Димитър Гулев
Държави

От всичко най-много обичахме да играем на държави. Обикновено играехме следобед, по хлад. Събирахме се на равния циментен плочник пред Женини и улицата, тиха и прашна, екваше от възбудените ни гласове. Ние бяхме най-големите, ние играехме, а другите, по-малките, седяха по Женината ограда и живо откликваха на нашите победи и несполуки в играта.

С тебешир или бучка засъхнала вар очертавахме на плочника просторен квадрат и всеки от нас, големите и силни момчета, си ограждаше по един къс от квадрата. В него изписвахме с едри букви името на любимата си държава, определяхме кой ще вика пръв и стъпили с по един крак в държавите си, започвахме играта.

— Да бие, да бие, да бие… — викаше някой, ние тръпнехме в очакване и когато най-после чуехме името на някоя от държавите в квадрата, хуквахме встрани.

Онзи, чиято държава споменеха, ни гонеше и уловеше ли някого, вземаше част от „земята“ му.

Избирахме си ония държави, за които учехме в училище или пък чувахме за тях от родителите си. Аз винаги исках да бъда България и всеки ден се сдърпвахме за това с Недката, сина на бай Ставри железаря. Недката беше по-отстъпчив и си избираше друга държава. Турция вземаше едрият, дебел Филип. Той винаги губеше, но губеше някак си весело, без да се мръщи и сърди, като разсмиваше всички ни с оплакванията си. За пъргавия, жилав и лукав Илийка все оставяхме най-малката държава… Войната беше започнала, радиото и вестниците споменаваха за непознати, нечувани държави и почти всеки ден някой от нас смайваше другите с ново име.

Играехме без умора, докато се мръкне. Понякога прекъсвахме играта си и отивахме да гледаме дългите сиви колони на немските войски, които бавно пъплеха по близката павирана улица. После се връщахме на нашия плочник и ако не играехме, седяхме около Жениния. Тя беше с две години по-малка от нас, ала на всички ни се струваше, че по-хубава, по-умна и по-добра от нея няма в целия свят. Като магнит ни привличаха сините й бистри очи, дивяхме се на нейните червени, бухнали коси, обградили като пламък нежното й лице с гладка матова кожа. Пред нея бяхме приказливи, остроумни, перчехме се, с каквото ни хрумне, и докато Жени не си отидеше, напразно майките ни подвикваха да се прибираме.

Ала всички изтръпвахме, когато по улицата се зададеше Жениният баща. Познавахме го отдалеч. И през най-големите горещини той ходеше с тъмни дрехи и черна широкопола шапка, засенила бледото му лице. Илийката се кълнеше, че главата му била гола, без нито един косъм, но не бяхме го виждали без шапката и без кожената ръкавица на дясната ръка, която той държеше права и вдървена, прилепена до тялото си.

Щом видеше баща си, Жени също преставаше да се смее, лицето й като че се удължаваше и тя смирено го причакваше. Той ни оглеждаше със светлите си очи, протягаше на Жени здравата си ръка и двамата мълчаливо се прибираха. Жениният баща разпалваше въображението ни и ние, седнали един до друг в тъмното, си разказвахме страшни истории. Знаехме, че той работи в голямото жълто здание, откъдето заповядват на всички стражари, и рядко минаваше вечер, без да погадаем за властта на този затворен студен човек, който ни привличаше и отблъскваше едновременно.

На другия ден отново се събирахме на плочника. Неусетно някак от квадрата изчезнаха имената на много държави. Затова пък онзи, който си избереше Германия, винаги печелеше и мнозина си запазваха нейното име. Само Недката не искаше да бъде Германия. Той си избираше други, непознати за нас държави. Не се учудвахме. Недката беше най-добрият ученик помежду ни и редно беше да знае какви държави има по земното кълбо и коя от тях е най-силна.

Ала ние искрено се изненадахме, когато една юлска привечер Недката написа на своята част от плочника: „Съветски съюз“.

В първия миг останахме като втрещени.

— Недка, защо? — обади се Филип.

— Тъй! — отсече Недката и кафените му топли очи блеснаха дръзко.

Възнисък, плещест и як, той с никого не беше се бил, никого не беше нагрубявал. Търсехме го за всяка игра, макар че живееше по-далеч, и сега лесно се съгласихме с новото име, което се появи за първи път в квадрата.

Започнахме да играем.

Този път Филип бе запазил Германия за себе си с надежда веднъж поне да спечели. Но както винаги, той губеше. Споменяха ли Съветски съюз, Недката гонеше само Филип и макар другите да бяха наблизо, него ловеше.

— Пропаднах, пропадна Германия! — тюхкаше се Филип и пееше проточено: — Вечна й памет, алилуя…

Името Германия беше тъй странно преплетено с войната, с оскъдицата и царевичния хляб, със самолетния грохот в синьото небе и с угрижените бащини лица, че ние пригласяхме на Филип и ликувахме, че той губи.

А Недката играеше настървено. Скачаше подир Филип, пипваше го ту за врата, ту за кръста и педя след педя отнемаше държавата му. И може би затуй, че за първи път го виждахме да играе тъй горещо, радвахме се на всяка негова победа. Той тичаше зачервен, настръхнал и пъчеше гърди пред децата по оградата, които също тъй шумно изразяваха възторга си.

Жени пляскаше с ръце, смееше се и размяташе около главата си пламъка на своите коси. По едно време тя изтича в квадрата, огледа Недковата държава и радостно се завъртя на пръсти.

— О, колко е широко! Колко е широко! — възкликна тя.

Недката извади от джоба си парче тебешир и написа наново с едри букви името на своята държава. По улицата минаваха хора, поглеждаха ни учудени, усмихнати или смръщени и бързаха да отминат. Ала ние нищо не виждахме. Увлечени в играта, не забелязахме кога до оградата се е спрял и Жениният баща. Не зная колко е стоял! Видяхме го едва когато Илийката се блъсна в него и отскочи като топка настрана. Смръзнахме се по местата си. Жениният баща стоеше неподвижен, вперил очи в Недката и само долната му устна, тънка и бяла, леко потреперваше. Жени гледаше баща си с разширени от страх очи и несъзнателно триеше ръце о роклята си.

Недката отстъпи назад, ала Жениният баща го превари, вдигна здравата си бяла ръка и го зашлеви по лицето.

— Марш оттук! — изсъска той. — Махайте се всички! И да не съм ви видял да играете повече на това…

Той кимна с глава към тебеширения квадрат и като плю в Недковата държава, влезе си в къщи.

Жени изтича след него.

Стояхме смаяни, уплашени, обидени. Недката опипа зачервената си буза, огледа се, взе един камък и докато се опомним, метна го по Жениния баща. Ала вместо него удари Жени. Чухме я как изписка, хукнахме да бягаме и само миг след туй улицата опустя.

На другия ден не посмяхме да излезем. Таехме се из дворовете и скришом си шушукахме през пролуките на дъсчените огради. Страхувахме се да идем у Недкови. Тъй минаха няколко дни. Майките се чудеха на послушанието и добротата ни. Но страхът отпусна сърцата ни и тъкмо когато отново се канехме да започнем игрите си по улицата, една неочаквана вест ни смая: интернирали Недкови. Не повярвахме. Забравили страха си, двамата с Филип изтичахме до къщата на бай Ставри. Там сварихме и други наши другари. Гледахме заключената, запустяла къща и все недоумявахме — как тъй Недката няма да го има вече между нас! Рано тази сутрин стражари бяха откарали до гарата Недката и брат му, чичо Ставри и дебелата леля Шинка.

Щрапахме боси по напечените плочи на улицата и една и съща мисъл глождеше сърцата ни: дали не интернираха Недкови заради нас, заради играта ни на държави? Минахме мълчаливо край Женини и изтръпнахме. Жени седеше на пейката в градината с бинтована глава и смешно повдигнати червени коси, които ярко се открояваха над бялата превръзка. На коленете си Жени беше разтворила книга, но не четеше, а гледаше към нас и в сините й очи имаше и недоумение, и болка, и тъга. Помислих си за Недката, извърнах глава и с удивление видях, че всичките ми другари гледат настрана. Нещо топло, сладостно плъзна в гърлото ми, насълзи очите ми и побързах да се прибера.

Този ден из всички къщи по нашата улица се говореше за бай Ставри и аз научих, че по-големият Недков брат, който беше войник, избягал от казармата и изчезнал безследно.

— Затуй са ги подгонили! — въздъхна мама и очите й се наляха с печал, а аз си мислех, че не е само затуй и че тук навярно имат вина играта ни на държави, Недковият камък и Жениният баща.

Ала никой от възрастните не знаеше за това.

По заник слънце се събрахме на плочника. Жени я нямаше нито на оградата, нито в градината. Липсваше ни тя, за да започнем играта, още не беше се мръкнало, за да бъбрем за страшни неща. Седяхме на бордюра, някой свиркаше с уста и на улицата беше необикновено тихо. По едно време Филип стана, зашляпа по топлия плочник и извади от бездънния си джоб парче тебешир.

— Хайде! Почваме! — подкани ни той и се наведе да очертае квадрата.

Оживихме се. Всеки си избра държава. Само Филип стоеше замислен. После клекна и грижливо написа: „Съветски съюз“.

— Филе! Защо? — попита го Илийката.

— Така! — Филип тръсна глава. — Заради Недката!

Всички чувствувахме, че този път зад играта ни се крие нещо друго, твърде голямо, за да го проумеем. И децата по оградата не ни поздравяваха тъй шумно, а все се оглеждаха, и Женината градина беше пуста. Играехме без желание, по навик и затуй може би Филип печелеше. Нарочно бягахме тромаво, за да ни лови по-лесно. Сякаш не той, а Недката играеше на неговото място. Филип се ширеше из целия квадрат, това се случваше за пръв път и ярка червенина бликаше нейде иззад ушите му и заливаше мъхнатите му бузи. Той пръв забеляза двамата стражари, които се показаха в края на улицата. Може би те минаваха случайно. Но в оня миг ние бяхме уверени, че те идват заради нас и навярно ги е пратил Жениният баща.

— Играйте! — прошепна Филип, внезапно побледнял. — Викайте моята държава!

Илийката, чийто ред беше да вика, се озърна плахо, сниши главата си в раменете и замълча.

— Аз викам! — обади се хрипкаво Филип и гласът му екна надлъж по улицата: — Да бие, да бие, да бие Съветският съюз!

Двамата стражари спряха сепнати, поогледаха се и забързаха към нас. Илийката понечи да избяга, но Филип го спря.

— Стой! — рече той. — Хайде, пак аз викам!

Приближихме се до квадрата. Гледах побледнялото лице на Филип и беше тъй тихо, че чувах тежките стъпки на стражарите. Сърцето ми биеше глухо.

— Да бие, да бие… — Филип се задъха и преглътна с мъка.

Гласът се губеше в гърлото му, свистеше и го задавяше. Той замълча, стисна с ръка шията си и викна треперливо:

— Да бие, да бие Съветският съюз!

Побягнахме. Струваше ми се, че едва търчим, и през рамо видях как двамата стражари тичат към нас. Пред мен Илийката тупаше босите си пети чак от кърпеното дъно на късите си панталонки. Спряхме се на ъгъла. Около тебеширения квадрат не беше останал никой. Двамата стражари стъпваха внимателно по плочника, навеждаха се да четат имената на държавите и отдалеч ни се заканваха. По едно време взеха да трият нещо с ботушите си. Кабарите дращеха по циментовата настилка, този остър, скрибуцащ шум достигаше до нас и пълнеше сърцата ни с тревога. Прикрихме се зад ъгъла и оттам гледахме как стражарите тътрят нозе по плочника. После те тръгнаха към нас и ние, изтръпнали, хукнахме, накъдето ни видят очите.

От тази вечер, здрачеше ли се, по нашата уличка минаваха стражари. Ние не смеехме да излезем и никога вече не се събрахме на Жениния плочник, никога вече не играхме на държави.