Сюзън Луис
Ограбен живот (24)

Двайсет и трета глава

Серджо беше в кабинета си в Художествената академия. От коридора отвън се носеше глъчката на студентите, завърнали се от лятната ваканция. Докато крачеше напред-назад из стаята си, той бе запушил ушите си, за да се изключи от шума и да не се ядосва. При всяка крачка тихичко ругаеше и всеки път, щом се обърнеше, хвърляше злостен поглед към вестниците, разтворени върху бюрото му.

Най-после телефонът иззвъня и в бързината си да вдигне слушалката, Серджо бутна миниатюрен бюст, който се пръсна на парчета на пода.

— Ало — изрече рязко той и ритна отломките от мрамор под бюрото.

— Звучиш така, сякаш си сърдит — каза му Диъдри.

— Защо толкова време не се обади?

— Снощи ти позвъних, Серджо. Нямаше смисъл да го правя по-рано, докато не получа някакви новини.

— Получи ли ги?

— Да. Пристигна в Англия преди около час.

— Къде е сега?

— Вкъщи с братовчедка си.

— С братовчедка си ли? Искаш да кажеш с Мариан Дийкън?

— Да — отговори Диъдри изненадана. — Тя отиде в Сардиния, за да доведе Мадлен.

— Какво! Защо не ми го каза по-рано?

— Не сметнах, че е важно. Ти искаше само Мадлен да се откъсне от Тарало. Освен това не знаех, че познаваш Мариан.

— Разбира се, че я познавам — сряза я той. — Да не ме мислиш за идиот? Колко време е престояла там?

— Само една нощ. Защо? Какво значение има?

— Разговаряла ли е със Силвестра?

— Не знам — отговори Диъдри съвсем озадачена от неочакваната насока на разговора. — Не съм я питала. Бях загрижена за Мадлен.

— Тогава трябва да разбереш дали е казала на Силвестра какво работи.

— Защо? Какво работи?

— Тя е в екипа, който прави филм за Оливия.

От другата страна на линията последва дълго мълчание, което още повече ядоса Серджо.

— Диъдри, още ли си там? — изкрещя той.

— Каква връзка има Силвестра Тарало с всичко това? — попита най-накрая Диъдри. — Ти защо толкова държеше Мадлен да се откъсне от Енрико? Каква е връзката ти с тези хора, Серджо?

— Обичам ги, Диъдри, и не бих желал да се забъркват. Те достатъчно изстрадаха…

— Страдали? Какво искаш да кажеш?

Мислите му полетяха бързо.

— Жената на Тарало почина, сигурно си чела във вестниците.

— Да — каза тя, — но като че ли има нещо повече от това, Серджо, познавам по гласа ти.

— Не ми задавай повече въпроси. Само направи така, че Мадлен и Мариан да се държат настрана от семейство Тарало. Разговаря ли с Пол?

— Снощи. Той чака да му се обадя, за да му кажа кога се връща тя. Но сигурно вече го е чул по радиото.

— Какво мисли да прави той?

— Щом тя се върна, сигурно и той ще се прибере в Лондон. Иска да я види, всъщност ме помоли…

— Направи така, че да се съберат. Говори с Мадлен, кажи й, че трябва да се види с него. После говори и с Мариан, попитай я дали… — Спря, след като се сети, че ако Силвестра е казала на Мариан за Бърлогата, вече е твърде късно.

— Какво да я попитам? — подкани го Диъдри.

— Нищо. Няма какво да я питаш, не е важно.

— Но само преди малко…

— Не е важно, уверявам те. Ти внимавай Мадлен да не поддържа връзка с Тарало и да се съберат с Пол колкото е възможно по-скоро.

— А ако тя не иска?

— Това не променя факта, че я искам тук след две седмици, но желая също и той да бъде с нея. — Изведнъж гласът му омекна. — Направи всичко, каквото можеш, скъпа. Знам, че ти е трудно, но аз те обичам и след като стане това, ще се съберем като мъж и жена. Сега трябва да вървя. Съжалявам, любов моя, че през последните няколко дни съм много нервен. Ти правиш толкова много за мен, но един ден ще видиш, че си е заслужавало.

— Надявам се — изрече тихо Диъдри и тъкмо щеше да затвори, когато нещо й хрумна. — Серджо?

— Да?

— Щом Мариан работи по филма за живота на Оливия, тогава… значи си се срещал с нея?

— Да. Тя беше тук във Флоренция и разговаряхме.

— Разбирам — заключи Диъдри.

— Какво?

— Просто се зачудих откъде можеш да я познаваш, това е. Пак ще ти се обадя, за да ти кажа повече новини за Мадлен и Пол. Значи Мариан не те интересува?

— Точно така — излъга той. Изчака, докато прекъсне връзката и набра номера на Рубин Майър в Ню Йорк.

Чака дълго, докато прислужницата събуди Майър, което, както излезе, беше добре дошло, защото така успя да се успокои и да премисли нещата, които му съобщи Диъдри. Притисна челото си с ръка, опитвайки се да спре пулсирането в слепоочията. Сега, след като Мадлен беше далеч от Тарало, щеше да спи по-спокойно, защото каквото и да се случи през следващите няколко седмици, в никакъв случай не искаше семейство Тарало да се забърква. В миналото им беше причинил достатъчно страдания и не би желал това да се повтори. Угризенията му за онова, което се случи с Арсенио, бяха много по-силни, отколкото Силвестра можеше да си представи. А що се отнася до Мариан, ако Силвестра й е казала за Бърлогата, то полицията вече щеше да бъде там. Но само от Рубин Майър щеше да получи уверение, тъй като хората му следяха Мариан. Ако тя знаеше, значи е скътала информацията за себе си заради филма и ако е така, тогава нея трябваше да вземе по-рано. А в случай че Силвестра й е съобщила за връзката му с Пол О’Конъл… Веднага изключи тази възможност, защото ако беше така — тогава край, край на всичко.

 

 

Почти веднага след като Диъдри свърши разговора със Серджо, телефонът звънна отново.

— Не ме интересува кой е — каза Диъдри на Ан, — няма ме.

— Пол О’Конъл е — съобщи Ан с равен глас и тъй като знаеше, че Диъдри ще приеме разговора, натисна копчето и ги свърза.

Диъдри изчака с отдалечена от ухото си слушалка, тъй като Пол й кресна.

— Ти защо не ми каза, че се е върнала? — запита той. — И защо, по дяволите, не ми съобщи, че Мариан е с нея?

— Добър ден, Пол — изрече тя меко. — Тъкмо щях да ти позвъня, но ти ме изпревари. Да, върна се заедно с Мариан. Все още ли си на север?

— Да, но утре се връщам в Лондон. Разбра ли защо е закъсняла? Нали трябваше да се върне вчера?

— Очевидно Мариан й е съобщила за смъртта на леля й и тя го е понесла много тежко. Сложили са й успокоителна инжекция, така ми каза Тарало.

— Ако не ти беше дошла тая глупава идея да изпратиш там Мариан, това нямаше да се случи. За бога, Диъдри, какво, по дяволите, си мислиш да я накараш…

— Слушай сега — кресна му в отговор Диъдри, — омръзнаха ми противните ти избухвания. Първо, идеята да изпратим там Мариан не беше моя, а на Тарало. Второ, да не мислиш, че като закъсняха, ми е много приятно, но не съм виновна аз, че тя избяга. През последната седмица ми причини толкова неприятности, Пол О’Конъл, колкото не можеш да си представиш. Не знам каква игра играеш, но искам да ти кажа, че ти си болен човек! След като твърдиш, че я обичаш, показваш го по много странен начин. И защо, по дяволите, Мариан пречи на всички?

— Какво искаш да кажеш „на всички“?

Тя въздъхна и разбра, че се е изразила погрешно.

— Не исках да кажа това. Просто имах много труден ден, това е всичко, така че предпочитам да не ми крещиш — като че ли аз съм виновна за станалото.

— Пита ли Мадлен дали ще ме приеме? — поинтересува се той, като направи опит да говори по-спокойно.

— Не, оставих това на Мариан.

— А, страхотно! — изфуча той. — Знаеш историята ни, нали, Диъдри? Че между мен и Мариан имаше нещо, че всъщност поисках да се оженя за нея, а после я оставих заради Мадлен?

— Не, Пол, не знаех, но това не ме изненадва. Ти така и така доказа какво копеле си, като направи оня удар в Южна Франция. Шамир и Мадлен бяха много близки приятелки, така че какво изобщо си мислиш, че правиш?

— На теб няма какво да ти обяснявам, Диъдри. Само искам Мадлен да се върне при мен. А след като твърдиш, че държиш това да стане, по-добре отстрани Мариан.

— Невъзможно! Мадлен не иска и да чуе за подобно нещо. Освен това се ласкаеш, ако си мислиш, че Мариан още въздиша по теб, защото знам от много сигурен източник, че не е така.

— И кой е този източник?

— Самата Мариан. Тя ми каза, преди да тръгне за Сардиния, че ако Мадлен все още те обича, тя няма нищо против да се съберете отново. Но това не й пречи да те смята за жалко лайно.

— По-спокойно, Диъдри — засмя се той. — Имах си причини да направя онова и макар намеренията ми да не бяха особено честни, след време ще разбереш, че е трябвало.

— Заради проклетата ти книга, предполагам.

— В този случай, не. Но има още нещо, Диъдри — помни, че ми трябва жертва на убийство.

— Това заплаха ли е? — попита тя.

— Приеми го както желаеш. Но бих казал, че с Мариан нещата се уреждат, не мислиш ли? — Той се засмя. — Както ти казах, утре се връщам в Лондон и докато Мадлен се съгласи да ме приеме отново, ще трябва да се настаня някъде. Какво ще кажеш да дойда при теб?

— Забрави тая работа. Ще говоря с Рой — можеш да преспиш при него. Между другото, говорил си ли с някого от пресата?

— Не, държа се настрани. А ти?

— Същото.

— Преди да свършим, Диъдри, когато тази сутрин разговаря с Мадлен, усети ли нещо… необичайно?

— Като например?

— Нещо, свързано със семейство Тарало или с техни познати?

Диъдри веднага наостри уши.

— Не. Защо питаш?

— Без особена причина — само дето това семейство ме интересува.

— Защо? Не е ли семейство като другите?

— Не знам, Диъдри. Ти ми кажи.

Диъдри затвори очи и скръцна със зъби.

— За бога! — процеди тя, сви ръката си в юмрук и едва се сдържа да не го удари по бюрото. — Защо днес всички ми говорят със загадки? Защо направо не ми зададеш въпроса?

— Какъв въпрос?

Тя не можеше да се сдържа повече.

— Достатъчно! — заяви тя. — Повече не мога да издържам.

И преди той да се изсмее на объркването й, тя затвори телефона.

 

 

Когато таксито спря пред офиса на филмовата продукция в квартала „Сохо“, вратата се отвори и Мариан едва не падна на паважа от смях.

— Бързо! Бързо! — подкани тя Матю, който слизаше след нея. — Гледай, ето го там, тъкмо слиза от таксито. Не, не гледай, ще те види.

— Добре, да гледам или да не гледам? — засмя се Матю и бръкна в джоба си, за да плати таксито.

— Недей — посъветва го Мариан, завъртя се около него и с ъгълчето на окото си хвърли бърз поглед, — наблюдава ни. Гледай, вмъкна се в една врата. — Отново се преви от смях. — Също като във филм на Агата Кристи — ахна тя. — Сигурно е разбрал, че знаем къде е.

— Благодаря — каза Матю, когато шофьорът на таксито му подаде рестото. Обърна се към Мариан и каза:

— Това е съвсем сигурно, след като му се смееш.

— Мен не можеш да ме обвиниш — каза тя. — Картината ми!

Спусна се след таксито, но Матю я хвана за ръката и я задържа.

— Тук е — и й посочи пакета, обвит с кафява хартия, който крепеше между краката си.

— Слава богу — извика тя. — Щеше да е истинска поличба, ако изгубех картината, която купих с парите на майка ми.

— Нали не се страхуваш от него? — попита Матю, като кимна с глава към светлокосия мъж, който усърдно се правеше, че не ги наблюдава.

— Трудно ми е да го възприемам сериозно, след като така се е наредил да ме следи. Няма да забравя физиономията на оная жена, която той изхвърли от таксито на излизане от „Кристи“. Благодаря — добави тя, когато Матю й подаде картината. — Знаеш ли, животът ще стане безумно скучен, когато той си отиде. Много странно. Вече се привързах към него. — И като погледна нагоре по улицата, тя махна приятелски на Борис — така наричаше преследвача си.

— Отчайваш ме — засмя се Матю, прегръщайки я през раменете по пътя към офиса.

— Чаша чай? — предложи тя, щом влязоха.

— С удоволствие — изчурулика Джоузи.

— И аз — добави Уди.

— Ще ти помогна — заяви Матю. Стана му весело от печалния поглед, който Мариан им хвърли.

— Стефани те търси, Матю — обади се Хейзъл, когато тръгнаха към кухнята. Тонът й беше толкова остър, че очите на Мариан веднага се отправиха към Матю.

— Наистина? — попита той, без да се смущава ни най-малко от студенината на Хейзъл. — Къде е тя?

— Горе, къде другаде.

— В такъв случай, щом направим чая с Мариан, ще й занеса чашата горе — и като отправи пресилена усмивка към Хейзъл, той хвана Мариан за раменете и я бутна към кухнята.

— Матю — обърна се към него Мариан, след като напълни чайника.

— Въобще не й обръщай внимание.

— Ти не знаеше какво щях да кажа.

— Знам и няма смисъл. Ако Хейзъл има проблем затова, че двамата сме отишли на търга, тя да се оправя.

— Аз не мислех за Хейзъл, а за Стефани.

— Така ли? Сигурно ме търси, за да разбере дали съм изчел онова, което Бронуен ми даде снощи.

— Не исках да кажа това, много добре знаеш.

— Права си, но едва ли това е моментът и мястото, където да го обсъждаме. Сега ако ми позволиш, трябва да извадя чаши от бюфета, а ти ми пречиш.

Хвана я за ръцете и я притегли към себе си.

Мариан се разкикоти, когато той си пъхна главата под ръката й, за да бръкне в бюфета, и тъкмо се готвеше да го плесне приятелски, когато Стефани се показа на прага.

— Не искам да прекъсвам нищо — заяви тя с леден тон, — но бих искала да ти кажа нещо, Матю. Когато можеш да отделиш време за това. — И като фиксира Мариан със злобен поглед, тя се обърна и излезе.

— Господи! — изохка Матю, като се изправи от бюфета. — Жените са проклятието на живота ми.

— На моя също. Особено когато ме карат да се чувствам толкова виновна. — Мариан се засмя, но в гласа й нямаше никаква шега, след като осъзна значението на онова, което каза. — Не биваше да идваш и да ми помагаш с чая — добави бързо тя и успя да скрие неудобството си.

Учуден, Матю се взря в нея. Сърцето й замря, когато той се усмихна.

— Да имаш някакви възражения относно помощта ми?

— Не, но…

— Ние правим чай, Мариан, няма за какво да се чувстваш гузна.

Той стоеше толкова близо и се взираше тъй напрегнато в очите й, че устните й неволно се приближиха до неговите. Почувства как се изчервява и се извърна.

— Няма ли? — промълви тя.

— Какво каза?

— Нищо. Освен че трябва да отидеш и да разбереш какво иска.

— Май че си права.

Усмихвайки се, излезе от стаята.

Мариан въздъхна и се облегна на стената. Вече не знаеше какво да мисли — имаше ли надежда, или само си въобразяваше. Едно докосване, един поглед, една усмивка и сякаш тялото й се събуждаше за нов живот. Знаеше, че когато замина за Сардиния, Стефани се бе върнала обратно в апартамента си — дали това беше намек Мариан да разбере, че е по-добре да не живее вече там, или е зарязала Матю, Мариан така и не можа да разбере. Само знаеше, че предчувствието й се изпълни — Ню Йорк се оказа повратна точка за нея и Матю, но въпреки това нямаше представа в каква посока се движат нещата.

Интересно откъде намери смелост да се справи с толкова неща през последните няколко месеца, а сега, когато искаше да запита Матю какви са чувствата му към нея, се показа толкова плаха.

Въздъхна, изключи чайника и запари чая. Защо направо не го попита? Направи физиономия, защото много добре знаеше защо не може — боеше се от отговора, страхуваше се, че онова, което се случи между тях в Ню Йорк, може да не е означавало нищо за него.

Разпери ръце отчаяна. Просто се въртеше в омагьосан кръг.

 

 

Горе, в кабинета, на Стефани, бяха Бронуен, Матю и самата Стефани. Бяха седнали около бюрото й и обсъждаха предложенията на Бронуен и Дебора Формън за финалните сцени на филма. В присъствието на Бронуен нито Матю, нито Стефани споменаха нещо за случката в кухнята, макар че Бронуен остро усещаше явната враждебност между тях.

— Както и да е — каза тя. — Ясно ми е, че тези предложения съвсем не са блестящи, но исках да проверя дали няма да предизвикат някоя ваша гениална идея.

— Хм — започна Матю, като потупваше с пръсти по бюрото и гледаше листата с непроницаемо изражение.

— Не са толкова лоши, колкото си мислиш, Брон, но… — Бръкна във вътрешния си джоб и извади няколко листа с написани на ръка бележки и отбягвайки погледа на Стефани, продължи: — Ако се напише внимателно, това ще свърши работа. Но наблягам — при внимателно написване.

— В такъв случай няма смисъл да ги разглеждаме, така ли? — каза Стефани.

Той погледна киселата й физиономия и щом очите им се срещнаха, Бронуен трепна от озлоблението, която проблесна в нейните очи.

— Смятам, че би трябвало — отговори той.

— Защо? — попита Стефани.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа защо да разсъждаваме по тях? Защото идеята е добра, или защото е на Мариан?

Бронуен понечи да се изправи.

— Вижте какво, по-добре да прекъснем…

— Седни, Брон — спря я Стефани и въздъхна дълбоко, а Бронуен отново се отпусна на стола си. — Е? — Обърна се Стефани към Матю.

— Има ли значение чия е идеята, след като е добра? — попита той.

— В този случай, да.

— И ти минаваш за продуцент.

За миг Бронуен помисли, че Стефани ще го удари, но тя скръсти ръце върху бюрото си и каза:

— Да. А освен че си режисьор, ти за какъв минаваш?

— Не мога да стоя повече — заяви Бронуен. — Ако вие двамата имате да си кажете нещо, поне ме изчакайте да си тръгна. Но искам да ви заявя, че и двамата се държите изключително непрофесионално. Още краят на сценария не е завършен, нали за това се събрахме, а не да…

— Всичко е наред, Бронуен — каза Стефани. — Грешката е моя, ти си права, трябва да оправим това. — Обърна се към Матю. — Какво е измислила Мариан?

— Можеш сама да прочетеш — отговори й той и бутна листата към нея.

Тя ги взе и им хвърли само бегъл поглед.

— „Една самотна кола се движи по магистралата на Тоскания“ — това ли е?

— Защо не продължи да четеш?

— „Колата — започна тя на глас — е на американски студент. Той кара Оливия по празното шосе по здрач, спира на половината път до Паезето ди Питоре и Оливия слиза. В далечината в мъглата се забелязват контурите на селото. Оливия тръгва нагоре по хълма — камерата се задържа върху нея и докато тя наближава селото, започват да текат надписите.“ — Погледна към Матю. — И това трябва да ми направи впечатление ли?

Като преглътна онова, което в действителност искаше да й каже, Матю впери в нея твърдо очи и замълча.

— Заложено е в монтажа на кадрите, който ти така и не погледна. В него има близък план на онези, които най-силно подозираме.

— Това е невъзможно — заяви Стефани. — Не можем да го направим. Няма да го разреша, нито пък ще го позволят адвокатите.

— Ще го пуснат, ако тръгнем по заобиколен път.

— Няма заобиколен път. Клеветата си е клевета.

— И дори няма да опиташ, така ли?

— Добре, аз ще опитам — обади се Бронуен. — Това е най-добрият завършек, защото е истински, а досега никой от нас не е проявил смелостта да признае, че се страхуваме до смърт да направим нещо подобно само защото си мислим какво ли би казал Франк Хейстингс. А иначе как да завършим? Цяла купчина недомислени идеи, от които не става дори сапунена опера, да не говорим за игрален филм. Слава богу, че някой е събрал куража да го направи, дори и в това да има елемент на обвинение. Смятам, че можем да стигнем до компромис, като комбинираме някои от бележките на Мариан с тези, които Дебора и аз написахме. Единственото друго разрешение за нас е да открием какво наистина се е случило, а то не е много вероятно, нали?

— Тя е права и ти го знаеш — каза Матю, като погледна Стефани, вперила очи в ръцете си. Мразеше се, че й причинява всичко това и му се искаше тези сцени да не беше ги написала Мариан, защото разбираше, че Стефани просто не издържа повече. Но какво още да направи, за да я увери? Каза й, че я обича, поиска да се ожени за нея, помоли я да не се мести в своя апартамент, но като че нищо не успя да я убеди, че чувствата му към нея не са се променили. А те не бяха променени, сигурен бе в това. Онова, което не можеше съвсем да реши, бяха чувствата му към Мариан. След онази нощ в Ню Йорк нещата между тях се промениха, не го отричаше, но как да сподели това със Стефани, когато той самият не го разбираше?

Най-накрая Стефани вдигна глава, изгледа първо единия, после — другия и каза:

— Добре, омекотете го, допитайте се и до Франк Хейстингс и ако го разреши, пускам го.

Матю се въздържа да не въздъхне с облекчение, после се подготви за реакцията й и погледна Стефани право в очите.

— Франк няма да бъде убеден лесно, затова мисля, че Мариан би трябвало да го направи.

— Защо? — сърдито запита Стефани и започна да изпуска нервите си.

— Не мога да ти обясня защо, но просто смятам, че тя трябва да го направи.

— Какво, по дяволите, става тук? — кресна тя. — Бронуен е копродуцент и редактор на сценария, а не Мариан, или смяташ да направим някаква промяна?

— Не говори глупости!

— Тогава Бронуен ще разговаря с Франк.

В този миг телефонът иззвъня.

Матю се обърна към Бронуен.

— Ти какво мислиш?

— Ако наистина ти кажа точно какво мисля, Матю, струва ми се, че няма да ти хареса. Трябва да тръгвам.

— За теб е — каза Стефани и връчи слушалката на Матю. — Бронуен, ще те изпратя до долу.

— Кой се обажда? — попита Бронуен, когато тя и Стефани излязоха на улицата.

Стефани сви рамене.

— Май че беше синът му. Брон, съжалявам за всичко, което току-що се случи. Сигурно ти е станало много неприятно.

— Не се безпокой за мен — отговори Бронуен и успокоително сложи ръка на рамото на Стефани. — Просто си уреди отношенията с него.

— Когато имам време.

— Направи го, иначе ще полудееш. Не мога да разбера защо се премести в апартамента си.

— Ще ти кажа защо. Не правим повече секс, ето защо. Това не ти ли подсказва нещо?

— На мен — не. Но явно, че с теб не е така. Слушай, Стеф — каза тя и леко я притисна към себе си. — Съжалявам, но бързам, обещах в пет часа да отида на чай при старата си леля. По-късно ще дойда при теб, ако искаш, и можем да обсъдим идеята на Матю Мариан да разговаря с Франк.

— Но по принцип какво смяташ? — попита Стефани.

— Може би е прав. Не ме питай защо, но имам усещането, че тя има някакво влияние, ако това е точната дума, върху Франк или пък върху Грейс. Но за това ще поприказваме по-късно, а сега горе главата, скъпа.

— Добре — усмихна се Стефани и след като Бронуен бързо се отдалечи, тя влезе обратно вътре.

Канеше се да се качи в офиса си, когато погледът й се спря върху пакета, обвит с кафява хартия, подпрян на бюрото на Мариан. Обърна се и подаде глава през вратата.

— Значи си я взела? Картината?

Мариан вдигна очи.

— Ами да — отвърна тя с явно неудобство.

— Може ли да я видя?

— Разбира се. — Мариан се изправи, заобиколи бюрото, хвърли притеснен поглед към Хейзъл и Джоузи, но и двете бяха потънали в работа.

— Всъщност ти наддава ли? — поинтересува се Стефани, когато Мариан започна да разопакова пакета. — Самата аз никога не съм била на търг. Все си казвам, че трябва да отида, но не мога да се наканя. Забавно ли е?

— Доста — отговори Мариан, издърпа картината от пакета и я подаде на Стефани. — Ето я. Може да не е съвсем по твоя вкус, но мама обичаше цветя и затова си помислих…

— Красива е, Мариан — извика Стефани. — Ти видя ли я, Хейзъл?

Хейзъл вдигна очи.

— Божествена е — заяви тя и пак се обърна към заниманието си.

В този миг телефонът иззвъня, Мариан се наведе през бюрото да вдигне слушалката. Забеляза как Хейзъл вдигна очи и когато срещна погледа на Стефани, се усмихна странно, почти злобно.

— Ало, „Райдър и Евънс“ — обяви Мариан в слушалката, но почти не чуваше гласа от другата страна на линията, защото наблюдаваше Стефани и Хейзъл, сигурна, че ще направят нещо, за да повредят картината. Тогава чу, че Мадлен й говори и че я моли да се прибере, и понеже усети уплаха в гласа й, тя се обърна с гръб към стаята. — Добре, ще дойда след половин час. Преди Мадлен да успее да каже нещо, тя затвори телефона.

Когато се обърна, Стефани все още се възхищаваше на картината и хвалеше добрия вкус на Мариан пред Хейзъл. В тона й нямаше присмех, но бележката остана да виси във въздуха, на Мариан й се прииска да грабне картината и да й каже да си гледа работата. Тогава Стефани попита кой ще й я закачи.

— Сигурна съм, че двете с Мади ще се справим — неуверено изрече Мариан. Усещаше как у нея се заражда гняв, причинен от чувството й за вина, идеше й да се разкрещи на Стефани, дори да я удари — каквото и да е, само и само да накара Стефани да й отвърне със злобата, която сигурно изпитва. Всички знаеха, че тя — Мариан, е виновна за промяната в отношенията между Стефани и Матю и въпреки това никой, в това число и той, не споменаваше нищо по този въпрос.

— Ще мога ли да си тръгна сега? — попита тя, като взе картината от Стефани. — Утре сутринта ще дойда рано, за да наваксам, но сега… трябва да се прибера вкъщи.

— Разбира се — каза Стефани и започна да й помага да увие картината. — Нищо лошо няма, надявам се.

— Не, не — отговори Мариан. — Откакто Мадлен разбра, че майка ми е починала, изпадна в много тежко състояние, а сега Пол се обадил и тя се съгласила да се срещне с него.

Стефани вдигна телефона.

— Ще ти извикам такси. Не искаш да ти повредят картината в метрото, нали?

— Наистина няма нужда — настоя Мариан. — Навън ще хвана някое свободно такси. — Взе палтото си от закачалката и тръгна да излиза.

— Няма ли да се сбогуваш с Матю? — запита Стефани.

Мариан изтръпна.

— Не, той още говори по телефона — каза тя, без да се обръща. Смънка довиждане на Джоузи и Хейзъл и тръгна.

Погледите на Стефани и Хейзъл се срещнаха и без да отмества очите си, Хейзъл помоли Джоузи да излезе от стаята.

— Не знам как го правиш — каза Хейзъл, когато останаха сами.

Стефани се усмихна иронично.

— Нито пък аз, но какво друго ми остава? Значи я е завел на търга. Не мога да разбера защо се изненадвам, когато ме предупреди, че ще ходи. И то в деня след нощни снимки. Питам се какво ли не би направил за нея.

Хейзъл се обърна бързо, когато Матю влезе.

— Тръгвам — заяви той. — Ще те видя ли по-късно?

Стефани вдигна очи към него.

— Не, съжалявам, но имам много работа тук, а после обещах да се отбия при счетоводителите.

— Пак ме заряза — пошегува се той, но явно бе ядосан. — Ще се видим утре сутрин, Хейз. Ще се обадиш ли в седем?

Хейзъл кимна и го проследи как излиза на улицата.

— Защо го направи? — изрече тя, като се обърна към Стефани.

Стефани поклати глава.

— Какъв смисъл има да се виждаме? Няма да ми каже нищо, когато му задавам въпроси. Дори не ме гледа в очите.

— Но не можеш да продължаваш да го избягваш.

— Мога и ще го правя, докато той си събере мислите и реши какво иска. Мислиш ли, че Мариан се опитва да си намери мястото? Или вече го знае?

— За бога, скъпа, тя дори не се вписва в картинката.

— Ти сляпа ли си, Хейзъл?

— Не, но не съм и заслепена от ревност и затова не смятам, че е надвиснала някаква опасност. Така се държиш, че го отблъскваш, Стефани, хайде да не се лъжем. Вместо да поговориш с него по тоя въпрос и да го изясниш, ти само влошаваш нещата и като че ли го тикаш право в ръцете на Мариан.

— Той няма нужда от бутане, Хейзъл — сряза я Стефани и преди Хейзъл да успее да й отговори, тя излезе от офиса.