Робин Кук
Допустим риск (22)

НЕДЕЛЯ, 2 ОКТОМВРИ 1994 ГОДИНА

Още не се беше съмнало, всичко бе обвито в предизгревен здрач, когато Едуард и другите учени се срещнаха по средата на пътя между къщата и замъка и тръгнаха мълком през росната морава към лабораторията. Всички бяха в мрачно настроение. Влязоха в помещението и си наляха кафе. Едуард беше много по-кисел от другите, а когато преди половин час се бе събудил, направо не можеше да си намери място от изумление и гняв. Беше станал колкото да види на пода в стаята пилешки кости, сякаш извадени от нечий боклук. По тях личеше полепнала утайка от кафе. После забеляза, че ноктите му се чернеят, все едно е ровил в кал. В банята се погледна в огледалото и видя, че лицето и бельото му също са мръсни. Всички отидоха с чашите кафе в онази част на лабораторията, където обикновено провеждаха своите заседания. Пръв заговори Франсоа.

— Уж намалихме близо два пъти дозата „Ултра“, а нощес пак съм излизал навън — каза той свъсен. — Сутринта се събудих ужасно мръсен. Все едно съм лазил в калта. Наложи се дори да си пера чаршафите. Погледнете ми ръцете! — Протегна длани, целите в драскотини и рани. — А пижамата ми беше толкова мърлява, че направо я изхвърлих.

— И аз съм се разхождал през нощта — оплака се и Курт.

— Аз също — присъедини се към тях Дейвид.

— А възможно ли е да сме излизали от имението? — попита Франсоа.

— Няма как да разберем — отвърна Дейвид. — Само това оставаше — и да излизаме! Ами ако имаме пръст в смъртта на онзи скитник? Помислете си само!

— Я не говори така! — скастри го Глория настръхнала. — И дума не може да става за такова нещо.

— Не е изключено да се натъкнем на някой полицай или местен жител — продължи Франсоа. — Ако, както твърди Ким, хората тук наистина се готвят да дадат отпор на звяра, току-виж ни нападнал някой, ако излезем извън оградата на имението. Както са наострени всички…

— Да, това е проблем — съгласи се Дейвид. — Няма начин да разберем как ще реагираме.

— Щом се подчиняваме на рептилния си мозък, можем да се досетим какво ще направим — възрази Курт. — Ще следваме инстинкта си за самосъхранение. Ще се съпротивляваме със зъби и нокти. Дайте да не се залъгваме. Ще проявим насилие.

— Трябва да сложим край на всичко това — отсече Франсоа.

— Е, аз пък не съм излизала — намеси се и Елинор. — Значи се дължи на дозата.

— Съгласен съм — подкрепи я Едуард. — Ще намалим още веднъж дозата наполовина. Така ще вземаме дози, които възлизат най-много на една четвърт от първоначалната доза на Елинор.

— Опасявам се, че няма да е достатъчно — възрази Глория. Всички се извърнаха към нея. — Вчера не съм вземала от лекарството, а ето че съм се разхождала и тази нощ. Смятах да стоя будна, за да се уверя, че никой няма да излиза, но колкото и да се мъчех, пак съм заспала.

— Откакто вземам лекарството, и аз заспивам много бързо — добави и Курт. — Отдавах го на натоварването през деня. Но май все пак се дължи на лекарството.

Всички се съгласиха с него и добавиха, че сутрин, щом се събудят, имат чувството, че са спали много добре през нощта.

— Дори тази сутрин се чувствах много бодър — каза Франсоа. — Наистина е необяснимо при тези явни доказателства, че съм търчал под дъжда.

Всички се умълчаха и се замислиха над думите на Глория, че дори след като е спряла лекарството, пак се е разхождала като сомнамбул. Накрая тишината бе нарушена от Франсоа.

— Всичките ни изследвания показват, че „Ултра“ се усвоява сравнително бързо, безспорно много по-бързо от прозака — отбеляза той. — От това, че Глория също се е разхождала през нощта, се вижда, че концентрацията на лекарството в продълговатия мозък все още е по-висока от прага, недопускащ това неприятно усложнение. Може би се налага да намалим още повече дозата и да вземаме една стотна от досегашното количество. — Франсоа вдигна отново ръце, така че да ги виждат всички. — Тези рани и драскотини ме плашат. Не искам и занапред да се излагам на опасност. Очевидно се разхождам нощем, без да съзнавам какво върша. Само това оставаше — някой поизнервен и припрян да ми тегли куршума или да ме прегази, понеже се държа като животно. А не ми се мисли какво пък би било, ако се нахвърля върху човек… Няма да вземам повече лекарството!

— Аз също — отсече и Дейвид.

— И аз — присъедини се и Курт.

— Добре де, така да бъде — каза с половин уста Едуард. — Прави сте. Ще бъде безотговорно, ако излагаме на опасност своя живот или живота на някой друг. Като студенти ни беше приятно да се държим като животни, но май сме вече твърде пораснали за подобни премеждия… Всички се засмяха на шегата му.

— Ще спрем да вземаме лекарството, пък след няколко дни ще му мислим отново — продължи благо-благо той. — Щом организмът ни се пречисти от него, ще обсъдим дали отново да не го вземаме, но в много по-малки дози.

— Няма да вземам лекарството, докато и при някое от опитните животни не установим същия сомнамбулизъм — бе категорична Глория.

— Трябва да го изучим до най малките подробности и чак тогава да го препоръчваме на хора.

— Уважаваме мнението ти — каза Едуард. — Както винаги съм подчертавал, вземаме лекарството напълно доброволно. Ще ви напомня и че първоначално смятах само аз да вземам „Ултра“.

— А какво да правим междувременно, за да сме сигурни, че не се излагаме на рискове? — поинтересува се Франсоа.

— Защо да не си направим електроенцефалограми, докато спим? — предложи Глория. — Бихме могли да се включим към компютър, който да ни буди, ако в нормалното ни състояние на сън настъпят отклонения.

— Блестяща идея! — одобри Едуард. — Ще се погрижа оборудването да бъде поръчано още в понеделник.

— А какво ще правим нощес? — попита Франсоа. Всички се замислиха.

— Да се надяваме, че всичко ще бъде наред — каза Едуард. — В края на краищата Глория е вземала втората като количество доза и понеже тежи по-малко, равнището на лекарството в кръвта и е било доста високо. Смятам да сравним кръвните си картини с нейната. Ако количеството „Ултра“ в кръвта ни е по-ниско от нейното, вероятно няма да имаме проблеми. И все пак при Курт рискът е по-голям.

— Хиляди благодарности — засмя се германецът. — Защо просто не ме тикнете в някоя от клетките с маймуните?

— Вярно, няма да е зле — усмихна се и Дейвид.

— А защо да не спим на смени? — предложи Франсоа. — Така ще се наглеждаме взаимно.

— Не е зле — подкрепи го Едуард. — Освен това, ако днес си направим кръвна картина, ще можем да сравним резултатите, в случай че нощес пак някой започне да се разхожда насън.

— Може пък да е за добро — отбеляза и Глория. — Ако спрем да вземаме лекарството, ще имаме прекрасната възможност да видим как то се отлага в кръвта и урината и да го сравним с психологическото въздействие. При маймуните не се наблюдаваха симптоми на абстиненция, но трябва да го потвърдим.

— Точно така, нека се възползваме от ситуацията — подкрепи я Едуард. — Междувременно обаче трябва да свършим огромна по обем работа. И едва ли е нужно да ви предупреждавам, че всичко, което си казахме, трябва да се пази в най-строга тайна, за да установим в какво точно се състои проблемът и да го отстраним.

Ким погледна часовника и примига. Не можеше да повярва на очите си. Наближаваше десет часът. Не се беше успивала така от колежа.

Седна на края на леглото и внезапно се сети какъв страх е брала в бараката. Наистина се бе уплашила до смърт. След случката беше толкова превъзбудена, че пак не бе успяла да заспи. Беше се мятала в леглото близо два часа и накрая се бе видяла принудена да вземе още едно хапче ксанакс. Най-сетне се бе поуспокоила, после обаче пак я втресе — беше си спомнила за писмото на Томас Гудман, в което той разказваше как безспорно под въздействието на отровната гъбична плесен Елизабет е избягала именно в тази барака, служила навремето за обор. Какво страховито съвпадение!

Ким си взе душ, облече се и закуси с надеждата, че ще се поокопити и ще посрещне по-бодра деня. Но явно не и беше писано. След двойната доза приспивателно се чувстваше като парцал. Мъчеше я и тревога. Неприятната случка от предната нощ, съчетана с притесненията и, не можеше да бъде заличена само с лекарства. Ким имаше нужда от нещо повече и надали щеше да се отърси от това състояние просто като подрежда старите документи в замъка. Искаше и се да пообщува с хора, градът с неговите удобства и оживление и липсваше.

Тя отиде при телефона и звънна на няколко свои приятелки в Бостън. Но удари на камък: в отговор чуваше все телефонни секретари. Остави си телефона, но не се надяваше някой да я потърси до вечерта. Приятелките и не се свъртаха много-много вкъщи, а в неделя през есента човек можеше да отиде в Бостън на доста места.

Ким обаче искаше на всяка цена да се махне от имението, затова звънна и на Кинард. Почти се надяваше да го няма вкъщи — нямаше представа какво точно ще му каже. Той обаче вдигна още след второто позвъняване.

Ким беше нервна. Опита се да го прикрие, но не се получи.

— Всичко наред ли е? — попита след обичайните любезности Кинард. — Звучиш ми някак странно.

Ким се помъчи да измисли нещо, но така и не се сети какво. Беше объркана и притеснена и ни в клин, ни в ръкав даде воля на чувствата си.

— Това, че не отговаряш, вече е показателно — рече накрая Кинард. — Мога ли да ти помогна с нещо? Какво се е случило?

Ким си пое дълбоко въздух, за да се овладее.

— Можеш да ми помогнеш — каза му. — Трябва да се махна от Салем. Звъннах на няколко приятелки, но ги няма вкъщи. Мислех да дойда в Бостън и да пренощувам там, понеже утре сутринта съм на работа.

— Защо не спиш при мен? — предложи Кинард. — Ще махна от стаята за гости велоергометъра и осемдесетте хиляди медицински списания и ще ти я предоставя. Освен това днес не съм дежурен. Можем да се позабавляваме.

— Наистина ли нямаш нищо против?

— Ще се държа скромно и прилично, ако това те притеснява — обеща Кинард и се засмя.

Ким се запита дали всъщност не се притеснява, че тя може да се държи неприлично.

— Хайде, стига си умувала — подкани я Кинард. — Доколкото усещам, ще ти дойде добре да се махнеш поне за едно денонощие от тази твоя дива провинция.

— Добре тогава — каза Ким, внезапно обзета от решимост.

— Така те искам! — възкликна Кинард. — В колко часа ще бъдеш тук?

— След около час, става ли? — отвърна Ким.

— Да, разбира се. Хайде, чакам те.

Ким затвори телефона. Не беше сигурна какво точно върши, но чувстваше, че постъпва правилно. Стана, качи се на втория етаж и си приготви багаж, като не пропусна да вземе и бялата престилка за болницата. Сложи в кухнята повечко храна за котката, смени и и пясъка при задната врата.

Пренесе си нещата в колата и се отби в лабораторията. Тъкмо да влезе, и поспря, за да помисли дали да уточнява, че ще спи у Кинард. Реши да не го споменава, освен ако Едуард не я попита.

Настроението в лабораторията бе още по-мрачно и от предния път, когато Ким беше идвала тук. Всички бяха погълнати от работата и почти не и обърнаха внимание.

Ким нямаше нищо против. Дори предпочиташе да е така. Само това оставаше да и четат дълги-предълги лекции за неразбираеми изследвания. Намери Едуард при принтера. Компютърът му работеше с пълна пара и бълваше данните. Едуард и се усмихна, но някак между другото. След миг отново насочи вниманието си към разпечатката.

— Днес отивам в Бостън — каза весело Ким.

— Чудесно — отвърна той.

— Ще остана да спя там — допълни младата жена. — Ако искаш, ще ти оставя и телефонен номер.

— Не е нужно — рече ученият. — Ако има нещо, звънни ми. Както винаги, няма да мърдам оттук.

Ким се сбогува и се запъти към вратата. Едуард я повика. Тя спря.

— Наистина съжалявам, че съм толкова зает — каза и. — Жалко, че сме затънали до гуша в работа. Но се появи нещо непредвидено.

— Ясно — отговори младата жена.

Взря се в лицето му. Съгледа сянка на притеснение, каквото не бе виждала от доста време.

Излезе забързано от лабораторията и се качи в колата. Подкара към портата на имението — още си мислеше за поведението на Едуард. За миг сякаш бе зърнала някогашния Едуард, Едуард, в когото преди време се беше влюбила.

Бързо се отърси от напрежението — колкото повече караше, толкова по-леко и ставаше на душата. Помогна и времето. Беше топъл слънчев ден от циганското лято, въздухът беше кристално чист. Тук-там дърветата бяха обагрени в ослепителни есенни тонове. Небето бе толкова синьо, че наподобяваше безбрежен океан, ширнал се, докъдето поглед стига над главата и.

Нали беше неделя, Ким бързо намери къде да спре съвсем близо до жилището на Кинард на Ревиър Стрийт. Притесняваше се, когато натисна звънеца, но Кинард я посрещна много радушно и от тревогата и не остана и помен. Занесе багажа и в стаята за гости, която очевидно си бе направил труда да почисти и подреди.

После я изведе на освежителна разходка из града и за няколко блажени часа тя забрави „Омни“, лекарството „Ултра“, Елизабет и всички грижи на света. Тръгнаха от Норт Енд, където обядваха в италианско ресторантче, после пиха еспресо в едно италианско кафене.

Колкото да се позабавляват, влязоха в един от хубавите магазини в този район на Бостън — и двамата често пазаруваха там. Ким изненада самата себе си, като намери страхотна пола, попаднала кой знае как тук от тежкарския магазин „Сакс“ на Пето авеню в Ню Йорк.

След това се разходиха из един от парковете на Бостън — Гардънс, и дълго се любуваха на есенната шума и на цветята. Поседнаха и на една пейка, за да погледат лодките, които се плъзгаха по езерото.

— Сигурно не бива да го казвам — поде Кинард, — но ми се виждаш малко уморена.

— Не се изненадвам — съгласи се Ким. — Напоследък не спя добре. Животът в Салем не е идилия.

— Може би ти се иска да споделиш нещо с мен? — попита предпазливо мъжът.

— Хайде да не е сега — помоли тя. — Объркана съм.

— Радвам се, че ми дойде на гости.

— Но нали разбра, че ще спя в стаята за гости? — попита припряно младата жена.

— Отпусни си душата, няма да те докосна и с пръст — вдигна Кинард ръце, сякаш се бранеше. — Разбрах. Вече сме приятели, забрави ли?

— Извинявай — рече Ким. — Вероятно ме мислиш за истеричка. Но да ти призная, от доста време не ми е било толкова спокойно на душата. — Тя се пресегна и стисна Кинард за ръката. — Благодаря ти за разтоварването.

Тръгнаха си от парка и поеха по Нюбъри Стрийт, като от време на време спираха да позяпат витрините — едно от любимите занимания на Ким в Бостън. Влязоха и в книжарница „Уотърстоун“. Ким си купи роман на Дик Франсис, а Кинард си взе пътеводител на Сицилия — открай време си мечтаел да иде там.

Надвечер влязоха в индийски ресторант и хапнаха до насита. Единственият проблем бе, че ресторантът нямаше разрешително за продажба на алкохол. И Ким, и Кинард бяха единодушни, че пикантните индийски гозби биха били много по-вкусни с халба студена бира.

След ресторанта се върнаха на Бийкън Хил. Разположиха се на канапето в хола на Кинард и си наляха по чаша ледено бяло вино. Не след дълго Ким усети, че и се спи.

Легна си рано — утре по изгрев слънце трябваше да отиде на работа. Когато се пъхна между свежите чисти чаршафи, не и трябваше никакво сънотворно. Почти на мига потъна в сладък непробуден сън.