Цветан Ангелов
Раковина и червена връзка

Какво ли не разказва една раковина! Обикновена раковина. Пъпчива черупка на морски охлюв. Пъпчива и сива — отвън, а гладка и червена — отвътре…

Такава раковина донесе Петьо, когато се върна от Приморско.

Приморско… Ех, през май градецът беше лека, слънчева мечта. Сега е тежък, тъмен спомен. И споменът живее като рак-отшелник в раковината.

Петьо лежи на дивана и слуша светлия брътвеж на капчука. Дойде септември, дойде и първата ръмка. Прозорецът плаче от радост. По неговите стъклени бузи пълзят, едреят и бързо притичват сладки сълзи. Не са като горчилото на морските пръски, с които прибоят квасеше лицето на момчето.

Петьо лежи, размишлява. Под главата му — жълта възглавничка. Под възглавничката — сива раковина… Сива ли? Защо да е сива? Защо да се гледа отвън, когато… На̀, и Петьо външно е спокоен, твърд. Ала душата му пламти от болка, за която никой никога не ще узнае.

Измъкна Петьо раковината, поднесе я с две шепи до ухото си.

О, как бучи морето! Вълната иде от безкрая, зеленее, зъби се, снишава се, надига се, замахва да удари бялата скала. Ужасен грохот. Писък на тревожна чайка. После — звън от пръски, весело шуртене. Да, вълната си отива… Но вълната, която не може да разбие скала, поглъща едно момче. И момче то е Димчо, приятелят му. И приятелят му вика за помощ.

— Димчо-о! — проплака Петьо.

Както тогава…

Дотича Петьовата майка.

— Ти ли викаше?

— Не зная.

— Няма ли да поиграеш? На̀, дъждът престана.

— Няма.

— Но какво ти е? Кажи ми!

— Нищо…

И наистина, какво му е? Здрав и читав е. Не камък, а кремък… Само че утре… Утре ще му вържат червена връзка. Ще вържат и на спасения Димчо. Но Димчовата ще бъде заслужена…

„Можех, можех“ — мислеше си Петьо. Никой там не плуваше тъй бързо, тъй уверено. Гмурец и половина — както казваше дружинният. А се изплаши от вика на Димчо. Ревна. Хукна към рибарската колиба.

— Дай ми раковината — посегна майка му, — дай да послушам.

— Не, не! — възпротиви се Петьо. Достраша го, че и тя ще чуе Димчовия вик за помощ.

— Дай де!

Взе я насила, послуша, засмя се.

— Нищо не чувам — рече. И си отиде.

А раковината се прибра под възглавничката. Но и през възглавничката Петьо чуваше прибоя… Една вълна. И втора, дваж по-страшна. Трясък. Писък на тревожна чайка. И… момчешки вик за помощ… Бърже, бърже! Всеки миг е скъп! И Петьо, малкият гмурец, удари една плесница на вълната. И втора — дваж по-силна. Разби я на дребни капчици. Стисна мократа косица на приятеля си. А морето засия. Подхвана с длани двете помургавели чавдарчета, поднесе ги на златния пясък. И Димчо разтвори сините си очи.

— Димчо-о! — проплака честито спасителят.

И се събуди.

— Сън е било! Сън!

Скочи, та в училище, при дружинния.

— Не заслужавам.

И му разказа всичко. Всичко…

Помълча ръководителят и рече:

— Ти си Петър, нали? А Петър значи каменен, твърд човек. Не се размеквай… Връзка ще ти вържем!

— Но нали…

— Нали-нали! Вълнението беше мъртво. Всички помнят оня ден. Добре, че не опита сам… Удавниците щяха да са двама, драги мой, а нашите червени връзки — две по-малко.

— Не, не заслужавам!

Кипна младият човек. Престорено, разбира се. Той бе доволен. И честит бе. На̀, в душата на един хлапак се ражда светлата тревога, назовавана от бащите съвест… Искаше да го погали, но се сдържаше…

— Мълчи! — отсече строго. — Не обиждай връзката… Морето ни предлага много раковини. В една се блъска първото малодушие, а в друга чака първото безстрашие.

Не се сдържа докрай. Погали го все пак.

Прибра се Петьо. Погледна в раковината. Не, никакво малодушие нямаше там. Там имаше огън. Там имаше жар. Сърцевината на раковината пламтеше като заслужена пионерска връзка.