Нора Робъртс
Дни на промени (2)

Втора глава

Нейтън се събуди чак след десет, според часовото време на Източното крайбрежие, но кошмарът не бе приключил. Още щом видя раираните тапети в пастелни цветове на гостната, вече бе сигурен. Намираше се в собствената си къща, ала кой знае как се бе пренесъл в ролята на гост.

Куфарите му, отворени, но все още неразопаковани, си стояха на махагоновата ракла под прозореца към градината. Не беше дръпнал пердетата и слънчевата светлина се изливаше върху грижливо подредените ризи. Той извърна поглед от тях. Как ли пък нямаше да ги оправя, преди да се настани в собствената си удобна стая.

Един мъж има право да разполага със собствения си гардероб.

Джаклин Макнамара се оказа права за едно. Почувства се по-добре, след като се наспа. Умът му бе по-бистър. Въпреки че не си струваше да мисли по този въпрос, Нейтън се върна на събитията, случили се от момента, в който отключи входната врата, чак докато се строполи в леглото в гостната.

Разбра, че бе постъпил като глупак, след като не я бе хванал за вирнатото малко уше, за да я изхвърли още предишната вечер, ала можеше много бързо да си поправи грешката. При това, колкото по-бързо, толкова по-добре.

Взе си душ, след като занесе в банята целия несесер с нещата за бръснене, а когато бе готов, ги прибра едно по едно. Нищо нямаше да излезе за постоянно от куфара, без да бъде поставено на съответното си място в шкафчетата или чекмеджетата. След като се облече в леки памучни панталони и риза, той усети, че владее положението. Ако не можеше да се оправи с един прозрачен смахнат номер, като например някоя брюнетка да ти се настани в леглото, значи наистина нещо не беше наред. И въпреки това нямаше да навреди да изпият по една чаша кафе преди това.

Беше на средата на стълбите, когато усети миризмата. Кафе. Силно, прясно кафе. Ароматът бе толкова приятен, че Нейтън почти се усмихна, когато се сети кой го бе сварил. Напрегна решителността и волята си и продължи надолу. Към него се понесе и още една миризма. Бекон? Това определено беше бекон. Тя очевидно се чувстваше като у дома си. Чу и музиката — рок, нещо весело, само за танцуване, пуснато достатъчно високо, за да се чува през две стаи.

Не, кошмарът не си беше отишъл, но щеше да приключи, при това доста бързо.

Той влезе в кухнята, готов да стреля направо от хълбок.

— Добро утро — поздрави Джаки с усмивка, която можеше да затъмни слънцето. Като проява на добра воля тя намали радиото, ала не го спря. — Не бях сигурна колко дълго ще спите, но прецених, че не сте от хората, които проспиват цялата сутрин, затова започнах да приготвям закуската. Надявам се да харесвате палачинки със сини боровинки. Измъкнах се рано сутринта и купих боровинките. Съвсем пресни са. — Преди още да бе успял да отрони и думи, Джаки бутна един плод в устата му. — Сядайте. Ще ви сипя кафе.

— Госпожице Макнамара…

— Джаки, ако обичате. Сметана?

— Чисто. Оставихме нещата недоуточнени снощи, ала още сега трябва да изчистим този проблем.

— Напълно съм съгласна. Надявам се, обичате бекона хрупкав. — Тя постави една чиния на плота, където вече бе подредила най-хубавият му сервиз от китайски костен порцелан и жакардова покривка. Забеляза, че Нейтън се бе избръснал. Сега, след като наболата брада я нямаше, той не приличаше чак толкова много на нейния Джейк, освен около очите. Нямаше да е много разумно, реши Джаки, да го подценява.

— Нейтън, аз доста помислих и реших, че съм попаднала на идеалното разрешение. — Внимателно изсипа от палачинковата смес в тигана и нагласи пламъка на котлона. — Добре ли спа?

— Чудесно. — Поне когато се събуди, се чувстваше чудесно. Сега се пресегна към кафето си почти неуверено. Тя бе като слънчев лъч, който се бе промъкнал в момент, когато на него му се искаше да спусне щорите и да си подремне.

— Майка ми обича да казва, че човек спи най-добре у дома си, но за мен това никога не е било особено важно. Аз мога да спя навсякъде. Искаш ли днешния вестник?

— Не. — Той отпи от кафето, втренчен в него, а след това отпи отново. Това игра на въображението му ли беше, или кафето в чашата бе най-ароматното и приятно, което някога бе вкусвал…

— Купувам го на зърна от едно малко магазинче в града — поясни Джаки в отговор на неизречения му въпрос, докато обръщаше с опитен замах палачинката. — Аз самата не пия често. Затова е важно, когато пия, да ми е хубаво. Готов ли си за палачинките? — Преди да успее да отговори, тя взе чинията му и нареди в нея палачинки. — Гледката оттук е великолепна. — Джаки сипа и на двамата втора чаша кафе и седна до него. — Така храненето се превръща в истинско събитие.

Нейтън, без да мисли, се протегна към сиропа. Нямаше да е зле първо да похапне. Можеше да я изхвърли и по-късно.

— От колко дена си тук?

— Малко. Фред винаги е притежавал великолепен усет за момента, когато се налага да изчезне. Как са палачинките?

Нямаше да е честно да не я похвали.

— Чудесни са. А ти няма ли да ядеш?

— Аз опитвах, докато приготвях закуската. — Само че това не я спря да си дръпне още едно парче бекон. Отхапа мъничко парченце, остана доволна и му се усмихна. — Ти можеш ли да готвиш?

— Само ако имам някаква рецепта.

Тя усети първата победна тръпка.

— Аз пък съм страхотна готвачка.

— И сигурно си учила в „Кордон бльо“, познах ли?

— Само шест месеца — отвърна Джаки и му се усмихна широко. — Ала поне научих основните неща. След това реших да се справям по свой си начин, да експериментирам, нали разбираш? Готвенето трябва да бъде приключение, както и всяко друго нещо. — За Нейтън готвенето бе досадно задължение, което обикновено завършваше с провал. Той само изръмжа. — Твоята госпожа Грейндж — подзе небрежно Джаки. — Всеки ден ли трябва да идва, за да чисти и да готви?

— Веднъж в седмицата. — Палачинките бяха наистина невероятни. Беше свикнал с храната, която сервират в хотелите, и въпреки че беше отлична, не можеше да се сравнява с тази тук. Започна да се отпуска, докато наблюдаваше гледката. Тя беше права, наистина се виждаше великолепен пейзаж, а Нейтън не можа да си спомни някога закуската да му се бе услаждала повече. — Чисти, пазарува и обикновено приготвя една тенджера с някакво ядене. — Той бодна отново с вилицата, след това се спря, преди да бе омаломощен отново от аромата. — Защо питаш?

— Свързано е с нашата малка дилема.

— С твоята дилема.

— Както и да е. Чудя се дали си човек на честта и справедливостта, Нейтън? В сградите ти определено личи усет към стила и реда, но не съм сигурна дали имаш същия усет към честната игра. — Джаки повдигна кафеника. — Нека да ти сипя още.

Той бързо изгуби апетит.

— Какво намекваш?

— Вътре съм с три хиляди и петстотин — продължи тя, докато дъвчеше бекона. — Аз, разбира се, нямам намерение да те подвеждам да си мислиш, че без тези пари ще се наложи да застана на някой ъгъл, за да продавам вестници. Всъщност не става въпрос за сумата. Въпросът е принципен. А ти си принципен човек, нали? — Нейтън предпазливо сви рамене, ала не й отговори. — Съвсем лековерно платих за къщата, в която да живея през следващите три месеца.

— Сигурен съм, че семейството ти разчита на опитни адвокати. Защо не съдиш братовчед си?

— Семейство Макнамара не разрешават семейните си проблеми по този начин. О, аз ще се оправя с него — когато най-малко очаква ответен удар.

В очите й се появи изражение, което накара Нейтън да си помисли, че Джаки ще направи тъкмо това, и то с неоспорим финес. Отблъсна надигналото се в гърдите му чувство на възхищение.

— Желая ти късмет в този спор, но семейните ти проблеми не ме засягат.

— Напротив, засягат те, когато именно твоята къща е в центъра на проблема. Искаш ли още?

— Не, благодаря — отвърна той, макар и малко късно. — Госпожице… Джаки… Ще съм напълно откровен с теб. — Нейтън се отпусна на стола, готов да се представи като логично мислещ и непреклонен човек. Ако я познаваше по-добре, щеше да усети първите пристъпи на безпокойство, когато срещна големите й кафяви очи, пълни с готовност да му угоди. — Работата ми в Германия беше трудна и уморителна. Предстоят ми два свободни месеца, които имам намерение да прекарам тук сам, без да правя каквото и да било.

— Какво строеше?

— Какво?

— В Германия. Какво строеше?

— Развлекателен комплекс, ала това наистина няма значение. Извинявам се, ако ти се струвам безчувствен, но съвсем не се чувствам отговорен за положението, в което се намираш.

— Изобщо не ми се струваш безчувствен. — Тя го погали по ръката, а след това му сипа още кафе. — И защо да се чувстваш отговорен? Развлекателен комплекс, казваш. Звучи чудесно и ще ми бъде много приятно да ми разкажеш по-късно, ала работата е там, Нейтън, че… — Джаки замълча, за да си налее още кафе. — Както аз виждам нещата, и двамата сме в едно положение. И двамата се надяваме да прекараме идващите два месеца сами, докато се занимаваме всеки със своите задачи, а пък Фред ни обърка плановете. Харесваш ли китайска храна?

Той започваше да губи нишката на разговора. Така и не разбра нито защо, нито кога пясъците бяха започнали да поддават под краката му, но ето че се случваше. Подпря лакти на плота и отпусна глава в ръцете си.

— Това пък какво общо има, по дяволите, с другото?

— Има общо с идеята ми, затова се поинтересувах каква храна обичаш или пък мразиш. Аз лично мога да ям всичко, ала повечето хора имат предпочитания. — Тя обгърна чашата с длани и кръстоса крака в поза лотос. Днес бе обула къси панталонки, яркосини, а на емблемата на единия крачол бе избродирано фламинго. Нейтън се загледа в необичайно цикламената птица, а след това вдигна поглед към нея.

— Защо просто не ми кажеш какво идея те е осенила, докато все още разумът ми си е на мястото?

— Идеята е и двамата да получим това, от което се нуждаем, поне доколкото е възможно. Къщата е голяма. — Джаки повдигна и двете си вежди, когато очите му се присвиха. Ето го пак този поглед, помисли си тя. Този типичен за Джейк поглед бе наистина неустоим. Завръщането на Нейтън можеше да се окаже едно от асата, които съдбата понякога ти подхвърля. А Джаки винаги имаше готовност да го сграбчи и използва. — Аз съм съвършеният съквартирант. Мога да ти представя препоръки от няколко човека. Учила съм в много колежи, както знаеш, живяла съм с най-различни хора. Ако за теб има значение, мога да съм изключително подредена, а също така тиха и незабележима.

— Това ми си струва направо невероятно.

— Не, сериозно, особено когато се задълбоча в някой проект, както сега — пиша почти по цял ден. Този роман е наистина най-важното нещо в живота ми. Ще трябва да ти разкажа за него, но нека не е сега.

— Много ще съм ти задължен.

— Имаш изключително тънко чувство за хумор, Нейтън. Пази го. Както и да е, искрено вярвам, че атмосферата е от огромно значение. Ти сигурно си невероятен архитект.

— Пак загубих нишката. — Той помести кафето настрани. Щеше да прекали със стимулантите. Или пък може би след още една чаша щеше да започне да я разбира.

— Къщата — обясни търпеливо тя. Очите й бяха истински проблем, реши Нейтън. Имаше нещо в тях, което те караше да я гледаш и слушаш, докато в същото време ти се искаше да притиснеш длани към ушите си и да избягаш.

— Какво къщата?

— Има нещо в нея. Още щом пристигнах тук, всичко тръгна като по мед и масло. Говоря за романа. Ако се изнеса, не мислиш ли, че нещата вече няма да са толкова безпроблемни? Не бих искала да рискувам. Затова съм готова на компромиси.

— Готова си на компромиси, значи — повтори бавно той. — Това е наистина чудесно. Живееш в къщата ми, без да си получила съгласието ми, и въпреки това си готова на компромиси.

— Така е справедливо. — Ето я пак същата усмивка, бърза и обезоръжаваща. — Ти не можеш да готвиш, докато аз мога. — Джаки размаха и двете си ръце, сякаш за да докаже колко бе просто твърдението й. — Аз ще ти приготвям храната, на мои разноски, докато съм тук.

Звучеше напълно разумно. Защо, по дяволите, всичко звучеше толкова разумно, когато тя говореше?

— Много си щедра, ала нямам нужда нито от готвачка, нито от съквартирантка.

— А ти откъде знаеш? Никога не си имал.

— Единственото, което искам — подзе Нейтън, като внимаваше да подчертава думите и да говори спокойно, — е тишина и спокойствие.

— Но разбира се. — Джаки не го докосна, ала гласът й бе като ласка. Той едва се сдържа да не изръмжи. — Сега ти предлагам да подпишем споразумение. Аз ще се съобразявам с желанието ти за тишина и спокойствие, а ти ще се съобразиш с моето. Нейтън… — Тя се приведе към него и отново покри ръцете му със своите с толкова естествен жест, че никой не би и допуснал, че го бе обмислила внимателно. — Знам, че нямаш абсолютно никаква причина да ми вършиш услуги, ала наистина имам огромно желание да напиша тази книга. Имам си причини, поради които трябва да я довърша, а и съм сигурна, че ще успея. Но тук.

— Ако се опитваш да ме накараш да се чувствам гузен заради това, че саботирам великия американски роман…

— Не се опитвам. Можех и да те накарам, ако се бях сетила, ала не го направих. Просто те моля да ми дадеш шанс. Две седмици. Ако те нервирам, ще си отида.

— Джаклин, познавам те от около дванадесет часа, а ти вече ме нервираш.

Тя печелеше. Нещо много незначително в гласа му го издаваше, но Джаки го забеляза и настоя.

— Изяде си всичките палачинки.

Той сведе поглед към чинията и се почувства почти виновен.

— Цели двадесет и четири часа не бях ял друго, освен боклуците, които сервират в самолетите.

— Почакай само да опиташ моята френска палачинка. И белгийските ми гофрети. — Тя прехапа долната си устна. — Нейтън, помисли. Докато съм тук, няма да ти се наложи да отвориш нито една консерва.

Без да знае защо, се сети за нелепите си опити в готварството и полуфабрикатите, които съвсем не ставаха за ядене.

— Ще се храня навън.

— На страхотна тишина и спокойствие ще се радваш в претъпканите ресторанти, докато се опитваш да привлечеш вниманието на сервитьорите. По моя начин единственото ти задължение ще бъде да си почиваш.

Мразеше ресторантите. Господ бе свидетел, че им се бе наситил през последната година. Предложението й бе доста примамливо, поне докато се усещаше сит с боровинковите й палачинки.

— Искам си стаята.

— Това се подразбира.

— И не искам никакви приказки рано сутрин.

— Те нямат нищо общо с доброто възпитание. Аз пък искам достъп до басейна.

— Само веднъж да се натъкна на теб или на някое от нещата ти, и изхвърчаш.

— Съгласна. — Джаки протегна ръка, усетила, че той бе мъж, за когото ръкостискането бе равносилно на официален подпис. Увереността й нарасна, когато забеляза, че Нейтън се колебае. Тогава тя нанесе финалния фатален удар. — Всъщност ще ти бъде неприятно да ме изхвърлиш просто така, нали?

Той й се намръщи, ала неусетно как двамата стиснаха длани. Малка ръка, мека, помисли си Нейтън, но със здрава хватка. Ако дойдеше момент, в който започнеше да съжалява за това временно споразумение, тогава щеше да е натрупал още една черна точка на Фред.

— Отивам в джакузито.

— Чудесна идея. Тъкмо ще отпуснеш напрегнатите си мускули. Между другото, какво искаш за обед?

Нейтън не се обърна.

— Приготви някоя изненада.

Джаки вдигна чинията му от плота и огледа бързо кухнята.

 

 

Временно умопомрачение. Той мислеше доколко бе разумно да изтъкне този довод пред колегите си, семейството или в съда. Имаше си съквартирантка. А същата тази съквартирантка нямаше намерение да си плаща. Нейтън Пауъл, консервативен, виден член на обществото, един от петстотинте най-богати, тридесет и двегодишното дете чудо на архитектурата, бе приютил непозната жена в къщата си.

Не искаше да каже непозната, в смисъл че нищо не знаеше за нея. Джаки Макнамара просто беше странна. Стигна до това заключение, когато следобеда забеляза, че бе край басейна и медитираше. Погледна навън и я забеляза, седнала с кръстосани крака на каменния бордюр пред водата, отметнала назад глава, със затворени очи, ръцете й отпуснати спокойно на коленете, с длани, обърнати нагоре. Беше уплашен до смърт, че можеше да повтаря някоя мантра. Дали хората правеха такива неща?

Трябва да беше полудял да се съгласи с предложеното от нея споразумение, и то само заради едни боровинкови палачинки и една усмивка. Това бе резултатът от дългото пътуване със самолет, реши той и си сипа нова чаша леден чай, който тя бе приготвила към наистина великолепната салата със спанак. Дори един компетентен интелигентен мъж можеше да попадне в капана, заложен от собствените му слабости след презокеански полет.

Две седмици, напомни си Нейтън. На практика той се бе съгласил на две седмици. След като минеше този период, щеше любезно, ала непреклонно да я отстрани от пътя си. Междувременно щеше да направи това, което трябваше да бъде сторено още преди часове — да се увери, че не се бе натъкнал на някоя луда.

До телефона в кухнята имаше спретнат тефтер с телефонни номера, облечен в естествена кожа, както и до всеки друг телефон в къщата. Нейтън отвори на Л.Джаки бе на горния етаж и работеше по книгата си, ако наистина съществуваше някаква книга. Ще се обади, ще поразрови най-важното, а след това ще прецени как да постъпи.

— Дом Линдстром.

— Мога ли да говоря с Адел Линдстром, ако обичате, обажда се Нейтън Пауъл.

— Изчакайте един момент, господин Пауъл.

Той отпиваше чай, докато чакаше. Човек лесно можеше да се пристрасти към пресния чай, вместо да си го сипва от кутийка или да разтваря пакетче на прах. Извади разсеяно цигара и почука с филтъра на плота.

— Нейтън, скъпи, как си?

— Адел, аз съм чудесно, а ти?

— Можеше да бъде и по-добре, въпреки че месец март тук се прави на истински лъв. С какво мога да ти помогна, скъпи? В Чикаго ли си?

— Не, всъщност тъкмо се прибрах у дома. Племенникът ти Фред, той… Ъъъ, ми пазеше къщата, докато ме нямаше.

— Да, разбира се, спомням си. — Последва дълга, според Нейтън гузна пауза. — Нали Фред не е направил някоя беля?

Беля, значи? Той скри лицето си с ръка. След миг реши да стовари на главата на Адел тъжната истина за настоящето положение, като малко го смекчи.

— Нещата малко се объркаха. Племенницата ти е тук.

— Племенница ли? Че аз имам няколко. Джаклин? Може да е само Джаклин. Спомням си, че Хонория, това е майката на Фред, ми каза, че малката Джак заминава на юг. Горкият Нейтън, къщата ти е пълна с представители на рода Макнамара.

— Всъщност Фред е в Сан Диего.

— В Сан Диего? Защо ви е на всички да ходите в Сан Диего?

Нейтън трябваше да си спомни, че Адел Линдстром бе също толкова разсеяна и непоследователна още докато бяха в Чикаго.

— Само Фред е в Сан Диего, поне си мисля, че е там. Аз съм във Флорида с племенницата ти.

— О… О! — Второто възклицание бе изречено с такъв възторг, че той веднага застана нащрек. — Не е ли чудесно! Винаги съм твърдяла, че нашата Джаклин има нужда от един добър стабилен мъж. Тя е доста непоследователна, разбира се, но е изключително умна и с невероятно добро сърце.

— Сигурен съм, че е така — почувства се длъжен да потвърди Нейтън, а след това да обясни какво бе положението. — Джаки е тук единствено заради едно объркване. Както изглежда Фред… Не е разбрал, че се връщам и той… Той й е предложил къщата.

— Разбирам. — Адел наистина разбираше всичко. Добре че Нейтън не успя да види как весело заблестяха очите й. — Колко неудобно за теб. Надявам се, че двамата с Джаклин сте оправили нещата.

— Горе-долу. Ти сестра на майка й ли си?

— Точно така. Джаки прилича на Патриша. Толкова интересен външен вид. Винаги ревнувах от нея като дете. Иначе никой от нас няма представа на кого заприлича малката Джаки.

Той изпусна дима от цигарата.

— Това не ме учудва.

— С какво се е заела сега… С рисуване ли? Не, май беше писане. Напоследък Джаки е влязла в ролята на писателка.

— И тя така твърди.

— Сигурна съм, че романите й ще са приказни. Винаги е умеела да разказва.

— Обзалагам се, че е така.

— Добре, скъпи, сигурна съм, че вие двамата се разбирате прекрасно. Нашата малка Джак успява да се спогоди с всички. Това е един от талантите й. Ние двете с Патриша все се надявахме да се установи и да се ожени — да вложи тази огромна енергия в отглеждането на деца и грижи за едно прекрасно семейство. Тя е мило момиче, ала доста непостоянно, нищо, сладка е. Те все още не си женен, нали, Нейтън?

Той вдигна очи към тавана и поклати глава.

— Все още не съм. Беше ми приятно да си побъбрим, Адел. Ще предам на племенницата ти да ти съобщи, когато се премести.

— Много ще съм ти задължена. Винаги ми е приятно да се чуя с Джак. И с теб също, Нейтън. На всяка цена да ми се обадиш, когато си в Чикаго.

— Добре. Всичко хубаво, Адел.

Той затвори, все още намръщен. Вече нямаше съмнение, че нежеланата му наемателка бе именно тази, която твърдеше. Но това не водеше доникъде. Щеше отново да поговори с нея, ала когато се опита да го направи по време на обяда, вече имаше неприятно главоболие. Може би се превръщаше в страхливец, но през останалата част от деня смяташе да се преструва, че Джаклин Макнамара с дългите си крака и великолепната си усмивка не съществува.

На горния етаж, седнала пред пишещата машина, Джаки дори не се и сещаше за Нейтън. А и да се сещаше, мислите й бяха така преплетени с образа на суровия герой Джейк, че тя не долавяше никаква разлика.

Получаваше се. Понякога пръстите й се забавяха само за момент и умът й се връщаше към настоящето, вдъхновена от чудесната мисъл, че действително пише. Не си играеше, както се бе случвало с толкова много неща.

Знаеше, че семейството й клати глава и цъка с език зад гърба й. Толкова много ум и цялото това възпитание, с които младата жена нямаше представа какво да прави. Сега беше щастлива, че ще може да им каже, че поне този път бе намерила призванието си, и че то бе намерило нея.

Отпусна се назад, стиснала език между зъбите си, докато четеше последната сцена. Беше хубава, сигурна бе. Знаеше, че в Нюпорт бяха всички онези, които се готвеха да поклатят глава и да се усмихнат снизходително. Какво от това, че сцената бе добра, или дори няколко глави? Сладката малка Джак никога не доведе и едно нещо докрай.

Докато се занимаваше с вътрешен дизайн, си купи огромна съборетина, преобрази я на къща, изравни стените, почисти, боядиса и облепи с тапети. Беше разбрала за водопроводната инсталация и за електрическата система и обиколи складовете за дървен материал и железарските магазини. Първият етаж — тя смяташе, че всичко трябва да се започва отдолу нагоре — се получи прекрасен. Прояви се като мислеща творческа личност. Проблемът бе, както винаги, че след като премина първоначалното вълнение, нещо друго привлече интереса й. Къщата загуби чара си. Наистина, продаде я с доста добра печалба, ала горните два етажа не бяха докосвани.

Сега бе различно.

Джаки подпря брадичка на ръцете си. Колко ли пъти бе казвала така преди? Фотографското ателие, часовете по танци, грънчарското колело. Но сега наистина бе различно. Всяка област, с която се залавяше, й се струваше вълшебна и очарователна, и успяваше да приложи всичко научено, въпреки че вече осъзнаваше, разбираше и се надяваше, че безкрайните експерименти, безсмислените начала, я бяха довели дотук.

Трябваше да напише книгата. Този път трябваше да довърши започнатото чак до самия край. Нищо друго, с което се бе заемала, не бе толкова важно, нито пък й бе изглеждало сякаш създадено за нея. Нищо че и роднините, и приятелите я възприемаха като ексцентрична и непоследователна. Тя наистина си беше и ексцентрична, и непоследователна. Все трябваше да има нещо, нещо завладяващо и значимо в живота й. Не можеше да продължава да си играе на възрастен човек.

Великият американски роман. Тази мисъл я накара да се усмихне. Не, нямаше да е това. Всъщност Джаки не можеше да измисли кой знае колко неща, които да се окажат по-досадни от писането на великия американски роман. Но пък книгата можеше да се получи хубава, точно от типа, който хората обичат, и който изчитат с удоволствие, четивото, което да ги погълне в някоя спокойна вечер. Не се бе замисляла за това преди, ала когато прецени, си каза, че това постижение щеше да бъде повече от достатъчно.

Нещата вървяха много бързо, доста по-бързо, отколкото тя успяваше да се справи. В стаята бяха пръснати справочници и енциклопедии, писателски помагала и исторически книги. Беше ги прегледала всичките. Да има пълна достоверност бе нещо, на което Джаки държеше особено много. Беше изключително доволна, че бе открила картите на пътищата, обяснения към клопките и най-различни предложения. Странно, но сега, когато вече бе навлязла в разказа, тези неща сякаш нямаха значение. Пишеше по инстинкт и усет. Доколкото си спомняше, а паметта й бе отлична, никога не се бе забавлявала повече в живота си.

Затвори очи, за да си помисли за Джейк. Умът й веднага прескочи към Нейтън. Не бе ли необичайно колко много се доближаваше той до собствената й представа за героя на романа? Така нещата й се струваха предопределени. Тя вярваше в колелото на съдбата, особено след като изкара курса по астрология.

Не че Нейтън бе безотговорен мъжкар, готов във всеки един момент да извади пистолета и да стреля. Напротив, бе толкова сладък, макар и консервативен. Това бе мъж, а Джаки бе сигурна в наблюденията си, който се смяташе за организиран и практичен. Сериозно се съмняваше, че той се смята за човек на изкуството, въпреки че очевидно притежаваше огромен талант. Явно бе от хората, които си записват всичко и стриктно спазват предварително определената си програма. Тя уважаваше това качество, въпреки че никога през живота си не успя да се съобрази с нито един предварително направен план. Това, което за нея бе достойно за възхищение, бе, че Нейтън постигаше всичко, което си набелязваше.

Освен всичко друго, бе и много приятно да го гледаш, особено пък когато се усмихнеше. Усмивката му се появяваше сякаш по принуда, ала това я правеше още по-чаровна. Джаки вече бе преценила, че бе нейно задължение да предизвиква тази усмивка колкото бе възможно по-често.

Едва ли щеше да е трудно. Беше ясно, че има добро сърце, иначе щеше да я е изритал още предишната вечер. Не го направи, въпреки че точно това имаше желание да стори, и затова тя мислеше с обич за него. Беше решена да положи всичкото старание, на което бе способна, за да превърне съжителството им във възможно най-безболезнено.

Не се съмняваше, че ще се спогодят прекрасно за тези няколко месеца. Истината бе, че Джаки предпочиташе компания, дори и неговата, в която личеше явно неудоволствие, пред самотата.

Харесваше й изискаността му, вродения му сарказъм. Дори и значително по-малко чувствителен от нея човек щеше да разбере, че той щеше да е най-щастлив, когато се отървеше от гостенката си. Жалко, че не можеше да му угоди, но бе твърдо решена да завърши книгата си, и то точно тук, където я бе започнала.

Докато се занимаваше с тази работа, щеше да се старае да не му се пречка и да му приготвя най-вкусните ястия, които някога бе опитвал.

При тази мисъл тя погледна часовника си. Изруга тихо, ала изключи пишещата машина. Определено беше досадно да мислиш за приготвянето на вечерята в момент, когато Джейк бе вързан с кожен каиш за китката на апахски войн. Точно назряваше бой с ножове, но уговорката си бе уговорка.

Тръгна по стълбите към кухнята, като си тананикаше.

Отново го привлече миризмата. Нейтън с удоволствие наваксваше пропуснатото в статиите на „Аркитекчъръл дайджест“. Беше се настанил в кабинета си, доволен от самия факт, че бе там, сред стените в топли цветове и избелелия персийски килим. Вратите на терасата се отваряха към вътрешен двор, който преминаваше към градината. Това място бе неговото убежище с лекия аромат на кожа от книгите, а слънцето нахлуваше през гравираните прозорци. Ако човек не можеше да се усамоти в кабинета си, то той не можеше да се усамоти никъде другаде.

Късно следобеда Нейтън почти беше успял да изличи мисълта за Джаки Макнамара и лъжливия й братовчед от ума си. Беше я чул да си тананика, ала не бе обърнал особено внимание. Беше му доставило удоволствие. Прислужница. Ще мисли за нея като за прислужница и нищо повече.

След това го подмамиха ароматите. Нещо топло, с подправки, вкусно. Отново беше пуснала радиото. Високо. Наистина трябваше да се разбере с нея по този въпрос. Той се размърда на стола си в кабинета и се помъчи да се съсредоточи.

Пиле ли готвеше, зачуди се Нейтън и загуби мястото в статията, което четеше. Помисли дали да не затвори вратата, прехвърли страницата и откри, че парчето от най-известните четиридесет хита, което гърмеше по радиото при Джаки, се върти в главата му. Каза си, че трябва да й поговори за музикалните вкусове, остави списанието, след като си отбеляза докъде точно бе стигнал, и се отправи към кухнята.

Наложи му се да заговори два пъти, преди тя да го чуе. С едната ръка държеше тигана и леко го разклащаше, но извиси глас.

— Ще съм готова след няколко минути. Искаш ли малко вино?

— Не. Искам само да спреш това нещо.

— Какво?

— Да спреш това… — Той почти изръмжа от недоволство, приближи се до колоната и натисна копчето за изключване на звука. — Не си ли чувала каква вреда нанася на средното ухо?

Джаки отново разклати тигана и спря котлона.

— Винаги пускам високо радиото, когато готвя. Това ме вдъхновява.

— Тогава си купи слушалки — предложи Нейтън.

Тя сви рамене, махна капака от тенджерата с ориза и умело го разбърка с една вилица.

— Извинявай. Реших, че след като има колони във всяка стая, ти сигурно обичаш музика. Как мина денят ти? Успя ли да си починеш добре?

Нещо в гласа й го накара да се почувства като свадлив дядка.

— Всичко е наред — отвърна той през стиснати зъби.

— Добре тогава. Надявам се, обичаш китайска кухня. Имам приятел, който държи един чудесен малък китайски ресторант в Сан Франциско. Придумах главния готвач да ми каже някои от рецептите. — Джаки му сипа чаша вино. Този път беше извадила уотърфордския му сервиз. Умееше да действа чисто и спретнато в кухнята, отбеляза Нейтън, докато тя прехвърляше пилето в сладко-кисел сос върху ориза. — Не ми остана много време за курабийки с късметчета, ала кейкът е почти готов. Във фурната е. — Облиза малко сос от палеца си и започна да сервира. — Хайде, не бива да изстива.

Вече му беше писнало от нея, но той седна. Човек трябва да се храни все пак. Наблюдаваше я, докато набождаше на вилицата си кубче пиле. Нищо не бе в състояние да наруши ритъма й, нито пък толкова естествената й самоувереност. Ще се погрижи за това, каза си Нейтън и я зачака и тя да седне.

— Днес говорих с леля ти.

— Наистина ли? С леля Адел? — Джаки прехвърли босия си крак през облегалката на стола. — Тя каза ли добри неща за мен?

— Горе-долу.

— Ти сам си си виновен — заяви Джаки и се зае с храната с удоволствието на човек, който обича да си хапва заради самата храна.

— Моля?

Тя опита резен бамбук.

— Сега слухът ще плъзне като горски пожар през лятото. Първо из целия род Линдстром, а после и в семейство Макнамара. Няма да подмине и О’Брайънови. Това е името на леля ми по бащина линия, след като се ожени. — Джаки загреба с вилицата си ориз с шафран. — Аз не мога да поема отговорността.

Той загуби нишката на разговора. Отново.

— Изобщо не разбирам какво се опитваш да ми кажеш.

— Говоря за сватбата.

— Каква сватба?

— Нашата. — Тя вдигна чашата си и отпи, а след това му се усмихна над ръба. — Какво ще кажеш за виното?

— Чакай малко. Какво искаш да кажеш с това, нашата сватба?

— Не искам нищо да кажа, нито пък ти. Само че леля Адел ще го разпространи. Двадесет минути след като сте говорили с нея, тя ще започне да цвърчи щастливо и да разправя за нашата любов на всеки, който няма нищо против да я изслуша. А хората се вслушват в думите на леля Адел. Не че разбирам защо. Пилето ти изстива, Нейтън.

Той остави вилицата и я погледна строго.

— Не съм й дал и най — незначителната причина да си въобрази, че между нас има нещо.

— Разбира се, че не си. — Очевидно на негова страна, Джаки стисна ръката му. — Единственото, което си казал на леля Адел, е, че живея тук. — Часовникът на печката звънна и Джаки скочи, за да извади кейка от фурната. Тъй като имаше нужда от малко време, за да помисли, Нейтън я изчака отново да седне.

— Обясних, че се е получило недоразумение.

— Тя чува само това, което й изнася. — Джаки лапна нова хапка. — Не се притеснявай, няма да настоявам да си държиш на думата. Мислиш ли, че съм сложила достатъчно джинджифил?

— Не съм давал никаква дума.

— Аз го знам много добре. — Тя го погледна съчувствено. — Не се оставяй на това да ти развали апетита. Аз сама ще се справя със семейството. Мога ли да ти задам един личен въпрос?

Той отново взе вилицата. Кой знае как, сам бе отворил вратата на къщата си и бе пропаднал в заешката дупка.

— Защо не?

— Имаш ли връзка с някоя жена? Не е необходимо да е нещо сериозно.

Харесваше й как Нейтън присвива очи. Имаше нещо в сивите му очи, истински сивите очи, което направо те прорязва.

Той се зачуди над пет-шест отговора, ала накрая реши да признае истината.

— Не.

— Много лошо. — Джаки смръщи за кратко чело, но след това лицето й отново се отпусна. — Можех да ти помогна, ако имаше, ала май ще трябва да измисля нещо друго. Ще имаш ли нещо против, ако аз те зарежа заради един морски биолог?

Нейтън се разсмя. Сам не разбираше защо, но когато посегна към виното, устните му все още бяха извити в усмивка.

— Ни най-малко.

Тя не бе очаквала подобно нещо — че смехът ще го направи толкова привлекателен. Усети леко потръпване. Веднага разбра какво бе, наслади му се за миг, а след това го отхвърли. Не, това нямаше да стане. Изобщо нямаше да стане.

— Ти си приятен човек, Нейтън. Не всеки би го помислил, но пък и те не те познават, както аз те познавам. Ще ти сипя още пиле.

— Недей, аз ще стана.

Това бе незначителна грешка, която хората допускат всеки ден, когато влизат някъде едновременно и се сблъскват в претъпкания асансьор. Именно на такива дребни грешки рядко се обръща внимание и те скоро биват забравени.

И двамата се изправиха едновременно, и двамата посегнаха към чинията му. Ръцете им я хванаха едновременно и попаднаха една върху друга. Телата им се срещнаха. Той я прихвана за ръката, за да запази равновесие. Типичната бърза усмивка, последвана от забързано извинение, убягна и на двамата.

Джаки усети, че едва сдържа дъха си, а сърцето й блъска забързано. Усещането не я изненада. Прекалено добре познаваше чувствата си, не се притесняваше от тях, ала остана изненадана. Дълбочината им я изуми. Докосването бе небрежно, по-скоро смешно, отколкото романтично, но тя се почувства така, сякаш цял живот го бе очаквала.

Щеше да запомни и усещането на ръката му, и на порцелана, както и топлината на тялото му, в момента, когато небрежно докосна нейното. Щеше да запомни изненадано подозрителния поглед в очите му, ароматът на подправки и вино. Щеше да запомни и тишината, неочаквано възцарилата се тишина. Сякаш светът сдържаше дъха си в този безкрайно дълъг миг. Един-единствен миг.

Какво, по дяволите, беше това? Първата и единствената смислена мисъл. Държеше я много по-здраво, отколкото трябваше, сякаш се уповаваше на нея, ала това бе пълна глупост. Колкото и да бе глупаво, не успяваше да си наложи да я пусне. Очите й бяха толкова големи, толкова меки. Нима бе глупаво да вярва, че в тях има само честност? Усети отново онзи мирис, нейният мирис, същият като вечерта, когато влезе в спалнята си. Този мирис, мислеше си сега Нейтън, все още се усещаше, колкото и да бе невероятно, въпреки че Джаки се бе преместила в стаята за гости. Чу как си пое рязко дъх, а след това потръпна. Дали това не бе той?

Пожела я, толкова ясно и безпогрешно, колкото и всеки друг път, когато бе пожелавал някоя. Изпита чувството само за момент, но то бе силно и завладяващо.

Отдръпнаха се едновременно, бързо, стреснато, както човек се отдръпва от неочаквано близнал го пламък. Тя прочисти гърлото си. Нейтън изпусна тихо сдържания въздух.

— Няма нищо — каза Джаки.

— Благодаря.

Тя се дръпна към печката, преди още да си бе поела свободно дъх. Загреба от пилето и зеленчуците и се запита дали да се впуска в такова приключение.