Иван Давидков
Ваза с божури

Това утро едва ли имаше по-нежна мелодия от тая, която слушах, наведен над вазата на моята маса. В нея бях сложил голям букет от диви божури, но алените им листенца бързо окапаха, оставили до близалцата само сипещи се от дъха ми тичинки. Единственият цвят, останал свеж във вазата, приличаше на гъгравчетата, които връзват по конските юзди: той беше стиснат като юмруче и още не се канеше да разтвори венчето си, за да усетя мириса на влажна гора и на корени, а аз долавях музика в сърцевината му. Дали не си припомнях миговете, когато се спусках по склоновете на бърдото с току-що набрания букет и между розовите облачета на смрадликите ме сподиряше звънче на залутана коза? Не! Пееше самата чашка на божура. Там, където се събираха алените му листенца, имаше цепнатинка и през нея, в уханния мрак на цветето, беше влязла пчела. Тя кръжеше вътре, навярно търсеше изход, но не го намираше и останала пленница на дивия божур ме обгръщаше с нежната мелодия, която ме караше дълго да стоя до вазата. Реших да помогна на пчелата. Разгърнах алените листенца и я видях да се показва цялата облепена със златен прашец. Тя изпълзя на дланта ми, постоя там, и докато се канех да я попитам каква тайна е открила в единственото цвете на моята маса, тромаво направи първия си кръг над главата ми и изчезна през отворения прозорец.

Дали завинаги си отиваше от мен или само за малко беше се изгубила в небето, за да се върне пак — с една нова мелодия и с една нова тайна на лятното утро?