Тери Гудкайнд
Уязвимата империя (1)

Първа глава

— ЗНАЕШЕ, ЧЕ СА ТАМ, НАЛИ? — прошепна Калан и се приведе напред.

На фона на тъмнеещото небе изпъкнаха силуетите на три чернопери сокола, които тъкмо бяха разперили криле, за да отлетят на нощен лов. Ето защо бе спрял Ричард. Зоркият му поглед проследи птиците, докато спътниците му бяха застинали по местата си в напрегнато очакване.

— Да — отвърна той. Махна през рамо, без да откъсва очи от соколите: — Ей там отзад има още два.

Калан набързо огледа потъналия в мрак сипей, но не забеляза нищо.

Пръстите на Ричард инстинктивно опипаха сребърната дръжка на меча, за да провери дали е свободен в ножницата. Докато ръката му отпускаше оръжието обратно в калъфа, по златоткания му плащ затанцуваха чезнещи отблясъци кехлибарена светлина. В падащия мрак внушителната му, висока осанка приличаше на изплувало от сенките привидение.

В същия миг над главите им се стрелнаха още две от едрите птици. Едната, широко разперила криле, нададе пронизителен писък, зави плавно и като описа широк кръг, огледа за последно петимата долу, след което размаха мощните си криле да настигне другарите си, които се отдалечаваха бързо на запад.

Чакаше ги богат нощен улов.

На Калан и хрумна, че докато Ричард наблюдава птиците, мислите му сигурно се реят към природения му брат, за чието съществуване съвсем доскоро не бе и подозирал. Този му брат сега бе заровен в пръстта на опърлената от безмилостното слънце пустош на цял ден път на запад, където малцина дръзваха да припарят. Сред тях на пръсти се брояха оцелелите, успели да се върнат невредими оттам. Но убийствената жега не беше най-страшното на онова място.

Отвъд равнинната пустош на фона на припадащия мрак се очертаваха далечни планински хребети, които изглеждаха сякаш опушени от адската пещ на отвъдния свят. Свъсен като планините и също толкова неумолим и застрашителен, полетът на петте птици подгони чезнещата светлина.

Дженсън, застанала от другата страна на Ричард, го изгледа слисана.

— Как ги нарече тези…?

— Чернопери соколи — не дочака края на въпроса и Ричард.

Дженсън си повтори наум непознатото име.

— Виждала съм достатъчно ястреби, соколи и всякакви от този сорт — рече накрая, — но не съм чувала друга граблива птица да ловува нощем, с изключение на совите, разбира се, ама това не са сови.

Загледан в птиците, Ричард разсеяно събираше в шепа камъчета от близката ронлива скала, които подрънкваха звънливо.

— Аз също не бях виждал подобни — за пръв път ги срещам тук. Според хората, с които разговаряхме, са се появили едва в последно време — един казва преди година, друг преди две. Но така или иначе, всички са единодушни, че по-рано не е имало чернопери соколи.

— През последните една-две години, значи — повтори на глас Дженсън.

Едва ли не пряко волята си, Калан се сети за дочутите истории, за слуховете и споделените шепнешком хипотези.

Ричард хвърли събраните камъчета на скалистата пътека.

— Явно са някакъв вид соколи.

Дженсън приклекна да успокои кафявата си козичка Бета, като я гушна до себе си.

— Изключено е да са соколи. — Двете мънички бели козлета на Бети, които обикновено или подрипваха весело, или сучеха, или спяха, сега се сгушиха тихичко под заобления корем на майка си. — Много са големи за соколи — по-едри са и от ястреби, даже от царски орли. Няма такива големи соколи.

Ричард най-сетне отмести погледа си от птиците и протегна ръка да успокои треперещите козлета. Едното, жадно да получи закрила, впери тревожните си очета в него, облиза муцунка с розовото си езиче, докато най-сетне се реши да отпусне черното си копитце в ръката му. Ричард погали с пръст тънкото беличко козе краче.

Усмихна се и гласът, както и изражението му поомекнаха:

— Да не би да искаш да ме убедиш, че предпочиташ да не вярваш на очите си?

Дженсън погали клюмналите ушета на Бети.

— Мисля, че настръхналата кожа по тила ми е достатъчно основание да им вярвам.

Ричард се подпря с длан на коляното и заби поглед в надвисналия хоризонт.

— Тези соколи са едри, имат елипсовидни глави и дълги заострени крила и приличат на всеки друг сокол, който съм виждал. Когато се реят, разперват крила, но иначе летят източени като стрели.

Дженсън кимна, явно описанието му и звучеше правдоподобно и точно. Калан не разбираше много от птици и не ги познаваше. Тези обаче — с червени ивици на гърдите, които в основата на крилете потъмняваха до алено — бе започнала да различава.

— Доста са бързи и мощни и нападат изневиделица — додаде Ричард. — Видях как един с лекота настигна степен сокол и го сграбчи във въздуха с ноктите си.

Думите му явно притесниха Дженсън още повече.

Ричард бе израсъл в безпределните гори на Западната земя, където се бе изхранвал като горски водач. Знаеше много за живота сред природата, за животните. За Калан, отгледана в Двореца на Изповедниците в Средната земя, всичко, свързано с природата, звучеше непознато и екзотично. Тя с удоволствие слушаше разказите на Ричард, споделяше удивлението му от чудесата на света и живота. Той, разбира се, отдавна вече не беше обикновен горски водач. Като че ли беше минала цяла вечност от първата му среща с Калан в Еленовата гора; всъщност от онзи момент ги деляха едва две години и половина.

Сега се намираха далеч от непретенциозния дом, където бе минало детството на Ричард, и от двореца, в които Калан се бе подготвяла за величавото си бъдеще. Ако имаха избор, биха предпочели да са на едно от двете места, вместо в тази пустош. Но ако не друго, поне бяха заедно.

След всичко преживяно — опасностите, несгодите, болезнената загуба на приятели и любими хора — Калан ревностно поглъщаше всеки миг с Ричард, ако и да се намираха в сърцето на вражеските земи.

След като съвсем наскоро се бе оказало, че Ричард има брат, ги връхлетя и следващата новина — за природената му сестра Дженсън. Доколкото успяха да разберат предния ден, когато я срещнаха, тя също бе израсла в гората. Искрената и човешка радост да открие свой близък, с когото я свързват много общи неща, ги развълнува и затрогна дълбоко. Дженсън остана направо зашеметена от срещата с по-големия си брат Ричард, но не по-малко я порази запознанството с Калан, израсла в Двореца на Изповедниците в далечния Ейдиндрил.

Дженсън и Ричард имаха различни майки, но и двамата бяха деца на жестокия тиранин Мрачния Рал. Тя бе по-малка от Ричард, едва прехвърлила двайсетте, имаше небесносини очи и къдрава рижа коса, която се спускаше на масури по раменете и. Бе наследила някои от суровите, съвършено изваяни черти на Мрачния Рал, ала приликата с майка и и откритият и, весел нрав се смесваха с тях, за да ги претопят в една изящна и очарователна женственост. Що се отнася до Ричард, неговият орлов поглед загатваше за родовата му принадлежност, но цялостното му излъчване и поведение, както и топлотата на сивите му очи бяха уникални и неподражаеми.

— Виждал съм соколи да разкъсват дребни животни — продължи темата Дженсън. — Нещо не ме радва мисълта около нас да се навърта такава грамадна птица — камо ли пет на куп.

Козичката Бета явно споделяше чувствата на господарката си.

— Нощем винаги дежурят часови — успокои я Калан.

Птиците не бяха единствената причина за страх и притеснение, ала непосредствената им близост ги превръщаше в постоянен обект за размисъл. В призрачната тишина безжизнените скали, покрай които вървяха, излъчваха тягостни талази душна, потискаща жега. Бяха се бъхтали цял ден, докато се измъкнат от утробата на мъртвата долина и прекосят заобикалящата я равнина, но никой не посмя да възроптае срещу изнурителния им бърз ход. Непоносимата горещина докара на Калан досадно главоболие. Въпреки че бе смъртно уморена, не забравяше, че през последните дни Ричард бе спал значително по-малко от всеки друг от малката им група. Нищо в движенията му не издаваше това, но Калан четеше изтощението в погледа му.

Скоро осъзна какво опъваше нервите и до крайност: тишината. Не се чуваше лай на койоти, нито далечен вой на вълци, не пърхаха прилепи, не шумоляха еноти, не прелитаха птици; не се долавяше дори жужене на насекоми. От опит знаеше, че липсата на звуци е сигнал за потенциална опасност. В тази пустош мъртвешката тишина означаваше тотална липса на живот — нямаше койоти и вълци, нямаше прилепи и мишки, нямаше дори насекоми. Малко живи твари прекрачваха пределите на тази оголена земя. Тук нощите бяха бездиханни и тихи като звездите.

Въпреки жегата тягостната тишина извика по гърба на Калан ледени тръпки.

Тя хвърли още един бърз поглед към соколите, които едва се виждаха в далечината, на фона на виолетово червеникавото западно небе. Явно птиците също не се чувстваха добре във враждебната и към тях пустош.

— Доста е изнервящо да срещнеш такава страховита твар, особено ако си нямал и представа за съществуването и — отбеляза Дженсън. Избърса потното си чело с ръкав и смени темата: — Чувала съм, че да видиш граблива птица преди път е знак.

Кара, която до този момент не бе продумала и дума, се наведе през Калан.

— Само ми разрешете да се приближа на достатъчно разстояние — изсъска тя, — и ще им разпердушиня проскубаните пера. — Дългата и руса коса, пристегната на тила в традиционната за жените с нейната професия емблематична плитка, подчертаваше руменината на пламналото и от гняв лице. — Тогава ще видим що за прокоба са.

При всяка среща с огромните птици погледът на Кара помръкваше до черните краски на перата им. Омотана от главата до петите в предпазната си фина черна роба, каквато не носеше единствено Ричард, тя изглеждаше още по-настървена и нападателна. След като Ричард най-неочаквано наследи трона на Д’Хара, се оказа, че наред с всичко друго е станал господар и на Кара и нейните посестрими.

Ричард върна бялото козленце при грижовната му майка и се изправи, втъкнал палци в многопластовия си кожен колан. Носеше обковани със сребро кожени накитници, украсени с пресичащи се кръгове и странни символи; среброто отразяваше последните отблясъци оскъдна светлина.

— Случвало ми се е, преди да поема на път, над главата ми да кръжи ястреб.

— Е, и? — подкани го нетърпеливо Дженсън, сякаш отговорът му щеше да разсее веднъж завинаги отколешното суеверие.

Лицето на Ричард се разтегна в широка усмивка.

— Ами след време се ожених за Калан.

Кара скръсти ръце.

— Това само доказва, че ястребът е бил предупреждение към Майката Изповедник, а не знак за теб, Господарю Рал.

Ръката на Ричард нежно обгърна кръста на Калан. Тя му се усмихна в отговор и се притисна към него, откликвайки на безмълвния му жест. Въпросното пътешествие наистина бе завършило с техния брак и това удивително събитие надхвърляше и най-смелите и мечти. Жените като нея — наречени Изповедници — изобщо не смееха да се надяват да ги озари щастието на любовта. Благодарение на Ричард, Калан не само се беше влюбила, но и бе получила взаимност.

Тя потръпна, като се сети за изживените потресаващи мигове на ужас, когато не знаеше дали Ричард не е мъртъв, или не му се е случило нещо още по-страшно и от смъртта.

Толкова често бе копняла за своя любим, за топлата му прегръдка или поне за някакъв знак, че е жив и в безопасност.

Дженсън погледна Ричард и Калан и разбра, че и двамата са възприели забележката на Кара като приятелска задявка. Калан си каза, че за външен човек, особено за жител на Д’Хара, каквато бе Дженсън, насмешливите подмятания на Кара към Ричард звучат като израз на открито неподчинение и незачитане; гвардейците не се заяждат с господарите си, особено когато са на служба при самия Господар Рал, владетеля на Д’Хара.

Животът на Морещиците бе изцяло и безпрекословно посветен на защитата на Господаря Рал. По някакъв изкривен начин проявите на непочтителност от страна на Кара бяха тържествен израз на наскоро придобитата и свобода, жест на уважение към човека, дарил я с тази свобода.

След шеметните събития от близкото минало Морещиците сами бяха избрали да останат да служат на Ричард като негова лична охрана. Всъщност по този въпрос изобщо не му оставиха право на глас. Тези жени често пренебрегваха заповедите му — но не и когато се касаеше за нещо наистина важно. Е, в крайна сметка вече бяха свободни да решават кое е важно за тях, а най-важното за всяка Морещица бе безопасността на Ричард.

С течение на времето Кара, неотлъчният им бодигард, се бе превърнала в член на семейството им. Сега това семейство най-неочаквано се беше разраснало.

Що се отнася до Дженсън, тя прие с възхищение и благодарност неочакваната сърдечност, с която я посрещнаха Ричард и останалите. Доколкото разбраха от разказа и, беше израсла в постоянен страх да не би страховитият бивш Господар Рал — нейният баща — да я открие и убие. Защото именно такава съдба очакваше всеки лишен от дарбата наследник на Мрачния Рал, до когото безмилостната му ръка успяваше да се докопа.

Ричард даде знак на Том и Фридрих, които пътуваха с конската каруца отзад, че е време да спрат за нощувка. Том вдигна ръка, за да му покаже, че е разбрал, и се зае да разпряга.

Изгубила от поглед соколите, които се стопиха в мрачната пустота на западното небе, Дженсън отново се обърна към Ричард:

— Доколкото успях да видя, върховете на перата им са черни.

Преди Ричард да успее да отговори. Кара изрече с копринен глас, в който се долавяше неприкрита заплаха:

— Сякаш самата смърт се стича на капки от върховете на перата им. Сякаш чрез тези капки Пазителят на отвъдния свят разписва лично смъртните си присъди.

Близостта на тези птици до Ричард или Калан изпълваше Кара с дълбоко негодувание. Калан също не приемаше компанията им особено радушно.

Дженсън огледа разгорещеното лице на Морещицата.

— Да не би да ти причиняват… някакви неприятности? — запита тя Ричард.

Калан заби юмрук в корема си, сякаш за да потисне надигналия се с този въпрос ужас.

Ричард се вгледа в тревожните очи на сестра си.

— Преследват ни.