Нора Робъртс
Френска връзка (1)

Първа глава

Пътуването с влака изглеждаше безкрайно и Сиренити се чувстваше изтощена. Снощната препирня с Тони и дългият полет от Вашингтон до Париж бяха твърде уморителни, а ето че към тях се прибавяха и ужасните часове в задушния влак, където вече едва сдържаше стоновете си от преумора. В края на краищата, тъжно отбеляза тя, явно не ме бива в пътешествията.

Пътуването стана повод за последния окончателен разрив между Сиренити и Тони, отношенията им бяха обтегнати от седмици. Постоянните й откази на предложенията му за женитба бяха предизвикали поредица скарвания, ала Тони я желаеше и търпението му изглеждаше неизчерпаемо. Едва когато му съобщи за намерението си да замине, самообладанието му се пропука и войната започна.

— Не можеш да се втурнеш така изведнъж към Франция, за да видиш някаква предполагаема баба, за чието съществуване научи едва преди няколко седмици.

Тони крачеше нервно из стаята и раздразнено прокарваше пръсти през безупречно подстриганата си руса коса.

— Към Бретан — бе уточнила Сиренити. — И няма никакво значение кога съм научила. Нали вече знам.

— Тази старица ти пише писмо, казва ти, че е твоя баба и че иска да те види и ти хукваш, без да се замислиш — гневно подхвърли Тони.

Сиренити съзнаваше, че той бе свикнал да разсъждава логично и затова не бе в състояние да проумее спонтанното й решение, а тя самата с мъка се владееше и се опитваше да говори спокойно.

— Тя е майка на майка ми, Тони, единствената ми останала родственица и смятам да се срещна с нея. Знаеш, че планирам това пътуване откакто пристигна писмото.

— Старицата чака да минат цели двайсет и четири години, без да даде знак за съществуването си, а сега най-неочаквано организира голямото събиране — той продължи да крачи из просторната стая, сетне внезапно се извърна към Сиренити. — Защо, за Бога, родителите ти никога не са споменавали за нея? Защо ти пише чак сега, когато вече са мъртви?

Сиренити си даваше сметка, че Тони не бе преднамерено жесток; жестокостта не му бе в природата, той просто разсъждаваше логично, защото като адвокат непрестанно работеше с факти и цифри. Дори нямаше представа за непреодолимата мъка, разкъсваща сърцето й два месеца след внезапната неочаквана смърт на родителите й. Ала съзнанието, че не бе искал да й причини болка, не успя да възпре избухването й и кавгата се разрасна, докато накрая Тони гневно си тръгна, като я остави изпълнена с гняв и неприязън.

Докато влакът с пухтене си пробиваше път през Бретан, Сирените бе принудена да признае, че тя също хранеше известни съмнения. Защо баба й, тази непозната контеса Франсоаз дьо Кергален, бе запазила мълчание почти четвърт век? Защо майка й, красивата й, изискана, неповторимо очарователна майка никога не бе споменавала за родственицата в далечен Бретан? Дори баща й, колкото и да беше общителен, прям и откровен, никога не бе изричал и дума за роднинска връзка отвъд Атлантическия океан.

Бяхме толкова привързани един към друг, спомни си Сиренити. Тримата бяха непрекъснато заедно. Дори когато бе съвсем малка, родителите й я водеха на гости у сенатори, конгресмени и посланици.

Джонатан Смит бе изключително търсен художник; портрет, създаден от даровитата му ръка, бе смятан за ценна придобивка. Вашингтонското общество бе възхвалявало творбите му повече от двайсет години. Той бе обичан и уважаван както като човек, така и като художник, а нежният чар и изяществото на Гейл, неговата съпруга, бяха превърнали двойката във високо ценени гости на светските сбирки в столицата.

Когато Сиренити бе пораснала и дарбата й на художник се бе проявила, гордостта на баща й нямаше граници. Двамата скицираха и рисуваха заедно, отначало като учител и ученичка, сетне като равностойни колеги и споделената радост от изкуството ги бе сближила още повече.

Малкото семейство се наслаждаваше на идилично съществуване в елегантната си къща в Джорджтаун, живот, изпълнен с любов и смях, докато светът на Сиренити не се бе сгромолясал заедно със самолета, с който родителите й бяха заминали за Калифорния. Невъзможно й бе да повярва, че те са мъртви, а тя продължава да живее. В стаите с високи тавани вече не отекваше гръмкият глас на баща й, нито нежният смях на майка й. Къщата бе празна, само спомените лежаха като сенки във всеки ъгъл.

През първите две седмици Сиренити не можеше да понесе гледката на платно или четка, нито пък мисълта да влезе в ателието на третия етаж, където двамата с баща й бяха прекарали толкова много часове, където майка й влизаше да им напомни, че дори художниците трябва да се хранят.

Когато най-сетне бе събрала смелост да изкачи стълбите и да влезе в обляната от слънце стая, наместо непоносима скръб, бе усетила странен целебен покой. Светлината заливаше стаята със слънчева топлина, а стените излъчваха любовта и смеха, съществували някога тук. Сиренити отново бе започнала да живее, отново бе започнала да рисува, а Тони бе мил и внимателен, помагаше й да запълни празнотата, оставена от загубата на родителите й. Сетне бе пристигнало писмото.

А ето че сега тя бе оставила Джорджтаун и Тони далеч назад и бе тръгнала да търси онази част от себе си, която принадлежеше на Бретан, както и непознатата си баба. Странното официално писмо, което я бе накарало да напусне познатите оживени улици на Джорджтаун и я бе довело в непознатите околности на Бретан, бе прибрано на сигурно място в кожената чанта до нея. В посланието нямаше топлота, само факти и покана, която напомняше по-скоро на кралска заповед, помисли си Сиренити, едновременно раздразнена и развеселена. Ала, макар заповедта да бе засегнала гордостта й, любопитството и желанието да научи повече за семейството на майка си в крайна сметка бяха надделели. С характерната си импулсивност и организираност тя бе уредила пътуването, бе затворила къщата в Джорджтаун и бе изгорила всички мостове, свързващи я с Тони.

 

 

Влакът изпъшка и изсвири пронизително, щом навлезе в гара Ланион. Обзета от радостно вълнение и същевременно уморена от часовата разлика, Сиренити взе ръчния си багаж и слезе на перона, където за първи път огледа внимателно родната страна на майка си. Взря се наоколо с очите на художник, потопи се за миг в непретенциозната красота и нежните преливащи се цветове на Бретан.

Мъжът наблюдаваше съсредоточения й вид, леката усмивка, играеща по разтворените й устни и тъмната му вежда се повдигна в лека изненада. Той продължително се взря в жената — висока и слаба, облечена в светлосин костюм, широката пола падаше меко около дългите стройни крака. Лекият ветрец нежно прокарваше пръсти през огряната й от слънцето коса, обрамчваща овално лице с изящни черти. Очите й с цвят на бренди бяха големи и широко отворени, тежките ресници бяха малко по-тъмни от косата. Кожата й изглеждаше изключително нежна, гладка като алабастър и напомняше ефирната красота на изящна орхидея. Той твърде скоро щеше да открие, че външността често е измамна.

Мъжът приближи бавно, почти неохотно.

— Вие сте госпожица Сиренити Смит? — попита на английски с лек акцент.

Сиренити се стресна при звука на гласа. Бе така погълната от пейзажа, че не бе забелязала приближаването на мъжа. Отметна косата си, извърна се и вдигна поглед към тъмните кафяви очи с тежки ресници.

— Да — отвърна и се зачуди защо тези очи я карат да се чувства толкова странно. — Вие от замъка Кергален ли сте?

Лекото повдигане на тъмната вежда бе единствената промяна в изражението на мъжа.

— Да, аз съм Кристоф дьо Кергален. Дойдох, за да ви отведа при контесата.

— Дьо Кергален? — повтори Сиренити с лека изненада. — Да не би и вие да сте някой мой загадъчен родственик?

Веждата остана вдигната, чувствените устни леко трепнаха, ала изражението остана непроницаемо.

— Може да се каже, госпожице, че сме далечни братовчеди.

— Братовчеди значи — промърмори тя, докато двамата се изучаваха един друг като претенденти за награда, преценяващи силите на съперника.

Гъстата права черна коса падаше до яката му, тъмните очи не трепваха и изглеждаха също тъй черни на фона тъмния бронзов загар на лицето. Острите ястребови черти му придаваха вид на пират, мъжественото излъчване едновременно я привличаше и отблъскваше. Прииска й се да извади скицника си и да се опита да улови аристократичната му мъжественост с молив и хартия.

Продължителният й оглед не го смути ни най-малко, очите му не се отделиха от нейните, останаха хладни и надменни.

— Куфарите ви ще бъдат докарани в замъка — той се наведе и взе чантите, които бе оставила на перона. — Моля, последвайте ме, контесата няма търпение да ви види.

Мъжът я отведе до лъскав черен седан, помогна й да се настани на седалката до шофьора и прибра чантите отзад. Държеше се тъй хладно и резервирано, та Сиренити се почувства едновременно раздразнена и заинтригувана. Потеглиха в мълчание, сетне младата жена се извърна на седалката и го погледна смело и открито.

— И какви братовчеди сме по-точно? — попита тя.

Как ли трябва да се обръщам към него, зачуди се. Мосю? Кристоф? Ей, ти?

— Съпругът на контесата, бащата на майка ви, починал, когато майка ви била дете — започна да обяснява той с учтив, леко отегчен тон и на Сиренити й се прииска да му каже да не си дава труда. — Няколко години по-късно контесата се омъжила за моя дядо, конт дьо Кергален, чиято съпруга починала, след като го дарила със син, моя баща — той се извърна и й хвърли бегъл поглед. — Вашата майка и моят баща били отгледани като брат и сестра в замъка. Дядо ми починал, баща ми се оженил, живял достатъчно, за да ме види роден, след което се застрелял случайно по време на лов. Майка ми скърбила в продължение на три години, след което го последвала в семейната гробница.

Историята бе разказана с хладно безразличие и състраданието, което Сиренити иначе би изпитала към малкото дете, останало сираче, така и не се материализира. Тя продължи да се взира в ястребовия му профил още няколко минути.

— И тъй, значи вие сте настоящият конт дьо Кергален и мой братовчед по сватовство.

— Да — той отново й хвърли бегъл небрежен поглед.

— Не мога да ви опиша колко ме развълнуваха тези два факта — заяви тя с неприкрит сарказъм. Веждата му отново се повдигна, когато мъжът се обърна към нея и за миг на Сиренити й се стори, че долавя искрици смях в хладните му тъмни очи. Тя веднага пропъди тази мисъл, убедена, че мъжът до нея никога не се усмихва. — Познавахте ли майка ми? — попита, след като мълчанието се проточи.

— Да. Бях на осем години, когато тя напусна замъка.

— Защо го напусна? — попита Сиренити и открито се взря в него с кехлибарените си очи. Мъжът извърна глава и също тъй открито отвърна на погледа й. Властните му очи я смразиха, преди той да насочи отново вниманието си към пътя.

— Контесата ще ви каже всичко, което би желала да знаете.

— Което би желала? — избухна Сиренити, ядосана от явния отказ. — Нека се разберем, братовчеде. Възнамерявам да разбера съвсем точно защо майка ми е напуснала Бретан, както и защо съм прекарала целия си живот, без да зная нищо за баба си.

Кристоф спокойно запали пура и бавно изпусна дима.

— Нищо не мога да ви кажа.

— Имате предвид, че нищо няма да ми кажете — присви очи Сиренити.

Мъжът само сви рамене и Сиренити се взря през предното стъкло, като неволно повтори жеста му, без да забележи леката усмивка, заиграла по устните му.

Продължиха да пътуват в мълчание, прекъсвано от време на време от въпросите на Сиренити относно околния пейзаж. Кристоф отговаряше учтиво и едносрично, без да си дава труда да поддържа разговор. Яркото слънце и ясното небе биха били достатъчни да уталожат умората от пътуването, ала хладното държание на мъжа напълно заличаваше природните дарове.

— За конт от Бретан — отбеляза тя с измамна любезност, след като бе изтръгнала още две срички от него, — говорите английски забележително добре.

Сарказмът изобщо не го засегна и той отвърна леко покровителствено.

— Контесата също говори английски доста добре, госпожице. Слугите обаче знаят само френски или бретонски. Така че ако срещнете затруднения, ще трябва да помолите за помощ контесата или мен.

Сиренити отметна глава и в златистите й очи проблесна надменно презрение.

— Ce n’est pas necessaire, Monsieur le Comte. Je parle bien le francais.

Тъмната вежда отново се вдигна в хармония с устните му.

— Bon — отвърна мъжът. — Това много ще улесни визитата ви.

— Още много ли има до замъка? — продължи Сиренити на френски. Чувстваше се сгорещена, смазана и изтощена. Заради дългото пътуване и часовата разлика имаше усещането, че се вози дни наред и копнееше за вана, пълна с топла сапунена вода.

— От известно време се движим из земята на Кергален, госпожице — отвърна мъжът, без да отделя очи от криволичещия път. — Замъкът е вече близо.

Колата бавно се изкачваше по пътя. Сиренити затвори очи, измъчвана от пулсираща болка в лявото слепоочие и трескаво й се прииска загадъчната й баба да живееше на някое по-лесно място като Айдахо например или Ню Джързи. Когато отново отвори очи, болката, умората и оплакванията й се стопиха като мъгла на горещото слънце.

— Спри! — извика тя на английски и несъзнателно сложи ръка на рамото на Кристоф.

Замъкът се извисяваше горд и самотен; огромна каменна постройка от друг век с тесни кули и назъбени стени, с островръх сив покрив, който меко проблясваше на фона на яркосиньото небе. Прозорците бяха толкова много, високи и тесни, отразяваха отслабващата слънчева светлина в хиляди нюанси. Беше древен, надменен, самоуверен и Сиренити се влюби от пръв поглед.

Кристоф наблюдаваше изненадата и удоволствието, изписани по лицето й, все още усещаше топлата й ръка върху рамото си. Непокорна къдрица бе паднала на челото й и той посегна да я отметне, ала се овладя навреме и раздразнено се втренчи в ръката си.

Сиренити бе изцяло погълната от гледката и не забеляза движението на мъжа; вече планираше от какъв ъгъл ще направи скиците, представяше си рова, който сигурно е заобикалял замъка в миналото.

— Великолепен е — промълви тя накрая и се взря в спътника си. Припряно отдръпна ръка от рамото му, чудейки се как ли е попаднала там. — Прилича на замък от приказка. Сякаш чувам звука на тромпетите, виждам рицарите в брони и дамите в широки надиплени рокли и високи островърхи шапки. Има ли наблизо дракон? — усмихна се тя и цялото й лице грейна.

— Не, ако не се брои Мари, готвачката — отвърна Кристоф, като свали за миг хладната учтива маска и по лицето му се разля широка обезоръжаваща усмивка, която го направи по-млад и достъпен.

„Е, значи е човек, все пак“, заключи Сиренити. Ала когато сърцето й заблъска в отговор на неочакваната усмивка, тя осъзна, че в човешкия си образ мъжът е много по-опасен. Щом очите им се срещнаха, обзе я странното усещане, че е съвсем сама с него, останалият свят бе само декор, докато двамата споделяха вълшебното си уединение, а Джорджтаун изглеждаше отдалечен на цяла вечност.

Сдържаният учтив непознат скоро замени очарователния придружител и Кристоф потегли в мълчание, още по-напрегнато и хладно след кратката сърдечна интерлюдия.

„Внимавай, Сиренити, предупреди се тя. Въображението ти отново се развихри. Този мъж съвсем определено не е за теб. Поради някаква неясна причина той дори не те харесва и една кратка усмивка няма да промени студения снизходителен аристократ.“

Кристоф спря колата на широка извита алея насред покрития с плочи вътрешен двор, чиито ниски каменни стени тънеха в кичестите бели, червени и лилави цветове на пламъка. Мъжът слезе от колата и Сиренити го последва, преди той да успее да заобиколи и да й отвори вратата. Бе дотолкова погълната от приказната атмосфера, че не забеляза недоволно смръщените му вежди.

Той я хвана за ръка и я поведе по каменните стъпала към тежката дъбова врата, сетне дръпна лъскавата месингова халка и с лек поклон й кимна да влезе.

Преддверието бе огромно. Подът блестеше като огледало, тук-там покрит с фини очевидно ръчно тъкани килими. Стените бяха с ламперия, покрити с гоблени — големи, пъстроцветни и невероятно старинни. Голяма стенна закачалка и висока маса, и двете от дъб, блестяха с патината на времето, дъбови столове с ръчно изработени седалки допълваха стаята, в която се носеше аромат на свежи цветя, и която се стори странно позната на Сиренити. Сякаш бе знаела какво да очаква, прекрачвайки прага на замъка, а стаята като че я позна и топло я приветства.

— Нещо не е наред ли? — попита Кристоф, забелязал объркването, изписано по лицето й.

Тя поклати глава и леко потрепери.

— Сякаш съм била тук преди — промълви и се обърна към него. — Много странно. Имам чувството, че и друг път съм стояла точно тук — тя едва се сдържа да не добави „с теб“. Пое дълбоко въздух и неспокойно раздвижи рамене, сякаш да прогони усещането. — Много е странно.

— Е, Кристоф, значи я доведе.

Сиренити откъсна поглед от тъмнокафявите очи и се извърна към баба си.

Контеса дьо Кергален бе висока и стройна почти като Сиренити. Косата й бе чисто бяла и обрамчваше като облак слабо лице с изострени черти, което изглеждаше неподвластно на мрежата от бръчки, изтъкана върху него. Очите бяха ясни, пронизващо сини под добре оформените вежди, а царствената осанка издаваше, че възрастната дама прекрасно съзнава как шестте десетилетия не са помрачили красотата й.

Това не е добрата мила баба, помисли си Сиренити. Тази дама е контеса до мозъка на костите си.

Очите бавно и внимателно огледаха Сиренити от главата до петите, само за миг по лицето пробяга сянка от емоция, след което изражението на контесата отново стана безстрастно и резервирано. Тя протегна изящната си ръка, украсена с пръстени.

— Добре дошла в замъка Кергален, Сиренити Смит. Аз съм контеса Франсоаз дьо Кергален.

Сиренити пое протегнатата ръка и се зачуди дали трябва да я целуне и да направи реверанс. Ръкостискането бе кратко и официално — никакви топли прегръдки, никаква приветствена усмивка. Тя преглътна разочарованието си и отвърна също тъй официално.

— Благодаря, госпожо. Радвам се, че съм тук.

— Сигурно си уморена от пътуването — заяви контесата. — Лично ще те заведа до стаята ти. Сигурно би желала да си починеш, преди да се преоблечеш за вечеря.

Тя пое към широкото вито стълбище и Сиренити я последва. На площадката се извърна и срещна погледа на Кристоф, който я наблюдаваше смръщено. Той не си даде труда да отмести очи, затова Сиренити припряно се извърна и забърза след контесата.

Минаха по дълъг тесен коридор с месингови лампи по стените, закачени на равни разстояния една от друга, заменили вероятно някогашните поставки за факли. Когато спря пред една врата, контесата се извърна към Сиренити и след като отново я огледа набързо, отвори вратата и с жест покани внучката си да влезе.

Стаята бе голяма и просторна, ала въпреки това излъчваше деликатно изящество. Мебелите бяха от лъскаво черешово дърво, голямо легло с балдахин заемаше по-голямата част от стаята, копринената му покривка бе украсена с фина бродерия. Срещу леглото имаше камина, върху полицата бяха изваяни красиви орнаменти, колекция от фигурки от дрезденски порцелан се отразяваше в голямото огледало, поставено в рамка на стената. Едната стена бе извита и остъклена, тапицираният перваз на прозореца подканваше да седнеш и да се насладиш на прекрасната гледка.

Сиренити се почувства непреодолимо привлечена от стаята, която излъчваше любов и щастие, както и нежна, добре позната елегантност.

— Това е била стаята на мама.

По лицето на контесата отново пробяга сянка на емоция, ала бързо угасна като духната от вятъра свещ.

— Да. Гейл я подреди сама, когато беше на шестнайсет.

— Благодаря ви, че ми я предоставяте, госпожо — хладният отговор на контесата не разсея топлината, с която я обгръщаше стаята и Сиренити се усмихна. — Ще се чувствам близо до мама по време на престоя си тук.

Контесата само кимна, сетне натисна малко копче в стената.

— Бриджит ще ти приготви ваната. Куфарите ти скоро ще пристигнат и тя ще ти помогне да ги разопаковаш. Вечерята е в осем, освен ако не искаш лека закуска веднага.

— Не, благодаря, контесо — отвърна Сиренити. Започваше да се чувства като гост в много скъп хотел. — Осем е добре.

Контесата се отправи към вратата.

— Бриджит ще те отведе в салона, щом си починеш. Коктейлите се сервират в седем и половина. Ако имаш нужда от нещо, трябва само да позвъниш.

Вратата се затвори зад нея, а Сиренити пое дълбоко въздух и се отпусна тежко на леглото.

„Защо дойдох? — запита се тя и затвори очи, внезапно почувствала се самотна. Трябваше да си остана в Джорджтаун, трябваше да остана при Тони, при нещата, които разбирам. Какво търся тук? Тя въздъхна, пропъди депресията и отново огледа стаята си. Стаята на мама, напомни си тя и усети приятно спокойствие. Това е нещо, което мога да разбера.“

Сиренити приближи до прозореца. Здрачът бавно се спускаше, слънцето проблесна с последен ярък пламък, преди да се оттегли за почивка. Лек ветрец раздвижи въздуха и няколко облачета мързеливо заплуваха по притъмняващото небе.

Замък на хълм в Бретан. Сиренити поклати глава, коленичи на перваза и се загледа в падащия здрач. Къде се вместваше Сиренити Смит във всичко това? „Някъде. Тя се намръщи при отговора, дошъл право от сърцето й. По някакъв начин аз съм част от това място. Усетих го в момента, в който зърнах тези каменни стени и отново, когато влязох в преддверието.“ Прогони това чувство в дълбините на съзнанието си и се съсредоточи върху баба си.

Тя със сигурност не бе развълнувана от срещата, реши Сиренити с тъжна усмивка. А може би спазването на официалния европейски етикет я караше да изглежда толкова хладна и резервирана. Едва ли би ме поканила, ако не искаше да ме види. Предполагам, очаквах повече, защото исках повече. Тя сви рамене. Търпението никога не е било сред добродетелите ми, но като че ли е по-добре да го развия. Може би ако посрещането ми на гарата бе малко по-топло… Тя се намръщи, припомняйки си отношението на Кристоф.

Бих могла да се закълна, че му се е искало да ме натовари обратно на влака в мига, в който ме е видял. Сетне вбесяващия разговор в колата. Тя се намръщи още повече и отмести поглед от мекия сумрак навън. Какъв студен мъж, истинско олицетворение на бретонски граф, рече си тя. Може би затова ми въздейства толкова силно. Тя подпря брадичка с длан и си припомни необичайното усещане, възцарило се помежду им, докато седяха сами в удължаващата се сянка на замъка. Той е по-различен от всички мъже, които познавам: елегантен и енергичен. Мъжественост, обвита в изисканост. Сила. Думата проблесна в съзнанието й и я накара отново да се намръщи. Да, призна тя с неохота, която не можа да си обясни, той излъчва сила и самоувереност.

Той би събудил интереса на всеки художник. „Привлича ме като художничка, а не като жена, каза си тя. Една жена би трябвало да е луда, за да се обвърже с такъв мъж. Напълно луда, повтори си твърдо тя.“