Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Can of Worms, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 9 гласа)
Сканиране
hrUssI (2012)
Разпознаване и корекция
Thund3rStorm (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Джеймс Хадли Чейс. Чаровна стръв

Американска. Първо издание

ИК „Гарант-21“, София, 1994

Редактор: Катерина Стоянова

Коректор: Даниела Недкова

ISBN: 954-800-936-6


Първа глава

Кантората на детективско бюро „Парнъл“ се намираше на последния етаж на сградата „Труман“, разположена в средата на авеню „Парадайс“. Основано и ръководено от полковник Виктор Парнъл, това бюро беше най-доброто по цялото Атлантическо крайбрежие.

Преминал в оставка, Парнъл бе проявил достатъчно прозорливост да основе своето детективско бюро именно в Парадайс сити — любимо място за живот и развлечение на мултимилионерите. Услугите на полковника в оставка бяха предназначени единствено за много богати хора, а такива в Парадайс сити имаше повече, отколкото във всички курортни градчета на Съединените американски щати, взети заедно.

Парнъл беше от Тексас. Наследил немалко пари от петролния бизнес на баща си, той беше в състояние да изгради луксозно детективско бюро в съответствие с вкуса на евентуалните си клиенти. В него работеха двадесет сътрудници, десет машинописки, счетоводител на име Чарлс Едуардс и личната сътрудничка на полковника Гленда Кери.

Двадесетте сътрудника, всички без изключение бивши ченгета от гражданската и военната полиция, работеха на двойки. Всяка двойка разполагаше с отделна канцелария и не знаеше нищо за разследванията на колегите си, с изключение на някои по-особени случаи. Така се предотвратяваше изтичането на информация, особено по посока на представителите на печата. В случай на подобно изтичане, двойката моментално се включваше в армията на безработните. Но досега имаше само един такъв случай.

Аз бях в екип с Чик Барли, с когото бяхме служили като военни полицаи по време на Виетнамската война под ръководството на шефа — полковник Парнъл. И двамата бяхме тридесет и осем годишни, и двамата ергени. Работехме заедно вече три години и имахме репутацията на най-добрия екип в бюрото на Парнъл.

Занимавахме се главно с разводи, родителски проблеми, изнудване, грабежи, хотелски измами, наблюдение на съпрузи. Изобщо — с почти всичко, което не включваше убийство.

Бюрото беше в тясно сътрудничество с полицията на Парадайс сити. В момента, в който някой от сътрудниците се натъкнеше на криминално престъпление, случаят моментално се прехвърляше на полицейския шеф Терел, при това лично от полковника. И ние го забравяхме. Така поддържахме необходимата дистанция и не си създавахме излишни врагове. Едновременно с това обаче Парнъл си беше извоювал правото да защитава клиентите си дотогава, докато не се убеди по недвусмислен начин, че техният случай е работа на полицията.

Утрото беше слънчево и ясно, ние двамата с Чик седяхме зад бюрата си и не вършехме нищо. Току-що бяхме приключили с един случай на клептомания и очаквахме нова задача.

Вдигнал крака на бюрото, Чик се беше задълбочил в някакво списание с разголени мацки. Беше висок и едър мъжага с пясъчноруса коса и сплескан нос на боксьор. От време на време изпускаше протяжно подсвиркване, което означаваше, че се е натъкнал на някоя особено съблазнителна снимка.

Аз седях зад бюрото си в противоположния край на стаята и се занимавах с аритметика. Не бях запълнил с цифри дори и половин лист от бележника си, но вече стигах до неизбежното заключение, че до заплатата в края на месеца положително ще трябва да сключа някой и друг заем. Такъв съм си, какво да правя. Никак не се обичам с мангизите. Опирах до заеми поне седмица преди деня на заплатата. А после връщах тези заеми и мангизите пак не стигаха. С това не искам да кажа, че заплатата ми е малка. Парнъл плащаше далеч по-добре от другите детективски бюра. Просто парите отказваха да се задържат в джобовете ми и толкоз.

С отвращение отместих бележника встрани и вдигнах изпълнен с надежда поглед към Чик.

— Как си със зеленото, стари друже? — попитах с най-раболепния си тон аз.

Чик наведе списанието към бюрото и тежко въздъхна.

— Време е да се отървеш от този навик, Барт — рече. — Какво ти става, къде, по дяволите, си прахосваш мангизите?

— Добър въпрос — въздъхнах и аз. — Де да знаех къде… Мангизите просто идват и отлитат още преди да съм протегнал ръка…

— Знам, знам — промърмори той. — Нали съм детектив? Имам готова рецепта за теб, ще ти я подаря в името на нашето приятелство. Ти ще престанеш да ми искаш назаем само ако първо, престанеш да мъкнеш по скъпи заведения твоето луксозно котенце. Второ, ако се изнесеш от баровския апартамент, за който плащаш безбожен наем. Трето, ако се задоволиш с някоя по-обикновена кола и махнеш това мазерати, което гълта бензин като лудо. Четвърто, ако зарежеш пиенето, и пето, ако престанеш да се обличаш като киноартист. Ето ти я рецептата, друга просто не съществува…

— Страшно съм ти благодарен, момчето ми — благо му се усмихнах аз. — Сега вече всичко ми е ясно… Какво ще кажеш за един стотак до заплата?

— Ако някой те слуша отстрани, положително ще ме вземе за банкер! — ядоса се престорено Чик. После извади портфейла си и ми показа ръба на някаква банкнота: — Петдесетак и нито цент повече!

— Хубаво де, хубаво — промърморих аз, станах и побързах да издърпам банкнотата. — Ще ти ги върна на заплата…

— И после пак отначало, нали? — погледна ме той. — Сериозно ти казвам, Барт, трябва да направиш нещо с това твое харчене. Ако полковникът научи, че се пробиваш още на третата седмица, никак няма да е доволен…

— Ами нека научи — свих рамене аз. — Може пък да ми повиши заплатата.

— Не виждам никакъв смисъл в подобен жест — рече Чик. — Това само ще те накара да пръскаш повече мангизи, а на третата седмица пак ще ми искаш назаем…

— Тая сутрин си самата мъдрост — похвалих го аз и пристъпих към прозореца. Пред очите ми се разкри прекрасната панорама на слънчевите плажове и спокойното море, тук-там се мяркаха чадъри със загорели тела под тях.

— Ох, братче, ако знаеш как ми се иска да съм ей там, по-близо до почернелите мацета — въздъхнах с копнеж аз. — Нали си свършихме работата? Полковникът би могъл да ни пусне един свободен ден, ама не го прави… Защо?

— Можеш да го попиташ — отвърна Чик и отново се задълбочи в списанието си.

Запалих цигара и застанах зад гърба му. Той прелисти страницата и този път подсвиркването му беше дублирано от моето.

— Ей на това му викам „изкушение за архиепископи“ — рече Чик. — С такова маце наистина съм готов да прекарам една седмица на някой необитаем остров!

— Даже не е необходимо да е необитаем — подхвърлих с уважение аз.

— Точно тук грешиш — вдигна глава партньорът ми. — На необитаем остров няма скъпи бутици!

В този момент изжужа интеркомът и Чик протегна ръка към копчето.

— Полковникът вика Барт — съобщи кратко Гленда Кери и прекъсна връзката. Тя беше от мадамите, които никога не прахосват приказките си.

— Хайде, започваме — промърморих. — Ето я новата задача. Каква ли ще бъде?

— Някоя стара вещица си е загубила помияра — изказа предположение Чик, после се намести по-удобно в стола си и отново потъна в списанието.

Прекосих коридора и почуках на вратата на Парнъл.

Полковникът беше гигант с широко, обветрено лице, малки проницателни очички и уста, която наподобяваше капан за плъхове. От осанката му се излъчваше такава властност, че всеки път, когато влизах при него, трябваше да направя усилия, за да не му отдам чест.

Той седеше зад бюрото си, а на стола за клиенти се беше настанил представителен мъж с оредяла коса и розово-бяло лице. Очите му бяха скрити зад слънчеви очила със зелени стъкла, над тях стърчаха рунтави вежди.

— Барт Андерсън — представи ме Парнъл с кратко помахване на ръката. — Барт, запознай се с господин Мел Палмър.

Представителният се оказа и доста пълен. Разбрах това, когато изпита известно затруднение да се измъкне от креслото, за да стисне ръката ми. Върхът на олисялата глава стигна точно до рамото ми, но това не ми попречи да усетя втренчения поглед зад зелените стъкла.

— Андерсън е един от най-добрите ми сътрудници — добави Парнъл, след като изчака госта да се отпусне обратно в стола. — Можете да разчитате напълно на неговата дискретност. — Направи ми знак да седна и продължи: — Господин Палмър е мениджър и импресарио на господин Ръс Хамел… — Възнагради ме с един от каменните си погледи и попита: — Това име говори ли ти нещо?

Не чета романи, но името на Хамел ми беше познато. Миналата седмица двамата с Бърта гледахме някакъв филм по негова книга. Нямам представа какви романи пише, но филмът беше пълна боза.

— Разбира се — отвърнах и си надянах интелигентната физиономия. — Книгите му се продават в милионни тиражи. Миналата седмица гледах една филмова версия на последния му роман…

Мел Палмър просто разцъфна от удоволствие.

— Бих казал, че господин Хамел е един от най-известните съвременни писатели — рече той. — Името му стои редом с такива гиганти като Робинс и Шелдън…

Понечих да превключа на страхопочитателната си физиономия, но забелязах змийския поглед на Парнъл и се отказах. Очите на полковника бавно напуснаха лицето ми и се насочиха към Палмър.

— Да започна ли въвеждането, господин Палмър? — попита той. — Сигурен ли сте, че държите на конкретни действия?

— Не аз искам конкретни действия, а господин Хамел — направи гримаса Палмър. — Да, можете да започвате.

— Господин Хамел получава анонимни писма по повод на съпругата си — извърна се към мен Парнъл. — Тя е на двадесет и пет, а той — на четиридесет и осем години. И той започва да си мисли, че е направил грешка да се ожени за една толкова млада жена… Когато пише, господин Хамел има нужда от уединение. Съпругата му сама трябва да избира своите развлечения. Писмата твърдят, че за тази цел тя е избрала един доста млад мъж… А точно сега господин Хамел е изключително зает с довършването на новия си роман. — Очите му се прехвърлиха върху Палмър: — Точен ли съм?

Палмър потърка дебелите си ръчички.

— Точен сте, но би трябвало да добавите, че става въпрос за творба, която ще донесе десет милиона долара за филмиране, четири милиона долара за тираж в меки корици, плюс съответните авторски права в чужбина, разбира се… Господин Хамел е подписал съответните договори и книгата трябва да се появи на бял свят точно след четири месеца.

С мъка се въздържах да не подсвирна от удивление. Единадесет милиона долара, за да напишеш някакъв тъп роман! Господи, човече, рекох си. Пак си сбъркал професията!

— Анонимните писма нарушават концентрацията на господин Хамел — обърна се отново към мен полковникът.

— Направо спря да пише! — оплака се Палмър. — Непрекъснато му повтарям, че това е дело на някой смахнат завистник и не трябва да им обръща внимание. Ако закъснеем със сроковете, кинаджиите ще ни дадат под съд! — Тлъстите ръчички развълнувано се размахаха.

— Но господин Хамел заяви, че няма да напише нито ред, докато не се убеди, че в анонимните писма няма дори капка истина! И затова иска жена му да бъде поставена под наблюдение.

Пак ли, въздъхнах вътрешно аз. Часове наред ще си седим на задника в колата, дни наред няма да се случва абсолютно нищо. А после, когато то вземе да се случи, изведнъж ще се окажем толкова приспани от жегата и скуката, че мадамата ще ни се изплъзне… Най-много ненавиждам да наблюдавам разни палави съпруги!

— Няма проблеми — рече Парнъл. — Това е наша работа, господин Палмър. Съгласен съм, че най-разумно би било, ако господин Хамел покаже писмата на жена си, но доколкото разбрах от вас, той е категорично против подобен ход.

— Страхувам се, че е точно така — въздъхна Палмър.

— Според него това би било невъзпитано. Затова иска неотклонно наблюдение и седмични доклади.

— Той няма доверие на съпругата си, така ли?

— Опитът го е направил недоверчив — отвърна Палмър, поколеба се за миг, после добави: — Бракът му с Нанси не е първият… Преди около три години се ожени за жена, която беше горе-долу на толкова, на колкото е сега Нанси… Тази жена се почувства пренебрегната (според мен съвсем основателно) и Хамел я пипна в компанията на млад плейбой. Последва незабавен развод.

— Съвсем основателно, а? — присви очи Парнъл.

— Когато господин Хамел се заеме с писане, той прекъсва всякакви контакти със света — поясни агентът. — Работи от девет до седем без прекъсване и през това време никой не трябва да го безпокои. Дори обяда му носят в кабинета. За младоженка този начин на живот не е много лесен и това стана ясно след провала на първия му брак…

Телефонът на бюрото на полковника иззвъня, той се намръщи и вдигна слушалката. Послуша една секунда, после каза:

— Добре, след десет минути.

Вдигна глава към Палмър и рече:

— Предлагам да запознаете Андерсън с всичко необходимо — описание на госпожа Хамел, приятели и познати, начина, по който прекарва свободното си време. — Изправи се на крака и приключи: — Няма за какво да се безпокоите, господин Палмър. Моля ви да предадете на господин Хамел, че на всеки седем дни ще получава писмен доклад от нашата агенция, който ще му бъде предаван на ръка. Когато приключите с данните за Андерсън, ще ви моля да се отбиете при госпожица Кери, която ще ви информира за нашите такси и съответната предплата.

Палмър се умърлуши.

— Надявам се, че няма да струва цяло състояние — промърмори той.

— Уверявам ви, че господин Хамел ще може да си го позволи — криво се усмихна полковникът.

Поведох Палмър по дългия коридор към канцеларията ни. Чик побърза да свали краката си от бюрото и да пъхне списанието с мацките в първото попаднало му чекмедже.

Запознах ги, после почувствах, че гърлото ми е пресъхнало.

— Настанявайте се, господин Палмър — поканих госта аз. — Ще пиете ли един скоч?

Лицето на Чик се проясни, но после отново помръкна, тъй като Палмър решително поклати глава:

— Не, благодаря ви. По това време на денонощието скочът е доста силно питие за мен. Бих приел нещо по-леко — например джин-тоник…

— Ами да пием по едно тогава — рекох аз и погледнах очаквателно към Чик.

Докато партньорът ми наливаше джин-тоник във висока чаша и две солидни дози уиски в други две, аз настаних клиента в специалното кресло и седнах зад бюрото си.

— Бих желал да информирам и колегата си — рекох. — Ние работим в екип.

Палмър кимна с глава и пое двойната доза джин-тоник, която Чик пъхна в ръката му.

Всеки кабинет в агенцията разполагаше с добре заредено барче, но служителите можеха да го ползват само за компания на клиентите. Ние заобикаляхме забраната като си купувахме уискито от магазина и държахме бутилката в някое от бюрата.

Разказах набързо на Чик това, което бях научил от Парнъл.

— Нашата задача ще бъде да наблюдаваме госпожа Хамел без тя да подозира за присъствието ни — приключих аз и хвърлих кратък поглед към Палмър: — Нали така?

Клиентът потвърди с кратко кимване. Забелязах, че партньорът ми е доста разочарован от перспективата да следим някаква шантава съпруга, съвсем като мен.

— А сега ми опишете госпожа Хамел — рекох.

— Не е ли по-добре направо да ви дам нейната снимка? — попита Палмър, после отвори куфарчето си и извади оттам голяма блестяща фотография, двадесет на десет сантиметра.

Поех я в ръка и погледнах мадамата. Не беше лоша. Тъмна коса, големи очи, деликатно носле и пълни, чувствени устни. Съдейки по изпънатата блузка, тялото й също не беше за изхвърляне. Подадох снимката на Чик и той едва успя да потисне почтителното си подсвирване.

— Как си прекарва деня, господин Палмър?

— Става около девет и отива да играе тенис с приятелката си Пени Хайбий. Тя е съпруга на Марк Хайбий, който е адвокат на семейство Хамел. Обикновено обядва в кънтри клуба, след което се забавлява с риболов или управление на яхта… Вижда се и с други приятели… — Палмър сви рамене: — Поне така казва на господин Хамел. Лично аз нямам причина да се съмнявам в думите й, но господин Хамел е на мнение, че следобедите трябва да бъдат проверени по-подробно. За тениса с госпожа Хайбий няма съмнения. Според него подобна лъжа е опасна и лесна за разкриване.

— Писмата, господин Палмър.

— Нося ги — кимна дебелият и отново вдигна капака на куфарчето си. Два плика със сини ръбове, към които беше прикачена визитната му картичка. Дръпна ръкава на сакото и се изправи: — Съжалявам, но имам и други ангажименти. Моля да се обадите, в случай че ви потрябва допълнителна информация. И в никакъв случай не смущавайте спокойствието на господин Хамел. — На вратата спря и се обърна. — Естествено, цялата тази работа трябва да бъде пазена в пълна тайна, нали?

— Естествено, господин Палмър — отвърнах аз и му подарих една от скаутските си усмивки. После му посочих вратата на Гленда: — Госпожица Кери ще ви разясни практическата страна на договора ни.

— Да, разбира се. — Видът му отново стана нещастен. — Убеден съм, че цялата работа ще бъде загуба на време и пари, но господин Хамел трябва на всяка цена да се залови за романа си! — Очичките зад зелените очила се заковаха настоятелно в моите: — Ако случайно научите нещо интересно за госпожа Хамел, което е малко вероятно, моля незабавно да се свържете с мен! В играта са замесени цели състояния!

Десет процента от единадесет милиона наистина са огромен куп мангизи, рекох си аз, докато го побутвах към канцеларията на Гленда. Започна да ми се струва, че Палмър се тревожи главно за своята комисиона, а не толкова за щастието на семейство Хамел.

Гленда си беше на работното място. Не бих казал, че е моят тип мадама, но наистина галеше окото. Висока, мургава, с безупречна фигура. Беше облечена в тъмносиня рокля с бяла якичка и бели ръкави, косата й беше безупречно сресана. Изглеждаше точно такава, каквато е — самоуверена и енергична, стопроцентова професионалистка.

— Господин Палмър — обявих аз, оставих клиента да се наслади на стоманената й усмивка и се върнах в кабинета си.

Чик отново беше качил краката си на бюрото и четеше едно от анонимните писма. Забелязах, че си е допълнил чашата. Сторих същото и едва тогава се настаних зад своето бюро.

— Я слушай — рече той и започна да чете: — „… Докато драскаш своите глупости, твоята апетитна женичка си увива краката около кръста на Уолдо Кармайкъл. Състезателният кон винаги надбягва впрегатния… Особено ако впрегатният е и стар…“ — Пусна листа на бюрото и взе следващия: — Чуй и това тук, доста е сочно… „Кармайкъл го прави далеч по-добре от теб и на Нанси това й харесва. Сексът е за младите, дъртаците трябва да се оттеглят…“ И двете са подписани по един и същ начин: „Твой непочитател“. Мисля, че ако съм на неговите години и в неговата ситуация, положително ще се свия в ъгъла и ще почна да рева…

Заех се да изследвам писмата. Бяха написани на машина, пощенското клеймо на пликовете беше от Парадайс сити. Оставих ги настрана и отново взех снимката на Нанси Хамел.

— Знам какви процеси протичат в отпадъчната яма, която наричаш свой мозък — обади се Чик. — Че ако си на нейно място и си имаш за съпруг някакъв тип, който бачка от девет до седем, без да го е грижа за никого, и ти би си намерил някакво забавление…

— Ти би ли го сторил?

— Разбира се. Защо? — Хвърлих поглед на часовника. Беше дванадесет без пет.

— Според информацията на Палмър, в момента тя е в кънтри клуба — рекох. — Имам достатъчно време да хапна един сандвич, после отивам при нея. Ще я пусна едва когато се прибере у дома. През това време ти можеш да се поразровиш за тоя Уолдо Кармайкъл. Разбери каквото можеш…

На път за асансьора надникнах при Гленда.

— Почвам бачкане веднага след като си напълня стомаха — уведомих я аз. — Нещо да кажеш за текущите разходи?

— В рамките на разумното — отвърна тя. — Сключих добър договор с дебелия…

— Има си хас — рекох. — Дори в нашата канцелария се чуваше как вие… Колко?

— Питай полковника — отсече мургавото маце. — Ако прецени че е необходимо, той ще ти каже.

После заби нос в бумагите си.

 

 

Сътрудниците на Детективско бюро „Парнъл“ бяха членове на кънтри клуба, яхтклуба, казиното и всички нощни заведения на абонаментен принцип, в които се забавляваха богаташите.

Имахме специални кредитни карти „Парнъл“, с помощта на които всичко в тези заведения ни се сервираше безплатно — храна, напитки, бира — изобщо каквото поискаме… Това положително струваше цяло състояние, но полковникът не беше от онези, които ще си хвърлят парите на вятъра. Железният счетоводител Чарлс Едуардс бдеше денонощно, нито един прекомерен разход не убягваше от ястребовите му очи. Разбира се, кредитните карти можехме да ползваме само при изпълнение на служебните си задължения.

Седях в луксозното фоайе на кънтри клуба и прелиствах последния брой на списание „Тайм“. Не изпусках от очи входа на ресторанта и скоро търпението ми бе възнаградено — там се появи фигурата на Нанси Хамел. Фигура, която правеше снимката в джоба ми бледа имитация.

Беше облечена в бяла тениска и шорти в същия цвят, а фигурата й наистина ме накара да се облещя. В Парадайс сити гъмжеше от сладки мацета и истински красавици, но тази тук наистина беше изключителна. Беше в компанията на жена с къси крака и широк ханш, десетина години по-възрастна от нея. Руса и пухкава, ако си падате по пухкавите… Аз не си падам. Предположих, че това е Пени Хайбий.

Двете жени оживено разговаряха. „Да не повярва човек, на нейната възраст!…“, възкликна Пени, докато минаваха покрай мен. Така и не разбрах какво не може да повярва. На изхода спряха и се разделиха. Пени изтича към кадилак с размерите на еднофамилно бунгало, а Нанси се насочи към стоманеносиво ферари.

Успях да се добера до служебната кола в момента, в който ферарито потегляше. Никога не използвах личното си мазерати за служебно проследяване. Положително бих я изгубил, ако не беше трафикът. Тя беше принудена да пълзи на първа, ферарито възмутено ръмжеше. Аз се сгуших зад някакъв огромен линкълн и без проблеми я проследих по булеварда, който водеше надолу към пристанището.

Там тя слезе от колата, аз сторих същото. Тръгна по кея, на който бяха закотвени яхти и моторни круйзери. Повлякох се след нея. Спря пред една яхта, която беше дълга поне двадесет метра. Изтича по дървеното мостче и изчезна във вътрешността на морското возило.

Нямаше какво друго да сторя, освен да се приготвя за дълго чакане.

Оказа се късо, тъй като на палубата на яхтата се появи негър с огромни мускули, който сръчно откачи въжето, придържащо плавателния съд към пристана. Секунда по-късно дизеловият мотор басово забоботи и яхтата започна да се провира през лабиринта на пристанището. Нататък, към откритото, залято от слънцето море.

Гледах я, докато се стопи в далечината.

Ал Барни седеше на един кнехт с кутийка бира в ръка. Той беше очите и ушите на града, отговарящи за пристанището. Дадеш ли му кутийка бира, отваря си устата. Не му ли дадеш — никакви приказки.

— Здрасти, Барни — настаних се до него аз. — Ще му ударим ли по едно?

Той хвърли празната кутийка в морето, придърпа панталона върху огромното си шкембе и се усмихна. Приличаше на приятелски настроена акула, която вижда как обядът сам пристига към раззинатата й уста.

— Здрасти, господин Андерсън — отвърна на поздрава ми той. — Една малка биричка ще ми се отрази много добре.

После стана и се насочи към таверната „Нептун“ насреща без да поглежда назад. Последвах го в хладния здрач на бара. По това време на деня нямаше никакви посетители, но барманът Сам си беше на мястото. Видял ни на прага, той оголи два реда ослепителнобели зъби.

— Здравейте, господин Андерсън — рече. — Какво да бъде?

— За Барни бира, колкото му трябва, а за мен една кола — дадох поръчката аз и се насочих към масичката в дъното.

— Това прозвуча много добре, господин Андерсън — похвали ме Барни и се настани на дървената пейка срещу мен. — Трябва ли ти нещо конкретно?

Бирата и колата бяха сервирани.

— Знаеш как е — рекох. — Работата си е работа. Видях една яхта да потегля преди малко и изпитах любопитство. Ще ме осветлиш ли за нея?

Барни вдигна чашата и я пресуши на бавни отмерени глътки. Чукна я върху масата достатъчно силно, за да го чуе Сам. И съответно да притича с нова.

— Това беше яхтата на Ръс Хамел — рече шкембестият и посегна към новата бира. — Писател. Казват, че драсканиците му се продавали добре. — Веждите му неодобрително се свъсиха: — Четенето на книги си е чиста загуба на време!

— Прав си. А момичето, което се качи? Жена му ли беше?

Очичките на Барни подозрително се заковаха върху лицето ми, главата бавно кимна.

— Тя е — рече. — Хубава мадама. В сравнение с оная предишната, тази е направо кукла… Оная беше кучка, но новата госпожа Хамел е направо бонбон… Винаги ми вика добър ден или ми маха с ръка… Не е снобка… — Отпи една глътка, въздъхна и попита: — Казвай какво точно те интересува.

— Едрият черньо — излъгах аз. — Той ли е постоянен екипаж на яхтата?

— Джош Джоунс? — направи гримаса Барни. — Гаден негър, роден комарджия… Никога не му стигат мангизите. И майка си ще продаде за четвърт долар, стига да има кой да я купи… Работи при Хамел вече две години… Бива го с платната, но това май е всичко…

— Често ли излиза с яхтата госпожа Хамел?

— Три-четири пъти седмично. Да се намира на работа. Доколкото разбирам, тя води доста скучен живот…

— А Хамел? Що за човек е той?

Барни пресуши втората бира на един дъх, но Сам очевидно го дебнеше, тъй като светкавично се появи с нова.

— Богат сноб — беше лаконичното заключение на шкембелията. — Като всички останали собственици на яхти. Рядко го виждам. Тръгне ли да изкарва черупката си от пристанището, целият град трябва да разбере… От тези типове, знаеш…

Прецених, че не бива да задавам повече въпроси, тъй като Барни беше доста любопитно човече. Блъснах стола си назад и станах.

— Джоунс тукашен ли е? — зададох последния си въпрос аз.

— Аха — кимна Барни. — Живее ей там, зад пристанището. — Малките очички отново се забиха в лицето ми. — Няма да се учудя, ако е загазил… И преди е имал неприятности с ченгетата… Подозираха то в контрабанда, но така и не успяха да докажат нищо.

— По кое време се прибира яхтата?

— Точно в шест, можеш да си свериш часовника по нея.

— Пак ще се видим, Ал — рекох и отидох да оправя сметката при Сам. После отново се потопих в жегата на летния ден. Имах на разположение цели четири часа, затова реших да отскоча до службата.

Показах глава в процепа на вратата на Гленда и попитах:

— Полковникът зает ли е?

— Влизай — махна с ръка тя. — Има двадесет минути до следваща си среща.

Парнъл беше разгърнал някаква дебела папка.

— Имам проблем, сър — информирах го аз и му казах за отправилата се на разходка яхта. — Нямах начин да я проследя. Мадамата стои на борда най-малко четири часа — време, предостатъчно за всякакви прегрешения. Екипажът се състои от един негър. Поддава се на подкуп, но аз исках да взема предварителното ви разрешение. Спокойно може да ми надрънка куп лъжи срещу няколко долара, а после да светне на Нанси, че от нея се интересува детективското бюро…

— Не го закачай — рече Парнъл. — Имаме инструкции за незабелязано наблюдение. Следващия път ще наемеш хеликоптер, за да държиш яхтата под око. Още сега звънни на агенцията да ти запазят един двадесет и четири часа в денонощието. Струва куп пари, но Хамел ще си плати.

Рекох „добре“ и тръгнах към канцеларията. Чик го нямаше. Набрах номера на агенцията за хеликоптери под наем и поговорих със стария си приятел Ник Харди. Той обеща да държи една птичка на мое разположение. Имах куп свободно време и реших да се обадя на Бърта. Тя е сегашната ми партньорка в леглото, заедно сме вече шест месеца. Харесва мангизите ми, аз пък я намирам за свежо и ненаситно в сексуално отношение маце. Във връзката ни липсва онзи сериозен елемент, на който би отивал камбанен звън. Тя е готина и двамата се забавляваме чудесно. Работи в някаква модна централа, не знам точно какво. Живее в кокетно студио на върха на висок блок с чудесен изглед към морето.

Някакво друго маце ме осведоми, че Бърта е заета с важна клиентка. Казах, че пак ще звънна, станах и излязох. От щанда във фоайето си купих пакет цигари и „Нюзуик“, после скочих в колата и потеглих към пристанището. Паркирах така, че да виждам стоянката на яхтата, и се приготвих да чакам.

В момента, в който стрелките на часовника ми направиха идеална вертикална права, яхтата се появи на входа на пристанището. Джош Джоунс ловко я прилепи за пристана и Нанси изтича по дървеното мостче.

— Утре по същото време, Джош — подвикна на негъра тя и се насочи към паркираното наблизо ферари. Запалих мотора на служебната кола и я последвах.

От Гленда знаех, че семейство Хамел живее на Парадайс Ларго — място за супербогаташи. Парадайс Ларго представляваше тесен провлак между два канала с морска вода и от него можеше да се излезе както на магистрала Е-1, така и на трансконтиненталната А. И. А. Достъпът до провлака се охраняваше от униформени полицаи, плюс бариера с електронен контрол. Никой, абсолютно никой не можеше да проникне в Ларгото, без да се легитимира и да обясни целта на своето посещение. Къщите в района бяха не повече от четиридесет, всички истинско чудо на архитектурата. Гушеха се зад вечноцъфтящ жив плет, висок пет-шест метра, плюс яки дъбови порти, обковани със стоманени пирони.

Проследих Нанси до бариерата. Уверих се, че се прибира у дома, обърнах колата и се върнах в службата. Чик беше качил крака на бюрото си и тъкмо пълнеше широка чаша със скоч.

— И на мен — рекох.

— Имаш си бутилка — отряза ме той и прибра своята в чекмеджето. — Нещо интересно?

— Нищо — поклатих глава аз и се настаних зад бюрото си. — Поигра тенис, хапна, а после отиде на разходка с една приказна яхта. Полковникът нареди утре да я проследя с хеликоптер. Ще бъде забавно. Ти какво свърши?

— Тоя Уолдо Кармайкъл по всяка вероятност не съществува — въздъхна Чик. — Никой не е чувал за него.

Измъкнах личното си питие от бюрото, разклатих бутилката и с прискърбие констатирах, че вътре има едва за едно малко с много лед. Прехвърлих го в чашата и пуснах празната бутилка в кошчето за отпадъци.

— Хотелите?

— Обиколих всички големи — поясни Чик. — За утре оставих по-малките. Разговарях с Ърни и Уоли. Не са чували за него, но обещаха да поразпитат.

Ърни Бол шоу отговаряше за клюкарската рубрика на местния вестник „Парадайс сити Хералд“, а Уоли Симондс завеждаше Службата за обществени контакти към общината. Ако този Уолдо Кармайкъл изобщо съществуваше, те двамата несъмнено щяха да го открият.

— Палмър може да се окаже прав — рекох. — Има голяма вероятност писмата да са писани от някакъв смахнат маниак…

— Така е — отвърна Чик. — Пратих ги за лабораторен анализ, може пък да открият нещо интересно…

Придърпах телефона и набрах номера на Ник Харди. Помолих го хеликоптерът да бъде готов за утре следобед.

Часът беше седем без четвърт. Бърта сигурно вече си е у дома. Навъртях номера й, а Чик се зае да разчиства бюрото си.

— Здрасти, сладур — рекох в слушалката аз. — Какво ще кажеш за един хамбургер с моята особа за гарнитура?

— Ти ли си, Барт? — изчурулика в слушалката Бърта.

— Кой друг — промърморих аз.

— Не понасям хамбургери — оплака се тя. — Просто не ми ги мели стомахът. Защо не отидем в „Гларус“? Умирам от глад!

— „Гларус“ отпада, скъпа. По финансови причини. Ще го оставим за другия месец.

— Поискай на заем от Чик — предложи Бърта, добре запозната с похватите ми. — Наистина умирам от глад!

— Вече му поисках — мрачно отвърнах аз. — И той ми отпусна един мизерен петдесетак!

— Значи отиваме в „Раци и омари“ — светкавично реагира тя. — Там спокойно ще се оправим с петдесет долара.

— Ще отскоча до теб, скъпа — рекох. — А после ще решим.

Чик ме изчака да оставя слушалката и попита:

— Пак ли с тази изнудвачка ще ми изхарчиш мангизите? „Гларус“! Май наистина трябва да идеш на доктор!

— Веднъж се мре — успокоих го аз. — Няма да ходим в „Гларус“. А ти какво ще правиш тази вечер?

— Отивам да хапна с Уоли — самодоволно се ухили Чик. — Той плаща. Прилъгах го, че можем да съчетаем работата с удоволствието… — Насочи се към вратата и подхвърли: — Сбогом, нещастнико!

Написах на машина дневния си рапорт и го оставих в папката за изходящи документи. После разчистих бюрото и тръгнах към асансьора.

В коридора към мен се присъедини Чарлс Едуардс, финансовата съвест на агенцията. Беше нисък и мургав здравеняк на средна възраст, очите му зад многодиоптровите очила ме гледаха с открито неодобрение.

— Точно ти ми трябваш, човече! — ухилих се угоднически аз и натиснах бутона за повикване. — Дай един петдесетак и си го удръж от заплатата ми. Случаят е спешен!

— Вечно просиш аванси — промърмори Едуардс и пристъпи в тясната кабинка. — Полковникът няма да е доволен да научи това…

— А защо трябва да го научава? — задържах угодническата си усмивка аз. — Хайде, приятелче, нима ще лишиш старата ми майчица от последна капка джин?

Асансьорът тръгна надолу, а Едуардс измъкна портфейла си и ми подаде банкнота от петдесет долара.

— Ще си ги удържа от заплатата ти, Андерсън — рече той. — Бъди сигурен, че няма да забравя!

— Благодаря — покрих банкнотата аз. — Ако някой ден закъсаш, спокойно можеш да разчиташ на мен!

Вратите се разтвориха с тихо съскане, Едуардс ми кимна и се отдалечи. Натиснах бутона за подземния етаж, където бяха гаражите. Завъртях стартерния ключ и мазератито издаде доволен, гърлен рев. Дадох газ и се включих в оживеното вечерно движение.

 

 

Бърта все пак успя да ме навие да я заведа в „Гларус“. Страшно я бива да навива разни нещастници като мен. Убеден съм, че ще намери начин да се измъкне дори от ковчега, когато й дойде времето.

Настанихме се на масата, поръчах две много сухи мартинита и се облегнах назад.

Бърта изглеждаше чудесно, съвсем годна да се натъпче със скъпа храна. Косата й беше огненочервена, очите — зелени, а загорялата й фигура не само можеше да предизвика задръстване на всеки ъгъл, но и действително го правеше.

Ако човек я наблюдава отстрани, лесно може да стигне до заключението, че това разкошно секси пиленце на всичкото отгоре е и интелигентно. Защото в арсенала на Бърта фигурираше и едно особено, бих казал умно и същевременно слънчево изражение на съпричастност, което караше всеки втори тъпак да си въобразява, че мадамата наистина се интересува от него и умира от желание да слуша за успешните му сделки, уменията му в риболова или на игрището за голф. Но мен тя не можеше да заблуди. Живеехме заедно вече достатъчно дълго, за да си дам сметка, че Бърта Кинсли се интересува единствено от собствената си особа и мангизите.

Този недостатък обаче съвсем не се отразяваше на чувствеността й върху чаршафите. Бях твърдо убеден, че е по-добре да си харча парите именно за нея, вместо за някое друго маце. Излизаше ми солено, но затова пък си заслужаваше.

— Не ме зяпай така — рече тя. — Изглеждаш като садист, който всеки момент ще ме смъкне под масата да ме изнасили!

— Идеята ти никак не е лоша — кимнах аз. — Дай да им покажем на тези леваци какво можем да вършим върху силно ограничено пространство!

— Хайде, стига, защото наистина умирам от глад! — отсече тя и се зае да изследва менюто с хъса на току-що освободен концлагерист. — Хм! Кралски скариди! Разбира се, а после и нещо по-хранително… — Вдигна глава и дари чувствената си усмивка на Луиджи, метр д’отелът на заведението, който безшумно се беше изправил до масата. — Какво ще предложиш на една жена, която умира от глад, Луиджи?

— Не я слушай! — твърдо рекох аз. — Ще вземем по един стек, а за предястие порция скариди.

Луиджи ми хвърли един хладен поглед, после изви глава към Бърта и лицето му разцъфна в усмивка.

— Тъкмо се канех да ви препоръчам пиле на шиш, госпожице Кинсли — рече той. — Пълнено с бяло месо от омари и полято с пикантен сос.

— О, да! — възхитено извика Бърта.

Луиджи си записа поръчката като продължаваше да не ми обръща внимание. После се усмихна още веднъж по посока на мацето и с достойнство се оттегли.

— Имам само петдесет долара — излъгах я аз. — Ще трябва да взема на заем от теб, пиленце…

— Никога не искай заем от жени — назидателно рече тя. — Не е кавалерско. Използвай кредитната си карта. Нали затова са ги измислили хората?

— Кредитната ми карта е само за служебно ползване — рекох.

— Какво от това? — вдигна вежди тя. — Представи си, че работиш, и толкоз.

Скаридите пристигнаха.

— Случайно да си чувала името Уолдо Кармайкъл? — попитах аз, докато дъвчехме хрупкавите мекотели.

— Ти май наистина си решил да поработиш — усмихна ми се Бърта.

— Може би — кимнах. — Зависи какъв отговор ще получа. Чувала ли си го?

— Не — поклати глава тя. — Но ми звучи секси…

— Продължаваме играта с имената — рекох аз. — Ръс Хамел?

— Е, тук вече улучи. Аз съм страстна почитателка на книгите му. — Млъкна, за да преглътне две скариди едновременно, после попита: — За Ръс Хамел ли работиш?

— Без въпроси — отсякох аз. — Ядеш на моя сметка, затова се придържай единствено към отговорите. Знаеш ли нещо повече за него, освен това, че пише любимите ти книги?

— Ами… Не много. Наскоро се е оженил, живее в Парадайс Ларго… Защо питаш?

— Продължавай да се тъпчеш — нежно я посъветвах аз и с леко учудване установих, че скаридите бяха изчезнали светкавично, сякаш никога не бяха съществували. — Знаеш ли нещо за жена му?

Бърта продължаваше да ме гледа съсредоточено и това беше лош признак.

— Жена му? Виждала съм я… Прекалено млада за мъж като Хамел. Не е моят тип… — На устата й се появи загадъчна усмивка: — Виж, ако ме попиташ за предишната му жена…

— Добре, питам те — кимнах аз.

— Глория Корт — процеди Бърта. — Възстанови моминското си име малко след като Хамел я изрита… Господи, моминско ли казах? Ще се пукна от смях! Тая въртиопашка сигурно се е разделила с моминството още на шестгодишна възраст!

— Не ме интересува историята — рекох. — Минавай на конкретните неща.

— Живее с някакъв мексиканец, който се нарича Алфонсо Диас. Собственик е на бар „Аламеда“, разположен на самия бряг на морето. Там е пълно с подозрителни типове.

Познавах този бар. Предимно защото там наистина се събираше всякаква измет. „Аламеда“ беше безспорен лидер сред увеселителните заведения на Парадайс сити до отношение на кръчмарските побоища и пиянските свади.

— Глория участва в програмата — продължи Бърта. — Показва си гърдите под акомпанимента на мексикански китари. — На лицето й се появи презрително изражение: — Представяш ли си? Бившата съпруга на Ръс Хамел! Какво падение! А между другото ще споделя с теб, че лично аз бих предпочела да си легна с козел, вместо с изрод като оня Алфонсо Диас!

Поднесоха ни пилето със съответните кръчмарски пируети. Заловихме се да се храним. Пилето се оказа толкова вкусно, че престанах да мисля за цената му.

Когато поднесоха кафето, умът ми отново се върна към спомените от предишната нощ.

Бърта моментално ме усети.

— Хайде да ставаме, жребчето ми — потупа ме по ръката тя. — Аз също съм в настроение…

Поисках сметката, намръщено се взрях в последната цифра, след което неохотно се разделих с двата си петдесетака. След като дадох бакшиш на келнера, на метр д’отела и на портиера, който ми докара мазератито пред входа, в джоба ми останаха тридесетина долара, с които трябваше да изкарам до края на проклетата седмица.

Подкарах към моя апартамент.

— Мисля си за теб, Барт — промълви Бърта. — Според мен трябва да си потърсиш друга работа… Ако искаш да останем заедно, ще ти трябва доста по-високо заплащане от това, което печелиш като частно ченге.

— Мисленето ти не се отличава с оригиналност — отвърнах. — От миналата година слушам тая песен, но все не мога да си представя, че ще си намеря по-добра работа. Затова си оставам частно ченге.

— Помисли си още веднъж. Имаш голям опит с престъпленията, все можеш да родиш нещо хубаво. Миналата седмица се запознах с един тип, който е фрашкан с мангизи. Съблазнител на бабички. Дават му цели пачки само за една усмивчица…

— Трябва да внимаваш с кого се срещаш, скъпа — посъветвах я аз. — А аз хич не си падам по жиголата.

— А какво ще кажеш за контрабандата? Познавам един друг тип, който прави дебели баници от нелегален внос на кубински пури.

— Ти в затвора ли искаш да ме вкараш?

— Добре де — сви рамене тя. — Просто ти казвам какво бих направила, ако съм на твое място.

Вкарах колата в подземния гараж на своя луксозен небостъргач. Изключих мотора и фаровете и се обърнах към нея:

— Та какво би направила на мое място?

— Ще се поогледам сред богатите тъпаци, за които бачкам, и ще си отхапя някой тлъст залък — отвърна Бърта и отвори вратичката.

— Кои богати тъпаци имаш предвид?

— Ами такива като тоя Ръс Хамел — отвърна тя.

Последвах я по посока на асансьора.

— Кога съм ти казвал, че работя за Хамел?

— Хайде стига, Барт. Не си го казал, но то е ясно. Дай да прекратим този разговор. Ти очевидно отказваш да си използваш мозъка. Но ще ти кажа, че малко хора имат шанса да работят за разни фрашкани с мангизи тъпаци. И те едва ли пропиляват този шанс като теб. Защото става въпрос за много пари, Барт. Можеш просто да помислиш как да ги докопаш, това е всичко… Хайде, край на приказките! Дай да се качваме, иначе меракът може да ми мине…

Последвах я в тясната кабинка и се замислих върху думите й. Продължавах да мисля и когато влязохме в апартамента. Престанах едва когато ръцете и краката й се увиха около мен.

За всяко нещо си има време и място.