Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2013)

Издание:

Хоро

Весели приказки, разкази и стихове за деца

 

Подбрал: Петър Димитров-Рудар

Редактор: Христиана Василева

Художествен редактор: Петър Василев

Технически редактор: Жак Битев

Коректор: Райна Иванова

 

Дадена за печат на 11.XI.1953 г.

Поръчка №427. Тираж 5000. Формат 1/16 от 70/100

Печатни коли 10 и ¼

 

Издателство „Народна младеж“ — ул. „Леге“ 15

Държавна печатница „Тодор Димитров“ — Дондуков 48, София

Пор. 5521

История

  1. — Добавяне

Не знам колко голям бях тогава, когато се случи това. Помня само, че още не ходех на училище.

Всяка сутрин баща ми отиваше на работа. Той вървеше бавно-бавно и пушеше замислен. Никога не бързаше и никога не се караше. Но дойдеше ли неделя или празник, тогава цялата къща се разшумяваше като кошер. „Где ми са обущата?“, „Дайте раницата!“, „По-скоро кучето!“, „Извадете пушката от гардероба!“…

Баща ми беше ловец. И винаги когато отиваше на лов, толкова много бързаше, сякаш мислеше да изтреби всички зайци и яребици из гората. Добре, но изглежда много бързо трябва да са бягали тия зайци и много високо трябва да са хвърчали яребиците, защото нито веднъж баща ми не донесе какъвто и да е лов.

Мама често му казваше:

— Е, кога най-сетне ще хапнем от твоя дивеч? Имаш хубаво породисто куче, имаш скъпа пушка, спортен костюм, перо на шапката — всичко това много добре, но где ти са зайците, где ти са яребиците?

— О, ще видиш! Скоро ще видиш! — отговаряше баща ми. — Още не съм почнал здраво, но почна ли веднъж — цялата махала ще има да преяде!

Една неделя сутрин баща ми на тръгване рече:

— До-ве-че-ра — сигурно!

Майка ми пак се разсмя:

— Кое е сигурното? Че пак ще се върнеш с празна раница ли?

— Ще видиш! — каза баща ми, изви край съседната къща и се изгуби.

Вечерта се върна като никога весел и засмян. Още отсреща той високо размахваше нещо в дясната си ръка.

— Я! Наистина едно птиченце! — извиках аз и се втурнах в готварницата при мама.

— Мамо, тате носи лов! Мамичко! Тате ударил лов!

През това време баща ми влезе при нас.

— Ето! Ето ви най-сетне ло-о-ов!…

Мама се приближи.

— Я гледай, я гледай! Че това е наистина пъдпъдък?!

Баща ми се поизпъчи и погледна мама отвисоко-отвисоко:

— Да-а̀… Пъд-пъ-дък!… Цял-целеничък пъдпъдък! Какво ви казах аз сутринта? Ще донеса — и ето! Видяхте ли?

Аз грабнах пъдпъдъка от ръката на татка и почнах да го гладя. Той имаше хубава мека перушина, ръждивопепелява, с черни ивици, а крачката му бяха жълтеникави.

— А сега — почна баща ми — трябва да се оскубе и да се опече на скарата. Това е първият ми лов и аз искам с особена сладост да си хапна от него.

Той излезе на двора да настани кучето. После отиде да си съблече ловните дрехи и пак се върна при нас в готварницата.

Тримата ние — майка ми, баща ми и аз — заобиколихме пъдпъдъка и почнахме да го скубем. А Гоцо — шареният ни котарак — току се провираше оттук-оттам и посягаше с лапата си.

— Пст! Пст! — изгоних го аз най-сетне и затворих вратата и прозореца.

Оскубахме и очистихме пъдпъдъка. И ръцете ни така се оплескаха с мас, като че ли одрахме цяло прасе!

Посолихме го със сол и черен пипер и го турнахме върху скарата на огнището.

Веднага готварницата се изпълни с пушек и сладка миризма на печено месо.

— Отворете, отворете по-скоро прозореца! — извика баща ми.

— Недейте, че ще се разнесе по цялата махала! — възпротиви се майка ми.

— Та тъкмо за това я! — настоя пак татко. — Да разбере най-сетне махалата, че в тая къща живее ловец!…

Той посегна и отвори прозореца. В същия миг на прозореца скочи отвън настървен Гоцо и очите му засвяткаха като фарчета.

— Пст! Пст! Махай се оттам! — пропъдих го аз отново.

Докато се печеше пъдпъдъкът, мама вече нареждаше масата за вечеря.

— Аз ще отида оттатък да се поизтегна и да си поотпочина малко — каза татко и излезе.

Аз не се отделях от скарата и все попипвах с пръстче пъдпъдъка. Право каза татко: нека всички да знаят, че тая вечер ние ще си хапнем пъдпъдък!…

— Хайде, Донко, иди повикай баща си, вечерята е готова! — каза след малко майка ми.

— Ма-мо… Аз искам да наглеждам пъдпъдъка! — казах аз. — Повикай го ти, мамичко!

Майка ми излезе. Но мене ми стана мъчно, гдето не послушах майка си. И веднага се затичах подир нея.

— Колко хубаво, колко вкусно мирише пъдпъдъкът, татенце! — плеснах аз с ръце. — Хайде!

— Вкусно я! — весело извика баща ми, като скочи веднага от канапето. — А като загризеш ей сега едно крилце!

Бързо се отправихме и тримата за готварницата. И щом се показахме на вратата, крадливият Гоцо с пъдпъдъка в уста се намери с един скок на прозореца и оттам изчезна в тъмнината.

А за нас остана само димящата скара и хубавата, приятна миризма на печения пъдпъдък.

Край