Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Есе
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Форматиране
moosehead (2013)
Източник
От сина на автора

Издание:

Иван Давидков

Кафенето на клоуните

Есета, етюди, наблюдения и дневник от 1989 г.

 

Издателство „Нов Златорог“, 1995 г.

ISBN 954-492-088-9

История

  1. — Добавяне

Мисля си: ако трябва да избирам в кой от градовете по света бих искал да се върна, за да го преоткрия и да изпитам отново радост и вълнение, на първо място бих посочил Париж.

Аз го помня дъждовен, със зимен повей откъм океана, с едва различимата в мътилката на ръмежа Айфелова кула, с мократа фасада на Нотр Дам, по която каменните светци зъзнеха с прогизнали от влагата наметала. Сиво небе прихлупваше улиците и площадите, по които вървях от сутрин до вечер, за да открия онова, за което бях само чел или слушал. Дъждът ме следваше неотстъпно, а имах усещането, че в зимния ден ме съпровожда най-нежния полъх на пролетта. В тия кафенета край мен, по чиито витрини се стичаха дъждовните капки, бяха се отбивали художниците, които обичах: Ван Гог, Клод Моне, Пол Сезан, Пиер Бонар и подпрели платната си до масите, бяха съзерцавали шествието на чадърите по улицата. Край кейовете на Сена бяха вървели поетите, чиито стихове неведнъж съм препрочитал с вълнение: Маларме, Верлен, Рембо, Бодлер, Аполинер. Струваше ми се, че на някоя пресечка при Елисейските полета ще видя файтон, в който, помръдвайки с бастунчето си, слуша потракването на конските копита Марсел Пруст, чиито книги съм чел с такова упоение.

Вечер се връщах в стаята на хотела — той беше в Латинския квартал — и сядах до белите листа. (Не може един поет да бъде в Париж и да не напише стихове за него). Там се родиха строфите, които по-късно събрах в книгата „Молитви за длетото и камъка“. Мислех си, че в подобен хотел, в чиито прозорци се вижда мъгливата Сена, през парижките нощи са писали своите песни, останали във венеца на българската лирика, Лилиев и Багряна, Далчев и Ханчев. Шлеповете плаваха по Сена. Струваше ми се, че те отнасят в безкрая отразения град, шумовете на заспиващите улици, моите мисли, а сега разбирам, че аз съм бил тяхно пристанище и те са пътували към мен, за да пуснат котва и да останат в спомена ми — леки и безплътни, сякаш рисувани от четката на Марке… Един спомен, от който винаги може да се роди песен.

 

14 юли 1989

Край