Веселин Андреев
Вихра

Освен край землянката пост имахме и по-далечко, на една скала. За да не оставяме следи в дълбокия сняг, дотам отивахме по рекичката, която извираше наблизо и не замръзваше. За часовия винаги се намираха здрави ботуши.

Една сутрин рано застъпих на тоя пост. Гората зиме при изгрев-слънце е по-красива дори отколкото в приказките. Белокорите великански буки така бяха превили клоните си, че ми се струваше — хем им е тежичко, хем им е приятно под дебелия снежен пух. По върховете им, огрени от слънцето, снегът бе нежно розов, в сенчестото под тях — синкав, и само по мъничките полянки — бял. Въздухът — чист, чист и като че ли течен. И тишина, фантастична тишина. Ни клонче трепваше, ни листец пошушваше.

Внезапно връз мен се посипа снежен прашец и студено се плъзна по гърба ми. Сгуших глава в яката, погледнах нагоре — нищо… Но тъкмо свалих поглед от буката, по врата ми отново се струйна студенина. След малко — пак… Бре да му се не види, кой може да си играе така?… Но като се взрях по-добре, ядът ми в миг изчезна и тихичко се разсмях. Приклекнала върху най-ниския клон, опряла предни крачка на вейката, от която току-що бе съборила снега, една катеричка ме гледаше втренчено и любопитно с черните си, изпъкнали като мъниста очички. Над дългите й широки уши, неспокойно щръкнали да уловят и най-слабия шум, се извиваше грациозно бухлатата й опашка.

„Аха, ти се пазиш с чадърчето си, а на мене сипеш сняг във врата! Пък я и кожухчето ти какво е: топличко, че и шарено…“ Меката й козина беше сиво-бяла по коремчето и тъмнокафява по гърба, с червеникава отсенка. А тя, красавицата, сякаш разбираше мислите ми и мълчаливо ми отговаряше: мърдаше смешно горната си устничка, цепната като на зайче, и показваше острите си бисерни зъбки. Тъничките й мустачки стърчаха наежени. Цялата беше се наострила, очевидно на всяка цена искаше да разбере какво е това невиждано същество с овчи калпак, винтяга и ботуши.

Не исках да преча на любопитството й, не мърдах, да не я подплаша. Но неочаквано тя скочи близо до мене, леко, беззвучно. Постоя секунда, вирнала опашка, ритна със задните си крачета, мръдна ми една муцунка, като че искаше да ми каже: „Виж ме каква съм гимнастичка“ — и се юрна нанякъде. Хвърляше се в невероятни скокове и така бързо, сякаш не докосваше снега. Само по мъничките отпечатъци, прилични на птичи следи, можеше да се разбере, че стъпва на земята. Мигновено стигна до близката бука и без да се спре, полетя по нея нагоре, все така на големи скокове, все така бързо. Изчезна някъде из гъстата корона.

След миг видях нещо толкова красиво, че дъхът ми спря. Катеричката се показа на върха на буката, високо нейде в чистото небе, полетя, разперила опашката си като парашут, и кацна нечуто — същинска птица — върху съседното дърво. Ех, че ско-ок!… Не скок, а полет! И нали човек все си мечтае, неволно си помислих: „Их, да можех аз така да се хвърлям от бука на бука! Ще бъда неуловим, ще прехвръквам над главите на жандарите и ще ги карам да се късат от яд…“ Но веднага се надсмях над тая мечта: „Хе-хе, та каква ли голяма опашка трябва да имам, за да ме удържи!“…

Зачу се тихо шляпане по рекичката. Я, кога изминаха два часа! Жельо идваше да ме смени. Показах му катеричката сега тя щеше да занимава него — и се прибрах в землянката.

От тоя ден пухкавата хитруша стана наша приятелка. Скоро някой й измисли име, партизанско име — Вихра.

Часовият на скалата вече не се чувствуваше самотен. Идваше Вихра и започваше своите игри. А страшно пъргава, неуморима палавница беше тя. Разиграеше ли се, за секунда не можеше да се свърти на едно място. И ту мърмореше нещо неразбрано, може би недоволна, ту подсвиркваше, когато бе радостна. Тя се спираше само да почисти с лапки кожухчето си или да си гризне я борови шишарки, я жълъди, я лешници — складирани някъде още от есента.

Вихра се оказа и умна, и неочаквано доверчива. Случи се, та имахме орехи и от тях най-много разбра нашата любимка. Подхвърлиш й орехче, тя го грабне с дългите си птичи пръсти с остри нокти, приклекне и почне да гризе. Щом стигне до ядките, доволно кима глава, като че казва: „Благодаря! Благодаря!“ Така свикна с нас, че все се въртеше около поста, идваше и съвсем близко — ръка да подадеш, ще я хванеш. Опитвах се понякога, но тя ловко се метваше на буките — и винаги ми докривяваше, че не мога да я погаля, да я гушна.

Това беше през март, друга живинка не срещахме в планината и еднообразието бе ни дотегнало. Вихра внесе нещо свежо в живота ни, събуди у нас спомени от детството и ние й се радвахме като деца.

Само Златан, който все страдаше от излишна предпазливост, веднъж рече:

— Заплесвате се по тая катеричка, ама де да видим кога ще прозяпате и стражарите ще ни нагазят. Ще взема да я пребия.

Щяхме да му извадим очите, дето има една дума. „Само да си посмял!“, „Какво ти е виновна животинката?“, „Вихра е късметът на четата!“

Понякога — при вятър и буря — Вихра не идваше. Тогава на поста бе някак тъжно. Мъчно ни ставаше за нашата палавница и бойците се опитваха да прикрият това с шеги:

— Е, изложи ни нашата Вихра, уж я писахме партизанка, пък се уплаши от лошото време!

Бай Нико, дървар и ловец, който познаваше всяка горска душа, философски добавяше:

— Такова е това животинче. Играе в тихо време, когато е ясно и грее слънце, ама да не е много силно. Само човекът издържа и на дъжд, и на сняг, и на всичко. Затова и владее над природата…

А ето какво се случи веднъж.

Вихра тоя ден беше особено весела. Вършеше какви ли не лудории, глезено се хвърляше така близо край мене, че едва ли не забърсваше с опашката си носа ми, изгубваше се надолу из букака и пак се връщаше. По едно време обаче странно се възбуди — никога не бях я виждал такава. Крещеше високо, тревожно — нещо прилично на „тук-тук, тук-тук“, пъхаше се за малко в невидимата си дупка, пак изскачаше, но явно се страхуваше да слезе от дървото. Приседнала на задните си лапки, изправена, тя напрегнато се вслушваше. Дългите косми на ушите й ми изглеждаха още по-настръхнали. Уплаха и предупреждение имаше в нейното „тук-тук, тук-тук“.

А на мене ми беше смешно. „Е-е, Вихра, някоя лисица ли те подплаши? Не бой се, нека само дойде…“

Но изведнъж си спомних думите на бай Нико — катеричката имала много силни уши, подушвала опасността отдалеч…

Ослушах се — тишина. Докъдето стигаше погледът ми в гъстата гора — нищо тревожно. А Вихра изкрещя още един-два пъти, скри се някъде и се спотаи.

Покатерих се на близката бука. Като погледнах над върховете на дърветата, изтръпнах. Долу, през една поляна в началото на стръмния скат, се точеха хора в тъмни униформи, с пушки. Водеха и кучета. Идеха насам…

Задъхах се, докато стигна землянката.

Бяхме малко партизани тогава, но имахме предимство: щяхме да ударим полицаите неочаквано. Все по реката, за да не издадем землянката си, слязохме доста далеч и на едно сгодно място устроихме засада…

Какво да ви разправям — така разпердушинихме стражарите, че дълго време след това ни помниха. Трима души оставиха кокалите си, останалите така драснаха из долищата, че куршум не можеше да ги стигне. Не им помогна ни това, че бяха много, нито че водеха кучета…

После, като разказвах на другарите си как Вихра ме предупреди за опасността, те — още възбудени от победата — един през друг се шегуваха:

— А бе дума да не става, партизанка си е Вихра. Летящата партизанка!