Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2013)

Издание:

Хоро

Весели приказки, разкази и стихове за деца

 

Подбрал: Петър Димитров-Рудар

Редактор: Христиана Василева

Художествен редактор: Петър Василев

Технически редактор: Жак Битев

Коректор: Райна Иванова

 

Дадена за печат на 11.XI.1953 г.

Поръчка №427. Тираж 5000. Формат 1/16 от 70/100

Печатни коли 10 и ¼

 

Издателство „Народна младеж“ — ул. „Леге“ 15

Държавна печатница „Тодор Димитров“ — Дондуков 48, София

Пор. 5521

История

  1. — Добавяне

Учителят подигна малко очилата си, изгледа открай докрай всички деца и рече:

— Сега… мирувайте! Внимание! Кой ще каже колко правят девет по пет?

— Аз, другарю учител! Аз! Аз! — завикаха повечето деца.

Но най-много викаше и изтягаше ръка Мирчо Николов.

— Да каже… Мирчо Николов! — посочи учителят с глава.

Мирчо Николов скочи прав.

— Девет по пет… Девет по пет правят… те пра… вят петдесет и три!

Другите деца се разсмяха.

— Видя ли сега? — скара му се учителят. — Ти… Ти винаги така! А щом не знаеш, защо бързаш? Можеше да си кротуваш като тия, които не знаят. Правят петдесет и три!… Как намери тъй бързо, че правят петдесет и три? Я да видим колко правят четири по пет?

— Двадесет! — отговори чевръсто Мирчо Николов.

— Такааа… Добре. Двадесет… А колко правят двадесет и двадесет?

— Четиридесет!

— Значи, четири по пет двадесет. Като прибавим към тях още четири по пет, ще станат четиридесет. Много добре. Я кажи сега колко ще правят на девет места по пет?

— Петдесет и пет! — извика веднага Мирчо Николов.

— Ето па-а-ак… Защо бързаш? Кой те гони? Защо отговаряш, без да мислиш? Седни си!

Учителят му се скара доста строго. Но — такъв си беше Мирчо Николов… Винаги бързаше пръв да отговори, без да мисли много-много какво ще отговори. Колко пъти го мъмреха, колко пъти го съветваха да се отучи от тоя навик да бърза. Но Мирчо Николов не искаше да разбере.

Веднъж на урок по отечествознание учителят запита:

— Кой ще ми каже, деца, откъде е родом Васил Левски?

Пак завикаха децата от всички страни:

— Аз, аз, другарю учител!

Но най-много викаше пак Мирчо Николов. И толкова се беше изтеглил напред, че за малко да бодне с пръст учителя в очите.

Учителят се отдръпна малко назад и му рече:

— Е, добре де! Щом толкова много настояваш, хайде кажи!

Мирчо Николов се изправи, помълча, гледа настрана, надолу и после измърмори:

— Аз не чух какво питате, другарю учител…

— Е, ами като не си чул, какво ще ми отговаряш тогава? Защо протягаш ръка повече от другите?

Да, Мирчо не взимаше от дума. Често вдигаше ръка и без да е чул и разбрал за какво се пита. Докато най-сетне си изпати.

На един урок по четене учителят забеляза, че Мирчо не внимава и попита ненадейно:

— Кой от вас ще излезе да застане прав до вратата?

— А-аз! — извика пак Мирчо Николов и всички ученици се запревиваха от смях.

— Добре, излез! — каза му учителят.

С наведена глава, цял зачервен, Мирчо Николов излезе и стоя до края на часа изправен до вратата…

След това наказание, което Мирчо самичък си изпроси, той стана вече по-внимателен.

Край