Включено в книгата
Оригинално заглавие
Not Even for Love, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 47 гласа)
Сканирал
sianaa (2009)
Корекция
sonnni (2013)

Издание:

Сандра Браун. В името на любовта

ИК „Хермес“, Пловдив, 1998

Американска. Първо издание

Редактор: Недялка Георгиева

Коректор: Нели Георгиева

ISBN: 954-459-481-7


Първа глава

Мъжът допи шампанското си и постави изящната кристална чаша върху сребърната табла, сръчно поднесена му от минаващия наблизо сервитьор в смокинг, който тутакси му предложи друга чаша от пенливата течност и изчезна в шумната тълпа.

Рийвс Грант отпи глътка от шампанското, като се чудеше защо въобще го бе взел. Нямаше желание да пие. Изведнъж всичко стана някак тъжно. Скъпото питие дори остави метален вкус в устата му. Присмехулните му зелени очи обходиха с лека досада тълпата от известни и важни особи, събрали се на августовското парти.

Позастаряваща, но все още красива френска филмова звезда показно се беше отпуснала на ръката на новия си съпруг — петролен магнат от Тулса, Оклахома. Западногермански състезател по ски спускане, спечелил златен медал на олимпийските игри, настойчиво ухажваше една нацупена, но чувствена средиземноморска принцеса, която старателно го пренебрегваше. Дизайнер от Ню Йорк и „неговата компаньонка и протеже“, облечени в крещящо розови официални костюми, забавляваха групичка любопитни слушатели с пикантна историйка за бивша манекенка, напълняла с двадесет килограма и дошла при тях за дрехи, които да прикрият наедрялата й фигура.

Всички присъстващи до един бяха богати, известни или важни. Или по една или друга причина бяха считани за изключително популярни.

Домакинът на пищното тържество с достойнство поздравяваше гостите. Висок, силен и гъвкав, той приличаше на швейцарски индустриалец, притежаващ несметно богатство, какъвто всъщност и беше. С русата си коса и сини очи си осигуряваше стабилна позиция в класацията на най-красивите мъже на света.

Отказвайки да повярва на очите си, Рийвс Грант внимателно премести погледа си върху жената, която стоеше до милионера. Тя беше облечена в зашеметяваща дълга бяла рокля. „За Бога, бяла!“ — помисли си той с неприязън.

Изминалите двадесет и четири часа не бяха изтрили от съзнанието на мъжа спомена за нейната красота. Плътно прилепналата рокля от „Диор“ не можеше да се сравни с ничия друга. Огърлицата около тънката й шия, инкрустирана с опали и диаманти, беше толкова скъпа, колкото и бижутата, с които бяха окичени и другите жени в салона, но с простотата си ги превъзхождаше.

Косата й като че ли беше фризирана твърде обикновено за подобен род събирания. Не беше пусната и свободна, както Рийвс я бе виждал, а прибрана във висок кок. Изглежда, фибите трудно придържаха тази тъмна, гъста и лъскава коса и няколко кичура бяха успели да се освободят. И най-малкият допир — този на мъжка ръка, щеше да превърне косата във водопад в ръцете на щастливеца.

„По дяволите! Какво ми става?“ — помисли си той. Беше изгубил ума си напълно. Като някакъв мазохистичен глупак не можеше да откъсне поглед от нея. Въпросите се въртяха в главата му: „Какво правеше тя снощи в книжарницата? Какво търси тук? Между всички тези хора? С този мъж?“ Малкият, скромен апартамент над книжарницата и тази просторна зала с позлатен и покрит с фрески таван, с мраморен под и блещукащи полилеи нямаха нищо общо помежду си. Тя не принадлежеше на този свят. Мястото й беше в онази миниатюрна кухничка, пропита с аромата на току-що сварено кафе. Той сякаш я виждаше как се свива в ъгъла на малкото диванче с възглавница, притисната до гърдите й… По дяволите!

Остави чашата с недопитото шампанско на една масичка и намести фотоапарата „Никон“, който висеше на кожена връв около врата му. Дотолкова бе привикнал да го носи, че го възприемаше като част от тялото си, затова не му се струваше неподходящ дори когато беше облечен в официален костюм. Гостите, свикнали да бъдат фотографирани, не му обръщаха внимание, докато си проправяше път между тях. Беше впил поглед в нежния профил на жената, която в момента се ръкуваше с един белгийски дипломат.

Тя се наведе към мъжа, няколко сантиметра по-нисък от нея, и любезно поведе разговор. Думите, които му каза, убягнаха на Рийвс, защото той нагласяше фотоапарата с умението на експерт. Фотографът фокусира обектива върху деликатните й черти. Дипломатът точно целуваше ръката й, когато Рийвс я снима. Автоматичната светкавица я сепна и тя обърна глава по посока на проблясването. Той бързо нагласи отново фотоапарата и сега цялото й лице запълни обектива. Усмивката й беше плаха, срамежлива и смутена, когато натисна копчето. Този път светкавицата блесна право в очите й и за момент я заслепи. Тя примигна няколко пъти със сивите си очи, обрамчени с гъсти мигли, преди да може да вижда отново. Фотографът бавно свали апарата и обвинително я прониза със зелените си очи.

Лицето й застина за момент и любезната й усмивка се стопи. Очите й забележимо се разшириха и потъмняха. Розовото й езиче се стрелна, облизвайки внезапно пресъхналите устни. След това те оформиха учудено „О“.

Предната нощ Рийвс бе видял същото учудено и леко уплашено изражение. Тогава валеше. Бурята ехтеше по тесните улички и блъскаше каменните зидове на старите къщи в Люцерн, Швейцария. Дъждът плющеше по главата му.

Но неочаквано бурята загуби значение. Когато видя лицето й през витрината на книжарницата, той сякаш загуби всичките си сетива, освен зрението — то като че ли се изостри, жадно попивайки красотата й.

— О! — възкликна Джордан Хедлок.

Поредният напор на вятъра разтърси стъклата на витрината и тя сепнато притисна тежката книга до гърдите си. Едва сега разбра, че шумът по прозорците не се дължи единствено на бурята. Някой чукаше по стъклото на вратата. Застанала на стълбата, подпряна на лавиците за книги, тя можеше да види входа на магазина. Няколко часа по-рано, при затварянето на книжарницата, беше спуснала плътните щори, затова сега успяваше да различи само силуета, очертаван от проблясващите светкавици. Който и да чукаше така настоятелно, беше достатъчно смел, за да излезе в тази буря.

Сянката подсказваше, че това е мъж. Беше поставил ръцете си на витрината, опитвайки се да надзърне през процепа на щорите. Джордан го чу да ругае с думи, които не трябваше да бъдат изричани дори и в по-мек вариант. После хлопането започна отново, този път далеч по-упорито.

Със сърце, бумкащо почти толкова силно, колкото и юмрукът върху прозореца, Джордан слезе от стълбата, заобиколи кашоните с книги и вестници и се спря на няколко крачки от вратата.

Една светкавица проблесна и освети мъжествената фигура, застанала с леко разкрачени крака и с ръце на кръста. С всяка изминала минута посетителят ставаше все по-нетърпелив. На ръба на нерешителността, тя се опита да прецени възможностите. Да отвори вратата на непознат мъж, който очевидно беше ядосан, и то толкова късно, бе твърде опасно. Но ако беше престъпник, едва ли така шумно щеше да извести своето пристигане. Може би се нуждаеше от помощ. От „Бърза помощ“? Той наистина изглеждаше в беда.

Без колебание тя отиде до вратата и повдигна щората, колкото да надзърне навън. Светлината от книжарницата падна върху широките гърди на мъжа, облечен в памучна риза, прогизнала от дъжда. Беше разкопчана и тя с любопитство проследи мъжествената шия и спря очи на лицето му.

В погледа й проблесна интерес. Изсечените черти на лицето му бяха застинали в мрачна гримаса, но като цяло не изглеждаше заплашителен. Тя внимателно огледа решителната му брадичка, правилния нос, зелените очи и въпросително извитите вежди. Сякаш питаше: „Е, добре, ще отвориш ли тази врата или ще продължаваш да стоиш така, втренчила поглед в мен?“

Да, тя щеше да отвори вратата.

Вдигна щорите, дръпна резето, завъртя месинговата дръжка и отвори. Мъжът едва не стовари върху краката й две чанти, които не бе забелязала. Тупвайки на земята, те опръскаха босите й крака с ледени дъждовни капки и Джордан отскочи бързо назад. Едната беше от кафява кожа, а другата — от тъмносин брезент.

След секунди и мъжът нахлу в стаята, обърна се и затръшна вратата. След това се завъртя, готов да отправи язвителна забележка за колебанието й да отвори, но думите му останаха неизречени при вида на жената.

Известно време те се взираха безмълвно и съсредоточено един в друг, като единствено очите им се движеха, изучавайки лицето на другия. Няколко секунди стояха, затаили дъх, после и двамата задишаха учестено. Единственият друг шум в стаята идваше от падащите капки, които се стичаха от Рийвс и тупваха на пода.

Джордан първа отмести очи, като погледна към малката локвичка, която се образуваше около краката му.

— Имате ли кърпа? — попита той изненадващо.

— Какво? — изхриптя тя, безкрайно смутена и объркана.

— Имате ли кърпа? — повтори мъжът.

— Ооо, да. Аз ще… Един момент…

Тя почти изхвърча от стаята, запали осветлението на стълбището и се изкачи бързо, сякаш дяволът беше по петите й. Грабна една кърпа от най-близката закачалка в банята, но се сети, че вече я е използвала и я захвърли на пода. Проклинайки собствената си глупост, Джордан отвори шкафа за бельо и избра чиста кърпа. После взе още една.

Тя спря за секунда, докато се спускаше по стълбите, пое си дъх и после заслиза далеч по-внимателно и спокойно. Какво й ставаше?

Той стоеше все още пред вратата, като изучаваше старателно лавиците с книги. Мъжът наклони глава, за да прочете едно заглавие и Джордан забеляза как тънки сребристи струйки дъждовна вода се стичат по шията му в яката на ризата.

— Донесох две. Изглежда, ще имате нужда от тях — каза му тя, подавайки му една от хавлиите.

— Благодаря! — лаконично отвърна той, преди да зарови лице в меката тъкан.

Постоя така няколко секунди, след което започна да търка тъмната си разрошена коса. Попи врата си, а после с бързи движения и гърдите си — там, където ризата беше отворена. Гъстите косъмчета се бяха накъдрили от влагата. Джордан бързо отмести поглед.

Мъжът погледна към разрастващата се локва около краката му.

— Направих страхотна бъркотия. Съжалявам.

— Няма нищо. Аз ще оправя. Кой…

— За Бога, пак съжалявам. Казвам се Рийвс Грант — той й подаде ръка, а Джордан едва не отскочи назад. По някакви непонятни причини й се струваше много рисковано да го докосне, дори и при такова приятелско ръкостискане. Не знаеше какъв е този страх, съзнаваше само, че физическият контакт с него може да бъде опасен. И той се оказа такъв. Тя превъзмогна необяснимата си предпазливост и пое протегнатата му ръка. В момента, в който пръстите му обхванаха нейните, сърцето й се сви конвулсивно и за миг си помисли, че никога вече няма да може да си поеме дъх. За нейно огромно облекчение, инстинктът надделя, тя успя да си поеме въздух и промълви:

— Джордан Хедлок.

Въпреки че той нямаше намерение да я пусне, тя издърпа изтръпналата си ръка от хватката му.

— Благодаря ви, че ме пуснахте да вляза — каза той.

— Какво правите навън в такава нощ? Да не би да ме търсите за нещо?

Той се усмихна мрачно.

— Не. Боя се, че не е толкова просто. Пристигнах този следобед, по-точно — привечер. Никога не съм бил в Люцерн, затова исках да поразгледам наоколо, преди да се настаня в хотел. Не взех такси, а се поразходих край езерото, хапнах и после тръгнах из Стария град. Изви се бурята и аз се оказах безнадеждно изгубен — той й се усмихна обаятелно и засрамено, съвсем по момчешки, и тя се разсмя.

— Не бъдете толкова строг към себе си. Лесно е да се загубите из Стария град, ако не знаете пътя.

— Да, но аз съм изпечен пътешественик. Пътувал съм къде ли не по света и съм известен с това, че си „знам пътя“. Нали няма да кажете на никого, че тази вечер се провалих? — прошепна той заговорнически.

— Обещавам — приглушено отвърна тя. После попита:

— Какво е това, което ви кара да пътувате по света, господин Грант?

— Аз съм фотожурналист. Повечето време съм на свободна практика, но понякога работя и с новинарски екипи.

Очите й се ококориха, когато проумя чутото.

— Рийвс Грант. Вие сте Рийвс Грант?

Той кимна.

— Виждала съм често ваши фотографии. Чета доста списания — тя се усмихна, сочейки лавиците наоколо. — Работата ви сигурно е интересна?

Той скромно сви рамене:

— Е, поне си плащам наема. Или щях, ако имах постоянен адрес. През повечето време живея на хотел. Както и да е. Трябва да ви кажа, че сякаш Бог ми изпрати вашата книжарница. Около половин час се лутах наоколо в този дъжд и накрая видях светлината от магазина. Не можах да повярвам на бележката на вратата: „Щанд за английски вестници“.

Като пътеводна светлина в тъмна нощ е фарът в бурята — драматично изрече той и Джордан отново се засмя.

— Е, малко преувеличавате — каза тя, усмихвайки се, — но все пак се радвам, че можах да ви помогна.

— Имате ли телефон? А бихте ли ми препоръчали и някой хотел, преди окончателно да съсипя пода ви?

— Отговорът ми е „да“ и на двата въпроса.

Тя се завъртя към щанда, на който стоеше старомоден касов апарат, и измъкна отдолу телефон и очевидно дълго използван указател.

— Какъв хотел предпочитате? Всички хотели около езерото са отлични, стига да имате пари…

— Разходите ми се поемат от работодателя — каза той с усмивка. — Така че изберете вие.

— Добре — тя вдигна телефонната слушалка и след това измърмори: — О, не.

— Какво става?

— Телефонът не работи. Съжалявам. Понякога, когато има буря…

Гласът й стихна и тя го погледна тъжно. Той сви рамене:

— Не се притеснявайте. Ще си намеря стая, стига да ме упътите.

— Ами дъждът? — попита тя. — Защо не поизчакате?

Думите, които изрече, изненадаха и самата нея, а той леко повдигна вежди в знак на учудване. Прикривайки смущението си, тя побърза да добави:

— Може скоро да спре да вали.

Рийвс погледна през прозореца към все още бушуващата навън буря. Ако въобще нещо се виждаше, това бяха все по-силните светкавици.

— Не се чувствам като мъченик — призна той, — затова ще поостана още малко. Да не ви преча?

— Не, само подреждах някои книги — тя посочи към стълбата.

— Тогава настоявам да ви помогна, докато съм тук.

— О, не, това може да почака…

— Дължа ви го — каза той. — За съжаление дрехите ми са все още мокри.

Тя го погледна. Фината тъкан на синята му риза беше все още влажна и прилепнала около изпъкналите мускули на тялото му. Тесните дънки, също мокри, очертаваха дългите му и стройни бедра.

— Не се притеснявайте. И аз не съм облечена като за гости — каза тя, леко потрепервайки.

Внезапно Джордан си даде сметка за начина, по който изглеждаше. След като бе затворила магазина, бе похапнала, после се бе изкъпала и си бе облякла най-удобните панталони и плетен памучен пуловер. Небрежно беше прибрала с шнола косата си в конска опашка. Краката й бяха боси. А освен това не носеше сутиен — факт, който я караше да се чувства още по-неудобно пред мъжа със зелени очи, критично обхождащи стройната й фигура. Тялото й настръхна от този старателен оглед и Джордан усети как връхчетата на гърдите й надигат меката тъкан на розовия пуловер. Тя се завъртя уплашено, молейки се той да не е забелязал реакцията й.

Защо не бе облякла някоя от всекидневните си поли или поне костюм? Домашните й дрехи само правеха тази странна ситуация да изглежда много по-интимна, отколкото изискваха обстоятелствата.

Тази интимност витаеше във въздуха. Всеки път, когато спреше погледа си върху Рийвс Грант, усещаше някакво предчувствие. Но предчувствие за какво? Всичко й изглеждаше абсурдно, ала тя бе сигурна, че хаосът е само в нейната глава, не и в неговата.

Когато го погледна отново, той беше коленичил, попивайки с хавлията локвата, която се беше образувала.

— Моля ви, не се занимавайте с това — каза тя, докато се качваше по стълбичката с куп книги в ръце.

— Мисля, че дрехите ми малко поизсъхнаха и ако успея да избърша тази вода, няма да се чувствам толкова виновен, че нахълтах така в книжарницата. Тук ли живеете? — изведнъж попита той.

Тя застина за момент, неочаквано разтревожена. После си спомни за кърпите. А и семплото й облекло лесно можеше да го наведе на мисълта, че живее тук.

— Да — отговори тя. — На горния етаж има малък апартамент. Живея тук от три години.

— Три години? — той изглеждаше шокиран. — Вие сте американка?

Това по-скоро беше констатация, а не въпрос, но въпреки това тя му отговори:

— Да, от Средния запад. Преди три години животът ми се промени, тогава заминах за Лондон. Бизнес партньорите на баща ми ми помогнаха да си намеря тази работа. Има верига от подобни магазини из цяла Европа, най-често в малките градове, където е трудно да се открият английски и американски вестници. Ние обслужваме преди всичко говорещите английски туристи.

— Какво промени живота ви преди три години? — попита я Рийвс, сякаш от целия разговор не беше чул нищо друго, освен тези думи, а тя се надяваше именно тях той да не забележи. Изкушаваше се да му каже, че това не е негова работа.

От мястото, където стоеше, тя хвърли поглед към него. Беше подпрял силната си, но с дълги изящни пръсти ръка върху стълбичката, близо до босите й крака. Зелените му очи внимателно я наблюдаваха и чакаха истината.

Джордан извърна очи и промърмори:

— Съпругът ми почина.

С треперещи ръце тя се зае да подрежда книгите на най-горния рафт. Това й отне доста повече от необходимото време.

— Какви са тези книги? — наруши той продължителното мълчание.

— Философия и религия. Последните бестселъри са на най-долната лавица. По-интересните книги трябва да бъдат на по-ниските рафтове — тя го погледна и се усмихна закачливо.

— Добър търговски трик — засмя се той. — Ето, това са последните — подаде й останалите книги и тя се наведе, за да ги вземе.

В същия момент една светкавица проблесна съвсем наблизо и с тихо съскане лампите изгаснаха.

— Джордан! — за момент тя изгуби равновесие, но силните му ръце я обхванаха през кръста и я задържаха да не падне от стълбичката. — Добре ли си? — попита я той в тъмнината.

— Да — прошепна тя.

Усещаше топлите му ръце през тънкия памучен пуловер. Внимателно, опипвайки с крака си стъпалата, Джордан слезе долу.

— Опасявам се, че първите ви впечатления от Люцерн ще бъдат лоши — каза му с разтреперан глас.

Ръцете му все още обвиваха кръста й.

— Напротив, първите ми впечатления са прекрасни — развълнувано й отвърна той.

Тя се сепна — ръцете му се движеха почти незабележимо по тънкия пуловер.

— Ще донеса свещи — промълви Джордан. — Това се случва често — бързо отстъпи. — Ей сега се връщам.

— О, не. Страхувам се от тъмнината — каза той. — Идвам с теб.

Рийвс промуши палеца си в страничната гайка на колана на панталона й и ръката му се отпусна върху извивката на бедрото.

— Ти водиш.

Тя пипнешком си проправяше път между лавиците и кашоните с книги, а той се блъскаше от време на време в нея при опитите си да я следва плътно в тъмнината.

— Трябва да свием вдясно, като се качим на горния етаж. Много е тясно.

— Аз съм точно зад теб — каза той, като постави и другата си ръка върху кръста й.

Отне им няколко минути да се изкачат по тъмното стълбище, чиито стъпала не можеха да се видят дори и на светлината на проблясващите светкавици.

— Стигнахме — каза Джордан с облекчение, като се качиха на втория етаж.

Тя не се страхуваше нито от тъмнината, нито от бурята. Беше уплашена от усещанията, които този мъж предизвикваше у нея с докосванията си.

— Чакай ме тук. Свещите са в кухнята.

— Побързай — отвърна й той.

Тя се засмя и се отправи към шкафчето, където бе оставила резервните свещ и кибрит. Веднага ги намери, опита се да запали клечка, но не успя. Ръцете й трепереха.

— По дяволите! — тихо прокле своята непохватност.

— Какво става? — попита той точно зад гърба й. Стресната от безшумното му приближаване, Джордан изпусна кибрита.

— Изплаших ли те? — загрижено попита Рийвс.

— Да.

— Съжалявам.

— Няма нищо. Не мога да запаля клечката.

Някаква светлина трябваше да разпръсне този мрак. Тъмнината беше абсолютна, плътна и твърде интимна. Неговата близост я караше да се чувства нервна и напрегната.

Той вдигна кибрита от пода. Едно драсване — и клечката се запали.

— Благодаря — промълви тя и поднесе свещта към пламъчето. Погледна го и установи, че лицето му е твърде близо до нейното.

— Няма за какво — отговори й той.

Рийвс леко се наклони към нея и тя застина напрегнато, мислейки си, че ей сега ще я целуне. Вместо това, той духна клечката и димът се разнесе между тях.

Облекчение ли изпита или разочарование? Джордан се извърна бързо и се отправи към вратата, която свързваше миниатюрната кухня с дневната.

— Тук има още свещи — обясни тя.

На слабата светлина бързо прекоси дневната, като спираше, за да запали ароматизираните свещи. Скоро цялата стая се окъпа в мека светлина.

— Явно наистина имаш свещи — подразни я той при вида на дузината трепкащи пламъчета. Беше застанал на вратата на кухнята.

— Всъщност са за украса, но както виждаш, понякога са от голяма полза.

Тя стоеше смутена, срамежливо събрала боси крака и стеснително сключила ръце пред гърдите си. „И сега какво?“

— Искаш ли кафе? — попита Джордан.

— Ами електричеството?

— Имам газова печка.

— Чудесно. Предложението ми харесва.

Тя тръгна към него, като взе със себе си една по-голяма свещ, поставена на месингов свещник. Фотографът се отдръпна и тя се шмугна в кухнята.

— Не се чувствай задължена да ме забавляваш — каза й той, докато тя пълнеше джезвето с вода, — но някак си не ми харесва да се лутам като в лабиринт без никаква светлина наоколо.

Джордан се усмихна през рамо и сложи няколко лъжици кафе във водата.

— Каква американка ще бъда, ако не окажа помощ и не предложа гостоприемство на един сънародник? Откъде си, Рийвс?

Рийвс, а не господин Грант?

— Отраснал съм в Калифорния. После постъпих в Калифорнийския университет в Лос Анджелис. Започнах да работя като фотограф още докато учех в колежа.

Тя запали газта и сложи джезвето върху котлона.

— Виж, ще бъде ли много нахално, ако се преоблека? Все още дрехите ми са доста влажни.

— Да… Имам предвид — не! Няма да е нахално. Сигурно не ти е много удобно?

— Ще сляза долу и ще се преоблека в книжарницата.

— Няма нужда. Използвай банята. Ето ти свещ, иди долу и си вземи багажа.

Джордан бързо отиде до дневната и му донесе свещ.

— Благодаря — отвърна й той и се отправи към стълбището.

Той, изглежда, си беше възвърнал увереността, а само допреди няколко минути се препъваше, вкопчен в нея, сякаш животът му зависеше от това. След минута се върна. Тя го упъти през спалнята към банята, надявайки се, че не е разхвърляно. Със сигурност имаше една мокра хавлия на пода, но другото? Когато човек живее сам, обикновено не обръща голямо внимание на това дали е подредено.

Той се върна точно когато кафето кипна. Беше облякъл дънки, бледожълта риза и бе бос.

— Кафето ухае чудесно — каза й от вратата.

— Заповядай, седни. Ще го донеса. Тази кухня е тясна дори и за един човек.

Когато тя влезе с подноса с кафе, сметана, захар, две лъжички, чашки и чинийки, го завари изтегнат на дивана, потънал във възглавниците в ъгъла.

Джордан постави всичко върху ниската масичка, която представляваше стъклен плот, подпрян на два керамични слона. Сипа димящото ароматно кафе в чашата му и попита:

— Нещо друго?

— Не. На повечето места, където съм бил, такъв лукс не съществува, така че съм свикнал да пия каквото ми предложат.

Той отпи глътка от горещата течност.

— Ако не ме лъже вкусът, това е американско кафе.

Тя се усмихна.

— На всеки три месеца родителите ми изпращат по пакет.

— Ммм, много е вкусно — премлясна той.

Джордан сипа кафе и на себе си и седна на другия край на дивана. За разлика от него, който беше протегнал дългите си крака напред, тя подви своите.

— Какво друго ти липсва от дома? — въпросът му прозвуча небрежно, дори нехайно, но не прикриваше ли той нещо повече от повърхностно любопитство?

— Удобствата, ресторантите за бързо хранене, сапунените опери.

Той се засмя.

— Това, кажи-речи, е всичко. Липсват ми родителите, въпреки че миналата година дойдоха да ме видят. Люцерн е красив град. Швейцарците са интелигентни, трудолюбиви и любезни хора. Пътувала съм почти из цяла Европа. Някой ден бих искала да пиша за това. Ами ти, Рийвс, рядко си в Щатите, нали? Какво ти липсва?

„Не и някоя жена“, помисли си тя, когато той започна да изброява маловажни неща. Нямаше да е така, ако имаше приятелка. На меката трепкаща светлина на свещите косата му, падаща безразборно на кичури, придоби кестеняв оттенък. Точно под очите му имаше ситни бръчици — факт, който беше убегнал от вниманието й на флуоресцентното осветление в книжарницата. Взети поотделно, чертите му едва ли можеха да се определят като красиви. Носът му беше твърде тънък. Устните — доста широки. Брадичката пък — прекалено изострена. Но очите му бяха невероятно зелени и обрамчени с гъсти и дълги мигли. Всичко това го правеше страхотно привлекателен. Неговата мъжественост плашеше: нито една жена не можеше да му устои.

Носеше дрехите си небрежно. Новата риза, която не си беше направил труда да закопчее догоре, както и предишната, разкриваше гъстите къдрави косми на гърдите му, което го правеше още по-сексапилен.

Джордан осъзна, че е замълчала.

— Още кафе? — каза тя, опитвайки се да си поеме достатъчно въздух, за да произнесе ясно въпроса.

— Не, благодаря.

Отново настъпи тишина. Той я наблюдаваше от разстояние. Непреднамерено, по-скоро машинално се пресегна над възглавницата, която ги разделяше, и хвана ръката й, поставена върху бедрото. Тя не се отдръпна.

Свещите хвърляха сенки върху стените на уютното помещение. Едната стена не беше измазана и се виждаха старите тухли, което правеше стаята да изглежда някак особена. Графики в тънки месингови рамки бяха окачени наоколо. Определено бяха подбрани с вкус. Високите широки прозорци на едната стена бяха покрити с пердета в златисто и кафяво. Дамаската на дивана и възглавничките, небрежно сложени върху едно кафяво кресло, бяха в същия десен. Дървеният под, блестящ и потъмнял от годините, не беше покрит с нищо, за да не се засенчва неговата красота.

— Твоят апартамент ми харесва.

Палецът му се движеше хипнотично около китката, после се плъзна малко по-надолу, за да погали дланта й. Той не гледаше стаята, а устните й.

— Благодаря — дрезгаво отвърна тя. — Сама… го обзаведох. Сложих нова дамаска на възглавничките на дивана.

— Чудесни са — каза Рийвс, но очите му не бяха в дивана, а оглеждаха гърдите й.

Тя конвулсивно преглътна, когато погледът му се върна на лицето й и срещна нейните замъглени сиви очи. Никога през живота си Рийвс не беше запленяван така от нечии очи. Цветът им беше особен — светлосив, но уникалността им идваше най-вече от тъмносините кръгчета, които обкръжаваха ириса. Бяха красиви и поради друга причина: те излъчваха живот. Сините линии, ограждащи сивите ириси, се стесняваха и разширяваха от вълнуващите я чувства, като даваха възможност да надзърнеш в душата на тази жена. Изведнъж най-важното нещо за Рийвс Грант стана желанието да узнае всички тайни, които криеха тези омайващи очи.

Той се вгледа в тях и видя собственото си отражение. Копнееше да проникне отвъд тяхната бариера, за да узнае всичките й мисли. Рийвс се приближи до Джордан.

Сърцето й тупкаше силно и тя си помисли, че той може да го чуе или да види как повдига пуловера, опънат върху стегнатите й гърди. Погледът му я притегляше, тялото му излъчваше топлина, а ръката му сякаш бе станала по-гореща, докато милваше нейната.

Като се бореше с импулса си да се приближи по-близо до него, тя задърпа ръката си, опитвайки се да я освободи. Рийвс не я пусна лесно. С рязко движение Джордан се откопчи и каза:

— Ще отнеса това в кухнята, ако не искаш повече кафе.

Тя стана и взе подноса. Треперещите й пръсти едва не го изтърваха.

— Мисля да проверя пак телефона — каза той без ентусиазъм.

Беше оставила таблата върху кухненската маса и тъкмо влизаше в дневната, когато Рийвс постави слушалката на телефона.

Погледна я със съжаление и изрече:

— Все още не работи.

Навън отново прогърмя.