Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Есе
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
2 (× 1 глас)
Форматиране
moosehead (2013)
Източник
От сина на автора

Издание:

Иван Давидков

Кафенето на клоуните

Есета, етюди, наблюдения и дневник от 1989 г.

 

Издателство „Нов Златорог“, 1995 г.

ISBN 954-492-088-9


Някога в моя роден край имаше такъв обичай: на Коледа, след дългите пости, във всеки дом улавяха врабче, опичаха го на въглените, и след като всеки вземеше по късче от него, като причастие, сядаше на празничната трапеза.

Подготовката за лова на врабчетата започваше още преди Бъдни вечер. Ние, децата, обикаляхме край хамбарите, където се събираха наежените от студа, изгладнели птички и обмисляхме къде да сложим своите капани. Приближехме ли до техните ята, врабчетата шумно излитаха и изчезваха в небето. Но ние бяхме уверени, че пак ще се върнат, поръсвахме зрънца, за да ги примамим, и притулвахме сред сламата своите капани: две прикрепени една върху друга турски керемиди, замазани отстрани с глина. Горната керемида бе подпряна с тънко чаталче, което оставаше отвор — колкото да влезе врабчето. От капана до нашия дом се проточваше връвчица и аз си спомням как, седнал до прозореца, с насълзени от взиране очи, очаквах всеки миг да зърна приближаващото се към капана врабче. И ето, най-после то се показваше. Правеше кръг, оглеждаше се и кацваше до моята клопка, като ситно подскачаше на тънките си крачета. После клъвваше няколко зрънца в сламата и надникваше да види какво има между подпрените с чаталчето турски керемиди. Аз не изчаквах да се мушне вътре и дръпвах нетърпеливо връвта. Горната керемида падаше, но не захлупваше жертвата си, а врабчето излиташе спокойно в небесата и не се връщаше вече.

Решавах, че тук усилията ми ще бъдат напразни и тръгвах да търся друго свърталище на врабчетата.

Зад нашата плевня имаше висока купа слама. Върхът й беше затрупан от сняг, който, разтопяван през слънчевите зимни дни, беше обгърнал цялата купа с ледени висулки. Дядо идваше привечер тук да скубе слама за биволите. Целият долен край на купата беше издълбан и аз знаех, че в нейните златисти пещери се събират да прекарват нощта врабчетата от нашия двор. Когато дядо изчезваше в обора, заклатил на гръб върбовия кош със сламата, аз се скривах зад един храст и чаках да долетят врабчетата. Мръкнеше ли, те се спускаха на рояци, но не кацаха по снега, за да огледат купата и да си потърсят по-удобно място, а направо се забиваха в нея, сякаш някой ги изстрелваше. „Сега врабчето, което търся, едва ли ще ми се изплъзне!“ — казвах си аз и тръгвах към златеещата се купчина. Мушвах се в издълбаните от дядо пещери, ала нищо не напипвах там — сивите врабчета навярно се бяха сврели чак в сърцевината на купата. Но изведнъж усещах с дланта си шаване, усещах мекота на перца и след миг виждах между пръстите си две черни оченца, които ме гледаха уплашено. Отначало неудържимо се радвах, че врабчето най-сетне е в ръцете ми, но после ме обземаше жал за това беззащитно същество и ми се искаше да отворя дланта си и да го пусна на воля. Ала празникът искаше своята жертва и аз, покорен на тоя езически обичай, поемах към къщи и птичето сърчице гъделичкаше с уплашения си пулс дланта ми.

На сутринта, току-що разсънен, много ми се искаше да чуя от мама, че врабчето е избягало (тя отворила вратата и чула само изсвистяването на крилцата му), но виждах врабчето в една чиния до масата. Опечено на въглените, то беше станало дребно като орех, с черни, овъглени крилца, с опушена шийка, тънка като графита на моя молив. Обличах празничните си дрехи и хапвах късче от него. Месото беше жилаво, горчеше и миришеше на пушек. През прозореца виждах разпилените по стъпалата перца на врабчето. Те приличаха на сиви снежинки, които вятърът се мъчеше до понесе, но те само леко помръдваха, слепени от леда.

А в съседните и в по-далечните дворове се чуваха писъците на натъркаляните в снега прасета. Това бяха първите дрезгави акорди на коледната симфония, в която се вмесваха крясъци на свраки, закръжили над алените хармани сред преспите, където кучетата дърпаха одраната, димяща кожа на свинята и стопанката заканително размахваше вършина над тях.

 

18 януари 1990

Край