Орлин Василев
Горчивата леща

Бях вече голямо момче. Толкова голямо, че допирах с брадичката си бравата на вратата. Още една годинка и тръгвах на училище. Мама често се хвалеше с мене пред гостите си:

— Моят Ичко е много послушно дете, само дето напоследък почна много да се захласва в играта.

Но кажете ми, моля ви: как можех да не се „захласвам“, когато имах нов пумпал!

И то не такова едно обикновено връткало, криво издялкано с чекията, а истински пумпал, извъртян на струг, с пиронче на връхчето.

Ама не такова едно обикновено пиронче, а обущарски кабър — голям, лъскав, с обла главичка. Като врътнех пумпала с камшичето, като се „запиеше“ той, по цял час се въртеше, сякаш моторче имаше в него.

Една сутрин аз отидох чак пред желязната врата на гимназията, гдето имаше много гладки плочи. Колко време бях връткал пумпала на тези плочи, не помня. Важното е, че когато се прибрах в къщи, нашите бяха свършили обяда. Мама най-строго ме упрекна за моите скитничества и закъснения, но аз нищо не отвърнах.

И какво можех да отвърна, когато бях виновен?

Като всички послушни деца, аз измих ръцете си, седнах изправен на масата и превързах бялото пешкирче на врата си. Чак тогава се обадих:

— Мамо, сипвай, моля те, че много съм гладен.

Мама напълни една дълбока чиния с гозба от тенджерата и я сложи пред мен.

Но какво да видя?

Това не беше никаква гозба, а най-обикновена, най-най-проста леща! А пък трябва да знаете, че аз леща не обичах. Все пак сръбнах веднъж. После се намръщих и оставих лъжицата.

— Какво се чумериш? — запита мама.

— Не искам да ям.

— Защо-о?

— Защото… защото лещата горчи. Все такава я готвиш ти — горчива!

Мама се оскърби:

— Че ние ей сега ядохме от същата леща. И баща ти яде, и брат ти яде. Никой не каза, че горчи.

— Горчи! — настоявах аз.

— Щом горчи, ставай от масата.

Но аз не станах, защото бях премалял от глад.

— Дай ми, моля те, друго нещо да ям.

— Друго няма.

— Как да няма? — не отстъпвах аз. — В долапа има сирене, има мед, мармелад… Има и сладко от вишни!

Лицето на мама потъмня, макар че слънцето си грееше в стаята. Устните й се слепиха. Покрай тънките й ноздри се появиха две строги, неотстъпчиви бръчки. А в очите й пак засвяткаха ония, острите иглички.

И гласът й стана изведнъж сух, дрезгав:

— Няма нито сирене, нито мед, нито сладко… За тебе няма! Ставай от масата.

Сега пък аз люто се оскърбих. Рипнах, бутнах стола, развързах пешкирчето и така го хвърлих, че единият му край се натопи в чинията с лещата. Мама отдръпна кърпата, сгъна я и кратко заповяда:

— Вземи синята кофа и напълни качето под черницата на двора. Ще пера.

Казах ви, че даже пред гостите бях обявен за послушно момче. Сърдит, несърдит — взех синята кофа и почнах да пренасям вода. Но чешмата — чак на улицата, а качето — под черницата. Докато го напълних, ръцете ми се разтегнаха. (Може би оттогава те са такива дълги и увиснали като лопати.)

Щом свърших с водата, мама ме отпрати за дърва в мазата.

Бях послушно момче — изнесох веднъж дърва, изнесох два пъти, изнесох три пъти. Сега вече не само ръцете, но и краката ми се разтрепераха.

А теглата ми не свършваха.

— Вземи паничката — заповяда отново мама — и хвърли царевица на кокошките.

Ние хранехме кокошките само сутрин, но сега мама измисли да ги храня и на обяд.

Бях послушно момче — взех паничката, слязох за четвърти път по стълбата в мазата и гребнах царевица от сандъчето.

— Кът-кът-кът! — свиках аз пилците и започнах да им хвърлям пълни шепички.

Хвъркатите животинки бързо-бързо кълцаха зрънцата, пълнеха гушките си, пресищаха се, а пък аз…

Аз преглъщах само слюнката си.

След това мама си спомни за шивачката. Веднага трябвало да ида при нея, за да взема някаква си нова престилка.

Бях послушно момче — тръгнах за престилката.

А шивачката живееше в другия край на града. Чак при реката. Докато отидох, докато почаках да свършат престилката, докато се върнах с тия мои отслабнали крачета — минаха повече от два часа. Аз още не бях обядвал, а децата по улицата вече закусваха. Виждах ги как сладко ръфаха големите комати. И то намазани с масълце, посипани с червен пиперец и сиренце отгоре!…

Довлякох се как да е до в къщи. Още отдалече зърнах, че мама переше на двора под сянката на черницата. За да не ме прати отново някъде, аз се сниших, избиколих и минах не през портата, а през разкованата дъска на тарабите. Промъкнах се скришом в кухнята, качих се на един стол и дръпнах вратичката на долапа.

Но тя…

Да, тя не се отвори!

За първи път, откакто се помнех, старият долап в нашия дом беше заключен, сякаш криеше кой знае какви скъпоценни съкровища. Пък то вътре имаше само медец, сиренце, мармеладец, кисело млекце, сладко от вишни, от сливи, от дюли…

Огледах се съвсем-съвсем отчаян. Никъде нямаше нищо за ядене. Освен…

Освен чинията с постната горчива леща. Само тя не беше заключена.

Дори хляб нямаше!…

Слязох от стола, налях си чаша вода, изпих я. Но нима човек може да се нахрани с чиста водица? Па тя само промива стомаха!… Какво да правя? В градината нямаше вече никакви плодове. Да тръгна да искам ядене от съседите! Па те ще ме питат къде е мама и защо ме е оставила гладен. Освен това всички сигурно са видели как пере на двора…

В тоя момент коремът ми се присви от глад. Някак, без да желая, аз пристъпих до масата и надникнах в чинията.

Лещените зрънца се виждаха през чорбицата — жълтички, набъбнали, мекички…

Върху тях бяха прострели крилца сварените лукчета и алените доматчета…

Две дълги зелени чушки — първо опечени, после обелени, после пуснати да поврат с лещата — плаваха отгоре по краищата на чинията…

Ето я и меродийката, и чубричката…

Наведох се и помирисах отблизо чорбата. Главата ми се замая: постната леща миришеше по-хубаво от люляките, по-приятно от теменугите, по-сладко и опиващо от розите!… Устата ми се напълниха със слюнка. Ръцете и краката ми се разтрепераха. Взех лъжицата и гребнах. Поднесох я до устата си. Сръбнах малко — вкусно! Сръбнах повечко — още по-вкусно!… Дръпнах бързо стола, седнах и почнах светкавично да изтребвам чинията.

Леща! Мигар има нужда чак толкоз да я дъвчеш — особено ако я гълташ без хляб! Толкова бях се унесъл, че дори не усетих кога мама беше влязла в кухнята. Чух по-напред гласа й:

— Горчи ли? Кажи де, горчи ли?

Аз вече дрънках с лъжицата по празната чиния:

— Не, не!… То, знаеш… То, горчивото, се е… изветрило.

— Добре, добре — усмихна се мама. — Искаш ли още една чиния?

— Ако има…

— Има… За послушните деца всичко има.

Сипа ми тя още една пълна-препълнена чиния. После отключи долапа и нареди пред мене и сиренце, и мармеладец, и медец, и салатка…

Но аз не ги погледнах.

Че как може човек да яде някакво си сирене, някакъв си мармелад, някакъв си мед, когато пред него има пълна чиния с постна леща — с червен лучец, с бял лучец, с червени доматки, с печени чушчици, с чубрица и зелена меродийка? Когато главата ти се мае от опиващата миризма на лещата, по-приятна от миризмата на люляките, на теменугите, на розите…