Нора Робъртс
Трудна истина (10)

Девета глава

Толкова много неща можеха да се случат за двайсет и четири часа. Аби посрещна утрото леко замаяна и изумена. Беше открила страст. Беше открила привързаност. И може би правеше първата стъпка към прекъсването на връзките и дълговете към миналото. Трябваше да благодари на Дилън за това, ала не смяташе, че той би се зарадвал да чуе отново тази фраза. Не можеше да изрази благодарността си, без да го раздразни. Не можеше да му каже, че го обича, без да рискува да загуби това, което едва бе започнало. Затова нямаше да каже нищо и щеше да се надява, че ще й бъде достатъчно само да бъдат заедно.

Аби изпрати момчетата на училище, приключи със сутрешните си задачи, остави бележка на Дилън на бара и се качи в колата си. Имаше енергия за десет души.

Бе планирала да прекара сутринта в чистене, търкане и лъскане на къщата на госпожа Кътърман и да спечели добра сума за продукти. Помисли си колко хубаво бе, че превъзмогна грипа и може да се върне към почасовата си работа, която й помагаше да балансира счетоводството си, докато продаде жребчетата. Утре пък беше денят, в който два пъти месечно почистваше къщата на семейство Смит. Мислено прехвърли предстоящите задачи и пресметна, че ще има време за всичко, включително и за пазарна експедиция за обувки в края на седмицата.

Аби си каза, че трябва да се съсредоточи върху работата и да не мисли прекалено много за случилото се снощи. Сигурно бе, че двамата с Дилън не го възприемат по един и същ начин. Но той й бе дал нещо, което никога досега не бе получавала от мъж: уважение, привързаност, страст. Все още се наслаждаваше на всичко това. Тя включи радиото и излезе на пътя.

 

 

Когато слезе долу, Дилън се насочи направо към кафеварката. Обикновено не се чувстваше отпаднал дори след безсънна нощ, но явно бе по-уморително да лежиш буден в леглото, отколкото да работиш. Нямаше представа защо бе толкова неспокоен. Аби спеше до него безметежно като синовете си.

Тялото му бе отпуснато, обладано от пълно физическо облекчение. Но умът му бе напрегнат и трескаво работеше. Случилото се помежду им не бе нещо обичайно. Част от него искаше да бъде точно обратното, докато друга част — която не бе изследвал от години — се радваше, че е така. Той не обичаше контрастите. А над всички противоречия стоеше загадката на жената, която лежеше до него.

Започна да анализира мнението, което си бе съставил за нея, преди да я срещне, и да го сравнява с чувствата, които изпитваше към нея сега. Нищо не съвпадаше. Какво общо имаше жената в палтото от визон, която се смееше на въртенето на рулетката, с жената, която тръпнеше в обятията му? Бяха ли и двете истински… или и двете бяха роля?

Кръвта му все още се смразяваше от ужас при мисълта за това, което му бе разказала. За първи път през живота му желанието да защитава бе по-силно от всички други нужди. Прекрасно съзнаваше, че не бива да позволява на чувствата си да дават отражение върху фактите и се опита да бъде обективен. Ако е била физически и емоционално насилвана, защо бе останала? Чък Рокуел публично бе нарушил брачната си клетва, така че разводът би бил съвсем лесноосъществим. Но тя бе останала. Не можеше да разреши противоречията нито вън, нито вътре в себе си.

Желаеше я също тъй силно, както и преди — не, дори повече. Копнееше да я вкуси, да я гали, да я люби отново. Ала имаше и нещо друго. Можеше да затвори очи и да чуе как тя се надсмива над себе си, спокойно и без злоба. Представяше си как работи, сръчно и без горчивина. Прекрасно се отнасяше към децата — с твърда ръка и безмерна любов.

Необикновена жена. Прекрасно знаеше, че само глупак би повярвал в нещо толкова фантастично като необикновена жена. Е, може да бе оглупял.

Той погледна през прозореца и се зачуди дали Аби е в обора и храни конете. Щеше да я изчака, да вземе касетофона и да се заловят за работа. Дилън си представи как вдига кофата с фураж или пък нова бала сено. Поклати глава, извърна се и посегна към палтото си. Тогава забеляза бележката.

Дилън,

Цяла сутрин ще бъда у госпожа Кътърман. Ако има някакъв проблем, можеш да откриеш номера й в указателя. Трябва да отида и до града да купя някои продукти, преди да се върна вкъщи. Ще се видим около един.

Аби

Дилън се почувства нелепо потиснат. Тя не беше вкъщи и нямаше да се появи още часове наред. Искаше да я види, да я погледне сутринта, да зърне лицето й след нощта, която бяха прекарали заедно. Искаше да говори с нея, спокойно, логично, докато това, което знаеше, и това, което изпитваше, най-сетне се слееха в едно. Искаше да я люби на дневна светлина в голямата празна къща.

Искаше да бъде с нея.

Дилън тръсна глава, за да пропъди тези мисли, наля си втора чаша кафе и се качи в стаята си. Чакаше го работа.

Когато Аби спря пред къщата, небето отново бе притъмняло. Тя промърмори недоволно към облаците, докато внасяше хляба и млякото в къщата. Дъжд, помисли си възмутено. А прогнозата обещаваше ясно време. Нито едно от момчетата не си беше взело ботушите. Е, и без това имаха нужда от нови обувки, напомни си тя и отвори вратата. По пътя към кухнята вдигна две камиончета, две пластмасови човечета и един чорап.

Щом си свали палтото, тя включи радиото и се залови с телешкото, което сутринта бе извадила да се размразява.

— Здравей.

Тя подскочи и едва не изпусна тигана. Дилън беше само на две крачки.

— Господи, толкова си безшумен. Не те чух да влизаш.

— Винаги си усилваш докрай радиото.

— О — тя машинално намали звука. Чувстваше се неловко, но така и бе очаквала да бъде. — Трябваше да купя мляко. Момчетата го изпиват толкова бързо, че се изкушавам да купя крава — тя се извърна към печката и се почувства малко по-спокойна. — Работеше ли?

— Да — чувстваше се неловко. Не бе очаквал да бъде така. Косата й бе опъната и стегната с кърпа. Искаше му се да я разпусне, да усети да се разсипва в ръцете му както през нощта. — Добре ли прекара?

— Моля?

— Добре ли прекара? — месото започна да цвърти. — С приятелката си.

— С приятел… о, госпожа Кътърман: Тя е много мила — Аби си спомни за множеството мебели, които бе излъскала. Пропъди тази мисъл и започна да търси доматеното пюре. — Ще завали — подхвърли. — Мисля, че момчетата няма да успеят да се приберат преди дъжда.

— Търсиха те по телефона.

— О, така ли?

— Някоя си Бети.

— От пекарната — Аби въздъхна и отвори консервата с доматено пюре. Жуженето на електрическата отварачка за консерви звучеше като земетресение. Колко ли дълго ще успее да се прикрива зад готвенето? — Тарталети ли поръча?

— Три дузини. Знаела, че може да разчита на теб.

— Добрата стара Аби — рече тя без сарказъм, но леко подигравателно. — За кога й трябват?

— За следващата сряда.

— Добре — настъпи мълчание, докато тя разреждаше пюрето и добавяше подправки. Спагетите са любимото ястие на Бен, помисли си Аби. Може да изяде цяла тенджера. В момента не бе сигурна дали изобщо някога ще може да яде. — Предполагам, би искал да ми зададеш още въпроси.

— Няколко.

— Свършвам след минута. Ако може да поговорим, докато пера… — гласът й заглъхна, когато мъжът я докосна по рамото. Тъй като не знаеше какво да очаква, тя бавно се извърна. Дилън изпитателно се взираше в нея. Искаше й се да разбере какво търси той.

Сетне мъжът я целуна и сърцето й се разтопи от нежност.

— О, Дилън — Аби въздъхна и го прегърна. — Боях се, че ще съжаляваш.

— За какво? — Господи, беше толкова хубаво да я държи в прегръдките си. Беше си казвал, че няма значение, ала не беше така. Имаше огромно значение.

— За снощи.

— Не, не съжалявам — тя ухаеше на сапун. — Замаян съм.

— Наистина ли? — не му вярваше напълно и се отдръпна да го погледне.

— Да, наистина — той се усмихна и я целуна отново. — Липсваше ми.

— О, колко хубаво — Аби плъзна ръце по гърба му и го привлече към себе си. — Това е прекрасно.

— Искаш ли да избягаш от училище?

Тя се засмя и отметна глава.

— Да избягам от училище?

— Точно така. Приличаш на човек, който не е бягал достатъчно от училище.

— Толкова често сменях училищата, та не бе необходимо да бягам. Освен това ще вали. Нима е забавно да избягаш от училище, когато вали?

— Ела горе, ще ти покажа.

Аби се разсмя отново, но очите й се разшириха, когато осъзна, че той говори сериозно.

— Дилън, децата ще се върнат след няколко часа.

— Можеш да събереш цял ден в няколко часа — той поривисто я грабна и я понесе. Беше толкова приятно да чуе тихия й смях, да се взре в разширените й от учудване очи.

Сърцето й заби учестено, когато я изнесе от стаята. Беше вълнуващо, забранено. Аби зарови лице във врата му и прошепна:

— Никой няма да има чисти чорапи.

— А само ти и аз ще знаем защо.

Любиха се бързо, отчаяно, в дива самозабрава. Дрехите бяха разхвърляни из спалнята. Завесите бяха широко разтворени, така че меката дневна светлина да се промъкне в стаята. Той я отведе на невиждани места, където би се страхувала да отиде с някой друг. Дъхът й секна като дете, качило се за първи път на стремително спускащо се влакче, ала нетърпеливо да опита пак.

Чувстваше се свободен, толкова невероятно свободен. Пламналото й тяло откликваше на всяка ласка, следваше смело движенията на неговото. Тя бе гъвкава и силна. И беше негова. Пометена от вълните на чувственото удоволствие, тя се изви назад. Мъжът я последва. Телата им се притиснаха, опънати като тетива на лък, застинаха и се отпуснаха.

Започна да вали, бавно и равномерно капките заудряха по прозорците.

Любиха се бавно, щом страстта отстъпи на копнежа. Тихи въздишки, нежни движения заместиха трескавите ласки. Не бе необходимо да бързат. Леглото бе широко и меко, дъждът — тих и успокояващ. Изпиваха един от друг всички сладостни, прости неща, които любовниците си даряваха.

Той вкусваше кожата й, затоплена от екстаза, влажна от вълнение. Не познаваше по-опияняващ вкус.

Пръстите й се плъзгаха по гърба му, докосваха мускулите, които се напрягаха, сетне бавно се отпускаха. Нямаше представа, че силата сама по себе си може да бъде толкова възбуждаща.

Двамата потънаха в свой собствен свят, където дъждът не можеше да бъде чут. Тя откри това, което имаше нужда да открие — нежност, състрадание.

В нея имаше толкова много пластове — спокойствие, мъдрост, страст. Дилън се зачуди дали някога ще открие всички. Погледнеше ли я от една страна, виждаше упорита жена, която бе захвърлила предпазливостта, изоставила семейството си и познатите неща, за да грабне нещо толкова неуловимо като любовта. Погледнеше ли я от друга страна, виждаше уязвимост и контрол. Чувстваше се обречен да я опознае, да събере всички парченца от мозайката, Аби се превръщаше в негова мания. Но когато ги завладяваше желанието, когато ги понасяше вихърът от чувства, единственото, което имаше значение, бе, че тя е с него.

Ръцете, които преди време се колебаеха, сега се плъзгаха по тялото му, сякаш го познаваха от цяла вечност. Устните, които бяха несигурни, се впиваха в неговите, сякаш тя не познаваше друг вкус, от който да се нуждае. Стройното й тяло откликваше на неговото без задръжки. Ръцете и бедрата й го обвиваха като мека коприна. Страстта ги поглъщаше, помиташе ги. И вече нищо друго нямаше значение.

 

 

Аби слизаше по стълбите, когато входната врата рязко се отвори.

— Избършете си краката — машинално извика тя, сетне се засмя и забърза да прегърне мокрите си синове.

— Вали дъжд — осведоми я Крис.

— Наистина ли?

— Учебниците ми се намокриха — Бен свали подгизналата си шапка и я пусна на пода.

— Нямаше да се измокрят, ако носеше чантата си.

— Чантите са за момичетата — той вдигна шапката си, защото майка му не откъсваше поглед от нея, сетне й подаде мокър, смачкан лист.

— Шестица! — Аби притисна ръка към сърцето си, сякаш не можеше да преживее шока. — Господи, Бенджамин, някой е написал името ти върху своето контролно.

Той смутено се засмя.

— Не, мое си е.

— Контролното по правопис, упражнение трийсет и първо, без нито една грешка е на Бенджамин Франсис Рокуел? Моят Бенджамин Франсис Рокуел?

Момчето набръчка носле както винаги, когато му напомняха второто име.

— Да.

Аби сложи ръка на рамото му.

— Знаеш ли какво означава това? — сериозно попита тя.

— Какво?

— Горещ шоколад за всички.

Широка усмивка изгря на лицето му.

— Мога ли да получа и бонбони?

— Разбира се.

— Горещ шоколад ли чух? — попита Дилън и слезе по стълбите.

Аби прегърна Бен през раменете.

— Празнуваме шестица на упражнение трийсет и първо. Двайсет ужасно трудни думи са написани правилно — тя подаде на Дилън листа, където се виждаше малка златна звездичка.

— Изключително постижение — Дилън разроши косата на Крис и подаде ръка на Бен. — Поздравления.

— Не е кой знае какво — промърмори момчето, но изглежда тайно се зарадва на ръкостискането. — Може ли да получа три бонбона?

— Момчето знае как да се възползва от ситуацията — отбеляза Аби. — Да вървим. Закачете палтата си — машинално добави тя, щом влязоха в кухнята.

През следващите двайсет минути момчета разказваха приключенията, които бяха преживели в училище. Сетне натъпкани до пръсване с шоколад, навлякоха палтата и отидоха да се погрижат за животните.

— Обзалагам се, че от двайсет години не съм ял такова нещо — промърмори Дилън, загледан в празната си чаша.

— Спомени ли събужда?

— Майка ми обичаше да прави горещ шоколад — Аби се облегна на плота срещу него и се усмихна. Мъжът продължи: — Тя беше прекрасна готвачка. Все още смятам, че правеше най-вкусния сладкиш с яйчен крем в Ню Джързи.

— Ходиш ли да виждаш често родителите си?

— Няколко пъти в годината — той сви рамене, почувствал познатото угризение. — Все не остава време.

— Зная — Аби хвърли поглед през рамо към прозореца. Щеше да дойде време, когато синовете й щяха да напуснат дома. Тя трябваше да ги остави да го напуснат. Това бе цената да бъдеш родител. — И аз не виждам моите много често. Те никога не се задържат дълго на едно място.

— Все още ли играят в клубовете?

— Те винаги ще играят в клубовете — в гласа й се долавяше обич — дълбока и непринудена. — И двама души да има в стаята, те са готови да ги забавляват. Ако вярваш в теорията на баща ми, това ти е в кръвта. Той е невероятно горд с Шантел и Мади, задето са продължили традицията в грандиозен стил. Все още е ядосан на Трейс, че не е в шоубизнеса.

— С какво се занимава брат ти?

— Пътува. Всъщност никой в семейството ни не знае какво точно прави Трейс — тя си взе нова бисквита и предложи на Дилън. — Татко твърди, че и самият Трейс не знае.

— Ами ти? Сърдят ли се, че не пееш, за да си изкараш прехраната?

— О, не — тя се усмихна. — Аз ги дарих с Бен и Крис — по-хубаво от главна роля. Родителите ти трябва да се гордеят с теб.

— Баща ми би предпочел да бях останал във фермата да доя крави — той дръпна от цигарата. — Но майка ми казва, че е прочел всяка дума, която съм написал.

— Не е ли странно как…

— Мамо! — Крис се втурна през вратата мокър и с кални обувки. Аби го пресрещна насред стаята и го огледа дали няма рани.

— Какво има? Какво се е случило?

— Ева. Болна е. Лежи и е цялата изпотена.

Аби вече бе грабнала палтото си. Не си даде труд да нахлузва ботушите и хукна с маратонки. Когато влезе в обора, намери Бен, седнал до кобилата. Бореше се със сълзите и я галеше.

— Ще умре ли?

Аби клекна до него и сложи ръка на корема на кобилата.

— Не, не, разбира се, че не — тя прегърна Бен и го притисна към себе си. — Само ще си има бебе. Нали си спомняш, че говорихме за това.

— Изглежда много болна.

— Когато идват бебетата, малко боли. Но тя ще се оправи — Аби се надяваше, че не дава обещания, които не може да спази. — Има контракции — добави тя и успокояващо погали кобилата — тялото й помага на бебето да излезе.

Бен виждаше само, че кобилата трепери. Козината й бе мокра от пот и миризмата се смесваше с аромата на свежо сено.

— Защо трябва да боли?

— Защото животът причинява болка, Бен. Но си струва — една от котките измяука състрадателно, когато Ева изпръхтя от болка. — Бен, искам да отидеш в къщата и да се обадиш на ветеринаря. Първо му кажи кой си, ясно ли е?

— Ясно — подсмръкна момчето.

— После му кажи, че Ева ражда — тя го целуна по бузата. — Бягай. И се върни. Сигурна съм, че ще искаш да видиш това.

Той хукна навън, посъвзел се и доволен от отговорната задача, която му бе поставена. Аби приседна върху сеното и придърпа главата на Ева в скута си.

— Можем ли да направим нещо?

Младата жена вдигна поглед и зърна Дилън на прага на отделението. До него стоеше Крис с разширени от удивление очи и стискаше силно ръката му. Аби се усмихна.

— И друг път съм помагала на ветеринаря при раждане. Не можеш да направиш почти нищо повече, освен да я ободряваш. Тук Ева е в главната роля — кобилата жално изпръхтя и Аби се наведе да я успокои. — Зная, че боли, миличка — потта на кобилата се пренесе върху собствената й кожа. На Аби й се прииска да може така лесно да поеме и част от болката.

Крис преглътна шумно. Никога досега не бе виждал подобно нещо. Една от котките имаше котенца веднъж, спомни си той. Но когато бе отишъл в обора, те се бяха сгушили до майка си, чистички и голи.

— Болеше ли, когато аз се родих?

— Ти беше бавен — кобилата бе притворила очи и дишаше тежко. Сложила ръка на корема й, Аби усети силата на контракциите. — За известно време си помислих, че си се отказал да се появиш. Лекарят бе пуснал музика. Свиреха „Нека да бъде“, когато ти се роди.

— Дали Ева ще се зарадва на музика?

— Сигурно.

Нетърпелив да помогне, Крис се спусна към радиото и го включи. Звуците на позната балада изпълниха обора.

— Ветеринарят каза, че ще дойде колкото може по-скоро, но да не се тревожим, защото Ева е наистина силна — Бен се втурна в обора и застана до брат си.

— Разбира се, че е силна.

Но минутите се точеха, контракциите се усилваха и Аби започна да се безпокои. Знаеше как да се справи с обикновено раждане, независимо дали присъстваше ветеринар. Тъй като живееше сама и сама отглеждаше децата си, бе придобила самоувереност. Но ако имаше усложнения… Тя тръсна глава, за да прогони тази мисъл. Каквото и да се случеше, щеше да направи за Ева всичко, което беше по силите й. Кобилата бе нещо повече, нещо много повече от средство за печалба. Ева бе същество от плът и кръв, Аби се бе грижила за нея ден след ден повече от година. Когато болката прониза кобилата, разтърси и тялото на младата жена. Дилън приклекна до нея.

— Справя се добре — увери я той. — Не съм израждал кобили, но съм помагал при кравите.

Аби облегна глава на рамото му и жестът привлече вниманието на Бен.

— Благодаря ти.

Но когато раждането започна, Аби се втурна да помага на жребчето да излезе на бял свят, преди Дилън да успее да реагира. Потта й се смеси с тази на кобилата и тя извиси глас, окуражавайки животното. Кръвта, съпътстваща новия живот, опръска ръцете й. Надеждата, съпътстваща новия живот, проблесна в очите й.

Тя изглежда прекрасно, помисли си Дилън, докато я наблюдаваше. Той хвърли поглед към децата. Зяпнали от удивление, двете момчета внимателно следяха раждането на жребчето.

— Невероятно, нали?

Бен го погледна и направи гримаса.

— Малко е гадно — сетне зърна тънички крачета, малка главичка и телце. — Кон е. Истински кон.

Двамата с Крис се втурнаха да погледнат по-отблизо.

— Колко е голям! — Заинтригуван, Крис се взираше в жребчето. — Той как се е побирал вътре?

— Тя — поправи го Аби, обляна в сълзи. — Нали е много красива?

— Малко е мръсна — отбеляза Бен и Ева веднага се захвана да почисти бебето си.

— Добра работа. — Дилън погали Аби по косата и я целуна. — Наистина добра работа.

Крис протегна ръчичка да докосне жребчето.

— Може ли да си играем с нея?

— Не още… но можеш да я пипнеш. Много е мека, нали?

Момченцето рязко отдръпна ръка, когато жребчето потрепери и за първи път изпробва тънките си крачета.

— Тя се изправи! — Крис смаяно се втренчи в майка си. — Тя веднага се изправи! Малката сестричка на Кати Джексън не можа да се изправи месеци и месеци — беше много доволен, че конят превъзхожда сестричката. — Как ще я кръстим?

— Не можем да я кръстим, миличък. Господин Йоргенсен ще я купи и той ще иска да я кръсти.

— Не можем ли да я задържим?

— Крис… — Аби погледна двамата си сина. — Знаете, че не можем. Говорили сме за това.

— Не си продала мен и Бен.

— Конете растат по-бързо — отбеляза Дилън. — Един ден вие ще имате собствени къщи. А жребчето ще е готово да си има своя къща само след няколко месеца.

— Ще ходим да я виждаме — Бен предизвикателно вирна брадичка и зачака някой да възрази.

— Разбира се — усмихна му се Аби. Нейното бебе вече беше пораснало. — Господин Йоргенсен е много мил човек.

— Може ли да гледаме и когато Гладис ще има бебе? — Бен за първи път протегна ръка да докосне ушите на жребчето.

— Ако не сте на училище — тя чу навън да спира кола и сведе поглед към ръцете си. Едва сега забеляза, че са опръскани с кръв. — Това трябва да е ветеринарят. Отивам да се измия.

 

 

Вълнението не утихна до късно. Аби разреши на момчета да кажат лека нощ на жребчето дълго след като вече трябваше да са в леглото. Приятно уморена, тя се настани пред огъня в дневната.

— Невероятен ден — прошепна Дилън и седна до нея.

— Да, страхотен. Толкова се радвам, че момчетата бяха тук. Това е нещо, което никога няма да забравят. Нещо, което аз никога няма да забравя — изпълни я трепет, който не бе усещала много отдавна. Прекрасно знаеше какво е да чувстваш как в теб се заражда нов живот, какво изпитваш при първото му съприкосновение с този несъвършен свят. Дали някога щеше да носи друго дете? Тя въздъхна и си напомни, че има двама красиви здрави синове.

— Уморена ли си?

— Малко.

— Мислите ти блуждаят.

Тя подви крака под себе си и се загледа в танцуващите пламъци.

— Струва ми се, че прекалено лесно отгатваш мислите ми.

— Странно, според мен не мога да разгадая почти нищо.

Аби потисна желанията и копнежите и се изправи пред реалността.

— Утре ще имаш още въпроси и ще очакваш да ти отговоря.

— За това съм тук, Аби — но вече не бе сигурен, че това е истината.

— Зная — тя го прие за истина. Принудена бе да го стори. — Дала съм си няколко обещания, Дилън. Ще се опитам да ги спазя.

Той докосна косите й. Искаше му се да съществуваха други начини да получи от нея това, от което имаше нужда.

— Сега няма никакви въпроси.

Тя затвори очи за миг. Желанието и копнежът отново я завладяха.

— За тази вечер, само за тази вечер, искам да се престоря, че няма никаква книга, че няма никакви въпроси.

Дилън знаеше, че може да я притисне. Разбираше, че в този момент тя е предразположена да му каже всичко. Ако натиснеше правилното копче, отговорите просто щяха да се излеят. Бе длъжен да го стори. Той обгърна раменете й и също се взря в огъня.

— У дома имахме голяма каменна камина. Майка ми обичаше да казва, че в нея може да се изпече цял вол.

Аби се отпусна в прегръдките му, сякаш това бе най-естественото нещо на земята.

— Щастлив ли беше?

— Да. Никога не ми е било особено приятно да доя кравите преди изгрев-слънце, но бях щастлив. Имахме поточе и голям дъб. Седях под него, слушах водата и четях книги. Можех да отида навсякъде.

Аби се усмихна, представяйки си го като дете.

— И реши да станеш писател.

— Реших сам, без чужда помощ, да разпространявам истината. Предполагам, затова станах първо репортер. В главата ми беше само Първата поправка — подхвърли той, без да съзнава, че Аби го е научила да се надсмива над себе си. — Разбрах, че се налага да пълзиш сред голяма мръсотия, за да постигнеш целта си.

— Истината — младата жена затвори очи. Искаше й се думата да няма толкова остри ръбове. — Тя е много важна за теб.

— Без нея всичко е празна обвивка. Само извинения.

Аби осъзна, че и тя бе изрекла множество извинения.

— Защо избра да пишеш биографии?

— Защото е невероятно интересно да проучваш живота на един човек, да откриваш как е въздействал върху живота на толкова други хора, какви следи е оставил, какви грешки е направил.

— Понякога грешките са прекалено лични.

— Точно затова никога не съм писал биография, за която не ми е предоставено разрешение.

— Ами ако един ден някой напише твоята?

Явно въпросът го развесели. Аби чу тихия му смях, когато потърка буза в косите й. Нямаше как да знае колко сериозна е тя.

— Може би сам ще го сторя… с всичките му лоши страни.

— Направил ли си някога нещо, от което истински се срамуваш?

Той не мисли дълго. Всеки мъж, прехвърлил трийсетте, имаше от какво да се срамува.

— И аз съм правил грешки.

— И ще напишеш за тях, без значение какво ще си помислят хората след това?

— Не можеш да се пазариш с истината, Аби — спомни си какво му бе разказала тя за зачеването на Крис и добави: — Понякога, когато е изключително важно, можеш да се престориш, че не си я чул.

Загледана в огъня, тя дълго размишлява над думите му.

 

 

Тъй като искаше да започне рано, Дилън слезе в кухнята, преди момчетата да са приключили със закуската. Главната тема, както се очакваше, беше жребчето. Момчетата спореха дали Гладис ще обърка нещата и ще роди, когато са на училище. Натрупали опит, те вече бяха готови да действат като акушерки. За да докажат храбростта си, всеки от тях имаше цветна снимка на новото попълнение, която да покаже на класа.

— Днес има хамбургери за обяд — напомни Бен и с очакване загледа майка си.

Аби прибра буркана с фъстъчено масло в шкафа.

— Дай ми чантата.

— А на мен? — попита Крис, олял с мляко брадичката си.

— И на теб — тя отвори чантата си и изсипа съдържанието й. Заедно с портфейла, измъкна от купчината чифт гумени ръкавици в найлонов плик и ги сложи на плота. — Ето. Внимавайте да не ги загубите.

— Няма да ги загубим — Крис навлече палтото си и пъхна парите в джоба на джинсите си. — Мамо, зная, че бебетата излизат от корема.

Тя кимна и си наля втора чаша кафе.

— Но как влизат там?

— О — Аби разля кафето по плота и зърна усмивката на Дилън, когато се извърна към Крис. Кръглото му личице бе вдигнато към нея. Но той е само на шест, помисли си тя и се зачуди какво трябва да му каже. Коленичи пред него и се запита как да обясни на шестгодишно момченце как се появяват бебетата в двете минути, които му оставаха, докато се втурне да хване автобуса за училище. — Любовта ги слага там — рече му и го целуна по бузите. — Силната истинска любов.

— О — доволно от отговора, момченцето енергично я прегърна и хукна към вратата. — Хайде, Бен — зърнал, че брат му още не си е облякъл палтото, Крис се ухили. — Този път ще те надбягам — и се втурна навън.

Бен навлече набързо палтото си и без да го закопчава, хукна след брат си.

— Довиждане, Бен — промълви Аби, поклати глава и се зае да попие разлятото кафе.

Дилън седна и я загледа как с усмивка почиства плота.

— Допада ми вашият стил, госпожо.

— О? — тя се разсмя и подръпна анцуга си. — Днес е на особена висота, нали?

— Говоря за отговора ти на един много важен и щекотлив въпрос, зададен от шестгодишно дете. Някои хора биха му изнесли урок по биология, а други биха го отпратили. Ти му даде точно отговора, от който имаше нужда. И все пак… — Дилън допи кафето си. — Прииска ми се фотоапаратът да беше в ръцете ми, когато ти зададе въпроса. Хората биха платили да зърнат изражението ти в този момент.

— Сигурно — тя се наведе да обуе ботушите си.

— Харесва ми как изглеждаш сутрин.

Тя застина и вдигна поглед към мъжа.

— Опърпана?

— Свежа — усмивката й се стопи. — Нежна — той снижи глас. — Иска ми се да мога да лежа до теб сутрин, да видя как се събуждаш, заспиваш отново и да знам, че когато пак се събудиш, ще мога да те любя.

Сърцето й заби тъй силно, та тя се зачуди дали Дилън не го чува.

— И аз бих искала. Но децата…

— Разбирам. Но представата за това е доста вълнуваща.

И възбуждаща, помисли си Аби и най-сетне нахлузи ботушите си.

— Както вече си забелязал, сутрин няма много време за излежаване в леглото. Струва ми се, ще знам, че децата са пораснали, когато започнат да стават след седем. — Тя приближи да почисти плота от съдовете за закуска.

— Остави на мен — рече Дилън и я хвана за ръката.

— Не ме затруднява.

— Аби… — той плъзна палец по китката й. — Никога ли не си чувала за равноправието на жените?

Тя вдигна вежда. Според нея тя бе равноправна, откакто за първи път си бе поела дъх. Родителите й се бяха погрижили за това.

— Чувала съм, разбира се. Нали затова момчетата се редуват да мият чиниите, да прибират дрехите си и знаят как да боравят с прахосмукачката. Жените им ще ми бъдат благодарни. А междувременно някой трябва да натиска греблата.

— Греблата обикновено са две.

Тя отметна глава, усмихна се и кимна.

— Добре. Ти почисти кухнята, аз ще нахраня животните. Ще ми спестиш малко време.

— Чудесно. Ще започнем, като се върнеш.

— Не мога — тя започна да прибира съдържанието на чантата си от плота. — Тази сутрин трябва да отида у семейство Смит. Ще се върна около обяд.

Той понечи да възрази, ала се разколеба. Тя си имаше собствен живот. Загледа я как отново пълни чантата си.

— Винаги ли носиш със себе си гумени ръкавици?

— Моля? О — тя се засмя и ги пусна вътре. — Винаги, когато ходя у семейство Смит. Жената много държи на амоняка.

— На какво?

— На амоняка — Аби затвори ципа на чантата и се зачуди дали в хладилника са останали достатъчно спагети за вечеря. — Чист амоняк. Госпожа Смит фанатично държи всички подове да се чистят с амоняк.

Той се намръщи, опитвайки се да проследи мисълта й.

— Ти ли ги чистиш?

— Два пъти в месеца — замислена за десетки други неща, Аби посегна към палтото си.

— Това някаква доброволна работа ли е?

Младата жена се разсмя и се обърна.

— Нищо подобно. Изкарвам по шест долара на час. Виж какво, не пускай миялната. Мисля, че…

— Работиш като прислужница?

— Като икономка — тя се усмихна и взе кърпата от закачалката, за да прибере косата си. — Малко натруфено определение, но винаги съм си представяла прислужницата с къса черна поличка и… — гласът й заглъхна, когато мъжът стана и приближи към нея. Погледът му я накара да преглътне мъчително. Гневът винаги я стъписваше.

— Защо, по дяволите, лазиш на четири крака и търкаш чужди подове?

Тя вирна брадичка.

— Това е честна работа.

— Защо?

— Защото единственото друго нещо, в което ме бива, е да пея в трио. Не се търси много, а и заплащането е мизерно.

Без да обръща внимание на увъртанията й, той премина към съществения въпрос.

— Защо вдовицата на Чък Рокуел е принудена да мие подове за шест долара на час?

Тя пребледня като платно. В гласа му се долавяше съмнение и подигравка.

— Нямам време, нито намерение да обсъждам финансовото си положение с теб — Аби отвори вратата, ала Дилън я затръшна обратно.

— Зададох ти въпрос.

— И аз ти отговорих, както смятам за правилно — в очите й проблеснаха пламъци. — Не съм длъжна да търпя това от теб, или от когото и да било другиго, Дилън. Не съм длъжна да търпя да ме гледаш така, сякаш съм непълноценен човек само защото мия подовете на хората и почиствам праха от мебелите им срещу заплащане. Ако го правех с благотворителна цел, щях да съм героиня, но аз го правя за пари.

— Искам да знам защо изобщо го правиш.

— Правя точно това, което трябва — Аби дръпна отново вратата и излезе.

Дилън понечи да я последва, ала сетне, зареден с не по-малка решителност, затръшна вратата. Време беше да се върне към работата си. И към истината.