Иван Остриков
Манолчо и войниците

Навело глава между краката си, кончето бавно и съсредоточено броеше стъпките си. Манолчо внимаваше някой нисък клон да не грабне каскета му. В хастара беше скрил петте лева, които бай Симо му даде. Бяха уговорили да му плати десет лева за цял ден катерене по дърветата и бране на круши, но когато сандъците бяха вече пълни и натоварени, сухият каруцар съобщи, че нямал повече пари и че остатъка ще изплати по-късно. Манолчо знаеше, че това „по-късно“ може изобщо да не дойде, но нямаше какво да прави.

Сгърбен и свит на седалката, бай Симо мърмореше:

— Войска ли е, не ми я хвали. Ако ще и от ангели да е, пак е войска. Виждал съм всякакви, и италианци, че и германци. Нагледах им се. Сега руснаците може и да не минат през нашия град, ние сме малко настрана. Не е беда.

Манолчо мълчеше. Той искаше да види Червената армия. За нея в къщи говореха едно, а бай Симо мърмореше съвсем друго.

Наближиха Дъбникът, малка рекичка, която само след големите есенни дъждове беше пълноводна. Сега лятната суша я беше накъсала на кални и зеленясали локви. На стотина метра оттатък се източваше шосето.

Бай Симо го домързя да заобикаля до мостчето. Кончето прецапа през локвите. Предното дясно колело на каруцата затъна във влажната белопръстица и тя клюмна на една страна. Изпъкналият кокалест гръбнак на животното се извиваше ту насам, ту нататък, то потреперваше от ударите на камшика, влажните му хълбоци туптяха, но то не помръдваше. Слязоха. Бай Симо задърпа кончето за юздите, викаше, ругаеше и подло го подплесваше с камшика отдоле по корема, където най-много боли. То подрипваше, пухтеше и обръщаше глава назад към Манолчо. Гледаше го с тъжни очи, като че търсеше помощ от него. Момчето напъваше с рамото си отзад, но каруцата не можеше да се помести. Дори все повече затъваше. Разядосан, с овлажняло от жегата лице, каруцарят започна да бие кончето през муцуната с дръжката на камшика. Измъченото животно виреше нагоре глава, въртеше я, мъчеше се да се запази.

— Остави го! — извика Манолчо. — То не е виновно.

— Ти не се бъркай! — строго отсече бай Симо.

Момчето замълча. Това беше сухият глас на собственика, който се разпорежда с вещта си.

Изведнъж по шосето се зададе малка колона червеноармейци. Каруцарят я забеляза пръв. Той задърпа още по-яростно кончето, разкървави устата му.

— Сега и руснаците ми липсват! — ръмжеше той. — Отидоха ми крушите.

Манолчо изтича на насипа. Напред вървеше офицер с побелели от прах ботуши. Прах беше полепнал по лицето му и по русите вежди. Като съгледа момчето, той се усмихна. Манолчо също се засмя и махна с ръка. Някой от бойците проговори нещо, другите се засмяха. Момчето ги гледаше учудено. Те не приличаха на крадци, както говореше бай Симо, това беше сигурно, но и по нищо не личеше да са славни и непобедими, както говореха за тях в къщи. Просто това бяха мъже с руси вежди, изпратени и изморени от дълъг път. Колоната завършваше с няколко каруци. Момчето си спомни за кончето. То замахна с ръце и посочи към локвата, където каруцарят все още стоеше с камшик в ръка и гледаше недоверчиво.

Военната каруца спря. От нея слезе едър, засмян червеноармеец. Той каза нещо на звънливия си език. Манолчо нищо не разбра, чу само думата „лошадь“ и си я преведе по своему.

— Да, лошо, много лошо сме затънали.

Войникът тръгна към наклонилата се настрана претоварена каруца.

— Защо ми го водиш? — изсъска бай Симо и метна палтото си върху сандъците с круши.

Червеноармеецът се спря пред кончето, потупа го по врата, после започна да го разпряга.

— Манолчо, кажи му, Манолчо — развика се каруцарят, — да ми остави коня! Какво ще правя без кон!

През това време друг войник доведе двата коня от военната каруца. Впрегнаха тях. Те потеглиха каруцата и като че без да правят някакво усилие, измъкнаха я от калта и я закараха чак до шосето. Манолчо весело се смееше, викаше и се пляскаше по бедрата от радост. Кончето стоеше засрамено настрана. Срамуваше се, загдето господарят му е помислил, че ще го откраднат.

Военната каруца вече потегляше, когато момчето се сети. То измъкна ризата от панталоните си, прихвана я с една ръка и я напълни с круши, така, както жените пълнят престилките си. После се затича напред.

— Братушки, хей, братушки! Круши, вземете круши!

Войниците спряха, почакаха го. Момчето изсипа крушите в ръцете им, после отново се затича назад, напълни ризата си и пак ги настигна.

Каруцарят го погледна изкосо, но нищо не продума. Кончето забърза. Свежият вятър беше разнесъл тежката, душна жега. Каруцата затрополи весело.

При първите къщи те настигнаха военната колона. Градът беше разцъфнал като цвете. Пъстър народ беше наизлязъл по улиците, а още по-пъстри цветя валяха като дъжд върху освободителите. Вятърът играеше със знамената и те плющяха, дърпаха се от дръжките си, искаха да отлетят. Хората викаха „Ура“, прегръщаха бойците, целуваха ги. Най-много викаше Манолчо. Изправен в каруцата, той радостно размахваше каскета си и не се страхуваше, че ще изгуби петте лева, които беше забравил вече.