Робин Кук
Смъртен страх (14)

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Джейсън рязко се събуди и погледна часовника си. Беше пет сутринта. Или осем в Бостън — обичайното му време за тръгване към болницата. Дръпна завесите и огледа кристално чистото небе. В далечината се виждаше фериботът, който свързваше Пъджет Саунд със Сиатъл, който оставяше след себе си дълга пенлива диря.

Взе душ и почука на междинната врата, но отговор нямаше. Почука отново, после предпазливо натисна дръжката. Тънък слънчев лъч се промъкна в процепа. Стаята беше затъмнена, а Керъл спеше дълбоко, прегърнала възглавницата си. Джейсън я погледа известно време, привлечен от ангелската и хубост. После тихо затвори вратата.

Върна се в леглото и набра обслужване по стаите. Поръча пресен портокалов сок, кафе и кроасани за двама. После позвъни в ГХП и поиска да го свържат с Роджър Уенамейкър.

— Наред ли е всичко?

— Не съвсем — промърмори Роджър. — Снощи Мардж Тод направи тежка емболия, изпадна в кома и почина. Респираторен блокаж.

— Господи! — простена Джейсън.

— Съжалявам, че съм лошият вестоносец, но ти се опитай да си починеш — подхвърли Роджър.

— Ще ти звънна утре или вдругиден — каза Джейсън.

Още една смърт. Ако не се брои младото момиче с хепатит, всичките му пациенти излизат от болницата само по един начин — с краката напред. Запита се дали да не хване първия самолет в обратна посока, но после поклати глава. Роджър беше прав — и да е там, пак нищо не може да направи. По-добре да продължава да нищи делата на Хейс, макар че и в тази посока нямаше особени поводи за оптимизъм.

Два часа по-късно Керъл почука на вратата с още мокра от душа коса.

— Страхотно утро! — обяви жизнерадостно тя, а Джейсън побърза да поръча още кафе.

— Май извадихме късмет — промърмори той и махна с ръка към слънцето зад прозореца.

— Не бъди толкова сигурен, защото тук времето се мени за секунди — каза тя, преминавайки на „ти“ по съвсем непринуден начин.

Докато момичето поглъщаше с апетит закуската си, Джейсън се задоволи с нова чаша кафе.

— Дано не съм ти проглушила ушите снощи — подхвърли между два залъка тя.

— Не ставай глупава — отвърна той и виновно добави: — Извинявай, че заспах…

— А какво ще кажеш за себе си, докторе? — попита тя, докато мажеше кроасана си с конфитюр. — Не си ми разказал почти нищо… Пропусна да добави, че Хейс и беше разказал много неща за него.

— Няма какво толкова да разказвам — промърмори той.

Тя вдигна вежди, но после забеляза усмивката му и избухна в смях:

— За момент реших, че говориш сериозно!

Започна с детството си в Лос Анджелис, колежа в Бъркли и висшето в медицинския факултет на Харвард. Подробно описа преживените трудности по време на стажа си в Масачузетс Дженерал. После, някак неусетно и без да го иска, започна да говори за Даниеле и онази ужасна ноемврийска вечер, в която я бе изгубил завинаги. До този момент никой не бе успял да го предразположи да говори за това по начина, по който го беше направила Керъл, включително и Патрик — психиатърът, когото беше посещавал доста време след смъртта на съпругата си. В един момент се улови, че говори дори за сегашната си депресия, свързана с рязко повишената смъртност сред пациентите му, каза и за сутрешния си разговор с Роджър и смъртта на Мардж Тод.

— Много се радвам и съм дълбоко поласкана, че ми разказа всичко това — промълви искрено Керъл. Тя също не беше очаквала толкова откровеност, — Преживял си доста емоционални трудности…

— Животът предлага какво ли не — отвърна с въздишка Джейсън. — Не знам защо реших да те отегчавам с всичко това…

— Не си ме отегчил — поклати глава тя. — Според мен си постигнал една великолепна психическа нагласа. Адски трудно ти е било, но когато си променил работното място и предишното си жилище, ти си постъпил по единствено правилния начин.

— Мислиш ли? — попита с лека изненада Джейсън, Изобщо не си спомняше да и е споменавал за тези неща, но изведнъж му стана по-леко, че се е изповядал пред младата жена.

Беше им приятно заедно, времето течеше неусетно. Напуснаха стаите си едва към десет и половина, облечени в леки спортни дрехи. Джейсън позвъни на пиколото да докара колата им пред входа, след което двамата взеха асансьора за фоайето. Предсказанието Керъл се сбъдна и когато излязоха пред входа от небето вече се сипеше досаден дъждец.

С помощта на карта на града и спомените на — Керъл успяха да открият медицинския факултет на Вашингтонския университет. Керъл му посочи с пръст сградата на научно-изследователския институт, където беше ходил Хейс. Влязоха вътре, но на пътя им се изпречи човек с униформа на вътрешната охрана. Оказа се, че за да бъдат допуснати в сградата, трябва да имат специални значки за идентификация. — Аз съм лекар от Бостън — каза Джейсън и извади портфейла си с намерението да покаже личните си документи.

— Не ме интересува откъде си, човече — поклати глава гардът. — Нямаш ли значка, няма да влезеш. Просто и ясно. Ако искаш да получиш достъп, ще трябва да отскочиш до Централната администрация.

Разбрали, че е безсмислено да спорят, двамата се обърнаха и тръгнаха към административната сграда, По пътя Джейсън попита как се е справил Хейс с този проблем.

— Обади се предварително на приятеля си и той ни посрещна на паркинга — обясни Керъл.

Жената на гишето в Централната администрация беше изключително любезна. Разбрала какво търсят, тя дори извади служебния журнал със снимките на служителите от всички факултети, но Керъл не успя да разпознае човека, който ги беше посрещнал преди време. Въпреки това получиха входните си значки и отново тръгнаха към сградата на научно-изследователския институт. Качиха се на петия етаж. Коридорът беше задръстен от стара апаратура, стените плачеха за боя. Във въздуха се носеше тежка миризма на химикали, близка до тази на формалдехидите.

— Ето я лабораторията — спря пред една отворена врата Керъл. На табелката вляво бяха написани имената на хората, които работят тук: Дънкан Сехлър, доктор на медицинските науки и още куп научни съкращения; Рет Шанън, носител на същите научни титли. Джейсън предположи, че тук се занимават с молекулярна генетика.

— Кое от двете имена? — попита той.

— Не знам — сви рамене Керъл и спря един младеж с бяла манта, който се появи на коридора. На въпроса дали някой от докторите е вътре, той кимна с глава:

— И двамата са тук. В помещението за животни… — Младежът посочи с палец зад гърба си и остана на място, явно, за да огледа Керъл и отзад. Джейсън с изненада установи, че се дразни от проявата на подобна безцеремонност. Вратата на помещението за животни беше остъклена. Вътре двама мъже в бели престилки бяха наведени над завързана за лабораторната маса маймунка и и вземаха кръв.

— По-високият, с посивявала коса — прошепна Керъл, а Джейсън пристъпи към стъклото. Мъжът беше с приятни черти и атлетично телосложение, горе-долу на неговата възраст. Косата му беше равномерно посребрена и му придаваше доста особен вид. За разлика от него обаче, колегата му беше почти плешив. Оскъдните косми на някогашния перчем бяха старателно пригладени върху голия му череп.

— Дали ще си спомни коя си?

— Може би. Видяхме се съвсем за малко, после аз отидох във факултета по психология. Изчакаха докторите да завършат процедурата и да излязат в коридора. Високият сивокос мъж носеше епруветката с кръв.

— Извинете, бихте ли ми отделили няколко минути? — пристъпи към него Джейсън. Мъжът погледна значката на ревера му и попита:

— Да не сте агент на някоя фармацевтична компания?

— В никакъв случай — усмихна се Джейсън. — Казвам се доктор Джейсън Хауърд, а това е госпожица Керъл Донър.

— Какво мога да направя за вас?

— Ще се видим по-късно, Дънкан — обади се плешивият и тръгна към лабораторията.

— Окей — кимна сивокосият. — Веднага ще обработя кръвната проба… — Извърна се към Джейсън и добави: — Извинете…

— Няма нищо. Исках да поговорим за един наш общ познат…

— О, така ли?

— За Алвин Хейс. Помните ли последното му посещение тук?

— Разбира се — кимна Дънкан, обърна се към Керъл и попита: — Вие не бяхте ли с него?

— Имате отлична памет — кимна Керъл.

— Бях шокиран да науча, че е починал — промърмори Дънкан. — Това е огромна загуба!

— Според Керъл той ви е посетил с надеждата да научи нещо важно — подхвърли Джейсън. — Ще ни кажете ли какво беше то?

Дънкан стана неспокоен, погледът му отскочи към младия лаборант, който се мотаеше наблизо.

— Не съм сигурен, че искам да говоря на тази тема — промърмори той.

— Жалко… Кажете поне дали ставаше въпрос за работата, или за нещо лично.

— По-добре да отидем в кабинета ми — внезапно предложи сивокосият мъж.

Джейсън с мъка сдържа вълнението, което го обзе. По всичко личеше, че най-сетне се е натъкнал на нещо важно.

Влязоха в кабинета и Дънкан старателно затвори вратата след гостите си. Столовете бяха само два, с метални крака и твърди облегалки. Домакинът ги освободи от купчините научни списания и ги покани да седнат.

— За да отговоря на въпроса ви ще кажа, че Хейс дойде да ме види по лични причини — каза той.

— Прелетяхме пет хиляди километра, за да говорим с вас — отвърна Джейсън, твърдо решен да се бори докрай.

— Ако бяхте завъртели един телефон, със сигурност щяхте да си спестите пътуването. От гласа на Дънкан изчезнаха и последните приятелски нотки.

— Може би трябва да ви обясня откъде произтичат интересите ни към случая — подхвърли Джейсън, след което сбито разказа за вероятното откритие на Хейс и напразните си опити да разбере за какво точно става въпрос.

— И сте решили, че Хейс е дошъл при мен да търси помощ за научните си изследвания? — присви очи Дънкан.

— Надявах се да е така…

От устата на домакина излетя къс, неприятен смях, очите му обходиха лицето на Джейсън.

— Надявам се, че не сте нарко-ченге… — промърмори той.

Джейсън беше толкова изненадан, че не успя да каже нищо.

— Добре, ще ви кажа какво искаше Хейс — тръсна глава сивокосият. — Търсеше откъде да си купи марихуана. Каза, че се страхувал да лети с няколко дози в джоба, но сега дрогата му трябвала… Направих му услуга и го свързах с едно хлапе в студентския град.

Джейсън беше потресен. Възбудата го напусна като въздухът от спукан балон, на нейно място се появи унинието.

— Съжалявам, че ви отнех от времето — промърмори той.

— Няма нищо.

Напуснаха сградата на института, като преди това оставиха значките си на униформения пазач. Върху лицето на Керъл играеше лека усмивка.

— Никак не е смешно! — намусено рече Джейсън, докато се качваха в колата.

— Напротив, но в момента не можеш да го видиш — отвърна тя.

— Спокойно можем да мислим за обратния път — въздъхна той.

— А, не! Домъкна ме чак дотук, но няма да си тръгна преди да ти покажа планините. Съвсем наблизо са…

— Нека си помисля малко — отвърна полушеговито Джейсън.

* * *

В крайна сметка се наложи Керъл. Върнаха се в хотела, събраха си нещата и още преди Джейсън да се усети, вече се носеха по магистралата в северна посока. Тя настоя да кара и той мълчаливо и отстъпи волана. Не след дълго предградията отстъпиха място на влажни, тъмнозелени гори, а невисоките хълмове постепенно се превърнаха в планини. Дъждът спря, в далечината се мернаха високи, заснежени върхове. Гледката беше толкова красива, че Джейсън забрави за разочарованията си.

— Ще стане още по-красиво — увери го Керъл, докато напускаха магистралата и поемаха по тесния път към Сидар Фолс. Оттук нещата и бяха познати и тя доволно му сочеше забележителностите. Отби от пътя и пое по нещо, което наподобяваше горска просека и се извиваше успоредно с река Сидар.

Тук природата беше в пълните си права, местността беше като в приказките — гъсти гори, назъбени скали, далечни планински върхове и пенливи потоци. Следобедът си отиваше, започна да се спуска мрак. Керъл напусна коловозите и пое по нещо като пътека от натрошен чакъл. След няколкостотин метра спря пред живописна пет етажна постройка, построена като гигантска планинска хижа от неодялани трупи. От широкия комин лениво се виеше пушек, а над дървените стъпала към верандата висеше надписът „Салмон Ин“.

— Тук ли отседнахте с Алвин? — попита Джейсън и се приведе към стъклото. Верандата беше огромна, върху нея имаше дълга маса от суров чам и столове от същия материал.

— Да — кратко отвърна момичето и се извърна да вземе чантата си от задната седалка.

Слязоха от колата. В хладния въздух се носеше миризма на дим, някъде наблизо ромолеше невидим поток.

— Рекичката е оттатък хижата — поясни Керъл и се насочи към стъпалата. — Малко по-нагоре има един много хубав водопад. Утре ще го видиш…

Джейсън я последва. В главата му изведнъж се появи въпрос: какви ги вършиш, по дяволите? Това пътуване беше грешка. Трябваше да си остане в Бостън, при тежко болните си пациенти. На вместо това ето го тук, в планината, наречена Каскади, в компанията на красиво момиче, от което не би трябвало дори да се възхищава.

Вътрешността на хижата беше точно толкова очарователна, колкото и фасадата. Фоайето беше огромно, на две нива, сред което доминираше гигантско огнище. Над него бяха подредени препарирани глави на животни, еленови рога и мечи кожи. Неколцина клиенти четяха пред камината, едно семейство играеше на карти. Една-две глави се обърнаха по посока на новодошлите, които се отправиха към регистрацията.

— Имате ли резервация, моля? — попита ги мъжът зад гишето.

Джейсън го погледна с недоверие, сякаш искаше да разбере дали се шегува. Хотелът беше огромен, в средата на планинската пустош, беше ноември, при това в средата на седмицата. Не можеше да си представи, че точно при тези условия заведението ще е пълно.

— Нямаме — отговори Керъл. — Това проблем ли е?

— Сега ще видим — промърмори мъжът и се наведе над регистъра.

— Колко стаи имате тук? — попита с лека ирония Джейсън.

— — Четиридесет и две, плюс шест апартамента — отвърна мъжът, без да вдига глава.

— Да не би да има някакъв конгрес?

— Не — засмя се човекът. — Конгрес няма, но по това време на годината винаги сме пълни, защото сьомгата идва да хвърли хайвера си…

Джейсън беше чувал за тихоокеанската сьомга, която по загадъчен начин тръгва срещу течението на сладководните реки и хвърля хайвера си там, където са го правили всички риби от този вид. Но беше сигурен, че това става през пролетта.

— Имате късмет — каза най-сетне човекът на рецепцията. — Разполагаме с една свободна стая, но за утре ще трябва да ви търсим друга. Колко време възнамерявате да останете?

Керъл се обърна да го погледне и той усети как го обзема безпокойството. Само една стая! Не знаеше какво да каже и започна да заеква.

— Три нощи — замести го с категоричен тон Керъл.

— Чудесно. А как ще оправите сметката си?

Настъпи кратка пауза.

— С кредитна карта — сепна се Джейсън и бръкна в джоба си за портфейла. Все още не можеше да повярва в това, което се случваше.

Докато крачеха след пиколото по коридора на втория етаж, той безпомощно се питаше как се озова в това положение. Последната му надежда беше леглата да са отделни. Колкото и да харесваше Керъл на външен вид, той съвсем не беше готов за авантюра със стриптизьорка, която е споделяла леглото си с Бог знае още колко души.

— Ще имате много хубава гледка, хора — добродушно подхвърли пиколото.

Джейсън влезе, но вместо към прозореца, очите му неволно се насочиха първо към мястото за спане. С облекчение установи, че леглата са две, при това разделени.

Когато момчето си тръгна, той най-сетне пристъпи към прозореца и се наслади на величествената гледка. Река Сидар, която внезапно се беше разширила до размерите на малко езеро, беше заобиколена от стройни борове, които сякаш сияеха със своя светлина в настъпващия здрач. Непосредствено под тях започваше наклонена тревна площ, която опираше във водата. А в самата вода имаше поне двадесет дървени кея, за които бяха завързани няколко десетки гребни лодки. На специални стойки извън водата стърчаха няколко спортни канута, а до кея в дъното се поклащаха три-четири гумени лодки с извънбордови мотори. От начина, по който греблата им бяха прибрани, а моторите стърчаха нагоре Джейсън стигна до заключението, че макар и трудно видимо, течението на реката е доста силно.

— Е, какво ще кажеш? — плесна с ръце Керъл. — Не е ли прекрасно?

Стаята беше облепена с тапети на цветя, а върху лакираните чамови дъски на пода имаше груби, ръчно тъкани килими. Леглата бяха покрити с кувертюри, които също бяха на цветя.

— Прекрасно е — кимна Джейсън и отиде да хвърли един поглед в банята, надявайки се да завари хавлии. — Действаш като истински екскурзовод. А сега какво ще правим?

— Гласувам за незабавна вечеря, тъй като умирам от глад! — обяви Керъл. — Освен това в ресторанта сервират само до седем. Тук хората стават много рано…

Едната стена на ресторанта беше изцяло остъклена и гледаше към реката. В средата и имаше двойна врата, от която се излизаше на широка веранда. Вероятно през лятото хората се хранят навън, помисли си Джейсън. От верандата се спускаше дървена стълба към ливадата. Контролните светлини на дървените кейове светнаха и се отразиха във водата.

Заети бяха горе-долу половината от двадесетте маси в салона. Повечето от клиентите вече бяха на кафето. Джейсън остана с впечатлението, че при появата им всички замлъкнаха.

— Защо имам чувството, че са ни сложили на витрина? — прошепна той.

— Защото умираш от страх, че ти се налага да спиш в една стая с млада жена, която почти не познаваш — отвърна също така шепнешком Керъл. — Мисля, че си настроен защитно и се чувстваш малко гузен и малко несигурен относно това, което се очаква от теб…

Ченето му откровено падна. Обърна се сковано към Керъл, в очите му имаше дълбоко смайване. Усещаше как се изчервява, но наистина беше загубил дар слово. Откъде толкова интелект и прозорливост у една мадама, която танцува полугола? — смаяно се запита той. Винаги се беше гордял с умението си да преценява хората — в крайна сметка това му беше работата. Като лекар той трябваше да има усет за мотивите, които определят поведението на пациентите му. Вярваше в себе си, но въпреки това чувстваше, че нещо около Керъл остава забулено в мъгла… Определено бе много объркан.

Керъл забеляза почервенялото му лице и избухна в смях.

— Защо не се отпуснеш? Защо не се радваш на това, което е около теб? Прибери си бодлите, докторе, няма да те ухапя!

— Добре — преглътна Джейсън. — Точно това ще направя!

Вечеряха сьомга, която се предлагаше в изключително богато и съблазнително разнообразие. След дълги колебания и двамата се спряха на варена риба, запечена в обвивка от тесто. За повече автентичност опитаха шардоне от щата Вашингтон, което беше изненадващо добро. В един момент Джейсън се улови, че се смее с пълен глас. Отдавна не се беше чувствал така свободен. Малко след това осъзнаха, че са останали сами в салона.

По-късно, вече в леглото, Джейсън закова поглед в тъмния таван и отново се почувства объркан. Лягането беше цяла комедия от местения из стаята с помощта на разни временни прикрития, хвърляне на ези-тура за това кой пръв ще ползва банята и кой ще стане, за да загаси лампата. Той не помнеше да се е чувствал някога толкова възбуден. В чисто физическия смисъл на думата. Обърна се на другата страна. Тялото на Керъл едва-едва се очертаваше в тъмнината, също обърнато на една страна. Дишането и почти не се долавяше на фона на далечния грохот на водопада. Младата жена очевидно спеше и Джейсън неволно и завидя за честното отношение към самата себе си и за безгрижния сън. Това, което го объркваше, не бяха несъответствията в поведението на Керъл, а фактът, че той самият се забавлява. При това изцяло благодарение на нея.