Веселин Андреев
Винаги можеш да станеш мъж

— А бе то не е кожухче, ами приказка! Дума да няма! Ай, ай, ай, бре, Иво, ти знаеш ли, че и царчето няма такова кожухче? Де ще има, като не познава дядо Кузман! Ама и да дойде, нему такова не ще ушия, че то е готованче. Дума да няма! Само на тебе — щото заслужаваш!

— Ами-и-и, дядо Кузмане… — проточи Иво и повече нищо не можа да каже. Устата му се пълнеше със слюнка, сякаш ядеше нещо много сладко, искаше да бъде сериозен, а се хилеше целият, радостта го правеше лек, лек, като че беше балон и щеше да полети.

Дядо Кузман, дръпнал назад бяла глава, гледаше над телените очила, паднали ниско на носа му, тук пипнеше, там опънеше и току повтаряше: „А бе дума да няма! От екстра по-екстра!“ Той почти нямаше работа („нали германците ни смъкват кожите…“ — казваше и намигаше), та изпипа с мерак това кожухче. Но и защото беше на такова работно момче! Иво се въртеше пред мътното огледало, беше му страшно интересно — дома имаха само едно мъничко огледалце, едва носа си да видиш. Не искаше обаче да се показва дете, та уж търсеше недостатъци на дрехата. Но как — беше наистина невиждано кожухче! И все пак рече:

— Прощавай, дядо Кузмане, много ми харесва, ама не е ли големичко, така, дългичко?

— А, това вече майка ти ми поръча. Дума да няма. И то си е право, шие се за години, па я как бързо растеш…

— Е, щом мама е рекла… Ама догодина ще ми е таман.

Дума да няма.

Иво използува, че дядо Кузман не го виждаше, и се изплези сам на себе си, много е смешно да се изплезиш сам на себе си в огледалото!

— Е, прощавай, дядо Кузмане, аз много ти благодаря и да си жив и здрав, рече мама.

Целуна му ръка и изхвръкна…

Искаше му се веднага да го види майка му, но реши: я да мине край пързалката. На реката беше пълно, като че го чакаха. Плъзгаха се по светналия синкав лед с шейни, с дървени кънки, че и с налъми, падаха, пищяха, прегръщаха върбите. Някои деца го видяха, извикаха „яяя-а-аа“ и се насъбраха около него. Помълчаха дори — възхитено, завистливо. Йослето се престраши, попипа с един пръст, зацъка:

— Ей, ама то е като на Ботевите четници бе, с ширити…

— Че ти как го мислиш дядо Кузман… — рече скромно Иво.

Кожухарят наистина бе сложил върху кафявото кожухче зелени украшения: през гърдите така, при закопчалките, че и около раменете и долу по краищата.

— Ъ, като Ботевите… иска ти се… не видиш ли, че няма ръкави! — махна уж презрително Гуньо Кръчмарчето, ала чак бе потъмнял от яд.

— Що си толкова прост бе, то така се носи! — отмести го Благо.

— Мога ли да пипна, бате Иво? — промъкна се под ръцете им един фърфалак. Иво се усмихна насърчително, стана му приятно от това „бате“, но друго момче плесна малкия по ръката:

— Сус бе, я — само кал си!

А сам попипа. Стори му се меко, меко, та чак да се чудиш. Пипаха и други. На Иво взе да му се свива сърцето, че ще го изцапат, но нали те си нямаха, поне да пипнат…

— Ъ, що се фукаш бе! Майка му цяло лято ни работи по нивите, сега той се наконтил, па после ще гладуват…

— Ъ, ъ, какво ъкаш бе, Кръчмарче — спусна се да го удари Благо, но го спряха, — ще гладуват, като баща ти е изедник!

— Пък ти, ако искаш да знаеш, Иво не е търтей като тебе, сам си изкара парите! — сряза го Йослето.

— Ей, сам то… да няма кръчма я…

— Видите ли го колко е див, той мисли, че само от кръчма могат да се печелят пари! — извика Златка и всички се разсмяха.

Иво едва се сдържаше да не ръгне един юмрук на Кръчмарчето, но му беше по-приятно да го защищават другите, пък и не искаше да се бие пред Златка. Някои момчета мислят, че ще покажат кой знае какво, и се бият, когато ги гледат момичета, но Иво не обича това. А и всички деца знаят как той мъкна цяло лято на гръб джанки от гората…

Когато го видя, майка му плесна ръце:

— Леле, на мама печеловника! Леле, на мама мъжлето!

И радваше му се, и тъжно й ставаше. Да се блъска цяло лято! А да беше си жив баща му… Я какъв голям изглежда — пък и тринайсет няма! Всякога е така, децата без баща растат много бързо.

— Е, що е право, за чудо и приказ ти го е ушил дядо Кузман, златни му ръце. Само да си го вардиш, мама, години ще ти топли гърбето.

Като му се понарадва, Иво остави кожухчето загънато в стаята и излезе да насече дръвца. Размахваше брадвата опитно, спореше му, нали една радост отвътре му даваше сила…

— Е-е-е, бате, я ме виж, и аз си имам кожухче-е-е…

Иво дигна глава. Тотко, братчето му, щапаше наперено, а кожухчето, неговото, Ивовото кожухче, шареното, се влачеше по калния сняг.

— Остави ми кожухчето! Ще те пребия. Кюфте такова! — завика Иво и дигна дърво да го сплаши.

Но Тотко, дето му викаха и Топко, че и Кюфте, си подскачаше.

— Е-е-е, то си е мое-е-е, няма да ти го да-ам…

— Остави го, ти казвам! Веднага! Едно-о-о…

Топко още подскачаше, но се поколеба — знаеше си колко лошо е това броене, стигне ли три…

— Две-е-е…

— Не брой повече, не искам, кожухчето си е мое, не брой! — замаха ръце Топко.

Излезе майка им.

— Остави го, Иво, нека го поноси. Ама го дигни, дигни го Тотенце, да не се каля.

— Никому не си давам кожухчето. Никому! Три-и-и…

Топко направи остър завой, протестираше с плач, но благоразумно се прибра…

Вечерта, едва Топко заспа, неочаквано се вмъкнаха бачо Минко и още един партизанин, той идваше за пръв път. Бяха се вкочанясали, под винтягата си Минко носеше само риза и тънка рубашка. Иво се залепи за тях — за бачо си Минко той беше готов на всичко. Попитаха какво има по селото, чува ли се нещо, я полиция да шета…

— Да доведа ли майка ти, да се видите?

Минкови живееха наблизо.

— Сега не, стрино Цаковице, имаме важна задача, не бива… Ами сме поели дълга пътя, може ли един хляб поне…

— Не, как ще може… — бутна го тя шеговито и добави, преди да влезе в килера: — Ами ще ми го платиш ли?

— У-ха, щом победим, най-напред на тебе!

— Ще забравиш!

Иво, изчезнал преди малко, отвори вратата към стаята и се представи тържествено:

— Я, че ти си цял опълченец! — рече другият партизанин.

— Много ти пораснала работата бе, Иво, това пара струва…

— Струва я! Ама си го бива, нали?

— Всякак! Световно!

Като го поогледаха, Иво свали кожухчето, подаде го на бачо си Минко:

— Я го облечи, да го видя на тебе.

— Остави, Иве, изпа̀рихме се тия дни, ама да няма някоя гадинка…

Това го смути, но нали беше рекъл веднъж, досрамя го.

— Нищо, нищо. И да има, веднага ли ще прескочат!

Минко свали винтягата. Не беше едър и кожухчето, изрязано широко в ръкавите, му лепна.

— Я, че то за тебе правено! — тупна го Иво и се отдалечи. Като го гледаше на друг човек, кожухчето още повече му харесваше. Никой няма такова кожухче.

— Ей, че то ме стопли целия бе! — въртеше рамене бачо Минко. — Кръвта ми разигра. Нали народът казва: студът през девет аби минава, през една кожа — не!

В тоя миг една най-неочаквана мисъл сепна Иво: „Ами ако му го дам! Бачо Минко си е гол-голеничък и все по студа, ето и сега — дълга пътя сме поели, рече…“ Иво чак се уплаши от тая мисъл, отвърна поглед навън… „Да бях му се понарадвал поне! Отде ми дойде това наум…“

Двамата приказваха с майка му, но бачо Минко забеляза, че става нещо.

— Какво бе, Иве, де се носиш?

— А, нищо… аз… кучето май джафка…

Изскочи на двора, да си помисли насаме. Струваше му се, че бачо Минко бе разбрал всичко и му казваше: „Не ти се дава, а, кажи си!“ „Ама аз цяло лято съм се мъчил…“ „А ние не се ли мъчим? Ти си на топло, само до училището — ей го де е. Пък нас ни бръскат всичките ветрове…“ „Бай Минко, на мене то е за години, как ще карам без него?“ „Ти можеш и кошници да плетеш, ще си купиш друго!“ „Ами кога?“ „Добре де, както искаш…“

Най-лошото бе, дето Иво знаеше, че бачо Минко никога няма да му каже тия неща, но нали сам ги разбира! „Така е, не ти се дава, скръндза си…“ — рече си сам. И влезе решително.

— Вземи, Иве, чудно кожухче, ти казвам!

— Нали ти става, бачо Минко?

— А бе става ми, ама на тебе по̀ си отива.

— Да ти е честито, бачо Минко! Как вика дядо Кузман — Ти да го скъсаш, не то да те скъса…

— Какво?

— Ами каквото чу.

— Я си вземи дрешката! — набута му я в ръцете.

— То си е твое! — дръпна се Иво.

Минко разбра, че работата става сериозна.

— Не, в никакъв случай! Зная как си се трепал за него.

— Та тъкмо затова я! Ако ми го е купила мама, не мога да разполагам с нейно нещо. А това, мое си е — мога да ти го дам.

Иво видя, че майка му рони сълзи, като никога грубо й подхвърли: „Толкова ли ти е жал!“, а тя само се усмихна: „Какво разбираш ти, дете?“ Иво наистина не я разбра. Вярно, тя си помисли, че детето още много има да ходи с пролизаната фанела, но се радваше: „Ще стане човек! Щом му се откъсна от сърцето такова кожухче, ще стане човек…“ Иво вече се ядосваше на бачо си Минко — „ако продължава да не го ще, току-виж, че си го взема…“

— Така значи, искаш да ме обидиш?

— Не бе, Иве, ама как така…

Другият момък, замислен, кротко се намеси:

— Вземи го! Не виждаш ли, ще огорчиш момчето.

Иво го погледна с надежда. Минко се поколеба — що е право, хубава работа ще свърши това кожухче, ама как да му взема радостта на момчето…

— Ти ще му дадеш по-голяма радост! — каза другият, разбрал мисълта му.

Минко метна кожухчето на гръб, закопча го, поизтегли полите, изпъчи смешно гърди. И странно: не го прегърна, само протегна ръка. Иво я стисна като мъж.