сместиха ги как да е на някаква голяма маса с група шведи, вече доста пияни, донесоха им лют суджук, препечен леко на ръжен, гъсто мелнишко вино. Седнали, неседнали, силно удариха дайретата, писна кларне, на дансинга, почти в краката им, се изсипаха куп циганки, весели, белозъби, в аленочервени рокли и зелени пояси. Силният грим и въгленочерните им коси без блясък подсказваха, че може би не са съвсем циганки, по-скоро момичета от селата наоколо, с вродено чувство за ритъм. В един миг те замряха, после мощно гръмна целият оркестър, чинелите иззвънтяха, циганките се впуснаха като фурни по дансинга. Така внезапно започна циганският танц, какъвто Кавендиш дори не бе сънувал. Ритъмът непрекъснато нарастваше, превърна се в истинска вихрушка от багри, от блясък на зъби, от святкане на очи и прожектори в пайетите, от протяжни цигански вопли. Дайретата сякаш изпаднаха в изстъпление, силно замириса на парфюмирана женска плът. И когато танцът стигна своя връх, мелодията изведнъж се скъса, циганките замряха по дансинга като небрежно нахвърляни цветя. Шведите наскачаха, Кавендиш заедно е тях, всички бурно заръкопляскаха.

Но това беше само началото. Донесоха им ново вино и печени петлета, циганките отново се появиха, тоя път лениви и сластни. Свиреха само цигулките, тихичко се обаждаше цимбал. Като мъкнеха зад себе си копринени шалове, те насядаха на ветрило край подиума. И тогава се появи певицата, разкошна като изкуствена роза, цялата от кадифе и сатен. Беше едра циганка, не млада, вече лекичко напълняла, замахна като е черно крило с шала си, изпъчи масивните си гърди и запя. Гласът й бе алтов и силен, бузите й потреперваха от мощта му, песента се разливаше тежко и гъсто като смола. Къдрокоси момчета с лилави елечета се въртяха около нея, от оркестъра леко припяваха. После певицата и диригентът приближиха шведската маса, тя се поклони дълбоко, на философа се поклони, деколтето й се отвори и под силната светлина на прожектора се разкриха силните й гърди, величествени, неземни. Какво търсеше точно при тоя стар мухльо с бодливи очи, сух и смешен, как бе почувствувала с циганския си усет неспокойната му душа, никой не разбра. Но всичко по-нататък протече така леко и непринудено, сякаш беше отрепетирано. Кавендиш се повдигна леко, извади от джоба си двайсетлевова банкнота и с непринуден жест я бутна в малкото джобче на диригента. Певицата отмина царствено, дори не погледна двете момчета до Кавендиш, така елегантно облечени, красиви като нарциси. Съседката на Кавендиш, млада, двуметрова шведка в розова рокля, се наведе и го целуна по бузата.

Веселието продължи до късно през нощта. Програмата завърши, остана само оркестърът. Сега танцуваха и пееха всички, кой както може, и романсите, и старинните танци. На шведската маса остана само Неси. Това не беше каприз, той не умееше да танцува, просто нямаше чувство за ритъм. Седеше уж равнодушен, след всеки изминат час видът му ставаше все по-мрачен. Сам не разбираше себе си, никога не бе изпитвал такова тягостно чувство. Искаше му се да си тръгне, а не смееше. Или пък не искаше, тоя пощурял дансинг го държеше към себе си като магнит. Просто не можеше да проумее тия глупци, които не знаеха какво правят, и все пак дълбоко и силно му се искаше да бъде в тоя миг всред тях. И като тях, като тоя съвършено побеснял философ, който танцуваше със своята огромна шведка. Но за негово учудване шведката доста пластично подмяташе едрите си крака. Кавендиш само подскачаше безсрамно около нея, без ни най-малко да се грижи за ритъма. Бяха фантастични двамата под смарагдовата светлина на прожектора, като в сценка от древно бакхусовско пиршество. Най-сетне оркестърът свърши, заловени за ръце, философът и момичето се запътиха към своята маса.

— Моля да ми простите, приятели, но мисля да отида с тях! — каза Кавендиш. — Нали нямате нищо против?

— Къде с тях? — попита Кирил сдържано.

— Предложиха да се изкъпем… По шведски, разбира се, в адамово облекло.

— Не рискувате ли излишно, сър? — запита Неси раздразнено.

— Не, млади момко! — отвърна с достойнство Кавендиш. — Не изглеждам така зле, както можете да си помислите.

Започна люта битка между Кирил и Кавендиш, битка на живот и смърт. Като захвърли настрана естетиката и възпитанието, Кирил потърси преди всичко медицинските аргументи. Както е уморен и потен, премазан от алкохола, такава една среднощна баня, на тая възраст, обикновено завършва с инфаркт. Миналата година при подобни обстоятелства загинал известния Жоливер, световен специалист по семантика. Това бе чиста лъжа, разбира се, французинът бе заспал върху надуваемия дюшек и изчезнал в морето. Но за щастие Кавендиш го познаваше по име, постресна се и макар и с мъка, се предаде в ръцете на младежите. Шведката им хвърли презрителен поглед, очевидно мечтата й да види гол, пиян дядо нямаше да се сбъдне.

— Жалко за вас! — каза Кавендиш, искрено огорчен. — По-добре е човек да умре гол всред дами, от колкото облечен между прелати.

Но като тръгнаха към хотела, Кавендиш сам разбра, че едва ли би имал сили да стигне сам до морето. Колкото повече наближаваха хотела, толкова Кавендиш рухваше вътрешно. Сега вече младежите не го подкрепяха, а буквално го мъкнеха под мишниците. Как да е, успяха да го пъхнат в асансьора, качиха го на етажа му. Най-разумно беше да го съблекат и пъхнат в леглото, но решиха, че ще уронят излишно престижа му. Нищо, нека спи една нощ с дрехите си, та да внимава друг път с алкохола и шведките.

В коридора облекчено въздъхнаха. Бяха се разсънили съвсем от среднощното приключение, просто не им се прибираше в тясната задушна стая.

— Да се качим на терасата! — предложи Кирил. — Докато се успокоим малко…

Но терасата бе съвсем тъмна, всички лампи бяха угасени, шезлонгите сгънати и прибрани. Двамата се облегнаха на зиданите перила и се загледаха към морето, едва видимо в глухата нощ. То се простираше почти в краката им, долу имаше скали, в които вълните се разбиваха с тежък тътен в бурните дни. Но сега нощта бе много тиха, те едва усещаха гигантското му дихание, приглушено и равно като в сън. Голям, тъмен облак, с прозирни краища бе прихлупил като клепач червеникавата луна. И двамата мълчаха, не им се говореше. Но и двамата мислеха за Кавендиш, всеки посвоему, разбира се. Най-сетне Неси не се стърпя.

— Всъщност Кавендиш излезе един жалък палячо! — каза той враждебно. — Или шут, все едно! Дори певицата го разбра.

— Певицата просто го предпочете! — отвърна сдържано Кирил.

— Аз си помислих, че ти си организирал тая шмекерия.

— Не, разбира се! — отвърна Кирил обидено. — Да не съм сводник?

— А тогава защо според тебе?

— Откъде да знам защо. Може би е усетила, че има добро и обичливо сърце.

— Глупости! — отвърна троснато Неси. — Тоя стар, изкривен егоист. Усетила е, че има пълен портфейл, това е усетила… И той, като всеки стар глупак, веднага глътна въдицата.

Кирил помълча малко, после каза неохотно:

— Ти го намрази мъничко тая вечер.

— Аз? — погледна го учудено Неси. — Това чувство изобщо не ми е познато.

— Не, намразил си го! — повтори Кирил. — Макар и да не го съзнаваш. В крайна сметка това не е толкова лошо.

— И защо според теб?

Кирил се поусмихна — малко криво наистина.

— Ето сега ще те стресна! Ти му завиждаш!…

Неси само това не очакваше да чуе. И сам не разбра защо го засегна така болезнено. Омразата, която преди мигове бе отрекъл, мина като замайване от висота през главата му. Но той не я разбра и никога след това не можа да си я припомни.

— Да му завиждам? — отвърна той нервно. — На какво отгоре? На красотата му? На инфантилния му ум? Или на маниакалните му теории?

— Ще ти кажа защо му завиждаш! — отвърна спокойно Кирил. — Защото е по-млад от нас!… Много по-нормален и естествен. И умее да се весели на всичко отгоре.

— Слушай, ти доста пи тая вечер! Не видя ли как всички му се подхилваха?

— Те просто му се радваха.

— Наистина си пиян! — каза Неси убедено. — Помислих, че си изтрезнял след това, но не си.

— И тъй да е. Какво от това?

— Как какво? Значи си невменяем. Както съм бил и аз веднъж. И дори не съм знаел какво правя.

Кирил се засмя.

— Ти и сега не знаеш какво правиш! — отвърна той. — Нито си способен да си дадеш някаква сметка.

— Не е толкова трудно… Може да не съм световен учен като Кавендиш. Но не съм и глупак като него. Всичко, което правя, е най-малкото необходимо и полезно.

Кирил мълча дълго, после насъбра сили и каза:

— Не, всичко, което вършиш, е съвсем безполезно. И за хората, и за теб!

В първия миг Неси просто не го разбра.

— Как така? А моята работа?

— Каква работа? — отвърна Кирил с досада. — Правиш ли някаква разлика между работа и творчество?

Неси наистина не правеше. И понеже не знаеше какво да отвърне, просто замълча. Смътно усещаше, че Кирил няма да спре тук, ще продължи.

— Нима е истинска човешка работа да решиш една задача? — наистина продължи той. — Това компютрите го вършат много по-успешно. Човешко е да съставиш една задача. Или да създадеш една теория. Или да откриеш една истина, все едно каква, стига други те да не я знаят. Ти не правиш това, Неси. И не съзнаваш, че се въртиш с бясна бързина като колело без трансмисия.

Той млъкна. Тъмният клепач на облака се поотвори, показа се едва-едва зачервеното око на луната. Неси се изправи край перваза, бял и безизразен като статуя.

— Тогава защо ме държат на работа? — запита той. — И в самата академия на всичко отгоре?

— Ти си за тях просто един експеримент — отвърна хладно Кирил. — Едно морско свинче, едно куче, една маймуна. Опитът е започнал и трябва да се довърши. Макар че всички разбират неговата безсмисленост.

Неси пое дълбоко въздух.

— Сега разбирам, че ти ме мразиш! — каза той съвсем спокойно. — И заради този глупак ли? Заради Кавендиш? И без това си мислех, че споделяш неговата смахната теория за ентропията на човешките общества.

— Разбира се, че я споделям! — избухна внезапно младежът. — Е, не съвсем. Но ти ме караш да я споделям. С твоята безчувственост преди всичко. С твоята самоувереност. С празната самонадеяност на твоя още по-празен ум. Ето защо ти мразиш Кавендиш.

— Кавендиш е отрепка! — каза Неси. — Предпочитам да съм мъртъв, отколкото да приличам на него.

— Не, ти не можеш да приличаш на никого, Неси… Страшно е, ако другите започнат да приличат на теб. А сега ти не си вреден. Дори си ми симпатичен донякъде. Мене ми е мъчно за тебе, Неси, аз съм единственият човек на тоя свят, който те жали. И все пак бих те унищожил, ако можех…

— Тогава защо не го направиш?

— Защото съм човек! — възкликна Кирил ядосано. — Защото имам съвест!

— А аз нямам! — каза Неси.

В някакво мигновение той вдигна Кирил над главата си с такава лекота, сякаш не беше човек, а някакъв кух шивашки манекен. След това е все сила го запрати в бездната. Не се чу никакъв звук, сякаш младежът бе издъхнал още в същия миг в ръцете му. Не, не, жив беше! Ръцете му безпомощно и жалко се размахаха, сякаш искаше да се залови за нещо невидимо, после изчезна в бездната.

Неси остана тъй, е вдигнати ръце, край перваза. Измина цяла вечност, после усети тъпия мъртъв удар в скалите. Мъртва бяла светкавица раздра душата му, разсече я като с удар на сабя. И в тая ослепителна светлина той видя само за едно мигновение сам себе си. Видя се съвършено гол, изранен, с отчаяно вдигнати към небето ръце. Брегът бе стръмен и каменист, край него течеше страшна черна вода, не просто река, а стихия, влачеше грамадни, изкоренени дървета. Корените им стърчаха и се виеха като ръце на удавници всред вълните. Отново ослепително пламна небето и заличи всичко.

Най-после Неси дойде на себе си. Облаците се бяха разпръснали, над хоризонта светеше избледнялата луна, все така далечна и безучастна. Неси се върна с бавни крачки в стаята си, легна и веднага заспа.