Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сестрите О’Хърли (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Last Honest Woman, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 85 гласа)

Информация

Сканиране
maxin (2009)
Разпознаване и корекция
Дани (2010)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2013)

Издание:

Нора Робъртс. Трудна истина

ИК „Коломбина прес“, София, 1996

Американска. Първо издание

Редактор: Теодора Давидова

ISBN: 954-706-013-9

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Денят нямаше да бъде обикновен. Сега, когато решението вече бе взето, щеше да мине доста време, преди всичко да се върне в обичайните рамки и да тръгне постарому. Тя можеше само да се надява, че постъпва правилно.

Аби оседлаваше коня си в обора, където бе тихо и се усещаше силната миризма на животни. Може би не биваше да открадва този час за себе си точно по обяд, когато я чакаше още толкова работа, но имаше нужда от това. Да остане за цял час сама далеч от къщата и от задълженията си й изглеждаше непостижим лукс.

Аби се поколеба, сетне поклати глава и пристегна ремъците. Щом възнамеряваш да крадеш, по-добре се ориентирай към луксозните неща. Тя се усмихна, защото баща й би използвал същите думи. Освен това ако господин Йоргенсен наистина имаше желание да купи жребчето, щеше да позвъни отново. Трябваше да изготви счетоводния баланс, а и бе просрочила полицата за фуража. Щеше да се справи с всичко това по-късно. Точно сега й се искаше да препусне лудешки без посока.

Две котки обикаляха наоколо, но се излегнаха мързеливо в сеното, щом Аби изведе скопения червеникавокафяв кон. Дъхът й излезе на облаче, когато провери отново ремъците.

— Да тръгваме, Джуд.

С лекотата на опитна ездачка жената се метна на седлото и пое на юг.

Бе невъзможно да препусне на воля, защото кишата и гъстата лепкава кал затрудняваха коня. Въздухът бе студен и влажен, но Аби бе обзета от радостно предчувствие. Наближаваха промени, а нима това не бе достатъчно, за да се чувства щастлива? Конят се носеше напред, сякаш и той като жената се стремеше към нещо, което винаги му се бе струвало твърде далечно. Свободата.

Може би като бе дала съгласието си да бъде интервюирана за книгата, бе допринесла за предстоящите промени. Можеше само да се надява. Но съмненията, които я измъчваха, откакто бе направена уговорката, все още не й даваха мира. Кое бе правилно, кое — погрешно, какви щяха да са последствията? Тя трябваше да поеме отговорността, без значение какво ще се случи.

Яздеше по земята, която обичаше, но никога не бе смятала за своя собственост.

На пасището снегът се топеше. След месец жребчетата ще могат да играят и да пощипват младата трева, помисли си Аби. Бе засяла овес и вероятно през тази година — може би именно през тази година — в счетоводните й книги ще се появи някаква печалба.

Чък изобщо не би се тревожил. Той никога не мислеше за утрешния ден, живееше единствено за мига. За следващото автомобилно състезание. Аби чудесно знаеше защо той бе купил земята в провинциална Вирджиния. Може би винаги бе знаела. Но навремето бе склонна да приеме жеста, с който всъщност Чък изкупваше вината си, за лъч надежда. Способността й да открива и да се залавя за тънките нишки надежда й бе помогнала да оцелее през последните осем години.

Чък бе купил земята, след което бе прекарал само няколко седмици тук. Бе твърде неспокоен, за да може да седи и да наблюдава как никне тревата. Неспокоен, безгрижен и себичен, такъв беше Чък. Тя си даваше сметка за това още преди да се омъжи за него. Може би това бе причината да се омъжи за него. Несправедливо би било да твърди, че той се е преструвал и я е заблуждавал. Просто тя бе видяла това, което бе искала да види. Чък нахлу в живота й като комета и заслепена от увлечението си, Аби го бе последвала.

Осемнайсетгодишната Абигейл О’Хърли бе смутена и развълнувана, когато започна да я ухажва известният Чък Рокуел. Неговото име се появяваше на първа страница, когато участваше в състезанията от веригата Гран При. Името му бе неизменна част от светската хроника, когато се състезаваше за сърцата на жените. Младата Абигейл не четеше клюкарските вестничета.

Той я въведе във вихъра на живота си в Маями, очарова я, заслепи я. Предложи й вълнуващи преживявания. Силни вълнения и освобождение от отговорности. Оказа се омъжена, преди да успее да си поеме дъх.

Започна да ръми и Аби спря коня. Наслаждаваше се на дъждеца, който разхлаждаше лицето й и я изолираше от околния свят. Имаше нужда от това. Даваше си сметка, че така постъпват страхливците, но всъщност никога не се бе смятала за смела. Всичките й минали постъпки — както и бъдещите — бяха подчинени на една-единствена цел — оцеляването.

Над земята се стелеше мъгла. Когато Джуд нетърпеливо започна да удря с крак, Аби го потупа по врата и го успокои. Беше толкова красиво. Тя бе ходила в Монте Карло, в Лондон, Париж и Бон, но след близо пет години почти денонощна работа и твърде несигурно бъдеще, продължаваше да смята, че това е най-красивото кътче на земята.

Дъждът се усили и пътищата, които прекосяваха имението, скоро щяха да станат непроходими заради калта. Ако през нощта температурите паднеха, върху снега щеше да се образува тънка ледена кора, която щеше да бъде извънредно опасна за шофьорите. Но местността беше толкова красива! Бе длъжница на Чък заради това парче земя. И заради още толкова други неща.

Той беше неин съпруг. А сега тя бе вдовица. Преди да загине в пламъците, Чък я бе обгорил лошо, но й бе оставил най-ценното нещо в живота й: двамата й сина.

Именно заради тях накрая се бе съгласила писателят да ги посети. В продължение на повече от четири години бе отхвърляла предложения на издатели. Не бе успяла да предотврати издаването на биография на Чък Рокуел, публикувана без нейно съгласие, нито пък историите, които се появяваха от време на време във вестниците. След месеци размишления Аби най-сетне бе стигнала до заключението, че ако работи с писател, с добър писател, би могла да осъществи контрол над крайния продукт. Когато работата приключи, синовете й ще разполагат с нещо, останало от техния баща.

Дилън Кросби беше много добър писател. Аби си даваше сметка, че това беше колкото предимство, толкова и недостатък. Той щеше да рови из миналото и да разпитва за неща, които тя бе твърдо решена да не станат обществено достояние. Но Аби искаше писателят да стори това. Защото тогава щеше да му представи нещата по свой начин и най-сетне да затвори тази страница от своя живот.

Трябваше обаче да бъде съобразителна. Аби тръсна глава и подкара коня. Бедата беше там, че никога не й се бе налагало да проявява съобразителност. Шантел беше умната и съобразителната. По-голямата й сестра — по-голяма с цели две минути и половина — умееше да прави планове, да предизвиква събитията.

Другата й сестра Мади — по-малка с две минути и десет секунди — бе упорита и непоколебима. Тя преодоляваше трудностите с желязна воля и амбиции.

Но Аби бе средната близначка. Мълчаливата. С чувство за отговорност. Тази, на която винаги може да се разчита. Всички тези определения все още я смущаваха и плашеха.

Но проблемът й сега не бе етикетът, който й бяха лепнали, преди да проходи. Сегашният й проблем беше Дилън Кросби, бивш репортер, занимавал се с журналистически разследвания, станал по-късно биограф. Едва двайсетгодишен бе разровил връзка на мафията, която впоследствие бе унищожила една от най-могъщите мафиотски фамилии на Източния бряг. Преди да навърши трийсет, бе съсипал кариерата на сенатор с тайна сметка в швейцарска банка и амбиции за президентския пост. И сега Аби трябваше да се изправи срещу него.

И щеше да се справи. Все пак той щеше да бъде на неин терен, под нейния покрив. Обещала бе да му предостави информация. Тайните, които искаше да запази, бяха заключени в паметта и в сърцето й. Тя единствена разполагаше с ключа.

Дори да не бе научила нищо друго като дъщеря на пътуващи танцьори, несъмнено бе усвоила актьорското майсторство. За да получи това, което иска, просто трябва да изиграе едно представление пред Дилън Кросби.

„Никога не казвай цялата истина, момичето ми. Никой не иска да я чуе.“ Така казваше баща й. Аби се усмихна. Същите думи щеше да си повтаря през следващите няколко месеца.

Аби неохотно обърна коня и пое към къщи. Искаше й се да поязди още под дъжда, но бе време за началото на представлението.

 

 

Дилън прокле дъжда и се пресегна през прозореца да избърше отново предното стъкло с вече подгизналия парцал. Чистачката от тази страна спираше от време на време. Другата изобщо не помръдваше. Леденият дъжд се просмука през ръкава на сакото му, докато мъжът държеше волана с една ръка, а с другата се опитваше да си осигури видимост. Лудост бе да купи двайсет и пет годишна кола, независимо че бе класически модел. Корветът, модел 1962 година, изглеждаше като мечта и вървеше като в кошмар.

Може би не беше твърде разумно да тръгне от Ню Йорк през февруари, но толкова се радваше на независимостта, която му предоставяше собствената кола. Добре че пътуваше на юг и снегът, завалял при Делауеър, бе преминал в дъжд. Мъжът отново прокле дъжда, който го заудря по лицето през отворения прозорец.

Можеше да бъде и по-лошо, помисли си той. Нямаше представа какво по-лошо можеше да му се случи, но бе сигурен, че е възможно. Все пак най-после щеше да се заеме с проекта, който се опитваше да осъществи вече три години. Очевидно Абигейл О’Хърли Рокуел бе решила, че няма какво повече да изцеди от издателя.

Умна жена. Омъжила се, почти дете, за един от най-темпераментните и най-богати автомобилни състезатели, преди да навърши деветнайсет, вече е носела палта от визон, диамантени бижута и е пръскала пари в игралните домове в Монте Карло. Чуждите пари се харчат лесно. Дилън знаеше това от собствен опит, тъй като бившата му съпруга бе показала на какво е способна през милостиво краткия им брак, продължил едва година и половина.

В края на краищата жените бяха по природа коварни създания, които само се преструваха на безпомощни и уязвими. Докато забиеха нокти в теб. За да се освободиш, се налагаше да загубиш малко кръв. А сетне, ако си разумен, ще поглеждаш от време на време белезите, за да си напомняш как е устроен животът.

Дилън разгърна картата върху волана и отново изруга. Да, току-що бе пропуснал отклонението. Бързо огледа губещия се в дъждовната пелена път и зави обратно. Чистачките на корвета може да бяха жалки, но колата бе изключително маневрена.

Не можеше да си представи как Чък Рокуел, от когото се възхищаваше, е избрал да се установи в затънтената провинция на щата Вирджиния. Може би младата му жена го бе придумала да купи това имение като един вид убежище. Тя наистина се бе скрила от света тук през последните няколко години.

Що за жена беше? За да напише достоверна биография за мъжа, налагаше се да опознае съпругата. През първата година от брака им, тя бе следвала неотлъчно Рокуел по пистите, сетне изведнъж бе изчезнала. Може би й бе омръзнала миризмата на бензин и изгоряла гума. Не бе наблюдавала нито победите, нито пораженията на съпруга си. И най-вече не бе присъствала и на последното му състезание. На онова, в което бе загинал. Според сведенията, с които разполагаше Дилън, бе се появила едва на погребението, състояло се три дни по-късно и не бе проронила нито дума. Не бе проляла нито една сълза.

Бе се омъжила за златна мина и бе останала сляпа за изневерите му. Парите бяха единственото обяснение за поведението й. Сега, като негова вдовица, не й се налагаше да си помръдне пръста. Не беше лошо за бивша певица, която иначе никога нямаше да излезе от долнопробните хотели и второкласните нощни заведения.

Наложи се да намали скоростта, за да се спусне по разкаляния черен път с коловози, в края на който се виждаше очукана пощенска кутия с надпис „Рокуел“.

Очевидно не й се харчеха пари за поддръжка на имението. Дилън отново избърса стъклото и стисна зъби, щом колелата хлътнаха в поредната дупка. Когато гърнето задра в пътя, мъжът престана да ругае дъжда и започна да проклина Абигейл. Сигурно имаше огромни гардероби, пълни с коприна и кожи, но не можеше да отдели пари за ремонт на пътя.

Когато зърна къщата, Дилън неволно се надигна от седалката. Имението съвсем не бе внушителна плантация, както очакваше. Беше очарователно и уютно чак до люлеещия се стол на предната веранда. Дървените капаци на прозорците бяха боядисани в синьо в приятен контраст с бялата фасада. Тераса с двоен парапет опасваше втория етаж. Макар къщата да се нуждаеше от боядисване, не изглеждаше запустяла, а просто обитаема. От комина се виеше пушек и велосипед с допълнителни колелца бе подпрян на стойката под стряхата. Гърлен лай на куче допълваше картината.

Дилън винаги бе мечтал да се установи на такова място. Далеч от тълпите и шума, където ще може да се посвети изцяло на писането. Къщата му напомни за дома, в който бе преминало детството му, където се чувстваше в безопасност и работеше от сутрин до вечер.

Когато гърнето отново задра в пътя, очарованието се изпари. Дилън спря зад пикап и комби, сетне изключи двигателя. Хвърли мокрия парцал на пода, вдигна прозореца и понечи да отвори вратата, когато върху стъклото се хвърли гигантска топка от мокра козина.

Кучето беше с невиждани размери. Вероятно животното искаше да го поздрави приятелски, но както бе мокро и кално, не изглеждаше особено приятно. Докато Дилън преценяваше, че посрещачът му спокойно може да съперничи по размери на малък хипопотам, кучето задраска с калните си лапи по прозореца и отново излая.

— Зигмунд!

Дилън и песът се обърнаха едновременно към къщата, където близо до стъпалата към верандата стоеше млада жена. Значи това е Абигейл, помисли си мъжът. Бе разгледал достатъчно нейни снимки, за да я познае мигновено. Наивното момиченце, стояло до ремонтния пункт на състезанията на Рокуел. Красивата светска дама в Лондон и Чикаго. Хладната, сдържана вдовица, застанала до гроба на съпруга си. И все пак нещо в нея се разминаваше с очакванията му.

Косата й с цвят на пчелен мед бе дълга до раменете с филиран бретон. Беше стройна и очевидно се чувстваше добре в непретенциозните джинси, ботушите и широкия пуловер, който стигаше до бедрата. Лицето й изглеждаше бледо и нежно през тънката пелена на дъжда. Не виждаше цвета на очите й, но устните й бяха пълни и без никакво червило.

— Зигмунд, веднага слез долу!

Кучето излая вяло за последен път и се подчини. Дилън предпазливо отвори вратата и излезе.

— Госпожа Рокуел?

— Да, аз съм. Извинявайте за кучето. Не хапе. Поне не много често.

— Това е добра новина — промърмори Дилън и отвори багажника на колата.

Докато мъжът сваляше багажа си, Аби не помръдна. Нервите й бяха изопнати до крайност. Той бе непознат, когото тя щеше да приеме в дома си, в живота си. Може би трябваше да се откаже сега, преди да е направил следващата крачка.

Мъжът пое куфарите и се обърна към нея. От косата му се стичаше вода. Тъмни мокри кичури бяха полепнали по челото му. Сурово лице, помисли си Аби. Набраздено от твърде богат житейски опит. Само жена, която не беше с ума си, би пуснала такъв мъж в живота си. Сетне забеляза, че дрехите му са подгизнали, а обувките — опръскани с кал.

— Чаша кафе сигурно ще ви се отрази добре.

— Права сте — той хвърли последен поглед към кучето, което душеше около глезените му. — Алеята ви е съвсем изровена и разкаляна.

— Зная — Аби се усмихна извинително, щом забеляза, че колата е пострадала не по-малко от шофьора. — Зимата беше тежка.

Мъжът не помръдна. Продължи да се взира в нея през дъждовната пелена.

Явно си съставя мнение, помисли Аби и нервно пъхна ръце в джобовете си. Вече беше приела предизвикателството и ако сега се покажеше страхливка, нямаше да постигне нищо.

— Заповядайте, влезте — тя пристъпи към вратата и се обърна да го изчака.

Очите й бяха тъмнозелени и ако не познаваше добре жените, Дилън би казал, че тя се страхува. Отблизо лицето й изглеждаше още по-миловидно. Деликатно очертаните скули и леко вирнатата брадичка й придаваха по детски немирно изражение. Кожата й бе бледа, ресниците — тъмни. Дилън реши, че или си служи твърде умело с грима, или изобщо не употребява козметика. Ухаеше на дъжд и дървесина.

Той спря при вратата и свали обувките си.

— Не ми се ще да изкалям цялата къща.

— Благодаря ви.

Мъжът пристъпи в дома й, докато тя все още държеше бравата и се чувстваше изнервена и отчаяна.

— Оставете багажа си тук и влезте в кухнята. Там е топло, ще изсъхнете.

— Чудесно.

Вътрешността на къщата също не оправда очакванията му. Подовете бяха с леко матов блясък, тук-там издраскани. На масичката до стълбите имаше грубо цвете от папиемаше, очевидно направено от дете. Без да спира, Аби се наведе и вдигна две пластмасови човечета със скафандри.

— От Ню Йорк ли идвате?

— Да.

— В такова време пътуването не е особено приятно.

— Така е.

Не беше преднамерено груб, макар да умееше да се държи хладно, когато се налагаше. В момента обаче къщата го интересуваше много повече от учтивия разговор. В умивалника нямаше мръсни чинии, подът беше чист. И все пак кухнята съвсем не можеше да се нарече подредена. По вратата на хладилника бяха залепени бележки, рисунки, картинки. На бара за закуска бе оставен полунареден пъзъл. Три чифта и половина мънички маратонки се търкаляха до задната врата.

Но в тухлената камина гореше огън и в стаята ухаеше на кафе.

Ако той не желае да разговаряме, няма да стигнем доникъде, помисли си Аби и се извърна да го погледне. Да, лицето му бе сурово, но доста интригуващо с леката сянка на еднодневната брада. Веждите му бяха тъмни като косата, очите — светлозелени. Пронизващи очи. Издаваха сила на характера. Нима навремето не бе фатално привлечена към подобна вътрешна сила? Очите на Чък бяха кафяви, но посланието им бе същото. Получавам това, което искам, защото съм готов на всичко, за да победя.

Ала не бе успял. Аби се боеше, че току-що бе допуснала в живота си мъж, който в много отношения приличаше на бившия й съпруг. Но сега съм по-възрастна, напомни си тя. Несравнимо по-зряла и уравновесена. Пък и този път не съм влюбена.

— Ще закача сакото ви — тя протегна ръце и изчака госта да свали дрехата си. За първи път от години се хвана, че оглежда с интерес тялото на мъжа. Беше висок и строен. Аби усети леката тръпка, пропълзяла по кожата й, и мигновено я овладя. Извърна се и окачи сакото на закачалката до вратата.

— Искате ли захар или сметана?

— Не. Само кафе.

Аби знаеше, че залови ли се с нещо, ще възстанови спокойствието си. Избра голяма чаша за госта си и малка за себе си.

— Кога тръгнахте от Ню Йорк?

— Пътувах цяла нощ.

— Шофирали сте през нощта? — тя хвърли поглед към мъжа, който се бе настанил до бара. — Сигурно сте изтощен до смърт.

Ала всъщност не изглеждаше ни най-малко уморен. Макар дрехите му да бяха измачкани, а косата — влажна и разрошена, мъжът бе напълно буден и нащрек.

— Умората премина — той пое чашата и забеляза, че дългите й тънки ръце са без пръстени. Не носеше дори златната венчална халка. Когато вдигна очи, в погледа му се долавяше цинизъм. — Предполагам, подобно състояние ви е познато.

Аби вдигна вежда и се настани срещу госта. Като майка чудесно знаеше какво значи да не спиш цяла нощ и на другия ден да продължиш с обичайните си задължения.

— Да, така е — тъй като размяната на учтивости явно не му беше по вкуса, Аби подхвана делови разговор. — Четох книгите ви, господин Кросби. Биографията на Милисънт Дрискол е безмилостна, но достоверна.

— Много точно определение.

Аби отпи от кафето, без да откъсва поглед от госта.

— Ценя това. Пък и предполагам, получила е достатъчно съчувствие от други автори. Познавахте ли я лично?

— Не. Опознах я едва след самоубийството й — той топлеше дланите си с чашата, заслушан в пукота на огъня зад себе си. — Трябваше да я опозная, за да мога да напиша книгата.

— Тя бе изключителна актриса, невероятна жена. Но животът й не беше лек. Познавам я бегло покрай сестра си.

— Шантел О’Хърли, още една изключителна актриса.

Аби се усмихна.

— Да, така е. Познавате я, нали? Трябва да сте я срещали, когато сте правили проучвания за Милисънт?

— Видяхме се няколко пъти за кратко — той не бе останал с лошо чувство към нея. — И трите сестри О’Хърли са прочути… по един или друг начин.

Аби срещна погледа му. Спокойно, сдържано.

— По един или друг начин.

— Как се чувства човек, когато сестрите му са покорили двата бряга?

— Много се гордея с тях — отговорът дойде незабавно, без излишни многозначителни нотки.

— Не правите ли планове да се върнете в шоубизнеса?

Би избухнала в смях, ако не бе доловила цинизъм в тона му.

— Не. Имам по-важни ангажименти. Гледали ли сте Мади на Бродуей?

— Няколко пъти — той отпи от кафето. Ободрителната напитка компенсира последните няколко кошмарни километри по калния черен път. — Не приличате на нея. Не приличате и на другата си сестра.

Аби бе свикнала с неизбежното сравнение.

— Така е. Баща ми смяташе, че ако бяхме съвсем еднакви, щяхме да предизвикаме сензация. Още кафе, господин Кросби?

— Не, благодаря. Говори се, че Чък Рокуел влязъл в онзи малък клуб, където сте изнасяли представление заедно със семейството си и изобщо не погледнал сестрите ви. Само вас.

— Така ли се говори? — Аби побутна настрани чашата с кафе и се изправи.

— Да. Хората обичат романтичните истории.

— Но вие не — тя се засуети край печката.

— Какво правите?

— Приготвям вечеря. Надявам се, че обичате чили.

Значи тя готви. Или поне е решила да готви тази вечер, вероятно за да създаде добро впечатление. Дилън се облегна на стола си, докато я наблюдаваше как запича месото.

— Няма да пиша любовен роман, госпожо Рокуел. Ако издателят не ви е разяснил основните правила, ще го сторя веднага.

— Защо да губим време? — попита тя, съсредоточена върху заниманието си.

— Аз също нямам време за губене. Правило номер едно: ще напиша тази книга. За това ми плащат. На вас пък ви плащат да ми съдействате.

Аби сръчно добави подправки.

— Благодаря ви, задето ми напомнихте. Има ли и други правила?

Беше толкова хладна, колкото бе очаквал, съдейки по слуховете. Хладна и както биха казали мнозина, безчувствена.

— Още едно. Книгата е за Чък Рокуел; вие сте част от нея. Каквото и да открия за вас, колкото и да е лично, имам право да го използвам. Отказали сте се от личен живот, като сте подписали споразумението с издателството.

— Отказах се от личен живот още като се омъжих за Чък Рокуел — тя разбърка соса и добави малко вино. — Греша ли, или имате известни резерви във връзка с написването на книгата?

— Не за книгата. За вас.

Аби се извърна, озадачена, ала изражението на госта разсея в миг недоумението й. Явно и той бе от хората, стигнали до заключението, че се е омъжила за Чък заради парите му.

— Разбирам — отвърна тя. — Благодаря за откровеността. Не смятам, че сте длъжен да ме харесвате.

— Същото се отнася и за вас. Единственото, което мога да ви обещая, госпожо Рокуел, е, че ще бъда честен с вас. Възнамерявам да направя всичко, което е по силите ми, за да напиша подробна и разбираема биография на съпруга ви. За да съумея да го сторя, ще се наложи често да се отнасям грубо и нетактично към вас.

Тя сложи капака на тенджерата и донеса каничката с кафе на бара.

— Не се ядосвам лесно. Често са ми казвали, че съм твърде… добродушна.

— Сигурен съм, че ще се вбесите доста преди да приключа.

Аби доля кафе в чашата си и остави каничката върху поставката.

— Като че ли нямате търпение да ме ядосате.

— Не ме бива много да увъртам.

Този път тя наистина се разсмя, ала някак с горчивина. Сетне бавно отпи от кафето си.

— Познавахте ли Чък?

— Не.

— Двамата щяхте да се разбирате чудесно. Имаше таланта да преследва една-единствена цел. Да победи. Състезаваше се така, както си е наумил, или изобщо не участваше в състезанието. Не отстъпваше.

— А вие?

Макар въпросът да бе доста безцеремонен, Аби отвърна съвсем сериозно.

— Един от най-големите ми проблеми беше, че се огъвах, накъдето ми кажеха. Но с времето го превъзмогнах — тя допи кафето си. — Ще ви покажа стаята. Можете да разопаковате багажа си и да разгледате наоколо преди вечеря.

Поведе го по коридора и пътем взе един от куфарите, преди да успее да й каже да не си дава труд да му помага. Дилън знаеше колко е тежък, но докато събираше останалата част от багажа си, видя, че жената без усилие го носи нагоре по стълбите. По-силна е, отколкото изглежда, помисли си. И това е още една причина да не приемам всичко в нея — или за нея — за чиста монета.

— Банята е в края на коридора. Топла вода има почти винаги — Аби отвори вратата и остави куфара до леглото. — Донесохме и бюро в стаята ви. Долу имам нещо като кабинет, но си помислих, че тук ще ви бъде по-удобно да пишете.

— Чудесно.

Беше повече от чудесно дори. Стаята ухаеше леко на лимон, беше чиста и уютна. Дилън обичаше антиките и веднага забеляза, че леглото е в стил Чипъндейл, както и старинното, сякаш извадено от музей, кътче за бръснене. Върху скрина бе поставена медна купа, пълна с изсушени цветчета и кленови клонки. Завесите бяха дръпнати и през прозореца се разкриваше гледка към заснежените хълмове и обора, чийто дъски с времето бяха посивели.

— Хубаво място.

— Благодаря — тя погледна през прозореца и добави: — Трябваше да видите къщата, когато я купихме. Вероятно имаше две-три места, където покривът не капеше, а водопроводът бе по-скоро мечта, отколкото реалност. Но осъзнах, че това е къщата, която искам, още щом я зърнах.

— Вие ли я избрахте? — той отнесе пишещата си машина на бюрото. Това бе винаги първата му работа, щом започнеше някой делови ангажимент.

— Да.

— Защо?

Тя все още гледаше през прозореца с гръб към него. Стори му се, че я чу да въздиша.

— Човек има нужда да пусне корени. Поне с някои хора е така.

Дилън измъкна касетофона си и го сложи до пишещата машина.

— Далеч от пистите.

— Аз никога не съм се състезавала — тя хвърли поглед през рамо и рязко се извърна, забелязала подготвеното оборудване. — Имате ли нужда от още нещо?

— Не, засега. Още един въпрос, преди да започнем, госпожо Рокуел. Защо точно сега? Защо чак сега се съгласихте да дадете разрешение за публикуване на биографията на съпруга ви?

Съществуваха две причини, две много важни и основателни причини, но Аби не смяташе, че гостът би проявил разбиране.

— Нека да приемем, че досега не съм била готова. Изминаха вече почти пет години от смъртта на Чък.

— А за пет години парите доста намаляват. Сигурен съм, че сделката е изгодна — тъй като тя не отговори, Дилън вдигна поглед. В очите й нямаше гняв. А би предпочел да срещне яростта й пред това хладно и непроницаемо изражение.

— Вечерята ще бъде готова в шест. Лягаме си рано.

— Госпожо Рокуел, когато ви обиждам, готов съм да понеса ответен удар.

Тя се усмихна за първи път. Очите й весело проблеснаха и Дилън усети, че го пронизва чувство на вина и в същото време осъзна, че е привлечен от тази очарователна и уязвима жена.

— Не умея да се боря. Именно затова обикновено избягвам схватките.

Навън се чу силен трясък, ала тя дори не трепна. Сетне прозвуча крясък, който наподобяваше индиански боен вик. Кучето нададе яростен лай точно преди стадо слонове да се приземят на верандата.

— В банята има чисти кърпи.

— Благодаря. Мога ли да попитам какво е това?

За първи път в очите й се появи закачливо пламъче. Уязвимостта бе изчезнала. Пред него стоеше жена, която напълно съзнава какви са възможностите и целите й.

— Като че ли някой ни нападна.

— Така си е — тя прекоси стаята, сетне спря, щом входната врата рязко се отвори, а сетне бе затръшната с такава сила, че картините на стената потрепериха.

— Мамо! Дойдохме си!

Поздравът отекна, последван от ново трополене и разгорещен спор.

— Децата ми винаги се чувстват длъжни да съобщят за пристигането си. Господ знае защо. Ако ме извините, ще се опитам да спася килима в дневната.

И с тези думи тя излезе от стаята, като остави Дилън сам с мислите му.