Иван Давидков
Пейките

Навярно най-самотни през късната есен и през зимата са пейките в парка. Тогава няма синигер да се обади на някой клон, нито пеперуда да прелети, прилична на светлинка, която подскача от цвят на цвят. Ако долети птица, това сигурно ще бъде врана, кацнала за миг на пейката, за да оправи с клюн мокрите си пера и пак да изчезне. По алеите рядко минават хора. Вдигнали яките си в студа, те се изгубват заедно с мъглата между сивите здания. На пейката сяда понякога само някой отронен жълт лист. Като го гледам, си мисля, че е дошъл да сподели нещо с нея, да й разкаже за пътешествията си с вятъра, но жълтият лист се задържа само за минута и нов повей го отнася в небето. „Само снегът ще остане задълго тук — казвам си аз — но той е мълчалив и не споделя нищо с никого. Ще лежи на пейката като скитник, намерил място за нощувка, и сънищата му, дори през най-глухите нощи, ще ехтят от вой на виелици…“