Иван Давидков
Човек с маймунка

Отдавна се изгубиха ония скитници, които минаваха по нашенските пътища със своите каруци, натоварени догоре с мускурливи дечурлига и с циганки, чиито широки поли се вееха над ритлите. Изгубиха се и мечките, които тромаво подтичваха след каруците, с халка на бърните, прокъсвани много пъти от нея, и с дебел синджир, прибързан за левката. Тия волни чеда на природата се заселиха по градовете и чергилата на катуните им останаха да събират паяжините в някое мазе. Панелните жилища им даваха приют, но тук те нямаха простор да погледнат небето, както са го гледали до катунарския огън край брега на някоя река, и да съзерцават — и във вировете, и над себе си — огромната звездна вис. Работата, която отнемаше целия ден на човека, не ги привличаше особено и те предпочитаха да се шляят край мебелните магазини или край шофьорите, скрити с държавни камиони в някоя глуха уличка — с надеждата да турят няколко по-едри банкноти от тайно превозен гардероб, бюфет или спалня… Мургавият син на природата, в чиито ръце преди години бе позвънвал синджирът на мечката, получаваше своя дял при уреждането на тая скрита сделка и не можеше да се оплаче от припечеленото, но когато си легнеше нощем, усещаше, че нещо му липсва — това беше сънливото прохриптяване на мечката, незабравено още от годините на неговите пътешествия. И се заричаше, че с лесно припечелваните пари ще си купи някоя млада мечка, ще я научи на огнище с отметени въглени да танцува, да се кланя и да целува ръка, и ще тръгне с нея по улиците на града — не да печели, просто да си върне изгубената някогашна радост. Тъй като в панелния дом нямаше място за мечка, той решаваше да купи маймунка от някой моряк — тя, както котката, може да си избере удобен ъгъл в дома му, без да безпокои никого. И някой ден изчезваше от своите явки пред мебелните магазини и се залутваше по кейовете на черноморските пристанища. Оттам се връщаше с мечтаната маймунка. Научена от своя предишен стопанин на разни детинщини и хитрини, тя се качваше на рамото на непознатия човек и кихаше от киселата пот на неговата отдавна немита коса. Но после свикваше. И когато в някой неделен ден нейният нов стопанин я поведеше с каишка по улицата, го съпровождаха цял рояк деца, уморени от телевизия и видели един рядко срещан човек с гъдулка и катунарско бомбе. Те подхвърляха бонбони или фъстъци на маймунката, тя ги ловеше още във въздуха и ги белеше внимателно като изискана градска госпожица.

А вечер нейният стопанин броеше на дланта си припечелените стотинки — бавно, за да им се любува по-дълго и се чувствуваше щастлив, сякаш броеше звездите, които падаха някога над катунарските огньове.

На другата сутрин ставаше рано, бръснеше се (маймунката цапаше бузите си с пяна от четката му и очите й се смееха), после се вкопчваше в дръжката на препълнения трамвай, блъскан от напиращите пътници и отново тръгваше край витрините на мебелните магазини с очакването, че ще се зададе някой, на когото трябва да намери отдавна изчезнали, скришом продавани мебели и купувачът с благодарност ще сложи в шепата му, където в неделните вечери подскачат стотинките, няколко бързешком сгънати банкноти.