Петър Стъпов
Среща с Лекланше

Две очукани цилиндрични гърнета лежаха между прашни книжа и стар телефонен апарат. Върху неговия металически гръб се изтягаше пукната бакелитова слушалка. Луличката й беше изтегната като муцунка. До телефона спеше захвърлен барабан с раздрана кожа. Дървеният му пояс все още носеше следи от сини и червени шарки, с които се беше перчил като нов.

Понякога отивах в общинския склад при баща си, който командуваше и тези бракувани вехтории. Окото ми беше все в пъстрия барабан. Искаше ми се да попитам тате мога ли да си поиграя с него — трам, та-ра, трам, раз-два! Ала се срамувах, защото тази вещ беше чужда — вехториите принадлежаха на общината, а тате работеше като домакин и отговаряше за тях.

Един ден той ми каза да понаредя ей онези вехтории и да поизбърша праха — тате посочи двата сиви цилиндъра, барабана, телефонната кутия и целия куп изоставени вещи. С удоволствие ги избърсах и подредих. Тогава разбрах че гърнетата не са вехтории, а стари електрически елементи на Лекланше. Някога те са подхранвали с електричество общинската телефонна мрежа. От този ден загубих спокойствие. Отида ли при тате, очите ми бяха все в шуплестите гърнета. Ако ги имам, мислех си, ще мога да си произвеждам електричество. Ще опъна две жици от пътната врата до стаята си и ще монтирам електрическо звънче. Бяло бутонче ще издиря отдън земя, а над него ще изрисувам надпис: „Звъни два пъти!“

Тогава момчетата няма да крещят от двора: „Петее, Пете…“, а ще звънят зъррр… зърр… И така в нашата къща ще навлезе техниката!

Ходех често при тате, носех му храна за обед, исках му пари за разни неща или пък му казвах, че минавам случайно и съм се отбил ей така… да го видя, пък може и да потрябвам. А окото ми все в елементите. Барабанът вече не представляваше интерес за мене. Веднъж пак отидох и едва казах „добър ден“, тате ми махна да почакам и излезе. Всичко в склада ми се видя тайнствено. Старите вещи, събрали прах от години, очакваха да посегна към тях и те пак да почувствуват ласката на човешка ръка. Барабанът опъваше корема си и ме подканяше да взема загладените му пръчки за биене, за да удрям с токмачетата опънатата му замърсена кожа. Писалищното бюро, застлано със зелено сукно, опръскано с мастилени капки, ми кимаше да седна и да се разположа като истински началник! Както гледах втренчено крайчеца на глинените гърнета, хрумна ми да направя онова, за което досега не смеех да помисля. Привлечен от магическата им сила, аз храбро ги напъхах под ризата си и те докоснаха кожата ми със своята хладина. Дворът беше пуст — мръсен, с разхвърляни сандъци и дъски, навсякъде стърчаха остри бели камъни. Зад тлъстите корони на два ореха се разстилаше продълговатата едноетажна общинска сграда. Изпънат, с издут корем, аз вървях скован. Струваше ми се, че ей сега някой ще извика: „Ей, малкия, какво криеш под ризата си?“

По-добре беше да избягам, но не бягах, а отидох към дъсчената ограда, край която растяха храсталаци. В тях се заврях като кокошка, която дири полог. Извадих гърнетата, загърлих ги със суха шума близо до тарабите и тичешком се върнах в склада.

Тате дойде след минутка такъв едър, с широка крачка, малко прегърбен. Все го наблюдавах и треперех да не каже: „Къде са гърнетата?“ Тогава не знаех къде ще се дяна от срам. Но той не погледна към мястото, където те бяха лежали, а ме попита защо съм дошел.

— Така… случайно минавах оттук… — отвърнах аз.

Тате ми поръча да кажа на мама, че днес няма да си дойде за обяд. Кимнах и си тръгнах, но докато прекосявах двора, все очаквах да викне след мене: „Я се върни да те питам аз тебе.“ Спрях се на отсрещния тротоар и дълго гледах към оградата с шубраците. Все ми се струваше, че някое момче ще се появи, ще грабне гърнетата и ухилено от щастие ще викне: „Ей, на какво съкровище налетях!“

Издебнах, когато улицата опустя. Изтичах, проврях ръка през процепа на оградата, грабнах гърнетата и забързах към нашата махала — оттатък река Врана. Не отидох у нас, а блъснах съседска двойна порта. Преминах тичешком стар калдъръм, обрасъл между плочките с трева, парички и грамофончета. В дъното му, между овощни дървета, зад стар дъсчен кладенец, спеше ниска къща. Най-хубавото в нея беше просторният чардак с излъскан от много ръце дървен парапет.

— Генчоо! — викнах аз.

Генчо беше слабичък, нежен, с продълговата стригана глава. Завиждах му, че всеки следобед излизаше на улицата с комат хляб и апетитно парче сочна наденица. Баща му беше скотовъдец, имаше кошара в началото на Боаза. Двама овчари пасяха овцете и произвеждаха бяло меко сирене и кашкавал, а месото на закланите животни се превръщаше в чудесни наденици с миризми и солена пастърма — и тя вкусна, разбира се.

Генчо нямаше влечение към овце, кози и крави, а към техниката. Трябва да призная, че от него се запалих по разни технически и електрически изобретения. Доскоро заедно играехме на криеница из техните дъхащи на тор обори. Въвирахме се на топло в сеното, а през есенните дни белехме царевица и се търкаляхме в сухата шума. Ала когато Генчо започна да се занимава с техника и изобретения, неговото увлечение ме смая. Кой беше го научил? Все исках да го питам, но не го попитах. В тяхната изба той си беше устроил малка работилничка. Обичах да надниквам в това светилище, безмълвен да гледам как работи с жици, съпротивления, тайнствени кутии и да слушам фантазиите му, че ще направи цял електромотор, щом можа да сглоби любителски радиоапарат. Тогава ще освети тяхната къща, двора и оборите на баща си. Дори беше започнал да навива жица около една грамадна макара. С нетърпение очаквах да разбера какво ще излезе от цялата тази работа…

Сега го видях да излиза от избата с нечисти ръце. Паяжини се развяваха като опашчици по кафявото му шаячно палто.

— Пете, ти ли си? Влез! — покани ме той, без да се изненада.

Аз протегнах ръце с гърнетата на Лекланше, като че ли държах две сиви риби. Той ги погледна втренчено, после флегматичният му изглед изведнъж изчезна и ококорен се спусна към мене.

— Откъде ги взе бе, Пете? — рече и безцеремонно ги издърпа от ръцете ми, като че ли бяха негова плячка. Помириса ги, почопли около стърчащите електроди и малко разочарован рече:

— Изфирясали…

— Какво? — попитах аз.

— Сухи са, нишадъреният разтвор се изпарил. Кой ти ги даде?

Понеже аз сам ги докопах, нещо блъсна гърдите ми от стеснение и затули гърлото ми. Гласът ми се схвана, не излизаше от устата ми.

— Все пак ще ги оправим — авторитетно рече Генчо. — Та откъде ги задигна? — повтори, без да забелязва моето вълнение.

Аз събрах сили и измънках:

— Тате… такова… захвърлени бяха в склада на общината… поисках му ги… не трябвали и…

— Имаш ли пари? — пресече ме Генчо, който намери тези мъгливи обяснения за достатъчни.

— Нямам — рекох аз.

— Тогава почакай!

Той пъхна гърнетата в ръцете ми и неочаквано затропа по дървеното стълбище горе към стария дървен чардак на тяхната къща. Докато се съвзема от всичко, за което разговаряхме, Генчо пак се появи, пухтящ и шумен. Грабна моите съкровища, пъхна в ръката ми цял лев и ми поръча да тичам за нишадър. Нишадъра купих от тесния претъпкан с кутии, макари, копчета, тенекии с газ, торби със сол дюкян на бай Ганчо. Върнах се прималял от тичане. Двамата влязохме в работилничката и Генчо отвори двете крила на прозорчетата да нахлуе по-ярка светлина. После изсипа съдържанието на шуплестите гърнета. От тях извади двете пръчки — едната цинкова със сребрист цвят и една черна — от графит. Те бяха забодени в шуплеста материя. Докато Генчо сипваше в гърнетата нишадър и киселина, която изля от едно зелено шише, аз оглеждах неговото светилище. По грубите дъсчени рафтове бяха подредени стъклени буркани и шишета, които криеха някакви тайнствени течности. Разбрах, че са киселини. По тезгяха бяха разхвърляни жици, клещи, отвертки, бобини, релета, гайки… В ъглите струпани железа, гладки дъски, тенекии и всевъзможни вещи, събрани от изби и тавани, каквито имах и аз. Стоях онемял. От тези вехтории Генчо трябваше да получи някой уред или инструмент, може би машина или източник на енергия… И аз горещо желаех да си произведа ток от елементи на Лекланше. Исках у нас да светне малка електрическа крушка, защото се осветявахме с лампи и газ. Моите две сестри ме смятаха за малко шашнат, понеже все се занимавах с подобни работи: чуках, ковях, майсторях колички за деца, строях къщички от кирпич за зайците ми. Опитвах се да поправям всеки часовник, който ми паднеше в ръка, дори да работеше добре. Но аз ли бях виновен, когато механизмите му спираха, кой знай защо, като ги докосвах? Добре, ала като светне електричество, на цял свят ще покажа на какво съм способен!

За всичко това мислех, когато Генчо ми разкриваше тайните на Лекланше. Ето че той извади от някакво шкафче две тънички изолирани жички. Съедини едната със стърчащия цинков електрод, а другата с графита. После нервно бръкна в джобовете си и по тезгяха се изсипаха разни гайки, жички, фасонки, тенекийки…

— Какво търсиш? — попитах го аз.

— Електрическата крушка… къде съм я забутал?

— В мене е — подадох му я аз.

Той допря едната жичка встрани до жълтата фасонка, а другата лепна до основата. В издутото прозрачно коремче светна червена буква като френското ес. Приличаше на огнено змийче.

— Виж, наистина свети! — подскочих аз.

Генчо се засмя, каза, че не му е за пръв път, и добави, че ще усили разтвора и крушката ще засвети по-ярко. И звънче може да зазвъни.

Вечерта тате си дойде късно, аз вече бях в леглото. Всеки би помислил, че ще спя добре, защото кражбата не беше открита. Но аз се въртях в леглото и пъшках — срам ме беше, че откраднах.

Сутринта пак отидох в общината и несмело влязох с наведена глава. Тате отвърна на моя поздрав, сетне попита:

— Защо си дошел?

— Така… — рекох смутено и бързо добавих: — Искам да си направя електрически звънец и ако при тебе има непотребен…

Внезапно замълчах, защото тате обърна главата си към вратата и този негов жест ме смрази. Всеки миг очаквах той да каже: „Ти си откраднал гърнетата…“ Но тате само рече:

— Тук имаше два изоставени елемента, някой трябва да ги е хвърлил… Щях да ти ги дам.

Тогава заплаках. Тате стана, пристъпи към мене и попита:

— Печо — той така ми викаше. — Защо плачеш?

Поех си дълбоко въздух и все пак със сковано гърло казах:

— Мислех, че няма да ми ги дадеш, затова сам ги…

Очаквах ей сега върху ми да връхлети гръм и мълния, но тате кротко попита, както говореше, когато имаше добро настроение:

— Е, ще свършат ли работа?

— Ще свършат! — рекох и преглътнах, за да отпуша радостта си.

— Тогава защо плачеш?

Не исках да обяснявам, а обърсах сълзите си и се усмихнах.

Тате отиде към рафта, натъпкан с разни дреболии — стари попивателни преси, моливи, перодръжки с перца, топове хартия, пликове, стари печати, червен восък… Отнякъде извади камбанка, закрепена на дъсчица. На нея стърчаха две зелени макари от навити жици.

— Вземи тази бракувана вехтория, тя не трябва — каза той.

Светлината на цялото слънце се събра в очите ми. Истински електрически звънец със зелени макари и металическо чукче, което бие бялата хромирана камбанка. Разнежих се.

— Ама, тате, за мене ли е? — преглътнах аз.

— Стига да ти свърши работа…

С признателност погледнах умореното благородно лице на тате. Грабнах звънчето и изтичах към къщи да го включа в елемента на Лекланше…