Иван Давидков
Събарянето на водениците

В долината на Огоста имаше много воденици. Горе, в планинските дерета, където реката беше малка, бърза и пенлива, имаше воденици само с по един мелничен камък. Те се губеха между пепеляви от паспал елаци и с кречеталата си се опитваха да надвикат шума на улеите. В тия воденици планинците мелеха баберки от кукуруз — за ярма на добитъка — и много рядко воденичарят протягаше ръка към заскриптелия камък, за да усети в шепата си мекотата на пшеничено брашно.

В нашето землище реката беше друга — разлята, бавна, с приплясване в глъбините на подмолите, с дълбоки вирове и с вълни, които обливаха коремите на биволите и конете, поели към другия бряг. Тук имаше три воденици, но те не бяха построени над самата река, която по време на наводненията скубеше дървета и отвличаше мостовете, а покривите на водениците хвърляха сянка върху огледалата на една ленива вада, която прекосяваше селото и отново се вливаше в Огоста при каменната кариера.

Аз различавах всяка от тия воденици предимно по звуците, които я обгръщаха. Най-горната, която беше по-стара от другите, ехтеше с разпенени улеи и подвикваше с кречеталата си като човек, който недочува. Другата скриптеше бавно с воденичните си камъни, сякаш разказваше някаква дълга-предълга история и само сегиз-тогиз прекъсваше разказа си, за да се прозине сънливо — тогава изскърцваше вратата и влизаха мливари с чували на гръб. Третата воденица се губеше под клоните на големи върби, но аз лесно я откривах по мелодиите й. Водата тук също буйно плискаше в улеите и воденичните камъни със скриптене мятаха белите пламъчета на смляното брашно, но други звуци поклащаха облепените с паспал паяжини под табана. Това бяха мелодиите на кречеталата. Воденичарят обичаше всяко воденично колело да пее със свой глас и беше издялал четирите кречетала от различно дърво. Мурата се обаждаше с глас на планина, където се надпяват птици; яворът тънко звънтеше, сякаш някой докосваше струни на цигулка; леската нижеше глухи, протяжни звуци, като че ли в предпролетна нощ се обаждаха сънени жаби, а дъбът се отзоваваше с нарастващ тътен, сякаш в отсрещната кория се задаваше буря.

Когато се заговори, че в долината на Огоста ще се строи язовир, първата работа на ония, които трябваше да разрушават селото, беше да сринат водениците — тия стари караджейки, отдавна изживели времето си. Никой вече не идваше тук да разпрегне конете и превит под чувала с люлеещи се крачки да поеме към вратата на воденицата. Самуните лежаха в хлебарниците — приплеснати, еднакви като войници, които знаят да изричат само: „Тъй верно!“ Това беше хляб, в който не можеше да се усети нито дъх на мушкато, какъвто съм усещал в хляба на мама, нито кисел аромат на квас от хмел, нито ухание на лятно разсъмване, в което се долавя далечното цъфтене на ръжта. „Може би оттук — мислех си аз — започваше оформянето на човешката чувствителност. Всеки от нас ставаше различен по вкус, по усещане. Душата се изграждаше от светлини и сенки, от звуци и полутонове, които я правеха неповторима. Такъв човек не рядко мислеше по-различно от другите и това го правеше неприятен във времето на конфекцията и на еднаквите убеждения, които можеха да се пакетират, както късовете месо — отгоре розови, а отдолу с притулени от месаря кокали или парчета хлъзгава сланина.“

Събарянето на водениците беше за мен знак, че се изменяше лицето не само на хляба. Изменяхме се и ние, губехме своите черти и заприличвахме на есенно поле в мъглата, когато всички дървета са размити от влагата и изглеждат еднакви.

И аз тъгувах за конете, които спираха пред водениците и дъвчеха юздите си, докато стопаните им разговаряха с воденичарите. Тия мили, горди спътници на моето детство изчезнаха от нашия свят.

Винаги ме бе възхищавала тяхната горда стойка, чувството им за достойнство, предаността им. Човекът, сдружен с коня, бе уверен в пътя, който го чакаше, и когато се наместваше на седлото, усещаше, че се слива с ритъма на това изящно тяло, че става частица от вечното движение и от вечната далнина.

Сега край сринатите мелници, обрасли с коприва, минаваха селяни, запрегнали в каручките си мулета. Те идваха да нагледат своите бедни владения с криви арнаутски чушки и с наядени от зайците зелки. Мулетата докосваха с бърни лилавите цветове на тръните, после дълго дъвчеха и помахваха опашки. Както е било от древни векове до сега, човекът разговаряше с животното. Но какво можеше да му каже дребното, покорно муле, което бе примирено с всичко?

Затова тъгувах за конете.

И за изчезналите мелодии на съборените воденици тъгувах. Мнозина навярно не бяха забелязали тяхното изчезване, както не забелязваха пеенето на птиците или говора на ябълките преди да разцъфнат.

И си мислех колко тиха и глуха стана долината, преди да дойде язовирната вода. Ако кажех: „Добър ден!“ дали щяха да ми отговорят със скриптенето на каручките, в които бяха запрегнати облепените със зелени мухи библейски мулета?… Безкрайно радостен щях да бъда, ако можех да чуя сега мелодиите на воденичните кречетала. Но ме обгръщаше мълчание, както в ония дни, когато панаирът в съседното градче прибираше палатките на бирариите и музикантите. Взели под мишница флигорните и басовете си, изчезваха в прахоляка на делника така, както изчезваха невъзвратимите мигове на нашия живот.