Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2010)

Издание:

Разкази за деца от български писатели

Антология

 

Съставители: Иван Остриков, Камен Калчев, Кръстьо Станишев, Николай Янков

Редактор: Любен Петков

Художник: Асен Старейшински

Художествен редактор: Кирил Гогов

Технически редактор: Лиляна Диева

Коректор: Паунка Камбурова

 

Формат 16/70/100; тираж 53 113 екз.; печатни коли 39; издателски коли 50,54; уик 30,80; л.г. VII/65б; изд. №5645; поръчка №172/1981 година на изд. „Български писател“; дадена за набор на 29.V.1981 г.; излиза от печат на 5.XI.1981 година; цена подвързия: 3,64 лв.; цена брошура: 3,04 лв.

Код 25 9537375638/6527-22-81

 

Издателство „Български писател“, София, 1981

Набор и печат — ДП „Балкан“, София

Подвързия — ДП „Георги Димитров“, София

История

  1. — Добавяне

Спукана е моята.

Е всички подразбират работа — не гума на велосипед или глава.

Да беше гума — има лепенки. Глава да беше — има левкопласт и бинтове. А как ще залепите спуканата работа?

Най-често спукването става на родителските срещи. Да, не се шегувам. И от него се гневят предимно майките.

Не исках да отиде мама. Но татко се изхитри да каже, че го стяга менгемето (че го мъчи главоболието), а всъщност остана за събитията „По света и у нас“ и за естрадния „спектър“ на телевизията… Откакто съм ученик, не помня татко да е ходил на родителска среща.

Възрастните обичат да се хвалят с предчувствията си. Но знаят ли нещо за предчувствията на децата?

Винаги, когато има родителска среща, татко си позволява да изпуши една дебела пура. Не смее пред мама, защото тя все му натяква, че пурата струвала колкото три кифли с маково семе и че „това отвратително удоволствие“ отнемало закуската на децата му.

Ние с татко си приличаме. И външно, и по характер. Все правим това, което не ни позволяват.

Честно казано, миризмата на пурата не е чак толкоз отвратителна. Това е „миризмата на татко“, с която съм свикнал от бебе. А и закуската никога не е била „отнемана“ — всяка сутрин ме чака на масата в кухнята.

Ех, да не беше оная издайница — сестра ми, — татко щеше да си пали по-свободно пурите и да си гледа по-спокойно телевизионното предаване. Тя влиза винаги след първото смукване, души въздуха като ловджийско гонче, мръщи се — като че са я скъсали по петрография — и… проветрява. Пък на татко е студено. Ние с него сме зиморничави. „Затвори — ми казва тихо, щом се махне тя. — Спусни завесата. Жените не разбират, че домашният уют излита през прозореца.“ „Хе, схващате ли колко фин човек е татко? Архитект, а речникът му — поетически. «Домашният уют» и прочие…“

За щастие, в сряда сестра ми не беше в къщи. Беше на среща с оногова, с брадатия, който ми се подмазва по жицата: „Моля ти се, Петьо, кажи на кака си, че…“ Дявол да го вземе! Не съм го виждал, но знам, че си е пуснал брадичка — усещам как драще с нея по наустницата на телефона.

Татко се настани в креслото, запуши, примижа и се отдаде на двете блаженства — пурата и телевизията. Чувствувах, че неговите вечни предчувствия се изпаряват. И съвсем се изпариха, когато на екрана изплавва от Космоса голямото земно кълбо и започна предаването „По света и у нас“. А моите предчувствия се сгъстиха и се превърнаха в студени капки пот. Така е винаги, когато мама ходи на родителска среща. Предчувствувах, че не по света, а у нас, у дома, ще има гръмове и мълнии, та побързах да хапна и да си легна.

Да си легнеш е лесно. Трудно е да заспиш.

И как да заспиш, когато знаеш, че скоро ще затрещи оттатък, в хола?

Докато изчаквах сгъстяването на облаците, хиляди пъти съжалих за онова, което съм сторил, и за онова, което ще сторя. Знаех си, че нямам воля и никога няма да имам. Скоро ще навърша дванайсет, а главата ми не увира с дванайсет кола дърва. Това е израз на мама, заучен от баба…

И както си мислех и съжалявах, неочаквано тресна.

Тресна гласът на мама.

— Ти пак си пушил от онези!

— Пак — призна си кротко татко.

— Е, хубав пример даваш на сина си!

— Чакай, да не почваме така.

— А как? Ти знаеш ли, че той…

Запуших ушите си. Какъв е синът на баща ми — това е преповтаряно до втръсване. Пък и не исках да слушам словесния дуел. Известно ми беше, че в края на краищата по-слабият ще отстъпи. А, то се знае, по-слабият е татко.

Мама разглежда моите дребни лудории през лупа. И те й се виждат като противни чудовища. Мама умее да направи от мухата слон, а татко не умее да направи от слона муха. След караниците за мене слонът, разбира се, не остава слон, ама и мухата не остава муха. Получава се нещо средно: страшилище с месест хобот на слон и ципести крила на муха. И това страшилище съм аз.

Отпуших ушите си. Все пак трябваше да разбера какво се е получило.

И разбрах.

Аз бях нарисуван като противен текодонт — едно двукрако гущероподобно същество, живяло преди милиони години.

— Текодонт! — повтори мама, която се досещаше, че подслушвам, и помнеше, че съм разглеждал това животно в енциклопедията.

— Не съм го раждал аз! — избухна татко.

Пак запуших ушите си. Лошо е, когато майка ти знае подробно биографията на Земята, но дваж по-лошо — когато знае, макар и отчасти, биографията на своя син. Две счупени стъкла на кабинета по история, един шамар и два ритника за Пеле от пети „а“, подсказване в час по граматика и… двойка по география — това е всичко, дявол да го вземе! Не за ден и два — за цяла седмица. Обикновена биография на петокласник.

Изглежда, че бурята стихваше. Така е, когато тресне и отсреща.

— Не можа ли да измислиш по-добро сравнение! — боботеше баща ми. — Текодонт? Защо пък текодонт?

— Защото — каза мама — текодонтът няма бъдеще.

— Аха!

— И трябва нещо да направим. Да го стегнем.

— Е, откри Америка!

Изтръпнах.

— А! — извика мама. — Тъкмо за откриването са го хванали в незнание. Объркал Магелан с Колумб или Веспучи с другия — да Гама… Въобще за пътешествията.

— Знаеш ли — призна си татко, — че и аз ги бъркам. Ти например помниш ли за пътешествието на да Гама?

— Да не се изпитваме! — омекна мама.

Татко се запали:

— Чакай, ще надникна в енциклопедията.

В този миг дойде сестра ми.

— Към края ли сте? — подхвърли за кавгата им тя.

— В самия край — засмя се татко.

— И какво решихте?

— Ами… да го постегнем. С твоя помощ. Утре ти ще го изпитваш по география.

— Той няма воля! — отсече сестра ми.

Идеше ми да скоча от леглото и да извикам: „Ами ти ма? Имаш ли воля, като не можеш да отрежеш квитанцията на брадатия?“ Но не скочих и не извиках. Само се заканих да светя маслото на брадатия и да посипя с прах за кихане учебника на кака по петрография.

— Волята се създава и заяква в труда — наставнически рече татко. — Има случаи, когато…

— Зная, зная!

— Е, щом знаеш, всичко е наред.

И сложи край на разговора:

— Да не се отчайваме. И Петьо ще отплава някой ден. Околосветски пътешествия ще има винаги.

Не можех вече да заспя и взех учебника. Тъй, значи… този Магелан обиколил Земята по вода. И…

И неусетно съм заспал.

Събудиха ме, както винаги, с отвиване.

— Студено ми е — свих се аз.

Вън плискаше проливен дъжд.

— Ще те изпитвам, ще те стопля — рече кака. — Разкажи веднага за околосветското. Кога е започнало?

— В 9151 година.

— Кога? — извика тя, но в същия миг се досети, че обръщам цифрите, и се усмихна: — С колко фрегати?

— С няколко без една.

— По-точно?

— С 3+2.

— А с колко моряци?

— С 562-ма.

— Ти пак ли?

Пак.

— Добре. Обличай се бърже, закусвай бавно и… беж на училище!

Взех й ума. И… дори се отказах да посипя с прах за кихане учебника й.

Отидох на училище, отлично подготвен по география, но без домашно по планиметрия. И учителят се упражни по краснопис в бележника ми. Хубав почерк, няма що: „слаб“ с букви, скобка, „две“ с цифра, втора скобка, подпис. Обратен подпис — както казва мама.

И какво излезе? Че трябва да се зубка и по другите предмети… Тю! За географията, как да е, намерих малко воля, но как да намеря за историята, за руския, за ботаниката…

Спукана е моята. Обърка се всичко. И особено — биографията ми. Защото… на двойкаджиите се присмиват, а двойкаджиите не прощават за присмиването. Един по врата на Сашо и два по муцуната на Светльо, та три…

Вървях към къщи гузен, разярен, отчаян. И… не щеш ли, зърнах го най-сетне! Сещате ли се? Приятеля на моята загубена сестра. Стоеше под липата. Чакаше я.

— Чакай да ти светя маслото — продумах аз.

Наведох се. Избрах си камък.

Оня се обърна.

— Петьо! Ти ли си това?

Ухили ми се. Нямаше брада. Изглежда, че така ми се е струвало по телефона.

— Да, ти си! Колко си приличате с Илчето!

Пообърках се. Да имаше брадичка, щях да го… А той — хем голобрад, хем слабичък, хем синеок. И се усмихваше.

— Какъв е този камък? — взе ми го и го разгледа. — Сиенит. От витошка порода.

— Много знаеш! — троснато го стрелнах аз.

— Сега ги учим тези работи… по петрография. Ти знаеш ли какво е петрография?

— За камънаци разни…

— Да, наука за състава на скалите. И за тяхната история.

Изпусна камъка. И пак го взе. Срамуваше ли се, или ръцете му трепереха от слабост? Гледай ти с какъв е тръгнала сестра ми.

— А знаеш ли, Петьо, че името ти е каменно?

Погледнах го с бялото на очите.

— Не се засягай, но така е. „Петър“ е старо, древно име. И значи „каменен“. Такива като тебе трябва да са твърди, силни, с непреклонна воля.

— Нямам воля — рекох.

— Имаш! Но не си я пуснал в действие.

— А как се пуска?

— Ще ти кажа. Пуска се като чешмичка с кранче. Врътнеш малко — не потича. Врътнеш повечко — прокапе. Врътнеш здравата и…

— Я не ме занасяй!

— Мигар те занасям? Слушай. Да речем, че имаш някакво домашно. Е, домашното не те задържа в къщи. Друго те привлича — топката. Въртиш се, маеш се. Не знаеш какво да предприемеш. А не викаш на помощ волята… И аз преди години правех същото. Не виках волята. И патех много. А когато я повиках, тя ми каза: „Домашното може да порита топка, но топката не може да напише домашно.“ Разбрах, че трябва да се започва с домашното… И още нещо ми каза: „Започнеш ли с неприятното, приятното става по-приятно. А започнеш ли с приятното, неприятното става по-неприятно.“

— Та кажи, как викаш волята! — прекъснах приятеля на сестра си.

— Ами така — засмя се той. — Пристъпвам крачка-две към изхода и казвам тихо: „Не.“ Пристъпвам още крачка-две и казвам по-високо: „Не.“ И пак пристъпвам. А на прага вече крясвам: „Не!!“ И волята пристигна. Връщам се. И сядам над уроците.

— За днес научи ли?

— Аха. И ще отида с Илчето на кино.

Дявол!

Синеок, а дявол.

Слабоват, а волев.

Ех!

Да, ще трябва да се вика волята. Да се крещи за нея… Жалко, че получих втора двойка и че трябва пак да се червя пред мама и пред татко.

Е, ще се червя. Каквото съм дробил, това ще сърбам.

Но и те да си повикат волите! Мама има право, когато мъмре татко за пурите. А татко има право, когато мъмре мама за крясъците и текодонтите.

И да не гледат с лупа дребните ми лудории!

Аз съм за мир — по света и у нас. И най-вече — в къщи!

Край