Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Далечната планета (8)

Глава осма

Дневната жега вече беше почнала да спада, когато последните птерокари, препълнени и претоварени, чупейки шаситата, кацнаха на улиците до площада пред зданието на Съвета. Сега на този обширен площад се беше събрало почти цялото население на планетата.

От север и от юг бавно влизаха в града гърмящите колони на уродливите земериначни „къртици“ с отличителните знаци на Следотърсачите и с жълтите мълнии на строителите-енергетици. Те застанаха на лагер по средата на площада и след стремително съвещание, на което се изказаха само двама души — всеки по три минути полугласно, — започнаха да копаят дълбока шахта-скривалище. „Къртиците“ загърмяха оглушително, чупейки бетона на настилката, и след това една след друга, извивайки се нелепо, почнаха да влизат в земята. Край шахтата бързо израсна пръстеновидна могила от раздробена почва и над площада се появи и увисна задушлива възкисела миризма на денатуриран базалт.

Физиците-нулевици запълниха пустеещите етажи на театъра срещу зданието на Съвета. Целия ден те отстъпваха заедно с аварийните отряди на „харибдите“, като се забавяха във всеки наблюдателен пункт, във всяка станция за далечен контрол, за да спасяват всичко, което смогват, от оборудването и научната документация, и всяка минута рискуваха живота си, докато категоричната заповед на Ламондоа и на директора не ги извика в Столицата. Познаваха ги по възбудения и виновно-предизвикателен вид, по неестествено оживените гласове, по безсмислените шеги, в които се позоваваха на специални обстоятелства и по нервния висок смях. Сега под ръководството на Аристотел и Пагава те отбираха и преснимаха на микрофилм най-ценните материали за евакуиране от планетата.

Една голяма група от механици и метеоролози беше излязла на края на града и се зае да строи конвейерни цехове за производство на малки ракети. Смятаха да натоварят тези ракети с извънредно важна документация и да ги пуснат извън пределите на атмосферата като изкуствени спътници, за да ги съберат после и да ги доставят на Земята. Към ракетниците се присъединиха част от аутсайдерите — онези, които инстинктивно усещаха, че нямат сила да чакат със скръстени ръце, и онези, които наистина можеха и желаеха да помогнат, и онези, които искрено вярваха, че е необходимо да бъде спасена извънредно важната документация.

Но на площада, задръстен от „гепарди“, „медузи“, „каруци“, „дилижанси“, „къртици“, „грифони“, оставаха още много хора. Тук бяха биолози и планетолози, изгубили за оставащите часове смисъла на живота, аутсайдери — художници и артисти, — смаяни от неочаквана изненада, сърдити, объркани, които не знаеха какво да правят, къде да отидат и пред кого да предявяват искания. Някакви много издръжливи и спокойни хора разговаряха бавно на разнообразни теми, като се събираха на купчини сред машините. И още някакви си тихи хора, които мълчаливо и умърлушено седяха в кабините или се притискаха до стените на зданията.

Планетата беше опустяла. Цялото население — всеки човек беше извикан, изкаран, заловен в най-отдалечените й и затънтени краища и докаран в Столицата. Тя се намираше на екватора и сега по всички ширини на планетата, северни и южни, беше пусто. Само няколко души бяха останали там, които бяха заявили, че им е все едно, и някъде над тропическите гори се беше изгубил един аеробус с деца и възпитател и един тежък „грифон“, изпратен да ги търси.

Под сребристия връх през последните часове непрекъснато заседаваше Съветът на Радуга. От време на време високоговорителят за всеобщо оповестяване извикваше с гласа на директора или на Канеко по име най-неочаквани хора. Те тичаха към зданието на Съвета и се скриваха зад вратата, а сетне изтичваха, качваха се в птерокари или флаери и отлитаха от града. Мнозина от онези, които не бяха заети с работа, ги изпращаха със завистливи погледи. Не се знаеше какви въпроси се обсъждат в Съвета, но високоговорителите за всеобщо оповестяване вече бяха изрекли главното: заплахата от катастрофа е съвсем реална; Съветът разполага само с един десантен звездолет с малка товароподемност; Детското е евакуирано и децата са поместени в градския парк под наблюдението на възпитатели и лекари; рейсовият кораб-звездолет „Стрела“ поддържа непрекъснато връзка с Радуга и се намира на път към нея, но ще пристигне не по-рано от десет часа. Три пъти на час дежурният от Съвета осведомяваше площада за положението на фронтовете на Вълната. Високоговорителят гърмеше: „Внимание, Радуга! Предаваме информация…“ И тогава площадът млъкваше, всички се вслушваха напрегнато и се озъртаха с досада към шахтата, от която се чуваше екливият тътен на „къртиците“. Вълната се движеше странно. Нейното ускорение ту се увеличаваше — и тогава хората помрачняваха и навеждаха очи, — ту намаляваше — и тогава лицата просветляваха и се появяваха неуверени усмивки, — но Вълната се движеше, посевите горяха, горите избухваха, изоставените селища пламтяха.

Официална информация имаше твърде малко — може би защото нямаше кой и кога да се занимава с нея и, както винаги в такива случаи, основен вид информация ставаха слуховете.

Следотърсачите и строителите навлизаха все по-дълбоко в земята и излизащите от шахтата изкаляни и изморени хора весело се хилеха и крещяха, че им трябват още някакви си два-три часа — и ще завършат дълбокото и достатъчно просторно скривалище за всички. Гледаха ги с известна надежда и тази надежда се подкрепяше от упоритите слухове за пресмятането, което били направили Етиен Ламондоа, Пагава и някакъв си Патрик. Според това пресмятане северната и южната Вълна, след като се сблъскат на екватора, трябвало взаимно и енергетично да се ограничат и да деритринитират, след като погълнат голямо количество енергия. Казваха, че след това на Радуга трябва да падне слой от сняг, дебел метър и половина.

Казваха също, че преди половин час в Института за дискретно пространство, глухите бели стени на който можеше да види от площада всеки желаещ, били успели най-сетне да осъществят нула-изпращане на човек към Слънчевата система и дори назоваваха името на пилота, първият в света нула-летец, който в настоящата минута уж благополучно пребивавал на Плутон.

Разказваха за сигнали, получени зад южната Вълна. Сигналите били извънредно изопачени от смущенията, но успели да ги дешифрират и тогава се изяснило, че няколко души, които доброволно били останали в една от енергоцентралите по пътя на Вълната, били останали живи и се чувствували задоволително, което доказва, че П-вълната за разлика от вълните от предишните познати типове не представлява реална опасност за живота. Посочваха дори имената на щастливците и се намираха хора, които лично ги познават. За потвърждение предаваха разказа на един очевидец как прочутият Камил изскочил от Вълната със запален птерокар, профучал като чудовищна комета и викал нещо, и размахвал ръка.

Много се беше разпространил слухът, че един стар звезден летец, който сега работел в шахтата, бил казал нещо като: „Познавам командира на «Стрела» от сто години. Щом като той казва, че ще пристигне не по-рано от десет часа, това значи, че ще бъде тук не по-късно от три часа. И няма защо да кимате към Съвета. Там са дилетанти, които нямат представа какво представлява съвременният звездолет и на какво е способен в опитни ръце.“

Светът изведнъж изгуби простотата и яснотата си. Мъчно беше да се отдели истината от лъжата. Най-честният човек, когото познавате от детинство, можеше, без да му мисли, да ви излъже само за да ви подкрепи и успокои, а след двадесет минути ще го видите вече тъжно превит под тежестта на безсмисления слух, че Вълната, макар да не била опасна за живота, необратимо осакатявала психиката, като я свеждала до равнището на пещерния човек.

Хората на площада видяха как в зданието на Съвета влезе една висока, едра, разплакана жена, която водеше за ръка момченце на около пет години с червени гащички. Мнозина я познаваха — това беше Женя Вязаницина, жената на директора на Радуга. Тя излезе много скоро, придружена от Канеко, който учтиво, но здраво я държеше за лакътя. Тя вече не плачеше, но по лицето й личеше такава свирепа решителност, че хората уплашено се отдръпваха и й правеха път. Момченцето спокойно гризеше бисквита.

Онези, които бяха заети, бяха много по-добре. Ето защо голяма група от художници, писатели и артисти, след като спориха до пресилване, взеха най-сетне окончателно решение и тръгнаха към края на града, към ракетчиците. Те едва ли можеха сериозно да помогнат, но бяха сигурни, че ще им намерят работа. Някои слязоха в шахтата, където вече се правеха хоризонтални галерии. А няколко опитни пилоти се качиха на птерокари и се понесоха на север и на юг, за да се присъединят към наблюдателите на Съвета, които вече няколко часа играеха на гоненица със смъртта.

Тези, които останаха, видяха как пред входа на Съвета кацна един обгорен, изпочукан и опръскан флаер. От него едва излязоха двама души, постояха на треперещите си крака и тръгнаха към вратата, като се подкрепяха взаимно. Лицата им бяха жълти и подпухнали и човек само с мъка можеше да познае, че това са младият физик Карл Хофман и изпитателят-нулевик Тимоти Сойер, прочут с изкусното свирене на банджо. Сойер само въртеше глава и мучеше, а Хофман похриптя и разказа неразбрано как те току-що се опитали да прескочат Вълната, приближили се до нея на разстояние двадесет километра, но тогава Тим усетил болка в очите и те били принудени да се върнат. Оказа се, че в Съвета била предложена идеята да прехвърлят населението отвъд Вълната. Сойер и Хофман били разузнавачи. И веднага някой разказа, че двама Следотърсачи се мъчели да се гмурнат под Вълната в открито море с изследователски батискаф, но още не се били върнали и за тях не се знаело нищо.

По това време на площада бяха останали около двеста души — по-малко от половината от възрастното население на Радуга. Хората гледаха да стоят на групи. Те бавно разменяха по някоя дума, без да откъсват очи от прозорците на Съвета. На площада ставаше тихо: „къртиците“ бяха влезли надълбоко и техният рев едва се чуваше. Водеха се тъжни разговори.

— Пак ми се провали отпускът. Тоя път май задълго.

— Скривалище, подземие… мазе… Отново настъпва черна стена и хората отиват в мазетата.

— Жалко, че нямам никакво настроение да рисувам. Погледнете колко е красиво зданието на Съвета. Каква цветна дълбочина. С голямо удоволствие бих го нарисувал… и бих предал това настроение на напрегнатост и очакване, но… не мога. Тежко ми е.

— Чудно нещо, все пак. Ние нали не сме избрали таен Съвет… Това са типично жречески похвати. Да се затворят в кабинета и да обсъждат там съдбата на планетата… В края на краищата за мене не е толкова важно за какво говорят там, но това е неприлично…

— Никак не ми харесва Ананиев. Погледнете го, ето вече два часа седи сам, с никого не говори и през всичкото време само си точи ножчето… Ще отида да поговоря с него. Искате ли да дойдете с мене?

— Аодзора е изгоряла… Моята Аодзора. Аз съм я строил. Сега пак трябва да я строя… А сетне пак ще я изгорят.

— Жал ми е за тях. Ето, ние с тебе седим заедно и, честна дума, че не ме е страх от нищо! А Матвей Сергеевич не може дори през последните часове да бъде с жена си. Всичко това е безсмислено. За какво е?

— Аз седя тук и дрънкам, защото смятам, че единствената възможност е звездолетът. А всичко друго е вятър, напразно блъскане, самодейност.

— За какво пристигнах тук? Лошо ли ми беше на Земята? Радуга, Радуга, как ни обиди…

В това време високоговорителят за всеобщо оповестяване изрева:

— Внимание, Радуга! Говори Съветът! Свиква се общо събрание на населението на планетата! Събранието ще се състои на площада пред Съвета и ще почне след петнадесет минути. Повтарям…

* * *

Когато се промъкваше през тълпата към зданието на Съвета, Горбовски откри, че се ползува с необикновена популярност. Даваха му път, сочеха го с очи и дори с пръст, поздравяваха го, питаха го: „Е, как е, Леонид Андреевич?“ — и зад гърба му полугласно казваха фамилното му име, названията на звездите и планетите, на които е бил, както и названията на корабите, които беше командувал. Горбовски, който отдавна вече беше отвикнал от такава популярност, поздравяваше, махаше с ръка, усмихваше се, отвръщаше: „Ами засега всичко е наред“ — и си мислеше: „Нека само някой ми каже сега, че широките маси не се интересуват вече от звездоплаване.“ Същевременно той почти физически усещаше страшното нервно напрежение, което царуваше на площада. То малко приличаше на последните минути пред много мъчен и важен изпит. Това напрежение се предаде и на него. Той се усмихваше и се шегуваше, като се мъчеше да определи настроението и колективната мисъл на тази тълпа и да отгатне какво ще кажат, когато той обяви решението си. Имам доверие във вас, мислеше настойчиво той. Имам доверие във вас въпреки всичко. Имам доверие във вас, уплашени, настръхнали, разочаровани фанатици. Хора.

До самата врата го настигна и го спря непознат човек с работно миньорско облекло.

— Леонид Андреевич — каза той и загрижено се усмихна. — Една минутка. Буквално една минутка.

— Моля, моля — каза Горбовски.

Човекът припряно ровеше в джобовете си.

— Когато пристигнете на Земята — каза той, — ако обичате… Че къде изчезна то?… Не мисля, че това много ще ви затрудни. Аха, ето го… — Той извади сгънат на две плик. — Адресът е тук, с печатни букви… Бъдете така добър да го изпратите.

Горбовски кимна няколко пъти.

— Мога да чета дори и ръкописно — каза той любезно и взе плика.

— Почеркът ми е отвратителен. Сам не мога да го разчета, а сега писах набързо… — Той помълча, после протегна ръка. — Добър път! Предварително ви благодаря.

— Как е вашата шахта? — попита Горбовски.

— Отлично — отвърна човекът. — Не се безпокойте за нас.

Горбовски влезе в зданието на Съвета и почна да се качва по стълбата, като обмисляше първата фраза на обръщението си към Съвета. Фразата все не излизаше. Преди да стигне втория етаж, той видя, че членовете на Съвета слизат срещу него. Отпред, докоснал с пръст перилата, леко стъпваше Ламондоа, съвсем спокоен и дори някак разсеян. Когато видя Горбовски, той се усмихна със странна, объркана усмивка и веднага отмести погледа си. Горбовски отстъпи настрана. Зад Ламондоа вървеше директорът, кървавочервен и свиреп. Той измърмори: „Готов ли си?“ — и без да дочака отговор, мина край него. След него минаха останалите членове на Съвета, които Горбовски не познаваше. Те обсъждаха високо и оживено устройството на входа на подземното скривалище и в този шум, и в тяхното оживление ясно се чувствуваше някаква престореност и личеше, че мислите им са заети със съвсем друго нещо. А последен — на известно разстояние от всички — слизаше Станислав Пища, точно толкова едър, почернял и къдрокос, както и преди двадесет и пет години, когато командуваше „Слънчоглед“ и заедно с Горбовски щурмуваше Сляпото петно.

— Я! — каза Горбовски.

— О! — каза Станислав Пища.

— Ти какво правиш тук?

— Карам се с физиците.

— Браво — каза Горбовски. — И аз ще се карам. А засега ми кажи кой завежда тук детската колония?

— Аз — отвърна Пища.

Горбовски недоверчиво го погледна.

— Аз, аз! — Пища се усмихна. — Не вярваш ли? Сега ще се убедиш. На площада. Когато почне кавгата. Уверявам те, че това ще бъде съвсем непедагогично зрелище.

Те почнаха бавно да слизат към изхода.

— Нека има кавга — каза Горбовски. — Това не те засяга. Къде са децата?

— В парка.

— Много добре. Върви там и незабавно — чуваш ли? — незабавно почни да товариш децата на „Тариел“. Там те чакат Марк и Пърси. Вече натоварихме яслите. Върви бързо.

— Браво на тебе — каза Пища.

— Че как иначе — каза Горбовски. — А сега тичай.

Пища го удари по рамото и поклащайки се, се затича надолу. Горбовски излезе след него. Той видя стотици лица, обърнати към него, и чу гърмящия глас на Матвей, който говореше по мегафона:

— … и фактически ние решаваме сега въпроса, кое е най-ценно за човечеството и за нас като част от човечеството. Пръв ще говори завеждащият детската колония другарят Станислав Пища.

— Той си отиде — каза Горбовски.

Директорът се озърна.

— Как си отиде? — попита той шепнешком. — Къде?

На площада беше много тихо.

— Тогава позволете ми — каза Ламондоа. Той взе мегафона.

Горбовски видя как тънките му бели пръсти легнаха плътно върху конвулсивно стиснатите дебели пръсти на Матвей. Директорът не даде мегафона веднага.

— Ние всички знаем какво е Радуга — почна Ламондоа. — Радуга — това е планета, колонизирана от науката и предназначена за провеждане на физически експерименти. Резултатът от тези експерименти се очаква от цялото човечество. Всеки, който пристига в Радуга и живее тук, знае къде е пристигнал и къде живее. — Ламондоа говореше рязко и уверено, той беше много хубав сега — бледен, изправен, напрегнат като струна. — Ние всички сме войници на науката. Ние отдадохме на науката целия си живот. Отдадохме й цялата си любов и всичко най-хубаво, което имаме. И онова, което сме създали, всъщност вече не ни принадлежи. То принадлежи на науката и на двадесетте милиарда жители на Земята, пръснати по Вселената. Разговорите на морални теми са винаги много тежки и неприятни. И в тези разговори прекалено често на разума и на логиката пречи нашето чисто емоционално „искам“ и „не искам“, „харесвам“ и „не харесвам“. Но съществува един обективен закон, който движи човешкото общество. Той не зависи от нашите емоции. И той гласи: човечеството трябва да получава познания. Това е най-важното за нас — борбата на знанието срещу незнанието. И ако искаме нашите действия да не изглеждат безсмислени в светлината на този закон, ние трябва да го следваме дори ако се наложи заради него да отстъпим от някои вродени или дадени ни от възпитанието идеи. — Ламондоа помълча и разкопча яката на ризата си. — Най-ценното за Радуга — това е нашият труд. Тридесет години ние изучавахме дискретното пространство. Ние сме събрали тук най-добрите нула-физици на Земята. Идеите, породени от нашия труд, досега още се намират в стадия на усвояването, толкова са дълбоки, перспективни и обикновено парадоксални. Няма да сбъркам, ако кажа, че само тук, на Радуга, съществуват хора — носители на новото разбиране на пространството, и че само на Радуга има експериментален материал, който ще послужи за теоретична разработка на това разбиране. Но дори ние, специалистите, не сме способни да кажем сега каква гигантска, необхватна власт над света ще донесе на човечеството нашата нова теория. Не с тридесет години — науката ще отиде напред със сто, двеста… триста години.

Ламондоа се спря, по лицето му се появиха червени петна, раменете му се отпуснаха. Мъртва тишина лежеше над града.

— Много ми се живее — каза изведнъж Ламондоа. — И децата… Аз имам две, момче и момиче; те са там в парка… Не знам. Решавайте.

Той пусна мегафона и остана да стои пред тълпата целият смачкан, състарен и жалък.

Тълпата мълчеше. Мълчаха нула-физиците, които стояха в първите редици, нещастните носители на новото разбиране на пространството, единствените в цялата Вселена. Мълчаха художниците, писателите и артистите, които добре знаеха какво представлява тридесетгодишен труд и които твърде добре знаеха, че никой шедьовър не може да се повтори. Мълчаха върху купчините изхвърлена руда строителите, които тридесет години работеха рамо до рамо с нулевиците и за нулевиците. Мълчаха и членовете на Съвета — хората, които бяха смятани за най-умните, най-знаещите, най-добрите и от които преди всичко зависеше онова, което трябваше да стане.

Горбовски виждаше стотици лица, млади и стари, мъжки и женски, и сега всички му се струваха еднакви, необикновено приличащи на лицето на Ламондоа. Той ясно си представяше какво мислят. Много им се живееше: на младия — защото толкова малко е живял, на стария — защото толкова малко оставаше да живее. С тази мисъл човек още може да се справи: едно усилие на волята и тя е вкарана в дълбочината и очистена от пътя. Който не може да го направи, вече за нищо не мисли и цялата му енергия е насочена към това да не издаде смъртния си ужас. А останалите… Много им е жал за труда. Много им е жал, непоносимо им е жал за децата. Дори не че им е жал — тук има много хора, които са равнодушни към децата, но им се струва подло да мислят за нещо друго. И трябва да решат. Ох, колко е мъчно това — да решиш! Трябва да избереш и да кажеш гласно, високо, какво си избрал. И с това да поемеш гигантската отговорност, съвсем непривичната по тежест отговорност пред самия себе си, за да се чувствуваш през останалите три часа от живота си като човек, да не се извиваш от непоносим срам и да не хабиш последната си въздишка, за да извикаш „Глупак! Подлец!“ на себе си. Милосърдие, помисли си Горбовски.

Той се приближи до Ламондоа и взе от него мегафона. Изглежда, че Ламондоа дори не забеляза.

— Виждате ли — каза с искрено вълнение Горбовски по мегафона, — страх ме е, че тук има някакво недоразумение. Другарят Ламондоа ви предлага да решите. Но, разбирате ли, всъщност няма какво да се решава. Всичко вече е решено. Яслите и майките с новородените са вече в звездолета. (Тълпата шумно въздъхна.) Останалите дечица се товарят сега. Мисля, че всички ще се сместят. Дори не мисля, а съм убеден. Извинете ме, но аз реших самостоятелно. Аз имам право на това. Дори имам правото решително да пресека всички опити да ми се попречи да изпълня това решение. Но това право според мен не ми е нужно. Общо взето, другарят Ламондоа изказа интересни мисли. На драго сърце бих спорил с него, но трябва да вървя. Другари родители, влизането в космодрума е съвсем свободно. Вярно, ще извинявате, но не бива да се качвате на борда на звездолета.

— Това е всичко — каза високо някой в тълпата. — И е правилно. Миньори, след мене!

Тълпата зашумя и се задвижи. Няколко птерокара излетяха.

— От какво трябва да изхождаме? — каза Горбовски. — Най-ценното, което имаме, е бъдещето…

— Ние го нямаме — каза един суров глас в тълпата.

— Напротив, имаме! Нашето бъдеще — това са децата. Съвсем нова мисъл, нали! И изобщо трябва да бъдем справедливи. Животът е прекрасен и ние всички вече го знаем. А дечицата още не знаят. Само колко любов им предстои! Да не говоря за нула-проблемите. (В тълпата заръкопляскаха.) А сега да вървя.

Горбовски даде мегафона на един от членовете на Съвета и се приближи до Матвей. Матвей няколко пъти го удари здраво по гърба. Те гледаха тълпата, която се топеше, оживените лица, които изведнъж станаха много различни, и Горбовски измърмори с въздишка:

— Забавно е все пак. Ето, ние се усъвършенствуваме, усъвършенствуваме, ставаме по-хубави, по-умни, по-добри, ама все пак колко е приятно, когато някой вземе решение вместо тебе…