Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2010)

Издание:

Разкази за деца от български писатели

Антология

 

Съставители: Иван Остриков, Камен Калчев, Кръстьо Станишев, Николай Янков

Редактор: Любен Петков

Художник: Асен Старейшински

Художествен редактор: Кирил Гогов

Технически редактор: Лиляна Диева

Коректор: Паунка Камбурова

 

Формат 16/70/100; тираж 53 113 екз.; печатни коли 39; издателски коли 50,54; уик 30,80; л.г. VII/65б; изд. №5645; поръчка №172/1981 година на изд. „Български писател“; дадена за набор на 29.V.1981 г.; излиза от печат на 5.XI.1981 година; цена подвързия: 3,64 лв.; цена брошура: 3,04 лв.

Код 25 9537375638/6527-22-81

 

Издателство „Български писател“, София, 1981

Набор и печат — ДП „Балкан“, София

Подвързия — ДП „Георги Димитров“, София

История

  1. — Добавяне

Откъм селото долетя песента на училищното звънче. Мильо изхвръкна из кошарата, втренчи очи към сгушилото се в падината селце. Пред утринната есенна мъглица той вижда старото училище сред село, рой деца излитат, напълнят двора, гонят се, играят, викат! Той чува сякаш виковете им, песните им, вижда как учителят се разхожда между тях усмихнат и благ като овчар сред послушно стадо.

Колкото по̀ гледа Мильо, толкова сърцето му по̀ се свива, очите му се навлажняват.

Това звънче, дето всяка сутрин събира децата, е неговото звънче, на козата му Рогуша. Щом Тане слугата каза, че езичето на училищния хлопатар изпаднало, той доскача тук до кошарата, откачи това медно звънче от шията на Рогуша и го занесе. Всички го харесаха. Гласът му беше по-ясен и по-сладък. Който го чуеше, не можеше да не иде на училището. Но пръв от всички отиваше той. Вземаше го от дядо Тане и като застанеше на горно стъпало, биеше го, колкото сила има. Всички сънливци вдигаше от сън и ги докарваше, та ще се избият кой по-рано да влезне. Но звънчето не преставаше да бие, докато се наредят. Чак тогава ги пускаше един по един, като гледаше всеки дали си е изтрил краката о дървената стъргалка, измил ли си е ръцете, да не си е забравил тетрадката по смятане или молива.

Докато свърши училище Мильо, това звънче стоя в училището и им пя като жълтурче. Когато завърши, беше му мъчно да се раздели. Но махна с ръка и каза: „Хайде, нека стои тук, да буди селцето!“ И отиде при дядо си на кошарата. Но сякаш сърцето му остана в това звънче. Всяка сутрин щом дрънне, той изхвръкне, застане пред кошарата и чак когато училищният двор опустее и очите му се напълнят със сълзи, се дръпне. Разтвори старите си книги и торба и вместо към училище подкара стадото на паша. Глождят сълзите в очите му, набъбват като дренови пъпки.

Ще минат години, ще порасне Мильо, но ще си бъде прост, див. Другарите му ще станат учители, доктори, а той — дрипав овчар. И това, което знае, ще забрави по тия гори и долища. Ех, да си беше жив татко му, щеше сега да го хване за ръка и да му каже: „Хайде, момчето ми, да идем да те запиша в града. Барем ти да си с отворени очи, а не сляп като нас“… Като лястовичка щеше да хвръкне Мильо. Изпит имало, казват, от никакъв изпит не го е страх. Те само да го пуснат веднъж в оная голяма сграда с много етажи и безброй прозорци, па ще видят. Ще вземат да питат учителите: „А бе, момче, ти откъде си? Кой ти е учителят…“

Но баща му падна някъде в балкана, а дядо му не иска и да чуе за учение…

Псетата лавнаха и заглушиха песента на училищното звънче. Над главата на Мильо се изправи строгият му дядо.

— Ти още ли се въртиш тъдява бе? — викна дядо Вълко и хвърли секирчето, с което беше ходил да сече дърва. — Я виж кое време е?

Мильо рипна пробуден и сви книжките зад гърба си. Погледна — слънцето беше изскочило една копраля над билото, а той още не е пуснал овцете. Прав е дядо му. Той подкара стадото с наведена глава. Но звънчето на Рогуша бие сякаш още в слепите му очи. Звуците му го пронизват тая сутрин през сърцето. Той не изтрая, спря се; погледна дяда си как хвърля зрънца на кокошките и като застоя малко, неочаквано се втурна като гладно пиленце към него:

— Дедо — рече той развълнуван.

— Е-е?

— Ще правя всичко, каквото кажеш, но догодина… — задави се той.

— Какво, какво?

— Догодина да уча бе, дедо… Е Ванчо и Митко по̀ не знаеха от мене, па се записали… Искам да уча бе, дедо!

Очите му просветнаха, като каза това. Всичката мъка, що тежеше като камък в душата му, се събори. По лицето му заигра усмивка. Но дядо Вълю сви рунтавите си вежди и като със секирче отсече:

— Я да караш овцете на паша ти, че като дръпна тоягата, ще ти дам едно учение!

Гръм падна сякаш върху главата на Мильо. Очите му се просълзиха. Той нарами кривака и подкара овцете надалеч — искаше сякаш да иде на края на света с тях.

Така цяла година. Порече на дядо си, но той го наругае и Мильо забегне по долищата, приседне до някой храст, разтвори вехтата си книжка и чете… Пренася се мислено в града, в голямата сграда, вижда се гимназист — с фуражка и колан, застанал до черната дъска, която е по-голяма и по-черна от тая в село и без червени линии; учителите, които са по-големи и по-учени, му задават всякакви въпроси, той се замисля и на всеки отговаря… Цяла година той мислено се учи с другарите си в гимназията. А като се пукне пролет и му примъчнее, той привикваше Рогуша, на която беше също мъчно сякаш за звънчето, и легнал по гръб на поляната, се оставяше да го боде и бори.

Звънчето пееше в ушите му. Пееше и пред очите му се откриваше нова, по-хубава картина. Той вижда себе си голям, порасъл, учител, той води децата, младежта в читалището, кооперацията, кротък, благ, всички, като минават, му кимват с глава: „Добър ден, учителю! Добър ден!“ Дядо му ще го гледа усмихнат из къщи и ще потрива брада…

Само в неделни дни Мильо слизаше в селото, взимаше книжки от читалището, вестници и по цяла седмица четеше. Така изкара годината. Но за втора едва ли имаше сили да изкара. Идваше му да се отскубне тайно и да хване пътя към града, както баща му към балкана…

Но когато есента училищното звънче, същото звънче на Рогуша, събра пак децата, съвсем неочаквано при него дойдоха младежи от селото.

— Стягай се! Вземай какво ще вземаш, и тръгвай!

— Ама къде?… — гледаше ги той изтръпнал.

— Отиваш да учиш бе, не ти ли каза дедо ти?

— Тццц…

— Брей, какъв старец! Нали му казахме завчера! Държавата ти отпуща стипендия…

— Ама на кого, на мене ли?

— На тебе, та… Баща ти паднал за свободата… И ти пръв ученик беше, пък ще стоиш по долищата. Хайде вземай си торбичката и тръгвай, че требва да се подготвиш!… Изпит има, ако го не издържиш, не отговаряме…

На Мильо му премаля от радост. Щастливите сълзи най-после рукнаха от очите му. Дядо му погледна отстрани, повъртя се, па рече меко, нажалено като че ли:

— Хайде иди, иди… То се е видяло, че аз ще си пукна тука в самотия, такъв ми е късмета, барем ти да видиш свят! — махна старецът и с наведена глава, като да прикрие сълзите си, тръгна с Мильовия кривак подир стадото.

В тишината се чуваше само да долита откъм селото меденото звънче на Рогуша.

Край