Оригинално заглавие
The Black Riders. War is Kind, –1899 (Обществено достояние)
Превод от английски
, (Криейтив Комънс — Позоваване — Некомерсиално, версия 2.5)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
няма

СТИХОТВОРЕНИЯ ИЗ СБОРНИКА „ВОЙНАТА Е ДОБРА“ (1899)

76. НЕ ПЛАЧИ, ДЕВОЙКО, ВОЙНАТА Е ДОБРА…[1]

 

Не плачи, девойко, войната е добра.

Ако твоят любовник

неистово протегне ръце към небето,

а неговият кон изплашен продължи своят бяг в самота —

не плачи.

Войната е добра!

 

Гръмки, трещящи полкови барабани!

Нищожни души, жадуващи за боя!

Тези хора са родени за обучение и смърт!

Необясним ореол на слава ги окръжава.

Великият Бог на Войната и неговото Кралство —

полетата, където лежат хиляди трупове.

 

Не плачи, девойко, войната е добра.

Ако твоя баща падне на жълтия пясък в окопа,

раздере мундира на гърдите си, преглътне и умре —

не плачи.

Войната е добра!

 

Яркото пламтящо полково знаме,

орел със златисто-червен гребен!

Тези хора са родени за обучение и смърт!

Втълпете им: убийството е добродетел!

Кажете им за сладострастието на кръвопролитията,

за полетата, където лежат хиляди трупове.

 

Майко, чието сърце, е увиснало като смирено копче,

надвесено над ярко блестящата плащаница на твоя син —

не плачи.

Войната е добра!

77. КАКВО КАЗА ОКЕАНЪТ НА МАЛКАТА РАКОВИНА?[2]

 

— Какво каза океанът на малката раковина?

Какво каза океана?

Дълго той не отговарял на нашият брат,

пазил съобщението за корабите,

неудобните кораби, глупавите кораби.

 

— Океанът ви молеше за тъгата ви, о, борове,

тихо пееше под лунна светлина.

В неговите разкази се разказваха

легенди за земята на обречените,

страни, където безспирно

пада дъжд от женски сълзи.

И хора в сиви одежди —

хора в сиви одежди —

викат от неизвестна болка.

 

— Какво каза океанът на малката раковина?

Какво каза океана?

Дълго той не отговарял на нашият брат,

пазил съобщението за корабите,

неудобните кораби, глупавите кораби.

 

— Океанът ви молеше да учите, о, борове,

тихо пееше под лунна светлина.

Учеше златната заповед на търпението,

плачеше за топлотата на добри ръце,

плачеше за братството на сърцата.

Океанът ви молеше да учите, о, борове.

 

— А къде е наградата, малка раковино?

Какво каза океана?

Дълго той не отговарял на нашият брат,

пазил съобщението за корабите,

неудобните кораби, глупавите кораби.

 

— Нито дума не каза океана, о, борове,

нито дума не каза океана.

Дълго той няма да отговори на вашият брат,

ще пази своите вести за корабите,

за неудобните кораби, глупавите кораби.

78. ЗА ДЕВОЙКАТА МОРЕТО…[3]

 

За девойката морето

било синя ливада,

на която живеят малки пенести хора.

Пеейки.

 

За моряка, след корабокрушение,

морето било мъртва сива стена.

Необозрима, съвършена пустиня,

в която въпреки тези съдбоносни минути,

ясно се четели знаците

на жестоката ненавист на Природата.

79. МАЛКО МАСТИЛО ИЛИ ПОВЕЧЕ…

Малко мастило или повече —

толкова ли е важно това?

Дори небето и безкрайните морета,

равнините и хълмовете, отделно

чуват врявата на всички тези книги.

Но това е само мастило —

малко повече или по-малко.

 

Какво?

Искаш да опиша Бога с тези драскулки?

Ще утоли ли моята духовна жажда

това чинно шествие от стихари?

Или фанфари от светлина?

Или дори премерената проповед

навързваща на нишка истината и лъжата?

Нима това е Бог?

Къде тогава е Ада?

Покажете ми по-добре отровна гъба,

възпаление от заразена кръв.

Това изглежда по-хубаво.

 

Къде е Бог?

80. СЛУЧВАЛО ЛИ ТИ СЕ Е ДА СЪТВОРИШ ПРАВЕДНИК?

— Случвало ли Ти се е да сътвориш праведник?

— О, аз създадох трима — отвърнал Бог,

Но двама от тях умряха

и третият…

Слушай! Слушай!

И ще чуеш как той оплаква своята участ.

81. ИСКАМ ДА ОБЯСНЯ СРЕБРИСТАТА СЛЕДА СЛЕД КОРАБ В НОЩТА…[4]

 

Искам да обясня сребристата следа след кораб в нощта,

извивката на всяка печално угасваща вълна,

замиращият шум на водата под стоманения кил,

отривистите викове на хората,

сянката, падаща в сивата нощ,

И падащите мънички звезди!

 

След туй пустотата, далечните простори на водата

и мекият плясък на черните вълни,

за дълго време, в самота!

 

Помни, о ти, кораб на любовта,

ти ще напуснеш далечните простори на водата

и мекият плясък на черните вълни,

за дълго време, в самота!

82. АЗ СЛУШАХ ПЕСЕНТА НА БРЕЗИТЕ НА ЗАЛЕЗ…[5]

 

— Аз слушах песента на брезите на залез,

бяла мелодия, звучаща в тишината.

Аз видях как се скараха помежду си боровете.

В сумрака.

Донесоха ми малка тревичка,

довлече я този, който се казва вятър.

Всичко това ме караше да се чувствам жив

— каза безумеца.

 

— Притежавам само очи и уши.

А, ти —

ти си слагаш розови очила,

преди да погледнеш розите.

83. БЪРЗО ЯЗДИЛ РИЦАРЯ…[6]

 

Бързо яздил рицаря,

пришпорвал, горещо, вонящи кон,

нетърпеливо размахвал меча си.

— За спасението на моята лейди!

 

Бързо яздил рицаря

и скачал от седлото към боя.

Хора от стомана блещукали и проблясвали,

подобно на бунт със сребристи отблясъци

и златото на славното рицарско знаме

заблестяло над крепостните стени.

 

Конят,

измъчен, задъхващ се, с изтичаща кръв

бил забравен под крепостната стена.

Конят умрял под стената.

84. ВСЕ ПО НАТАТЪК ХОДЕЛ ИСКРЕНИЯ ЧОВЕК…

Все по нататък ходел искрения човек,

свободно беседвайки с вятъра,

когато видял в далечината

непонятна страна.

 

Все по нататък ходел искрения човек,

свободно беседвайки със звездите;

жълтата им светлина се запечатила

във зениците му.

 

— Мили мой, глупако! — казал учения наблюдател —

Твоите постъпки са безумни.

 

— Твоята прямота е оскърбителна! —

изкрещял откровения човек

И когато неговата палка

отскочила от главата на учения наблюдател

се превърнала в две палки.

85. ТИ МИ КАЗВАШ, ЧЕ ВИЖДАШ БОГ?…[7]

 

Ти ми казваш, че виждаш Бог?

Аз ти казвам, че виждам отворена книга,

горяща свещ и едно магаре.

86. В ПУСТИНЯТА[8]

 

В пустинята.

Тишината от дълбоките лунни долини.

Огнените лъчи падащи косо върху широките дрехи

на закачулени хора, клечащи и неми.

Напред жена

движеща се към пищящия неприлично вятър

и далечния тътен на барабани.

Бавно извиваща се твар в ужасяващ цвят,

сънно ласкаещ нейното тяло

или, движеща се по нейната воля,

безшумно лазеща по пясъка.

Змиите шушнат тихо;

шушнещи, шушнещи змии.

Сънни и люлеещи се, и опулени

но шушнещи, тихо шушнещи.

 

Вятърът тече от самотните простори

на Арабия, тържествено в нощта,

и див огън хвърля кървави отблясъци

върху широките одежди на закачулените хора,

клечащи и неми

Живи ленти — бронзови, смарагдови, жълти

обикалящи около шията и ръцете й.

Върху пясъка змиите лазят внимателно,

бавно, застрашително или послушно.

Веселящи се в такт с барабаните,

шушнещи, шушнещи змии.

Сънни и люлеещи се, и опулени

но шушнещи, тихо шушнещи.

 

Достойнството на прокълнатите;

блаженството на робството, отчаянието, смъртта

— всичко това е в танца на шушнещите змии.

87. ВЕСТНИКЪТ — ТОВА Е СБОРНИК ОТ ПОЛУПРАВДИ…

Вестникът — това е сборник от полуправди,

които на всеки ъгъл викат момчетата,

разстилат несериозни разсъждения

за милиони снизходителни и насмешливи хора,

чиито семейства в това време, седят до камината

слушайки душераздирателни разкази

за нечия самотна агония.

 

Вестникът — това е съд,

който вярно и невярно се върши над всеки —

тъпостта на честните хора.

 

Вестникът — това е тържище,

на което мъдростта продава свободата си,

а тиквените глави се увенчават с корона.

 

Вестникът — това е игра,

в която грешните ходове носят победа,

а майсторството води до гибел.

 

Вестникът — това е символ;

безполезна хроника на живота,

сборник с кресливи истории,

концентрирани всевечни глупости,

които преживяват не възпрепятствано векове,

блуждаещи по беззащитният свят.

88. ПЪТНИКЪТ…[9]

 

Пътникът,

стъпил на пътеката на Истината,

и застанал в изумление:

тя била гъсто обрасла с трева.

— Хм! — казал той, —

Явно тук отдавна

никой не е ходил.

След това разбрал, че всяка тревичка

е остър нож.

— М-да! — измърморил тогава —

Ще ида на друга пътека.

89. КОСИ СЛЪНЧЕВИ ЛЪЧИ ВЪРХУ КАФЯВИ СТЕНИ…[10]

 

Коси слънчеви лъчи върху кафяви стени.

Забравената чистота на чистото синьо.

Обръщения към Бога с гръмогласни химни.

Песни на ярост и песни на плач,

грохот на колела, удари на копита, звън на камбани.

Приветствия, прощавания,

любовни повици, предсмъртни стонове.

Викове на радост, безумие, страх, отчаяние,

тъмен зверски рев.

Песнопенията на цветята.

Писъците на отрязано дърво.

Безсмисленото бръщолевене на кокошки и мъдри мъже —

всичко това е разногласния хор, възнасящ се към звездите:

„О, Боже, спаси ни!“

90. ВЕДНЪЖ, ЧОВЕКЪТ, СЕ ПОКАТЕРИЛ…[11]

 

Веднъж, човекът, се покатерил

на покрива на къщата си,

и се обърнал към небето.

С гръмовен глас го пронизала небесната сфера.

Боен вик го възнесъл към самото слънце.

И ето на облаците се появили черни точки,

а след време и Бог —

цялото небе се напълнило с войска.

91. ЖИВЯЛ НЯКОГА ЧОВЕК С ДЪРВЕНО ГЪРЛО…

Живял някога човек с дървено гърло,

който опитал да пее,

но честно казано резултатът

бил плачевен.

Но се намерил един,

който заслушал хлопането

на дървеното гърло

и разбрал какво

се опитва да каже певеца.

Певецът бил от това

изключително доволен.

92. ПРЕУСПЕЛИЯТ ЧОВЕК, ИЗДИГНАЛ СЕ САМ…

Преуспелият човек, издигнал се сам,

тръгнал по водите на летата.

Покрит с мокрите петна на грешките,

кървавите грешки,

Усмихващ се от победите над слабите,

стои той сега на брега от монети,

Подобно на статуя на Благодарността.

Ето, с костите на глупаците

той купува копринени знамена,

на което ще видите неговия тържествуващ лик;

С кожа на скалпирани мъдри мъже,

купува ежедневните поклони на всички.

От жива плът с костен мозък

е изтъкано покривало,

покривало, под което той вижда безметежни сънища.

В невинно невежеството, в невежа вина,

той поверява своите тайни на тълпата:

— Така аз се защитавам: така добих своето.

Самодоволен, усмихващ се,

тежко стои той върху мъртвите,

изправен на колона от черепи

той разправя, как е сгазил бебета —

самодоволен, дебел, мазен,

произнася своята реч в невинно невежеството.

Самата невинност!

93. ПРЕЗ НОЩТА…[12]

 

През нощта

сиви, оловни облаци загръщаха долините

и планините, се опитваха да видят Бог, самотни.

— О, Създателю, преместващ вятъра с движение на пръст,

ние сме смирени, празни, безполезни планини.

Позволи ни бързо да пребродим земята,

за да се поклоним към Твоите нозе.

 

На утринта

звуците на хорския труд се разнесоха

по сините мили на небесата

и малките черни градове бяха ясно различими.

— О, Създателю, знаещ предназначението на дъждовните капки,

ние сме смирени, празни, безполезни планини.

Дай ни глас, молим те, Господарю,

за да се можем да пеем за Твоето съвършенство към Слънцето.

 

Привечер

далечните долини били опръскани с дребни огньове.

— О Създателю,

Ти, който знаеш цената на кралете и птиците,

Ти, който сътвори, нас смирените, празни, безполезни планини.

Ти, който имаш нужда от вечно търпения,

ние се прекланяме пред твоята мъдрост, Господи,

ние, смирените, празни, безполезни планини.

 

През нощта

сиви, оловни облаци загръщаха долините

и планините, се опитваха да видят Бог, самотни.

94. ДЕМОНЪТ НА СМЪРТТА БЪРБОРИ…[13]

 

Демонът на смъртта бърбори

от върховете на дърветата.

 

Кръв, кръв и изскубана с корените трева —

така започна агонията,

агонията на самотния ловец.

Сиво-зелената гора е безчувствена

в предсмъртните му конвулсии.

 

Лодка с блестящи по водата весла,

девойка с нежни, пълни с тревога очи

и нейният зов:

— Джон!

 

Ела, появи се, ловецо!

Нима не чуваш?

 

Демонът на смъртта бърбори

от върховете на дърветата.

95. УДАРЪТ НА ДОЛАРА ВЪРХУ СЪРЦЕТО…[14]

 

Ударът на долара върху сърцето —

този весел топъл червен огън,

със спокойни кадифени сенки,

меко движещи се върху вратата.

 

Ударът на милиони долари —

това е крах за неудачници,

зеещата емблема на Персия,

нагло въставане против

символите на доблестта и честта.

Виковете на старата красавица,

блудстваща с дребни търговци

за вино и кръчмарски разговори.

Глупави богати селяни, тупащи килим от хора,

мъртви хора, мечтаещи благоухание и светлина,

в тъканта на своя живот.

Половината от тези,

които са играли играта честно,

лежат под нозете на тъмни личности,

с души на роби,

които постоянно говорят за дрънкулки,

забравяйки за мястото, за хората,

за делата, за родината,

дъвчещи и мляскащи за шапки.

Цвърчащи като плъхове за шапки.

За шапки!

96. ЧОВЕКЪТ КАЗАЛ НА ВСЕЛЕНАТА…

Човекът казал на Вселената:

— Виж! Аз съществувам!

— Все едно — казала Вселената, —

този факт не поражда у мен

никакво чувство на задължение!

97. КОГАТО ПРОРОКА, САМОДОВОЛЕН ДЕБЕЛ ЧОВЕК…

Когато пророка, самодоволен дебел човек,

достигнал върха на планината

той изкрещял:

— Да бъде проклет целият ми опит!

Мислех си, добрите страни са светли

а лошите земи са черни.

Но всички те са сиви.

98. ИМАЛО ЕДНА СТРАНИ, КЪДЕТО…[15]

 

Имало една страна, където не растели теменужки.

Някакъв пътешественик попитал:

— Защо?

Хората му отговорили така:

— Веднъж теменужките, растящи по

тези места, казали:

„До тогава, до когато една жена по своя воля

не отдаде на друга своят любовник,

ние ще се сражаваме в кръвопролитна война!“

Скръбно хората добавили:

— Сега тук няма теменужки.

99. ПО ВРЕМЕ НА СТРАНСТВО АЗ СРЕЩНАХ ЧОВЕК…

По време на странство аз срещнах човек.

Той ме погледна любезно и каза:

— Покажи ми над какво се трудиш.

И аз извадих от торбата една от моите стоки.

Той каза:

— Това е грях!

Тогава друга аз извадих от торбата.

Той каза:

— И това е грях!

И така до края все повтаряше:

— Това е грях! Това е грях!

Накрая закрещях:

— Но нищо друго нямам!

Той ме погледна благо. Произнесе:

— Бедна душа!

100. О, ИЗКУСЕН МАЙСТОРЕ!

О, изкусен майсторе!

Моля те сътвори ми сън,

сън за моята любов.

Хитро сплети в него слънчевата светлина,

нежният вятър и цветята.

Нека и се присъни платно от ливади.

И — скъпи мой майсторе —

нека да види мъж, който се разхожда по тях.

101. МИМОЛЕТНИТЕ ОТБЛЯСЪЦИ БИЛИ ГЛАСОВЕ…[16]

 

Мимолетните отблясъци били гласове

— светлозарни гласове —

сливащи се в карминени, виолетови,

зелени, златни мелодии.

Хорът от цветове се леел върху водата;

не играели чудни сенки върху листата на дърветата;

не пели борове на хълмовете;

никой не нарушавал тишината на синята вечер

и хорът на цветовете леел върху водата

карминени, виолетови,

зелени, златни мелодии.

 

Малки блестящи камъчета

хвърлени от тъмното покривало на вечерта

пеят чаровни балади за Бога,

за вечността и духовния покой.

Малки жреци, малки свети бащи,

нямам вяра във вашите песнопения,

когато чудният хор лее върху водата

карминени, виолетови, зелени,

златни мелодии.

102. ДЪРВЕТАТА В ГРАДИНАТА С ДЪЖДОВНИ ЦВЕТОВЕ…

Дърветата в градината с дъждовни цветове.

Там весело играели деца.

Всяко от тях

събирало цветя.

Случвало се така, че някои —

— най-ловките —

използвайки случая, набрали повече,

а за слабите останали само няколко цветчета.

Тогава малкия източен наставник на децата

с важен вид отишъл при бащата, викащ:

— Моля ви, елате с мен!

Вижте, що за безобразие се върши във вашата градина!

Но когато бащата разбрал, какво се случва,

той упрекнал наставника:

— Не си прав, малък мъдрецо!

Всичко това е в реда на нещата.

Нима не виждаш:

Децата, завладели цветовете,

са силни, смели, хитри повече от тези,

които са останали с празни ръце.

Защо да не бъдат силни —

— наистина силни —

Защо са длъжни да нямат всички цветя?

 

Поразмисляйки, наставника навел глава.

— Господи, — казал той, —

звездите падат от небето

от такава внушителна мъдрост.

103. ТИ, МОЯ ЛЮБОВ…[17]

 

Ти, моя любов!

Ти си тишината при залез,

когато замират сини сенки

и тревата и листата заспиват,

приспани от песента на ручеи.

Ти, моя болко!

 

Ти, моя любов!

Ти си буря,

пробиваща черни дупки в небето,

и невъздържано ридаеща,

мокреща и превиваща всяко дърво,

докато не се задъхаш и не млъкнеш.

А след това — ни звук,

освен меланхоличен писък на едноока сова.

Ти, моя болко!

 

Ти, моя любов!

Ти си блестящо нещо,

което случайно съм счупил,

играейки,

на мънички парченца.

Порасна моята дълга тъга.

Ти, моя болко!

 

Ти, моя любов!

Ти си уморена теменужка,

поникнала под ласките на слънцето.

Отговаряща ми лекомислено.

Ти, моя болко!

 

Ти, моя любов!

Ти си праха на предишните ти любовници.

И аз заравям лицето си в тази прах.

И аз обичам това.

Ти, моя болко!

 

Ти, моя любов!

Ти си брадата

на лицето на друг мъж.

Ти, моя болко!

 

Ти, моя любов!

Ти си храм.

И в храма има олтар.

И на олтара е моето сърце.

Ти, моя болко!

 

Ти, моя любов!

Ти си вещица!

Да е проклета свещената лъжата,

сплетена с твоята любов — да те задуши!

Аз стигнах до там, че виждам в твоите лъжи истина,

а истината за теб — като лъжи.

Ти, моя болко!

 

Ти, моя любов!

Ти си жрица.

И в ръцете ти е окървавен кинжал.

И съдбата ми непредотвратимо ме настига.

Ти, моя болко!

 

Ти, моя любов!

Ти си череп с рубинени очи.

И аз те обичам.

Ти, моя болко!

 

Ти, моя любов!

Аз се страхувам от теб.

И ако твоята смърт би ми донесла покой,

аз бих те убил.

Ти, моя болко!

 

Ти, моя любов!

Ти си смъртта!

Да, ти си смъртта!

По-черна от мрака.

Но аз те обичам,

аз те обичам!

Болко, ела болко, при мен.

104. ЛЮБИМА ПРОСТИ МИ, ЧЕ ИСКАМ…

Любима прости ми, че искам

да те вида печална —

страдаща ти

се сгушваш на моите гърди,

а за това съм готов да платя

цената на твоята печал.

 

Ти си окръжена от хора,

и те не избягват да общуват с теб,

и тогава аз разбирам,

че любовта ме докосва с чужди ръце,

със снизходителност.

 

Той закачи в стаята си твоят портрет,

портрет, станал подъл предател,

и той се смя

— то беше глупаво самодоволство

на човек привикнал да бъде

сред красиви жени —

и така аз разделих с него

частица от своята любов.

 

Глупак, как можех да не зная, че твоята

малка обувка

може да бъде причина за мъжки сълзи!

— Чии сълзи?

Аз плача също и скърцам със зъби.

И аз обичам тази малка обувка.

Малка, малка обувка.

 

Бог ме надари с медали,

Бог ме надари с гръмки почести,

и аз мога да се похваля пред теб,

възлюбена,

и да бъда достоен.

— Любовта, която ти дарих.

 

Позволи ми да стоваря върху теб

цялата тежест на мъчителната страст.

Аз се съмнявах в теб

— аз се съмнявах в теб —

и от това кратко съмнение

моята любов порасна, подобно на дух,

който скоро ме погуби.

 

Внимавай с моите приятели,

не бъди с тях прекалено общителна,

защото такава учтивост

ранява моето беззащитно сърце.

Мъглите на желанието

се надигат от твоите устните, любима.

Не бъди прекалено общителна.

 

Цветята, които веднъж ти подарих,

бяха познати на раждащите се чувства,

малки частици от моето преклонение.

Но погледни на тези бледи венчелистчета

и прочети запечатаната върху тях

повест за моите надежди.

105. О, ГОСПОДИ МОЙ, САМО ЕДНО…

О, Господи мой, само едно

движение на Твоят пръст,

когато вдигна ръката си,

забавлявайки се и разчеса своите коси,

с обикновен глупав, позлатен гребен.

О, Господи мой,

какво страдание донесе то на мен —

само едно движение на Твоят пръст!

106. ВЕДНЪЖ АЗ ВИДЯХ, КАК ТИ ЛЕНИВО СЕ ЛЮЛЕЕШЕ…

Веднъж аз видях, как ти лениво се люлееше

— лениво се люлееше —

и бърбореше по момински с други момичета,

звънкогласна, щастлива,

въплъщавайки безстрастието и небрежността,

не непомрачената женственост.

Животът за теб беше като нежна мелодия.

Аз мислех за преживените от мен

неистови бури на любовта,

изтерзан, нещастен, засрамен

в своята неутолима печал.

Аз мислех за гръмотевиците,

живеещи в моята глава.

И поисках да стана свиреп великан,

и да отмъкна любимата си в своя замък,

и да проявя към нея цялата жестокост,

на която съм способен,

и да я заставя да страда така,

както страдам аз.

107. КАЖИ МИ ЗАЩО, ЗАД ТВОЯТ ГРЪБ…

Кажи ми защо, зад твоят гръб,

винаги виждам сянката

на предишният ти любовник?

Нима той е реалност

или това и трижди проклет спомен

за вашето минало блаженство?

Чума за него, ако той е мъртъв!

Чума за него, ако той е жив!

Този свински череп,

пъхащ нахално сянката си

между мен и моето спокойствие.

108. И ВСЕ ПАК ТИ БЕШЕ ПОНЯКОГА ЩАСТЛИВА С МЕН…

И все пак ти беше понякога щастлива с мен.

Аз не съм толкова глупав,

че да си блъскам главата в стената.

Аз чувах твоите бързи дихания.

Виждах, как ти простираше към мене търсещи ръце…

В онези времена

— Боже, спаси ни —

от мен искаха да направят знатен господин,

наперен, гледащ от високо на хората,

изискано изразяващ своите мисли.

Уви, моя изгубена любима,

аз съм неспособен да бъда знатен господин!

Аз казвах:

— Любима!

Ти ми отвръщаше:

— Любими!

И ние продължавахме прекрасната игра,

без да обръщаме внимание на капещата кръв

от моето сърце.

109. АЗ ЧУХ КАК СЕ СМЕЕШ…

Аз чух как се смееш,

и в твоето веселие

определих мярата на свойта болка.

Аз знаех, че съм останал сам,

сам със любовта,

бедна, трепереща любов

и той, малкият дух,

дойде, за да бъде с мен

в часовете на нощното бдение,

в мрака на нощта.

Ние приличахме на две сенки,

от умиращ лагерен огън.

110. ТРУДНО МИ Е ДА СИ ПРЕДСТАВЯ…

Трудно ми е да си представя, че понякога в здрача,

когато красивите огньове, позлатяващи твоите вечери,

още не са се разгорели с пълна сила.

Трудно ми е да си представя, че понякога в здрача,

ти си спомняш времето

когато ме обичаше,

и нашата любов беше всичко за теб.

Не са ли тези спомени ненужна смет сега?

Стара рокля,

отдавна излязла от мода?

Моя скръб, ох, загубена, единствена,

за мен сега тази любов е

дивна мечта,

светла, светла, светла, като множество слънца!

111. ЛЮБОВТА МЕ СРЕЩНА ПО ПЛАДНЕ…

Любовта ме срещна по пладне,

— Безразсъдно дяволче,

напускащо прикритието си в тъмна нощ

и явяващо се на ярка светлина,

И тогава ясно видях, че тя

е некадърница,

глупава, самодоволна, безока некадърница,

разбиваща сърцата на храбрите хора,

като сополив идиот клатещ своята чаша.

И тогава я проклех —

от нозете до главата посипах я с проклятия,

до най-заплетената глупост в нейният мозък.

Но в отговор

тя се разсмя

и ми показа моята гръд,

където сърцето все така биеше за теб, любима.

112. АЗ ВИДЯХ КАК ПЛАМНА ЛИЦЕТО ТИ…

Аз видях как пламна лицето ти

от любов към мен.

Твоите прекрасни ръце безцелно блуждаеха,

твоите устни трепереха и мърмореха, и бълнуваха.

И това — сигурно

би трябвало напълно да задоволи човек?

Ти вече не ме обичаш,

но преди ме обичаше,

и тази единствена любов

ми дари вечна привилегия —

аз мога да мисля за теб!

Бележки

[1] За първи път било отпечатано в сп. „Bookman“ през февруари 1896 год. под названието „Войната е добра“ („War is Kind“). Както и в първия сборник, първото стихотворение на новата книга на Крейн дало нейното название — „War is Kind by Stephen Crane“. New York, 1899.

[2] Черновата на стихотворението е датирана 28 декември 1895 год., но според изследователите е написано по-рано. За първи път било публикувано в сп. „Philistine“ през февруари 1896 год.

[3] Това е едно от ранните стихотворения на Крейн; за първи път то било публикувано в сп. „Philistine“ през април 1896 год. Без да се търсят спекулации, трябва да се каже, че сякаш тук автора е предусетил, че ще попадне в корабокрушение.

[4] За първи път било публикувано в сп. „Bookman“ през октомври 1896 год. под названието „Редове“ („Lines“). Стихотворението има много общи неща с няколко реда от писмо на Крейн до Кори Етел Стюарт, която по-късно станала негова съпруга.

[5] Стихотворението има необичайна съдба — за първи път то било отпечатано върху красиво… меню! То било за обед, подготвен от редакцията на сп. „Philistine“ в чест на Стивън Крейн. По-късно списанието публикувало стихотворението в броя от януари 1896 год.

[6] За първи път било отпечатано в сп. „The Roycroft Quarterly“ през май 1896 год.

[7] За първи път било отпечатано в сп. „Philistine“ през 1898 год. на задната страница.

[8] За първи път било отпечатано в сп. „Philistine“ през 1898 год. под названието „Редове“ („Lines“).

[9] В „Американска антология“ носи названието „Пътникът“ („The Wayfarer“).

[10] За първи път било отпечатано в сп. „Philistine“ през декември 1895 год.

[11] Стихотворението е писано не по-късно от 1897 год. Според изследователите — в град Хартфорд, щата Ню Йорк, където братът на Крейн — Уилям бил съдия.

[12] За първи път било отпечатано в сп. „Chap-book“ през март 1896 год. под названието „Строфи“ („Verses“). В „Американска антология“ носи названието „Върхове“ („The Peaks“). Една от черновите на стихотворението е на пишеща машина — Стивън Крейн бил един от първите писатели възползвали се от новото изобретение.

[13] За първи път било отпечатано в сп. „Philistine“ през август 1895 год.

[14] За първи път било отпечатано в сп. „Philistine“ през февруари 1898 год. на задната страница под название, което условно може да се преведе като „Някои подробности“ („Some Things“).

[15] В „Американска антология“ носи названието „Теменужките“ („The Violets“)

[16] За първи път било отпечатано в сп. „Philistine“ през октомври 1895 год.

[17] 103. Стихотворението е написано, очевидно, през 1898 год. в Куба. Крейн бил кореспондент на няколко вестници и следял за тях развитието на Испано-американската война. Това стихотворение има множество варианти преди окончателния в сборника „Войната е добра“.