Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2010)

Издание:

Разкази за деца от български писатели

Антология

 

Съставители: Иван Остриков, Камен Калчев, Кръстьо Станишев, Николай Янков

Редактор: Любен Петков

Художник: Асен Старейшински

Художествен редактор: Кирил Гогов

Технически редактор: Лиляна Диева

Коректор: Паунка Камбурова

 

Формат 16/70/100; тираж 53 113 екз.; печатни коли 39; издателски коли 50,54; уик 30,80; л.г. VII/65б; изд. №5645; поръчка №172/1981 година на изд. „Български писател“; дадена за набор на 29.V.1981 г.; излиза от печат на 5.XI.1981 година; цена подвързия: 3,64 лв.; цена брошура: 3,04 лв.

Код 25 9537375638/6527-22-81

 

Издателство „Български писател“, София, 1981

Набор и печат — ДП „Балкан“, София

Подвързия — ДП „Георги Димитров“, София

История

  1. — Добавяне

Щеше да стане чудесен кораб!

Когато одяла корпуса, заостри носа и закръгли кърмата, Дешо почувствува, че този път наистина ще смае целия клас. Повечето от другарите му участвуваха в кръжока по корабомоделизъм и самият той отначало ходеше с тях в пионерския дом. Захласваше се пред моделите зад стъклените витрини, приклякаше, извиваше глава да ги огледа от всички страни и все си мечтаеше за оня кораб, който сам ще построи. Корпусът, разбира се, ще бъде от цяло дърво и ще има дръзко извита линия на ей оня ветроход до вратата. Вместо озъбен дракон на носа като галерите на древните мореплаватели, Дешо си представяше носовата част висока, лека, гиздава. Мачтите пък щяха да бъдат три — разперени, крилати, готови да срещнат с белите си платна всички попътни ветрове. „Такъв ще го направя, на̀ да видят!“ — заричаше се Дешо и скрито тържествуваше, че в пионерския дом няма нито един тримачтов кораб.

Като се нагледа и запомни от всеки модел онова, което му се струваше най-хубаво, той престана да ходи в кръжока. Не му беше интересно. Идат, ръководителят очертае на всекиго какво точно трябва да отреже и като изрежеш тая нищо и никаква част, пили я, оглаждай я с гласпапир и докато се унесеш в работата, минали двата часа. А Дешо искаше сам да премисли всичко, да очертае палубата, да усеща как дървото се огъва изпод острия блестящ резец на длетото. И не два часа, а докато отмалеят ръцете му да работи съсредоточено, забравил всичко наоколо.

Не му харесваше и луничавият Боян с мъничкото топчесто носле. Боян беше председател на кръжока и непрестанно разказваше какви параходи виждал лятос, как плавали те по голямото море. Бъбреше, а нищо не похваща, пази се да се не пореже, изцапа. И защо, да го питаш, се хвали? Дешо още не е виждал море, но какво значение има това, когато всяка нощ сънува сините му простори и ония далечни океани с белите параходи, за които той е чел и знае повече от всички! Ицката пък, който седи до него и постоянно отмята с ръка сламеножълтата коса от челото си, не спазва чертежите. Работи как да е и хей тъй, за̀лудо, хаби хубавия материал.

„Какъв параход ще стане от това? — чуди се Дешо, като гледа сложните чертежи на стената. — Събрали се, дърдорят…“

И престана да посещава кръжока.

— Отказа се, значи — подкачаше го често Боян. — Не си моряк!

— Моряк съм, но… — мънкаше Дешо и корабът не излизаше от ума му.

Претършува тавана и зимника в къщи — не намери такова сухо, здраво дърво, каквото му беше потребно. Ходеше, оглеждаше се и един ден видя в близкия двор стоварени греди. Докарали ги бяха за строеж. В малката къщица сред двора вече не живееше никой и тя, без врати и прозорци, със свалени от покрива керемиди и оронена мазилка, приличаше на изтърбушена парцалена топка. Ден-два Дешо оглежда двора — кой влиза, кой излиза. Увери се, че стопаните ги няма, а работници още не идват, и се вмъкна вътре. Гредите наистина бяха дебели, прави. Но разбичени отдавна, използувани по други строежи, напукани от слънцето и дъждовете, с дълбоки дупки от гвоздеи, сториха му се поизгнили, негодни. И изведнъж нейде отдолу съзря един объл мертек, затиснат от гредите. Пъхна ръка, опипа го, усети гладкостта му, кръглите следи от окастрените клони и потръпна от радост.

Вечерта взе изхабения трион и влезе отново в чуждия двор. Дълго пъшка, докато изтегли мертека изпод тежките греди. Озърташе се, ушите му бучаха и все очакваше някой да викне зад гърба му: „Хей, какво правиш?“ Знаеше, че ако го хванат, освен караницата у дома, в училище също ще го мъмрят.

Ала не си отиваше.

Сврян в тъмното до гредите, режеше упорито и вехтият трион скрибуцаше жалостиво. Назъбената пластина гризеше все по-дълбоко сърцевината на дървото, от разреза идеше топъл, свеж мирис на слънчева гора. Най-сетне парчето се прекърши, натежа в ръцете му. Дешо го сграби и хукна към дома с такава бурна радост, че забрави триона и после трябваше да се връща и го прибира с отмалели от уплаха крака.

Времето се беше оправило, слънцето изгряваше отрано сред високото синьо небе и след кишавите и влажни предпролетни дни топлият вятър облъхваше с мекота изпръхналата земя, ронеше белия празничен кит на дървесата. Навред по дворовете и близките планински скатове вече нежно шумяха и отдалеч се синееха бледите още талази на буйно надигащата се зеленина. Докато мечтаеше за кораба, Дешо беше неспокоен, разсеян и майка му току викаше по него, че тия слънчеви дни съвсем са му размътили ума. Мълчалив, скъп на думи, Дешо не й отвръщаше. Уроците си, както винаги, учеше бързо, леко. А после, докато другарите му играеха на топчета, подреждаше инструментите си в бараката и се готвеше…

Развълнуван, с леко побледняло мургаво лице, той пристегна парчето от мертека с две трупчета връз старата маса с побити в земята крака. Рендоса облото дърво отгоре, където ще бъде палубата. Стоманеният език на рендето облизва с равен съсък плътната дървесина и талашката — дълга, тънка — се навива на весело пръстенче. Дешо разгъва това пръстенче срещу слънцето. То е прозирно, розовозлатисто и момчето се чуди какво е туй дърво. Жилчиците му са къси, едва забележими, вървят някак настрана и рендето, откъдето и да започнеш, не запъва.

„Че е дъб, дъб е!“ — мисли Дешо, като окача ухаещото пръстенче на носа си и очертава палубата, обръща полуоблото дърво отстрани. Топъл здрач загръща двора, изпълва бараката със сенки. Сухият талаш шумоли в краката на Дешо и този шум му се струва като плисък на уморени, вечерни вълни, залюлели кротко неговия тримачтов ветроход.

… Ставаше наистина чудесен кораб!

Ден след ден момчето усещаше тая вълшебна промяна: в ръцете му тежкото, тромаво дърво се превръщаше в лек, наперен, жаден за сини морски далнини ветроход. И самият Дешо неусетно като че се промени. Сутрин ставаше рано, преговаряше уроците си, в клас вдигаше ръка и учителите се чудеха на любознателността и вниманието му. Следобед, без да губи време, той се подготвяше за другия ден и с една неизпитвана никога преди лекота отиваше в бараката, от чиито запрашени стъкла към кораба се промушваха златисти мечове. И макар че работеше внимателно, бавно, искаше му се да изпревари другарите си от кръжока, които вече завършваха своя параход.

— Боядисваме го, значи — хвалеше се в училище Боян, — и край!

Че в кръжока боядисват, всички в класа разбираха от белите петна по ризата на Ицката. Той сякаш не мажеше с четка, а с пръсти — около ноктите му се бе спластил синкаво-бял клей, който с нищо не се измиваше.

— Ами защо го боядисвате? — подпитваше невинно Дешо.

— Къде се е видяло небоядисан параход! — отвръщаше убедено Боян. — Всички параходи по света са боядисани, за да не ръждясват.

— За железните може! — съгласяваше се Дешо. — Ама дървените?

— И дървените се боядисват! — викаше Боян, ала Дешо знаеше, че в кръжока боядисват парахода, за да скрият кривите му и неравни места.

И се чудеше откъде да намери малко безир, ама истински безир, който да не зацапва, та като напои с него своя кораб, дървото хем да запази топлия си лешников цвят, хем да не попива вода. А когато скова изкусно тънките напречни летвички по стожерите на трите мачти, загрижи се и за платно. Разрови в сандъка с парцалите — не му харесаха. Видя в скрина снежнобялото хасе, което майка му бе скътала за нещо си, и без да се колебае, сряза с ножицата една дълга, широка пет пръста ивица.

И тъкмо когато работата беше към края си, един ранен следобяд в бараката неочаквано се появи Ицката.

— Та ти какво бе, ти си цял конструктор! — смая се той, като видя ветрохода, забравил да отметне русия кичур от челото си. — И не казваш, траеш си! Пък ние, Боян де, мързи го — вика, — не е моряк и няма да стане нито капитан, нито конструктор!

Възторжен, бърз, както винаги, Ицката говореше припряно, тупаше Дешо по рамото и го придумваше още сега да идат в пионерския дом.

— Ще ахнат, ще видиш! И Боян, нищо че се е возил на истински параход, гък няма да може да рече! — уверяваше го той, а Дешо подсмъркваше изчервен, поласкан.

— Остави! Да го свърша поне!

— Не! — отсече Ицката. — Вземи и мачтите, хайде!

Смутен, объркан, Дешо тръгна подире му. Чувствуваше втренчения поглед на приятеля си, чуваше го как мърмори: „Капитан, конструктор!“, и колкото повече приближаваха към пионерския дом, толкова по-нетърпеливи, бързи ставаха стъпките му. Представяше си с какъв възторг ще го посрещнат в кръжока и струваше му се, ще се случи сега нещо необикновено, много хубаво и той ще бъде доволен, горд и щастлив и всичко около него ще е празнично-радостно.

От голямата стая на корабомоделистите долиташе висок, възбуден говор и когато двамата влязоха, видяха кръжочниците струпани около ниската маса в ъгъла.

— Ехей, върна се! — подвикна някой, а Боян хвана Дешо и го потегли към масата.

— Казвах ли ти! Гледай, значи!

Завършен, с високи бели комини, опасани с червени пръстени, с няколко палуби, спасителни лодчици-джуджета, котва, витло и всичките му там безброй неща, които се полагат на всеки истински параход, моделът на кръжочниците сребрееше, огрян от полегатите слънчеви лъчи. Неравностите бяха запълнени с маджун и гладко замазани. Цялата му повърхност блестеше като полирана и Дешо си помисли, че точно такъв — бял, чист, яркосветъл — трябва да бъде корабът на другарите му — все весели и шумни моряци, капитани и конструктори, дърдорковци, готови винаги и за всичко безгрижно да се посмеят.

Дребничък, неугледен му се видя неговият ветроход; незначителни, срамни някак му се сториха сега всички негови вълнения и тревоги. Сети се, че дори бе срязал чуждия мертек за своя кораб, а не се радва като бъбривия Боян, нехайния Ицо или който и да е от другарите си. И не за туй, че корабът му беше малък и открадна дървото, а за тази радост го заболя и болката, още неясна, неосъзната, прониза мислите му, бодна го сякаш право в сърцето.

От погледите на момчетата, от начина, по който разглеждаха ветрохода и отново го оставяха като че с безразличие, Дешо усети в гърдите си странна тежест — уж я няма, пък тежи! — и с мъка сдържа сълзите в овлажнелите си очи. Беше готов да си тръгне, но влезе ръководителят на кръжока.

Виновен пред приятеля си, Ицката му подаде Дешовия ветроход.

— От другия моряк, дето отпадна! — рече той и тъй силно тръсна глава, че косата съвсем покри челото му.

— Аха! — възкликна ръководителят — нисичък, пъргав момък — и повдигна кораба в опнатата си ръка. — Хубаво! Майсторски направен! И от рядък, славонски дъб!

После изгледа Дешо с тъмните си дълбоки очи и в гласа му като че прозвуча лека въздишка:

— Ако искаш, довърши го тук! Ще ти помогнем! — Той погледна белия параход, помълча и добави тихо: — Ще ги сложим един до друг! Единият от кръжока, този от теб!

Странната тежест в гърдите на Дешо изведнъж подскокна като жива, раздроби се, надигна се към гърлото му. Идеше му да избяга, да се скрие и никога никого от тези свои другари вече да не види. Но вместо това стоеше неподвижен, изтръпнал, усещаше хладината по бузите си и едва когато момчетата се залисаха, взе кораба си и незабелязано излезе.

На мястото на рухналата къщица един багер се въртеше, ръмжеше, загрибаше земя с яката си стоманена челюст и я трупаше край гредите. Никой не бе забелязал Дешовата кражба и навярно той единствен виждаше светлото кръгче на скъсения мертек сред потъмнелите греди.

Друг път би останал да погледа.

Сега си тръгна.

Прибра се посърнал у дома. Щом го видя, майка му сбра тънките си вежди. Измъкна от скрина сдипленото хасе, подаде му го с ножицата и като гледаше нейде настрана, прошепна:

— Режи! Колкото ти трябва, режи!

И Дешо не изтрая. Заплака. Сълзите се стичаха по студените му бузи, капваха по бялото платно, по ненапоения още с безир кораб, по ръцете му — едри, топли сълзи, през чиято бистрота виждаше насълзените очи на скъпото и добро майчино лице.

Излезе отново навън и се скри в зашуменото кътче зад къщата. Сбра сухи клечки, подпали ги и спокойно, сякаш отдавна бе решил това, сложи отгоре ветрохода, трите мачти с напречните, изкусно заковани летвички и ивицата хасе, широко пет пръста. Жълтите езичета лизнаха сухото дърво, запращяха в тънките мачти, огънаха плата и огънят се разгоря буйно като мъничко далечно отражение на гаснещия златистоален заник.

Дешо усещаше как се опъва кожата по сгорещеното му лице, ала не помръдваше. Виждаше другарите си от класа, на които Ицката ще разкаже за ветрохода, и те ще го разпитват утре, ще се интересуват и ще искат да им го покаже, а той единствен ще знае, че кораба вече го няма. И докато гледаше последните струйки дим, които бликаха из дълбоките горещи пукнатини на почернялото и смалено, овъглено вече парче славонски дъб, си мислеше, че никога не ще забрави тоя синкав дим и тая мокра топлота в очите си.

Защото сам бе изгорил своя ветроход.

Макар че щеше да стане чудесен кораб!

Край