Ги дьо Мопасан
Удавеният

Всички във Фекак знаеха за неприятностите на леля Патен. Истина е, че тя не бе живяла щастливо с мъжа си, защото, докато беше жив, той я биеше така, както се чука житото на гумното.

Патен беше собственик на едно риболовно корабче и някога се бе оженил за нея, защото тя бе мила, макар и бедна. Добър, но груб моряк, той посещаваше кръчмата на дядо Обан, където в обикновени дни пиеше четири-пет малки чашки ракия, а в дни на добър улов в морето — от осем до десет, та дори и повече, според настроението на сърцето, както казваше той.

Ракията се сипваше на посетителите от дъщерята на дядо Обан — една приятна за гледане брюнетка, която привличаше хората в заведението само с миловидността си, защото за нея никога нищо лошо не се бе чуло.

Когато отиваше в кръчмата, на Патен бе приятно да я гледа и да й казва различни любезности, безобидни думи на честен човек. Пийнеше ли първата чашка ракия, девойката вече му се струваше по-мила; при втората й намигаше с око; при третата казваше: „Ако искахте, госпожице Дезире…“, без някога да довърши изречението си; при четвъртата чашка се опитваше да я задържи за полата, за да я прегърне; а когато стигнеше до десетата, дядо Обан му сипваше останалите.

Старият кръчмар, който знаеше немалко хитрини, караше дъщеря си Дезире да снове между масите, за да оживява консумацията. А тя, която неслучайно бе дъщеря на баща си, шумолеше с полата си около клиентите и се шегуваше с тях, усмихната, с игрив поглед.

Поради тези чашки ракия Патен така свикна с образа на Дезире, че мислеше за нея дори когато беше в морето, далече навътре и хвърляше мрежите си във водата, във ветровитите или спокойни нощи, когато грееше луна или цареше дълбок мрак. Той мислеше за нея, застанал на кърмата и хванал щурвала, докато четиримата му другари дремеха, опрели глава на ръката си. Патен винаги я виждаше как се усмихва, сипвайки жълтата ракия с леко движение на рамото, и как после си тръгва, казвайки:

— Ето! Доволни ли сте?

И поради това, че тя бе постоянно пред неговите очи и в ума му, той бе обзет от такова желание да се ожени, че не изтрая и я поиска за жена.

Патен беше богат, собственик на корабчето си, на мрежите и на една къща в подножието на хълма, докато дядо Обан нямаше нищо. Затова предложението му бе веднага прието и сватбата стана по възможност в най-скоро време, тъй като и двете страни бързаха това да стане, но по-различни причини.

Три дни след сключения брак обаче риболовецът вече не разбираше как е могъл да сметне Дезире за по-различна от другите жени. Наистина, трябва да е бил глупав, за да се обремени с такава беднячка. Тя го бе заплела с ракията си, в която сигурно му бе сложила някоя мръсна билка.

И той ругаеше по време на приливите, гризеше лулата си със зъби, хокаше помощниците си. След като бе псувал силно с всички употребяеми думи и по всичко, което му попаднеше, той изкарваше остатъка от яда си върху уловените риби, които вадеше една по една от мрежите и ги хвърляше в кошовете вече само придружени от ругатни и всевъзможни мръсни думи.

После, прибрал се у дома, където неговата жена, дъщерята на дядо Обан, му беше подръка, крещеше й я наричаше никаквица. И тъй като тя го слушаше примирено, свикнала с бащините избухвания, той почна да се ядосва от безмълвието й. Една вечер не издържа и я удари. Тогава животът у тях стана непоносим.

В продължение на десет години из селището говореха само за побоищата, които Патен нанася на жена си, и как я ругае при всеки повод, когато й говори. И наистина той я псуваше по особен начин, с най-цветист речник. Щом корабчето му се появеше при входа на пристанището, завръщайки се от риболов, хората очакваха първия порой от псувни, които той щеше да отправи от палубата към вълнолома, щом зърнеше бялата шапчица на другарката си.

Прав на кърмата, Патен маневрираше, с поглед устремен напред и върху платната, когато морето беше бурно. И въпреки загрижеността си заради тесния и труден проток, въпреки яростните вълни, които нахлуваха, огромни като планини, в тесния проток той, заливан от пяна, търсеше сред жените, очакващи моряците, да разпознае своята, дъщерята на дядо Обан, голтачката!

Тогава, щом я съгледаше, въпреки рева на вълните и вятъра, Патен почваше да я хока така силно, че всички се разсмиваха, въпреки че много я съжаляваха. После, когато корабчето се доближеше до кея, той имаше свой начин да свали товара си от учтивости, както се изразяваше, едновременно с разтоварването на рибата. Привличайки с това всички шегаджии и безделници по пристанището.

Ругатните излизаха от устата му ту като оръдейни изстрели, ужасни и къси, ту като някакъв гръм, който тътнеше цели пет минути. Такъв бе ураганът от груби думи, че сякаш гърдите му бяха изпълнени с всички небесни бури.

После, веднъж слязъл от борда и оказал се лице с лице с нея, сред любопитните и махленките, той измъкваше от дъното на трюма цял нов товар от псувни и грубости, като я съпровождаше така до вкъщи: тя — напред, разплакана, той — отзад, викайки.

Най-сетне, оказал се сам с нея, при затворени врати, той почваше да я бие при най-малкия повод. Всяко нещо ставаше причина, за да вдигне ръка. А започнеше ли — вече не спираше, хвърляйки и в лицето истината за омразата си. При всяка плесница, при всеки юмрук по главата, той крещеше: „На, голтачке! На, беднячке! На, гладорийо! Добре се наредих в оня ден, когато влязох да си изплакна устата с горилката на баща ти, мошеника!“

Клетата жена живееше сега в постоянна уплаха, с непрекъснато разтреперана душа и тяло, в отчаяно очакване на обиди и побоища. И това продължи десет години.

Тя бе станала толкова плаха, че пребледняваше, когато говореше с който и да е. И не мислеше за нищо друго, освен за ударите, които я заплашваха. Бе станала по-слаба, по-жълта и суха от пушена риба.

Една нощ, когато мъжът й беше в морето, тя внезапно се събуди от животинския рев на вятъра, който нахлуваше като пуснато куче, развълнувана, клетницата седна на кревата, но като не чу нищо повече, отново си легна. Почти веднага обаче в комина се чу бучене, което разтърси цялата къща. Този тътен се разпростря по цялото небе, като че ли стадо разярени бикове пресичаше пространството с пръхтене и мучене.

Тогава тя стана и изтича на пристана. Други жени също идваха от всички страни с фенери в ръка. Притичаха и мъже. Всички гледаха как сред нощта в морето пяната се белее по гребена на вълните. Единадесет моряци не се завърнаха и Патен бе сред тях.

Недалеч от Диеп откриха отломките на „Амелия-младата“ — неговото корабче. Към Сен-Валери прибраха труповете на помощниците му, но него никога не откриха. И тъй като корпусът на съда изглеждаше разрязан надве, дълго време жена му го очакваше и се опасяваше от завръщането му. Защото, ако бе станало някакво сблъскване, имаше възможност абортиращият кораб да е успял да спаси само него и да го е откарал някъде надалече.

После постепенно тя свикна с мисълта, че е вдовица, въпреки че трепваше всеки път, когато някоя съседка, някой бедняк или амбулантен търговец внезапно влезеше при нея.

Един следобед, около четири години след изчезването на мъжа й, като вървеше по еврейската улица, тя се спря пред дома на починал неотдавна стар морски капитан, чиято покъщнина се разпродаваше на търг.

Точно в този момент бе дошъл редът на един зелен папагал със синя глава, който гледаше насъбралите се хора с недоволен и загрижен вид.

— Три франка! — извика разпродаващият. — Птица, която говори като адвокат! Само три франка!

Една приятелка на вдовицата Патен я бутна по лакътя:

— Що не го купиш, богата си — й каза тя. — Ще ти прави компания. Тая птица струва поне тридесет франка. Все ще я препродадеш за два десет-двадесет и пет франка!

— Четири франка, госпожи! Четири франка! — повтаряше човекът. — Пее вечернята и проповядва като господин свещеника. Това е феномен… Чудо!

Вдовицата Патен добави петдесет сантима и малката клетка с птицата с извита човка се оказа в ръцете й. Тя я отнесе у дома и я закачи в стаята си. Но когато отвори телената вратичка, за да сипе вода за пиене, папагалът я клъвна силно по пръста и го разкървави.

— Брей, че е лош! — си каза тя.

Въпреки това му даде конопено семе и царевица, а после го остави да глади перата си, поглеждайки скритом новия дом и новата си господарка.

На следния ден едва се зазоряваше, когато вдовицата чу съвсем ясно силния, звучен и гръмлив глас на Патен да вика:

— Ще станеш ли, мършо!

Уплахата й бе такава, че скри глава под завивките си. Защото някога, всяка сутрин, щом отвореше очи, покойният й мъж крещеше в ушите й тези четири думи, които познаваше твърде добре.

Разтреперана, свита на кълбо, с гръб, подложен на побоя, който вече очакваше, тя прошепна с лице, скрито в завивките:

— Боже господи, дошъл е! Боже господи, дошъл е! Върнал се е, боже господи!

Минутите течаха, но никакъв шум не смути тишината в стаята. Тогава, трепереща, тя подаде глава из завивките, сигурна, че е тук, готов да почне да я бие.

Нищо обаче не видя, нищо, освен един слънчев лъч, проникващ през прозореца. Тогава си помисли:

— Сигурно се е скрил.

Дълго чака. После, поуспокоена, си каза:

— Трябва да съм сънувала, щом като никакъв не се показва.

И точно, малко облекчена, затваряше очи, когато съвсем наблизо избухна разяреният, гръмовит глас на удавения, който крещеше.

— Дявол да те вземе, ще станеш ли, мършо такава!

Тя скочи от леглото, тласкана от послушанието, от пасивната покорност на жената, смазана от побоища, спомняща си ги още, след четири години, и която винаги ще си ги спомня. Покорна завинаги на този глас, тя промълви:

— Ето ме, Патен. Какво искаш?

Но Патен не отговори.

Тогава, разстроена, вдовицата почна да търси навсякъде — в шкафовете, в комина, под леглото, но никого не намери. Най-сетне се отпусна на един стол, обезумяла от ужас, убедена, че самата душа на Патен е тук, до нея, дошла, за да я измъчва.

Внезапно си спомни за тавана, където човек можеше да се качи отвън по една стълба. Сигурно се бе скрил там, за да я изненада. Вероятно диваци го бяха пленили на някакво крайбрежие и по-рано не бе успял да им избяга. Но сега се бе завърнал, по-зъл отпреди. Нямаше никакво съмнение — това си личеше от гласа му.

И тя запита, вдигнала глава към тавана:

— Патен, там ли си, горе?

Патен не отговори.

Този път тя излезе и с ужасен страх, който свиваше сърцето й, се изкачи по стълбата, отвори прозорчето и като не видя нищо, влезе и затърси, но пак нищо не откри.

Тогава седна на един наръч слама и заплака. Но докато хлипаше, пронизана от остър, свръхестествен ужас, чу под себе си, в стаята, Патен отново да говори. Сега, поуспокоен, не така ядосан, казваше:

— Мръсно време! Силен вятър! Мръсно време! Още не съм закусил, дявол да го вземе!

Тя извика от тавана:

— Идвам, Патен! Ще ти направя супата. Не се сърди, идвам!

И слезе тичешком. Но долу нямаше никого.

Вдовицата усети, че премалява, сякаш смъртта я докосваше. И точно се готвеше да избяга у съседите, за да потърси помощ, когато гласът, съвсем близо до ухото й, извика:

— Не съм закусвал, дявол да го вземе!

От клетката си папагалът я гледаше с кръглото си лукаво и зло око.

Тя също го погледна разстроена и прошепна:

— А, ти ли си?

Той продължи, поклащайки глава:

— Чакай, чакай, ще те науча да мързелуваш!

Какво ли стана в нея? Тя почувствува, разбра, че именно той, мъртвецът, се бе върнал и скрил в перата на тази птица, за да почне отново да я измъчва. Че щеше да псува, както някога, целия ден, да я хапе и да крещи ругатни, за да събира съседите и да ги разсмива.

Тогава стана, отвори клетката, хвана папагала, който се съпротивяваше, разкъсвайки кожата й с клюна и ноктите си. Но вдовицата го държеше здраво с две ръце и като се хвърли на земята, затъркаля се върху него с яростта на полудял човек.

И така го смачка, че го превърна в дрипа от плът, в малко зелено меко нещо, което вече не мърдаше, не говореше, а висеше безжизнено. После, като го уви в някакъв парцал, като в покров, излезе по риза, боса и прекоси кея, в който се блъскаха леки вълни.

Когато изтърси парцала, от него изпадна мъртвото малко нещо, което приличаше на шепа трева. След това се прибра у дома, отпусна се на колене пред празната клетка и силно развълнувана от току-що стореното, поиска прошка от бога, като хълцаше, сякаш бе извършила някакво грозно престъпление.