Нора Робъртс
Изумрудите на Бианка (10)

Девета глава

Нямаше свещи и лунни лъчи, но си беше любов. Сузана не вярваше, че отново ще я намери, или изпита.

Тя се облегна доволно на седалката на камиончето и се усмихна.

Знаеше, разбира се, че връзката й с Холт Брадфорд ще бъде осеяна с подводни камъни. Но беше толкова хубаво. През последните няколко дни и нощи бе успяла да го разбере.

На няколко пъти той се появи в магазина й по обяд. Не отвори дума за децата, нито за това, че му е липсвала. Не, просто казваше, че е слязъл в селото за части и понеже е гладен, минава да я вземе, за да обядват заедно.

Или вечер я изненадваше, като нежно разтриваше раменете й, за да отнеме умората. Или пък излизаха с кошница студено пиле и вино и се качваха в лодката. Продължаваше да е нетърпелив, дори често рязък, но нито веднъж не насили нещата. Съобразяваше се с нейните желания и настроения. Остави я да бъде такава, каквато е. Когато се любеха, беше жаден, всеотдаен и страстен, което не оставяше съмнение относно чувствата му.

Не, тя не бе търсила любовен роман, повтори си отново Сузана, докато паркираше зад колата му. Но беше ужасно щастлива, че го е намерила.

В мига, в който отвори вратата, сестра й Лайла извика:

— Чакам те!

— Виждам — Сузана вдигна вежди. Лайла все още носеше работните си дрехи. Като знаеше графика й, Сузана бе сигурна, че поне от час си е в къщи. Първата й работа, като се прибереше, бе да се преоблече с най-удобните си домашни дрехи и да намери най-подходящото място за полягане. Значи нещо не бе наред.

— Какво има?

— Имаш ли нещо общо с оня начумерен дангалак, с който се мотаеш напоследък?

— Ако имаш пред вид Холт, нищо специално — Сузана свали шапката, която носеше и я хвърли на дивана. — Защо?

— Защото в момента е в моята стая и я претърсва сантиметър по сантиметър — тя погледна недоволно към стълбите, водещи за горния етаж. — Казах му, че вече сме преровили навсякъде и че ако съм спала толкова години с изумрудите, сигурно щях да знам.

— А той не ти обърна капка внимание.

— Не само това, ами ме изрита от собственото ми легло. И Макс му пригласяше — тя въздъхна и седна на стълбите. — Изхили се и рече, че било чудесна идея.

— А ти искаш да ги надзираваш, нали?

В очите на Лайла блесна дяволито пламъче.

— Ами да — тя стана, прегърна сестра си и двете се заизкачваха нагоре. — Работата май е сериозна?

— Стана много бързо.

— Понякога е по-добре, когато обичаш някого, нещата да стават така, с един замах — тя се прозя и изруга. — Дявол го взел, лишиха ме от заслужената ми дрямка! Щях да съм доволна, ако можех да кажа, че не харесвам това енергично момче, но не мога. Има нещо успокояващо зад грубите му маниери.

— Ще трябва още веднъж да надникнеш зад аурата му — подкачи я Сузана.

Лайла се разсмя и спря.

— Той е добро момче, нищо че сега ми иде да го набия. Радвам се, че те виждам отново щастлива, Суз.

— Не съм била нещастна.

— Така е, но не беше и щастлива. Има разлика.

— Сигурно си права. Като говорим за щастието, какви са твоите сватбени планове?

— Леля Коко и останалата дяволска рода в момента обсъждат в кухнята точно това — тя обърна смеещите си очи към сестра си. — И се джафкат на поразия. Нашата пралеля Колин претендира, че иска само да възвърне добрата репутация на Калхунови, но всъщност бие страхотен шут на леля Коко, като настоява да състави списъка на гостите и да разбие на пух и прах менюто.

— И се забавлява до припадък.

— Почакай, ще дойде и твоя ред. Доколкото знам, вече има няколко идеи относно аранжировката на цветя.

— Ужас! — Сузана спря пред вратата на сестра си. Холт явно здравата бе поработил. Стаята, която така или иначе никога не беше подредена, сега приличаше на истинско бойно поле. Сякаш хиляди бесове бяха вилнели, преобърнали всяко ъгълче и стоварили мебелите на куп. В момента Холт бе заврял главата си в камината, а Макс пълзеше по пода.

— Забавлявате ли се, момчета? — запита протяжно и привидно спокойно Лайла.

Макс вдигна глава и се усмихна. Беше бясна, разбира се, той си я познаваше. Характерът й го забавляваше.

— Намерих сандала, който търсеше преди време. Беше под възглавницата на стола.

— Добри новини — рече Лайла и забеляза, че Холт не откъсва очи от сестра й, а и тя също. — Защо не си починеш малко, Макс?

— Не съм изморен.

— Напротив, даже много си изморен и определено се нуждаеш от глътка кафе — тя пристъпи, хвана го за ръката и го вдигна от пода. — После можеш да се върнеш и да помогнеш на Холт да разкриете всичко за личния ми живот.

— Казах ти, че няма да й хареса — каза Сузана, след като Лайла и Макс излязоха от стаята.

— Много важно!

Сузана заразглежда пораженията, които бяха нанесли в стаята на сестра й.

— Е, намерихте ли нещо?

— Нищо, ако не смятаме две странни обеци и едно дантелено нещо зад гардероба — той поклати глава. — Ти носиш ли такива дантелени финтифлюшки?

— Невинаги. — Тя погледна към изпотената си фланелка. — Допреди няколко дни мислех, че изобщо нямам нужда от тях.

— Изглеждаш чудесно с дънки и фланелка, бебчо — Холт стана и приближи. Сузана не помръдна. — И освен това — той прекара ръце по гърба й и стигна до бедрата — аз поемам задължението да ги свалям от теб — той я целуна с дълга целувка, която я остави без дъх. Както винаги. — Но някой път може да вземеш едно от тези дантелени неща на заем от Лайла…

Тя се разсмя и го ръгна леко между ребрата.

— Може пък да те изненадам. Колко време вече се ровиш тук?

— Дойдох веднага от обекта. Ти приключи ли със саденето на тези, как им беше името… храсти?

— Руски маслини. Да приключих. Ти много ми помогна с предпазната ограда.

— А ти си напълно откачена, ако си мислеше, че можеш да построиш онова съоръжение сама.

— Имах помощник, когато сключих договора.

Холт заклати глава и се върна при камината.

— Може и да си упорита, Сузана, но не си достатъчно силна да влачиш камъни и да въртиш чука.

— Почти го бях направила.

— Да — той извади една тухла от стената. — Видях. Изглеждаше доста сносно.

— Изглеждаше страхотно. И тъй като ти не ме руга непрекъснато, а само малко, ще ми позволиш ли да те възнаградя?

— Как? — Холт веднага изгуби интерес към тухлата.

— Ще ти донеса една бира.

— О, — разочаровано проточи той — аз пък си помислих…

— Знам какво си помисли — тя се разсмя и тръгна да излиза. — Засега ще се задоволиш с бирата.

Хубаво е, когато човек може да се шегува така, мислеше си Сузана. С него не се объркваше, нито се чувстваше потисната. Знаеше и усещаше, че той я харесва, че му е приятно с нея. Може би след време щяха да постигнат повече в отношенията си.

Изпълнена с ентусиазъм тя влезе в хола. И изведнъж настъпи страшен хаос. Чу Фред и Сади да лаят неистово. После чу топуркане на крачета и викове.

— Мамо! Мамо! — Алекс и Джени нахлуха в стаята. Сузана ги грабна в прегръдките си и започна да ги целува, докато кучетата щастливо се въртяха около тях.

— О, колко ми липсвахте! Толкова много, че едва оживях! Дайте да ви разгледам! — тя ги отдалечи от себе си и усмивката изчезна от лицето й. И двамата бяха разплакани. — Но какво има?

— Искахме да си дойдем в къщи — гласът на Джени трепереше, тя зарови глава в бедрото на майка си. — Мразя ваканциите.

— Шшт! — Сузана погали косата на дъщеря си, докато Алекс избърса очите си с ръка.

— Бяхме лоши и невъзпитани — Обясни той с треперещ глас.

— Нищо друго не съм очаквал от тях! — в стаята влезе Бакстър.

Джени се сгуши в майка си и я стисна здраво за раменете, а Алекс се обърна и войнствено вирна брадичка.

— Не обичаме да ходим на тъпи партита и не те харесваме.

— Алекс! — гласът на Сузана бе остър. Тя сложи ръка на рамото на сина си. — Веднага се извини.

Устните му затрепериха, но упорития поглед остана.

— Съжаляваме, че не те обичаме.

— Качете се със сестра си горе — рече грубо баща им. — Искам да говоря с майка ви насаме.

— Отидете с Джени в кухнята — намеси се Сузана и потупа сина си по бузата. — Леля Коко е там.

Бакс подритна Фред с крака си.

— И вземете тези непоносими животни с вас.

— Шери? — обади се тихо дребната брюнетка, застанала нерешително до вратата.

— Ивет — Сузана обгърна раменете на децата си. — Извинявай, не те видях.

Французойката махна с ръка.

— Аз се извинявам. Виждам, че присъствието ми не е подходящо. Само да питам Бакс, какво да правя с багажа на децата?

— Нека шофьорът да го донесе. Не виждаш ли, че съм зает? — смъмри я той.

Сузана я погледна с явна симпатия.

— Нека го остави тук. Да идем в салона — каза тя на Бакстър и се обърна към децата. — А вие, тичайте при леля Коко. Тя ще се радва да ви види.

Те излязоха, като се държаха за ръце, а кучетата ги следваха по петите.

— Ако можеш да отделиш една минута от скъпоценното си време — Бакстър иронично изгледа вехтите й работни дрехи. — Стига да не преча на явно много важната ти работа.

— В салона — повтори Сузана и се обърна. Водеше борба със себе си, за да остане спокойна. Трябваше да бъде спокойна. Каквато и да беше причината Бакстър да промени плановете си и да върне децата в къщи цяла седмица по-рано, знаеше, че щеше да се стовари върху нейната глава. Затова трябваше да се контролира. Но фактът, че децата бяха разстроени, й пречеше.

— Ивет — обърна се Сузана към младата жена и й посочи стол, — мога ли да ти предложа нещо?

— О, много си любезна. Бренди, моля.

— Разбира се. Бакстър?

— Уиски, голямо.

Сузана отиде до бюфета и им наля. Слава Богу, че ръцете й не трепереха. Когато поднесе чашата на Ивет, забеляза, че тя я гледа с извинение и разбиране.

— Е, Бакс, ще бъдеш ли така добър да ми кажеш какво става?

— Това, което става сега, започна преди години, когато ти дойде безумната идея, че можеш да бъдеш майка.

— Бакс — намеси се Ивет.

— Ти върви на терасата и не се бъркай. Предпочитам да си говоря с нея насаме.

И така, нищо не беше се променило, помисли си Сузана. Ивет прекоси безмълвно стаята и излезе навън.

— В крайна сметка този малък експеримент ще избие от главата й всички намерения да има дете.

— Експеримент ли? — повтори неразбиращо Сузана. — Твоето решение да вземеш децата на ваканция е било само експеримент, така ли?

Той отпи от уискито и я погледна. Беше красив мъж, с все още фино младежко лице и гъста коса. Но характерът му, лош и заядлив, бе прибавил към правилните черти още нещо. Нещо неприятно и злобно, което вече личеше.

— Причините да взема децата, са си моя работа. А тяхното отвратително поведение е твоя. Те нямат никакво понятие как да се държат на публично място и в обществото. Имат направо варварски маниери! Лоша работа си свършила, Сузана! А уж възнамеряваше да отгледаш и възпиташ тези две нещастни изчадия!

— Забранявам ти да говориш така за тях в моя дом — тя пристъпи към него, очите й блестяха. — Пет пари не давам дали отговарят на твоите стандарти за поведение или не. Искам обаче да знам защо ги върна по този начин.

— Тогава сядай и слушай! — той й показа с ръка стола. — Твоите скъпоценни дечица нямат никаква представа какво се очаква от един Дюмонт. Те са шумни и невъзпитани в ресторанта, цвилят и пищят в колата. Когато им правя забележка или стават непокорни или циврят. В курорта поведението им бе повече от невъзможно.

— С други думи, държали са се като деца. Съжалявам, че са провалили плановете ти, Бакстър, но би трябвало да знаеш, че не можеш да очакваш от пет и шестгодишно дете да се бъдат кротки, тихи и изрядни във всяко едно отношение и по всяко време на деня. Още повече, че са попаднали в обстановка и сред хора, които са им абсолютно непознати. Та те дори теб не познават!

Той отпи от уискито и преглътна шумно.

— Те отлично знаят, че съм им баща, но ти си се погрижила, да нямат никакъв респект и уважение към мен.

— Не, ти сам се погрижи за това.

Той остави чашата си на масата.

— Какво си мислиш, че не знам какво си им наговорила за мен ли? Сладката ми, безобидна Сузана!

Тя отстъпи автоматично назад.

— Не съм им говорила нищо за теб — успя все пак да каже, ядосана, че се поддаде на инстинктивния си страх и отвращение към него.

— Така ли? Значи не си им казала, че имат братче-копеленце в Оклахома?

А, това било значи, осъзна Сузана и се приготви за битка.

— Братът на Мегън О’Райли се ожени за сестра ми. Нямаше възможност да запазя нещата в тайна, дори да исках.

— И затова си побързала да очерниш името ми, нали?

— Момчето им е на половина брат. Те го приеха и освен това са много малки, за да разберат какво ужасно и необяснимо нещо си сторил.

— Това си е моя работа. Не го забравяй! — той я хвана за раменете и я блъсна към стената. — Няма да ти позволя да кроиш жалките си интриги срещу мен.

— Свали си ръцете! — Сузана се опита да се измъкне, но Бакстър я държеше здраво.

— Ще го направя, когато аз реша. Искам да те предупредя, скъпа. Няма да ти дам да разпространяваш клюки за мен. Само ако чуя нещо, ще знам, че произлиза от теб и тежко ти и горко тогава. Ще ми платиш с лихвите!

— Повече не можеш нищо да ми направиш — успя да запази спокойствие Сузана.

— Не ми се перчи! Искам децата да стоят настрани. Колкото до така нареченият им брат, ако още веднъж това бъде споменато някъде — той усили натиска си и я разтърси — ще съжаляваш.

— Напусни дома ми!

— Твоят дом? — мъжът стисна гърлото й с едната си ръка. — Не забравяй, че все още е твой, защото не исках да притежавам този смешен, рушащ се анахронизъм. Ако ме ядосаш, ще те върна в съда. И този път ще ти го отнема. Ще ти отнема всичко. Децата ще отидат в хубаво швейцарско училище, което непременно ще се случи, ако не си мериш приказките и не внимаваш какво вършиш.

Бакстър видя как изразът в очите й се промени. Но това не беше страхът, който очакваше да види. Беше ярост. Тя вдигна ръка, но преди да го удари, той излетя от неочаквано силен удар и падна на пода.

Холт го сграбчи за яката и го стовари върху масичката в стил „Луи четиринадесети.“

Не беше виждала досега очите на човек, готов да убива. Сега го видя в очите на Холт, когато нанесе втори удар с юмрук в лицето на Бакстър.

— Холт, недей… — опита се да се намеси Сузана.

В този миг някой я хвана за ръцете с неочаквана сила.

— Остави ги — каза Колин. Очите й блестяха, а устата й бе изкривена в зловеща гримаса.

Холт искаше да го убие и може би щеше да го направи, ако Бакстър се съпротивляваше. Но той седеше безпомощно и бършеше носа и устата си от кръвта, която шуртеше от тях.

— Сега слушай добре, копеле мръсно! — Холт го сграбчи и подпря на стената. — Ако още веднъж вдигнеш ръка върху нея, ще те убия. Смятай, че си мъртъв.

Целият треперещ, Бакстър извади носната си кърпа.

— Ще те арестувам за опит за убийство — той притисна кърпата към носа си, огледа се и видя жена си отвън на терасата. — Имам свидетел. Ти ме нападна и заплаши живота ми — за пръв път му се случваше да бъде публично унижен. Погледна с нескрита омраза Сузана. — Ще съжаляваш за това.

— Нищо подобно — леля Колин изпревари Холт, преди да му е нанесъл следващия удар. — Ти ще съжаляваш, нещастна, страхлива, безгръбначна свиня такава! — тя се подпря на бастуна си и пристъпи към него. — Ще съжаляваш през целия си живот, ако вдигнеш ръка върху някой от моето семейство. Ако мислиш, че можеш да направиш нещо, искам да знаеш, че аз мога два пъти повече. А ако не са ти известни моите възможности, ще ти кажа, че аз съм Колин Тереза Калхун и мога да те купя и продам с парцалите, преди да си се усетил.

Тя го наблюдаваше с насмешка и съжаление. Един треперещ от страх мухльо, с раздърпан костюм и окървавена носна кърпа.

— Много ми е интересно какво ще каже губернаторът на щата, който между впрочем ми е кръщелник, когато му разкажа тази сцена — тя кимна доволно, като видя, че Бакстър много добре чу и разбра казаното. — Вдигай си нещастният задник от моята къща. А ти, млади човече, — тя се обърна към Холт и наклони глава — ще бъдеш ли така любезен да покажеш на нашите гости вратата.

— С удоволствие, мадам.

Холт ги изпрати до вратата. Обърна се и зърна Сузана в мига, в който изтича навън.

— Къде отиде? — попита той леля Колин, когато останаха сами в приемната.

— Да си ближе раните, предполагам. Сипи ми малко бренди. По дяволите, няма кой да те види, така че побързай — добави тя, като видя, че той се колебае. Старата дама се намести във фотьойла и се опита да успокои бясно биещото си сърце. — Знаех, че й е било тежко с този тип, но не знаех до каква степен. Трябваше да го държа под око след развода. — Тя взе чашата и отпи яка глътка. — Жалко подобие на мъж! Все още не мога да повярвам, че така се е държал с нея. Трябваше да се досетя, още когато видях израза в очите й. Майка ми гледаше по същия начин — тя затвори своите клепачи и се отпусна назад. — Е, ако не иска да види как политическите му амбиции се изпаряват яко дим, ще трябва да я остави на мира — бавно отвори очи и погледна студено Холт. — Ти беше чудесен. Харесвам мъже, които знаят как да използват юмруците си. Съжалявам само, че не успях да вкарам в действие бастуна си.

— Мисля, че свършихте много по-добра работа. Аз само му счупих носа, а вие го изплашихте до смърт.

— Наистина го направих — тя се усмихна доволно и отпи отново. — И при това се чувствам чудесно.

Старата дама забеляза, че Холт стои до отворената врата със стиснати юмруци.

Мина й през ума, че Сузана може да направи някоя глупост в безсилната си мъка.

— Майка ми обичаше да ходи на скалите. Сигурно и Сузана е отишла там. Кажи й, че децата набиват бисквити в кухнята и ще си развалят вечерята.

 

 

Тя наистина беше на скалите. Не знаеше защо го направи, може би инстинктът я накара да отиде там. Искаше просто за миг да остане сама.

Седна, скри лице в шепите си и се опита да прогони срама и горчивината, която я изпълваха.

Холт я намери в тази поза. Хлипаща и самотна. Вятърът разнасяше мъката й, а морето се блъскаше тъжно в краката й. Той не знаеше откъде да започне и какво да каже. Майка му бе силна жена и ако някога бе плакала, сигурно е било тайно и насаме.

Беше видял Сузана притисната до стената, а ръката — на Дюмонт на гърлото й. Изглеждаше така крехка и беззащитна. И смела.

Пристъпи към нея и колебливо сложи ръка на рамото й.

— Сузана.

Тя подскочи. Избърса нервно мокрото си лице.

— Трябва да се връщам. Децата…

— Седят в кухнята и лапат бисквити. Седни.

— Не, аз трябва…

— Моля те — той седна и я привлече към себе си. — Не съм идвал тук много отдавна. Дядо често ме вземаше с него. Седеше точно на това място и гледаше морето. Веднъж ми разказа приказка за принцесата, която живеела в замъка на скалите. Сигурно е говорил за Бианка, но аз си мислех за теб.

— Холт, съжалявам.

— Ако започнеш да се извиняваш, съвсем ще побеснея.

Тя едва преглътна надигащата се вълна от сълзи.

— Не мога да преживея това, което видя.

— Това, което видях, бе един побойник, който те нагрубяваше — той обърна лицето й към себе си. Когато видя червените следи по врата й, изруга през зъби. — Той никога вече няма да те нарани.

— Беше засегната репутацията му. Децата изглежда са говорили за Кевин.

— Ще ми обясниш ли все пак какво означава всичко това? Нищо не разбирам.

— Да — и тя му разказа историята. — Когато Слоун ми каза, мислих и реших, че децата трябва да знаят, че имат брат. Това, което Бакс не осъзнава, е, че той не ме интересува. За мен са важни децата, само те. И семейството ми.

— Не, той никога няма да го разбере — Холт взе ръката й и я целуна. Изуменият й поглед го накара да обърне очи към морето. — Не съм свикнал да играя ролята на господин Галантност.

— Чудесен си!

— Ако е така, защо ме гледаш, все едно че се каня да те хвърля от скалите?

— Просто не е в твоя стил.

— Така е — той сви рамене и измъкна цигара от пакета. — Не съм такъв — обгърна с ръка раменете й. — Хубава гледка.

— Направо изумителна. Винаги идвам тук. Понякога…

— Продължавай.

— Ще ми се смееш. Понякога ми се струва, че я виждам. Бианка. Чувствам присъствието й. Знам, че е тук и чака — тя сложи глава на рамото му и затвори очи. — Както сега например. Усещам присъствието й съвсем реално. Топло. Горе в кулата, в нейната кула, чувството е горчиво-сладко, изпълнено с копнеж. Но тук, тук е очакване. Надежда. Сигурно си мислиш, че съм луда.

— Не — тя понечи да стане, но Холт я притегли обратно към себе си. — Не, защото и аз усещам същото.

 

 

Мъжът, който наричаше себе си Маршал ги наблюдаваше през бинокъла си от Западната кула. Не се страхуваше, че може да го открият. Семейството изобщо не се качваше на втория етаж в западното крило, а работниците си отидоха преди половин час. Маршал се надяваше да се възползва от предимството, след като Слоун О’Райли бе на сватбено пътешествие с жена си, и да се поразшета из къщата. Калхунови бяха свикнали да виждат мъже с инструменти да се мотаят навсякъде и почти не им обръщаха внимание.

А той се интересуваше и то много от Холт Брадфорд. Откритието, че е свързан с едната сестра от новото поколение Калхунови момичета бе доста интересно. Беше истинско предизвикателство, че можеше да продължи работата си под носа на бившето ченге. Това ласкаеше самочувствието му.

 

 

Сузана прекара целия следобед с децата, успокоявайки ги и опитвайки се да превърне нещастния опит да прекарат почивката с баща си в глупаво недоразумение.

Когато стана време да си лягат, Джени повече не хленчеше, а Алекс подскачаше безгрижно на леглото като гумена топка.

— Той караше колата часове наред. И през цялото време по радиото свиреше някаква глупава музика. Пееха ей така — момчето отвори широко уста и издаде звук, който според него наподобяваше оперно пеене. — Не можеш да разбереш нито дума.

— Не така, а така — Джени издаде писък, от който стъклата зазвъняха. — А ние трябваше да бъдем тихи и мирни.

Сузана потисна гнева си и целуна дъщеря си по нослето.

— И значи смятате всичко това за ужасно?

Джени се закикоти и получи още една целувка.

— Ивет предложи да играем на думи, но той каза, че го боляла главата и отиде да спи.

— Същото ще трябва да направите и вие сега. И то веднага.

— На мене ми харесваше хотелът — продължи Алекс, надявайки се да отложи неизбежното. — Можехме да скачаме по леглата до насита, когато никой не ни гледаше.

— Както сега ли?

Той се захили.

— В банята имаше малки сапунчета и на възглавницата ни слагаха бонбони.

— Това ще трябва да го забравиш, жабче.

След като Джени бе сложена в кревата с всичките си играчки и лампата изгасена, Сузана занесе Алекс в неговата стая. Той вече не й позволяваше дори да го целува за лека нощ, но тази вечер явно бе по-различна.

— Пак си ял тухли за вечеря, толкова много тежиш — рече тя и го гушна до себе си.

— Изядох цели пет — той скочи от ръцете й право в леглото. Двамата се заборичкаха, докато останаха без дъх. Алекс отново заскача.

— Алекс, моля те.

— О, забравих.

— Стига за тази вечер. Бързо заспивай или ще те пека на бавен огън.

Момчето измъкна нещо от джоба на джинсите, които носеше, когато си бе в къщи.

— Запазих го за теб.

Сузана взе парче счупен шоколад, увито в станиол. Беше смачкан и разтопен, но беше по-скъп от диаманти.

— О, скъпи!

— И Джени пазеше едно парче, но го изгуби.

— Няма значение — тя го притисна към себе си. — Благодаря ти. Обичам те, скъпи!

— И аз те обичам, мамо.

Този път не се затрудни, както обикновено, когато произнасяше тези думи. А когато майка му, след като го сложи и зави, го погали по косата, той не се дръпна.

— Лека нощ — в просъница каза момчето и почти веднага заспа.

— Лека нощ — Сузана го зави и отиде в своята стая. Отвори малката кутия, в която някога държеше диамантите си и постави блокчето шоколад в нея.

Съблече се и облече тънка бяла нощница. На бюрото я чакаше доста работа, но усещаше, че нервите й са опънати до скъсване и не може да се занимава с нищо. Затова отвори вратата на терасата и като взе четката си за коса, излезе навън.

Някъде в тъмното кукаше кукумявка, щурците пееха, а далеч в скалите се блъскаше морето. Луната бе пълна и ясна, нощта бе светла. Като се усмихна на себе си, Сузана подложи лице на лъчите й и бавно заразчесва косата си.

Холт не беше виждал нищо по-красиво на света от тази жена, която решеше коса на лунната светлина. Чувстваше се като Ромео и се страхуваше, че ще изглежда много глупаво, но искаше да й даде нещо, да й покаже по някакъв начин, колко много означава, че я има в живота му.

Затова излезе от укритието си и заизкачва каменните стълби. Вървеше тихо. Сузана не знаеше, че е там, докато не извика тихо името й.

Тя отвори очи и го видя на няколко крачки. Вятърът разбъркваше косата му, а очите му отразяваха нощните сенки.

— Мислих за теб. Какво правиш тук? — попита изненадано тя.

— Отидох си в къщи, но… не можех да остана сам — искаше да я помоли да продължи да реше косите си, но реши, че молбата му ще й се види смешна. — Добре ли си?

— Вече да.

— А децата?

— И те също. Дори не успях да ти благодаря. Може да ти се вижда дребнаво, но сега, като си помисля, наистина ми беше приятно да видя кръв от носа на Бакстър — тя се засмя.

— Винаги на твое разположение.

— Не мисля, че ще се наложи, но ти благодаря — тя посегна да потърси ръката му и убоде пръста си на някакъв трън. — О!

— Е, това е лошо начало — измърмори Холт и й подаде розата. — Донесох я за теб.

— Така ли? — Сузана допря листенцата на цветето до лицето си.

— Откраднах я от твоята градина — той затърси по джобовете си цигари. — Предположих, че не си ги броила.

— Не съм — тази нощ получи два подаръка, помисли си Сузана, от мъжете, които обичаше. — Благодаря ти.

Холт сви рамене и се зачуди какво да прави.

— Много си хубава.

Тя се усмихна и погледна простата си бяла нощница.

— Е, не е дантелена.

— Гледах те как решеш косите си. Просто стоях там, в градината и те гледах. Чак не можех да дишам. Толкова беше красива!

Сега тя не можеше да диша. Той досега не беше я гледал по този начин. И гласът му никога не бе звучал така. Имаше благоговение и възхищение. Ръката му галеше косите й.

— Не ме гледай така — пръстите му се свиха, сетне се отпуснаха. — Знам, че съм груб с теб.

— Не, не си.

— По дяволите! Бях. Скъсах блузата ти. И те хвърлих на леглото.

Тя се усмихна.

— Когато шиех копчетата, си спомнях всеки миг от онази нощ и удивителното усещане, че съм желана — малко объркана, тя поклати глава. — Аз не съм чуплива, Холт.

Тя не знаеше ли, че греши? Не знаеше ли колко е красива, как косата й блести на лунните лъчи, а тънката бяла нощница прозира и разкрива извивките на тялото й!

— Искам да бъда с теб. Тази нощ — той докосна с ръка лицето й. — Позволи ми да те обичам.

Сузана не можеше да му откаже. Когато я вдигна на ръце, притисна устните си към шията му. Но неговата гореща уста не потърси нейната. Той я сложи внимателно на леглото, взе четката от ръцете й и я остави на нощното шкафче. Сетне намали светлината.

След това отново се върна при нея и намери устните й. Ръцете му бавно галеха тялото й.

Чувстваше напрегнатостта, смущението и в същото време преливащото извън нея желание и нетърпение. Дочуваше името си като дихание.

Беше като първия път. Под ръцете му кожата й се разтапяше. Под устата му устните я бяха сладки. Тялото й бе нежно и го пленяваше.

— Вярвай ми — прошепна Холт и премина с нежни устни по лицето й. — Не се страхувай и ми вярвай, Сузана. Ще ти покажа и други начини.

Устните му се върнаха върху нейните.

— Не мога… — но целувката му я потопи в дълбока, гореща омара. Не искаше да излиза оттам. Беше й толкова хубаво. Този безкраен тунел от удоволствие сигурно беше раят. Той не спираше да я гали. Под устните и ръцете му, нежни като морски бриз, тялото й се разтапяше и кожата й избухваше в огън.

Чуваше шепота му, тези невероятни, любовни думи, обещания, клетви. В тях имаше страст, каквато не бе очаквала. Той премина с ръце по меката памучна нощница, наслаждавайки се на тръпнещото под нея тяло. Виждаше лицето й на слабата светлина.

Когато простена, изпи с устни отронилото се от нейните устни име.

Съблече я бавно, наслаждавайки се на постепенно разкриващото се под нощницата тяло.

Сетивата й се бяха сплели в кълбо, беше се превърнала в една деликатна чувствена сърцевина. Това, което усещаше, идеше от него. От неговите устни, от пръстите му. Усещаше вкус и това бе неговият дъх, която я затопляше. Чуваше го да говори тихо, а някъде далеч чуваше собствените си думи. Мирисът му, мъжки и възбуждащ, стигаше до обонянието й. Досега не бе знаела какво е да си пропит от някого. Беше като в приказка. Всяко движение, всяка въздишка. Нежност. Гореща сладост. Разкъсващо непоносимо желание. Всяко докосване, всеки шепот в мрака. Един свят, в който две тела се откриваха и притежаваха, тръпнеха в единен ритъм и сладка болка като музика.

Сузана отвори натежали клепачи. Холт проникна в нея, изпълни я цялата, сля дишането, кръвта и мислите си с нейните. Беше като завръщане след дълго отсъствие у дома.

Той й се отдаде. Тя го попи.

 

 

Не можех да знам, че този ден ще бъде последният ми ден с нея.

Дали щях да се държа по друг начин ако знаех? Дали щях да съм различен?

Едва ли можех да я обичам повече, но може би щях да й го покажа по-ясно?

Не знам. Не мога да отговоря.

През деня на нашите скали намерихме малко кученце, замръзнало от студ и полуумряло от глад. Бианка бе щастлива и очарована от нещастното създание. Беше глупаво, но сякаш и двамата почувствахме, че споделяме нещо общо. Имахме нещо наше, защото го намерихме заедно.

Нарекохме го Фред. И да си призная, стана ми тъжно, когато той тръгна с нея, защото дойде време да се връща в Замъка. Беше по-правилно тя да вземе осиротялото кутре със себе си, при децата, които щяха да му станат семейство. Аз се прибрах сам, като не преставах да мисля за нея. Опитах се да работя.

Когато неочаквано дойде при мен, бях изумен, че е посмяла да поеме такъв риск. Само веднъж беше идвала в къщичката ми и аз не смеех да мечтая, че това ще се повтори.

Беше обезумяла, отчаяна и нещастна. Под наметалото си носеше кученцето. Беше бледа като призрак, затова я сложих да седне и й налях чаша бренди.

Тя ми разказа, какво се е случило, след като се прибрала в Замъка. Децата направо полудели от радост. Всички се смели, били щастливи и подскачали заедно с Фред. Докато си дошъл Фъргюс. Той категорично отказал да приеме нещастното бездомниче в своя дом. Може би трябваше да му простим. Та той беше просто един безчувствен глупак. Бианка ми каза, че е наредил кученцето да бъде изхвърлено. И не го трогнали нито молбите, нито сълзите на децата.

Към Колин, момиченцето, бил най-непреклонен и жесток. Страхувайки се от гнева му и от това, да не посегне на децата, Бианка ги изпратила заедно с кученцето при бавачката.

Кавгата, която последвала, била страшна. Тя не ми разказа всичко, но цялата трепереше и страхът в очите й ми говореше достатъчно.

В своята ярост, беше я заплашил и малтретирал. Тогава видях на светлината на лампата, следите по гърлото й, там, където я беше стискал.

Исках да го убия. Трябваше. Но нейният ужас ме спря. Никога преди и никога след това не съм чувствал подобна безпомощна ярост. Да обичаш, както аз обичах и да знаеш, че любимото същество е измъчвано, наранено и страда. И с нищо да не можеш да му помогнеш. Беше непоносимо.

Много пъти след това си мислех, че тогава трябваше да отида и да го убия. Може би нещата щяха да се развият по съвсем друг начин. Може би тя щеше да остане жива. Не знам. Не съм сигурен.

И така аз останах с нея, докато не ми разказа през сълзи, че отишъл в Бостън и че когато се върне, ще доведе гувернантка по негов избор. Според него тя не била достатъчно добра майка, затова той щял да се погрижи за децата.

Ако беше искал да разбие сърцето й, едва ли би могъл да измисли по-добър ход. Тя нямаше да може да се грижи за децата си, които щяха да бъдат възпитавани от чужд, непознат човек, срещу заплащане, според волята на жесток, студен и безчувствен баща.

Най-много се страхуваше за дъщеря си, макар да знаеше, че злото вече е сторено и нищо не може да се направи. Някой ден Колин щеше да бъде продадена, разменена като стока срещу съпруг. Също както бяха направили това с нейната майка.

Това бе основната причина да се реши да го напусне.

Знаеше рисковете, които я очакваха. Скандалът, който неминуемо щеше да се разрази. Отношението на света към нея. Но нищо не бе в състояние да я спре. Щеше да вземе децата си, някъде, където те щяха да бъдат в безопасност. Искаше да тръгна с тях. Не ме помоли, нито се позова на любовта ми. От това просто нямаше нужда.

На другия ден аз щях да направя всички необходими приготовления, а тя щеше да се погрижи за децата.

След това ме помоли да я направя своя жена.

Господи! Толкова дълго я желаех! Бях си обещал, че никога няма да посегна на нея! Тази нощ наруших една клетва, за да дам друга.

Направих я моя жена и се заклех да я обичам вечно.

И до ден-днешен си спомням как изглеждаше. Очите й, тъмни и преливащи от любов, косите й разпуснати като водопад от коприна. Преди да я докосна, знаех какво чувства. Същото чувствах и аз.

Сега това е само сън. Най-сладкият сън в моя живот. Ромон на вода, щурци, мирис на диви цветя.

Беше един безкраен час. Имах всичко, което един мъж може да пожелае. Тя бе красива. Най-красивата на света. Беше моята любов и обещание. Беше невинна и прелъстителна, свенлива и необуздана.

Дори сега мога да усетя вкуса на устните й, аромата на кожата й. И ме боли. О, Боже, колко ме боли!

Сетне тя си отиде. Но онова, за което мислех, че е начало, се оказа край.

Взех всички пари, които имах, продадох бои и платна и купих четири билета за вечерния влак. Тя не дойде.

Имаше буря. Яростни светкавици раздираха небето, оглушителни гръмотевици гърмяха и отекваха в сърцето ми. Виеше бурен вятър, морето бе страшно като преизподня. Чувствах се неспокойно. Страхувах се. Внушавах си, че страхът, който сковава и вледенява душата ми, е продиктуван от времето. Господи! Дълбоко в себе си знаех, че не е така. Такава осезателна, ужасяваща болка, раздираше гърдите и мозъка ми. Обзе ме неописуем страх. И аз не можех да му се противопоставя.

За пръв и последен път, отидох в Замъка. Дъждът плющеше като из ведро. Почуках на вратата. Жената, която ми отвори, бе изпаднала в истерия. Аз я блъснах и влязох тичешком в къщата, викайки името на Бианка. В този момент дойде полиция.

Беше скочила от кулата. Беше се хвърлила през прозореца върху скалите. И до ден-днешен остана неразгадано, непонятно защо.

Спомням си как тичах като луд и крещях името й в дъжда. Светлините на къщата премигваха тъжно, раздираха мрака. По скалите се катереха мъже, някои носеха фенери. Намерихме тялото. Стоях и я гледах.

Моята любов. Моята единствена отнета любов.

Не вярвах, че си е отишла сама. Никога нямаше да го приема. Никога нямаше да се примиря с това.

Отиде си. Нямаше я вече.

Исках да я последвам. Да скоча и да се съединя с нея, там, в небитието. Но тя ме спря. Мога да се закълна, че беше нейният глас. Седнах на скалите. Дъждът се изливаше върху мен. Не можех да се присъединя към нея. Трябваше да преживея остатъка от живота си сам.

Направих го. Може би през времето, което прекарах тук, имаше и нещо много хубаво. Момчето, моят внук. Бианка щеше да го обича!

Вземах го с мен на скалите и бях сигурен, че и тя е с нас.

В Замъка все още живеят Калхунови. Бианка би искала да е така. Децата на нейните деца. И техните деца.

Може би някой ден, някоя друга самотна жена ще отиде на скалите.

Надявам се съдбата да е по-благосклонна към нея.

Знам, дълбоко в сърцето си знам, че историята не е свършила. Моята Бианка ме чака. Когато дойде моето време, ще говоря още веднъж с нея. И ще я обичам както й се заклех тогава. Вечно.