Павел Вежинов
Белият гущер (3)

3

Тъй и стана — извадиха Неси от корема на майка му. Когато най-сетне хирургът го вдигна в ръцете си, всички в операционната се облещиха. В никакъв случай не приличаше на новородено бебе, по-скоро на израсло момче, вече готово да проходи. Хирургът го плесна силно отзад, за да му възстанови рефлекса за дишане. Неси навярно намери тая постъпка най-малко за невъзпитана, защото се обърна и го погледна учудено с ясните си очи. Лицето, което видя, макар и обърнато, му се стори несимпатично и арогантно. Той се опита да му отвърне с някаква ругатня, но за негово собствено учудване от устата му излетя нещо, което можеше да мине и за крясък на павиан. Все пак това съвсем задоволи лекаря.

— Готово! — каза доволно той. — Сложете го на кантара!

Докато сестрата го мереше, всички се натрупаха наоколо. Дори не можеха да си поемат дъха от изненадата.

— Осем килограма и сто и двайсет грама! — обади се смаяната сестра.

Неси все тъй лежеше по гръб върху заобленото студено желязо на теглилката. Измъчваше го чувството, че е виждал и друг път това. Не хората, разбира се, за хората той знаеше. Сега гледаше със затаен дъх белите им престилки, по-точно, кървавите петна по тях, тоя ярък, силен и вкусен цвят, който сякаш усещаше със стомаха си. Тогава изведнъж осъзна, че е гладен, истински, човешки гладен, с устата си, а не с жалкото си пъпно черво, което толкова месеци се бе увивала около него. Но и тоя път вместо сносна фраза от устата му отново се изтръгна писклив лай.

— Май че ни проговори нещо! — обади се един от асистентите.

Хирургът приближи със своята едра тромава походка. Лицето му ставаше все по-озадачено и недоволно.

— Това не е човек! — измърмори той под носа си. — Това е нещо сбъркано.

— Напротив, чудесно бебе! — възкликна обидено сестрата.

Тя беше права, разбира се. Нито в тоя дом, нито в кой да е родилен дом по света не се бе раждало досега по-красиво бебе. Или все едно, по-красиво момче. Както е известно, бебетата се появяват на света моравочервени, сбръчкани като спечени ябълки, несъразмерни, с криви, уродливи крачета, с белезникави пръстчета, като гъбясали от влагата на майчината утроба. Неси беше каймаченобял, строен, с ясен поглед на големите си сини очи, с чело на мъдрец. Но и старият професор беше прав. Въпреки своето физическо съвършенство от момчето сякаш се излъчваше нещо нечовешко, неестествено, почти уродливо, каквото впечатление впрочем създава и голата целулоидна кукла със своята идеална съразмерност и с изцъклените си ясни, немигащи очи.

И въобще жените в операционната харесаха Неси много повече от мъжете, които се чувствуваха едва ли не провокирани. Грабнаха Неси, изкъпаха го, грижливо го повиха в бебешки пелени. Между тях някак неестествено стърчеше едрата му философска глава, очите му продължаваха да изучават обстановката. В края на краищата тия смахнати двуноги, които май че се наричат хора, няма ли да му дадат да хапне нещо?

Само на майка му не можеха да го покажат, защото още не бе дошла в съзнание. Но хирургът беше сигурен, че блестящо се бе справил с тая необикновена операция, така че отиде спокоен при бащата, който го чакаше в собствения му кабинет. Щом го видя, Алекси нервно подскочи на стола си. Изглеждаше настръхнал, като изплашен до смърт котарак, само за тия два часа брадата му бе порасла с половин сантиметър.

— Как е Корнелия? — едва не гракна той с пресъхналото си гърло.

— Бъди спокоен, напълно в ред!

— А момчето?

— Защо мислиш, че е момче? — запита шеговито хирургът.

— Ами при тия размери?

— Да, наистина е момче… И то не какво да е…

И хирургът спокойно и търпеливо разказа на Алекси какъв необикновен син му се бе родил. Докато говореше, очите на Алекси някак особено заблестяха, нещо едва ли не фанатично се появи в погледа му.

— А мога ли да го видя? — запита той с притаен дъх.

— Разбира се. Само облечи престилката.

И професорът заведе бащата при неговия първороден син. Кокалест и космат, той се надвеси като горила над него. Лицето му бе много напрегнато, дишаше някак учестено, на пресекулки. И професорът го гледаше озадачено — нима от такъв баща можеше да произлезе толкова неочакван шедьовър? Това му се виждаше и неестествено, и неморално. Но постепенно лицето на Алекси омекна, в погледа му се появи някакво тихо тържество.

— Ето това е! — каза най-сетне той.

Нещо в тона му подсказваше, че е очаквал да види точно тая гледка, в никакъв случай не нещо друго.

— Какво е? — погледна го бързо хирургът.

— Нима не разбираш?… Нова човешка мутация!… Може би първата след милиони години.

Хирургът мълчеше скептично.

— Не вярвам — отвърна той. — По-скоро някакъв непонятен инцидент.

— А нима мутацията не е инцидент?

— Не съм съвсем сигурен.

— Не вярваш на Дарвин? — погледна го Алекси смаяно.

— Е, не докрай! — тоя път малко раздразнено се обиди хирургът. — Мутациите съвсем не са така слепи и разнопосочни, както се струва на някои. В тях има някакво качествено натрупване. И въпреки всичко някаква насоченост, предварително детерминирана от условията и качеството на материала.

Алекси едва доловимо трепна.

— А може би си прав! — каза той. — Защо момчето се роди красавец? А не някакъв изрод, както можеше да се очаква?

Но хирургът като че ли не дочу неговите последни думи. Или просто не им обърна внимание. Двамата мълчаливо се върнаха в кабинета. И там продължиха да мълчат, всеки зает със собствените си объркани мисли. Старото уморено лице на професора — по-скоро лице на кон — от тия, дето ги убиват, нали? — постепенно се разведри, по него се появи някакво облекчение.

— А може би си прав! — каза той. — Може би наистина се е получила мутация… Сега вече съм сигурен, че момчето е престояло в майка си повече от година. И може би изобщо нямаше да се роди, ако не го бяхме извадили принудително. А по принцип това означава дълбоки нарушения в неговия наследствен код. Или с други думи — мутация, рязка промяна във вътрешната структура на някой ген.

— Точно така! — възкликна възбудено Алекси.

— И сега може би ние съхраняваме нещо по-ценно от всички съкровища на света?… Може би съхраняваме един нов Адам?

Алекси мълчеше пребледнял, погледът му под гъстите вежди блестеше като на някакъв азиатски дервиш.

— И все пак на каква основа? — продължаваше да разсъждава гласно хирургът. — В края на краищата на тоя свят нищо не е съвсем случайно.

— А нима не разбираш? — погледна го странно Алекси.

— Какво да разбирам?

— Помисли си къде работя!

Професорът много добре знаеше къде работи тоя смахнат старши научен сътрудник, но в първия миг не успя да направи връзката. Вместо него Алекси се обади възбудено:

— Работя там с някои много редки радиоактивни изотопи… Обикновено без никакви предпазни мерки. Количествата са много малки, радиацията — нищожна. И все пак знаеш ли? Природа е това, какво знаем за нейните истински движещи сили?

— Да, ясно! — каза професорът с облекчение. — Това все пак е някакво обяснение.

Той явно се развесели. Дали досега не е подозирал, че това е някаква лоша шега на дявола? Или на бога — все едно. Нещо неочаквано, надчовешко, необяснимо. Детето му се бе видяло прекалено съвършено, за да бъде просто една игра на природата. Но сам той не бе ли казал, че мутациите не са така слепи, както изглеждат на пръв поглед?

— А как ще го кръстиш? — запита той.

— Анастас!

— Що за име наистина?

— Анастас значи „възкръснал“… Възкръснал като Феникс от корема на майка си.

Така момчето получи името си, а по-късно започнаха да го наричат за по-кратко Неси.