Алфонс Доде
Жътва на морския бряг

Тичахме от сутринта през равнината и търсехме морето, а то непрестанно се криеше зад извивките, носовете и полуостровите, които образуват бреговете на Бретан.

От време на време на хоризонта се появяваше едно морскосиньо петно. То приличаше на къс небе, само че беше по-тъмно и раздвижено. Но безредието на лъкатушните пътища, които будеха представи за засади и за шуани, заличаваше бързо появилото се видение. Бяхме достигнали до едно старинно полско селце с мрачни и тесни улици, също като алжирските, задръстени от животински тор, гъски, волове, прасета. Къщите приличаха на колиби с ниски врати, с изрисувани с вар кръстове, с ъглести сводове, обкръжени с бяла ивица и с капаци, закрепени с дълга напречна пръчка, която може да се види само в изложените на силни ветрове области. Въпреки това малкото бретонско селище изглеждаше добре защитено, закътано, много спокойно. Сякаш беше на двайсет левги дълбочина под земята. Изведнъж, щом излязохме на площада пред църквата, бяхме озарени от ослепителна светлина, заляни гигантска струя въздух, заглуши ни нестихващ шум на морски вълни. Това беше океанът, огромният, безкраен океан и неговият свеж и солен дъх, и онзи полъх като от размахване на гигантско ветрило, който морският прилив образуваше при прииждането на всяка вълна. Селото се разпростира, стига до кея, тъй че вълноломът продължава улицата до края на малкото пристанище, където са закотвени няколко рибарски лодки. Камбанарията на църквата се издига като часовой до вълните и около нея, краен предел на този къс земя, гробището е наредило приведени кръстове, буйни треви и ниската си олющена ограда, на която се подпират каменни пейки.

Наистина не може да се намери нищо по-прелестно, по-усамотено от това малко село, изгубено сред скалите, интересно със съчетанието на морското и пасторалното. Рибари или земеделци, местните хора са сурови, малко общителни. Те не ви канят да им гостувате, напротив. По малко по малко се очовечават и се чудите, когато зад този студен прием усетите наивни и добри същества. Те приличат много на своя край, на тази скалиста и устойчива почва, така богата на минерали, че всички пътища, дори на слънце са с черен фон, на който проблясват медни и калаени искри. Брегът, който оголва тази камениста местност, е стръмен, див, неравен. Редят се каменисти сипеи, отвесни скали, пещери, издълбани от морските вълни, където те нахлуват и бучат. При отлив, докъдето поглед стига, се виждат подводни скали, които подават над вълните чудовищните си гърбове, блестящи и побелели от пяна, подобни на гигантски потънали кашалоти.

Странно е, че само на две крачки от брега се разпростират разпокъсано житни поля, лозя или ниви, засети с люцерна, разделени с малки зидове с височината на жив плет, целите осеяни със зелени къпинови храсти. Очите, изморени от шемета на отвесните скали, от тези пропасти, в които се слиза с помощта на въжета, закрепени за камъка, от покритите с пяна подводни скали, си почиват сред еднообразието на полята, на близката и позната природа. И най-малкият селски детайл изпъква на синкавозеления фон на морето, което се вижда и при завоите на пътеките, и между покривите, и през процепите на стените, и в дъното на малките улички. Песента на петлите звучи по-ясно сред повече пространство. Но истински красиво е събирането на жътвата на морския бряг, позлатените кръстци, които се издигат над сините вълни, харманите, където се стоварват равномерните удари на бухалките, а по отвесните скали групите жени, които се извръщат по посока на вятъра и отвяват житото между вдигнатите си ръце със заклинателни жестове. Зърната падат като равномерен и ситен дъжд, а морският вятър отнася сламата и я върти из въздуха. Веят на площада пред църквата, на кея, чак до вълнолома, където са прострени големи рибарски мрежи, по които съхнат вплели се в дупките им водни растения.

По това време се извършва и друга жътва — в подножието на скалите, в това междинно пространство, което морският прилив последователно залива и оголва. Това е реколтата от морска трева. Всяка вълна, като се разбие в брега, оставя следа във форма на вълнообразна линия, образувана от морски растения — морски треви или водорасли. Когато духа вятър, водораслите се надбягват по плажа и шумолят върху скалите и до края, там, дето морето започва да се оттегля, тези мокри коси прилепват и се разстилат. Събират ги на тежки снопове и ги струпват на брега на тъмни, почти виолетови купи, досущ запазили цвета на вълните, със странни оттенъци като на умираща риба или на увехнало растение. Когато купата изсъхне, изгарят я и добиват от нея сода.

Тази странна жътва се прави с боси крака, при отлив, между хилядите малки, съвсем бистри езерца, който морето, като се оттегля, оставя на брега. Мъже, жени, деца навлизат между хлъзгавите степи, въоръжени с огромно гребло. При тяхното минаване кривите морски раци уплашени побягват, скриват се в засада, свиват се, изопват щипците си, а прозрачните скариди се загубват на фона на потъмнялата вода. Събраната и натрупана морска трева се натоварва на каруци, теглени от волове, които прекосяват мъчително, с наведена глава неравното поле. На която и страна да се обърнеш, все впрегнати животни ще видиш. Понякога, на почти недостъпни места, до които се достига по стръмни пътеки, се появява някой човек, водещ за юздата кон, натоварен с провиснали и мокри растения, от които се стича вода. Виждате и деца да пренасят върху носила от кръстосани пръчки своя сплит от морската жътва. Всичко това представлява тъжна и трогателна гледка. Подплашените гоеланди летят и крещят около яйцата си. Застрашителното море е тук, а тишината, която цари по време на цялата реколта, събирана от образуваните от морските вълни бразди, завършва тържествеността на гледката. Както и по време на обикновената земна жътва цари действена тишина, изпълнена от усилието на един народ, изправен срещу алчната и непокорна природа. Някое подвикваме на воловете, някое остро „брр“, което звънти в пещерите, е всичко, което може да се чуе. Човек сякаш преминава през имот на траписти, през някои от ония манастири, където се работи на открито и където владее вечна тишина. Водачите не се обръщат даже за да погледнат дали минава някой, и само воловете се взират във вас с големите си безизразни очи. Въпреки това тези хора не са тъжни и щом дойде неделя, знаят как да се веселят и как да танцуват старите бретонски танци. Вечерта към осем часа се събират на кея пред църквата и гробищата. В тази дума „гробища“ има нещо страшно, но ако видехте мястото, то никак не би ви уплашило. Няма нито чемшир, нито тис, нито мрамори, нищо подобно, нито пък тържественост. Само изправени кръстове, върху които се повтарят едни и същи имена по няколко пъти, както във всички малки селца, където хората са роднини; висока, навсякъде еднаква трева и толкова ниски стени, че децата се катерят по тях, когато си играят, а в дните, когато има погребение, от улиците се виждат коленичилите присъствуващи.

На тези ниски стени старите идват да поседнат на слънце, за да попредат или за да подремнат между тихото и запуснато място и преходната вечност на морето. Тук отвред младите идват да танцуват неделя вечер. Докато от вълните идва още малко светлина на вълнолома, групите от момичета и момчета се приближават. Подреждат се в кръг и неуверен глас, в началото самотен, подема проста мелодия и увлича след себе си останалите:

В двора на Калаената паница…

Всички гласове повтарят заедно:

В двора на Калаената паница…

Кръгът се оживява, белите забрадки се раздвижват, краищата им се повдигат като крила на пеперуди. Почти винаги морският вятър отнася половината от думите:

… загубих слугата си…

… ще носи моята ливрея…

Песента изглежда още по-наивна и чаровна, чута откъслечно, със странни, незавършени думи, каквито имат местните песни, създадени по време на танц, които се придържат повече към ритъма, отколкото към смисъла на думите. Без друга светлина, освен блед лунен лъч, танцът изглежда фантастичен. Всичко е сиво, черно или бяло, неутрално по цвят, което е присъщо повече на действителните, отколкото на видените неща. Постепенно, едновременно с извисяването на луната, кръстовете на гробището и кръстът на голямата могила в дъното се издължават, достигат до кръга и се сливат с него. Най-сетне удря десет часът. Разделят се. Всеки тръгва към дома си, по селските улички, които изглеждат странно в този момент. Изтритите стъпала на външните стълби, ъглите на покривите, откритите навеси, в които влиза черната и гъста нощ, се привеждат, очертават се и се снижават. Младите вървят покрай стари огради, леко докосвани от огромни смокини, и докато тъпчат празната слама от овършаното жито, морският мирис се примесва с топлия дъх на жътвата и на заспалите обори.

Къщата, в която живеехме, е в полето, малко извън селото. По пътя на връщане ние забелязваме над плетищата светлината на фарове, светещи от всички страни на полуострова: един фар блести, друг се върти, трети е неподвижен, и тъй като океанът не се вижда, всички тези часови върху черните подводни скали изглеждат като изгубени в спокойното поле.