Метаданни
Данни
- Серия
- Бренигън (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Branigan’s Touch, 1990 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Андрей Андреев, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,9 (× 30 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- helyg (2011)
- Разпознаване и корекция
- Marijaia (2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2013)
Издание:
Лесли Д. Гучионе. Омагьосай утрото
Американска. Първо издание
ИК „Арлекин-България“, София, 1995
Редактор: Саша Попова
ISBN: 954-11-0301-4
История
- — Добавяне
Шестнадесета глава
Фаровете на Джоди осветиха пръскачките на напоителната система, когато колата спря до пикапа на Дру. Дру и Райън бяха на дигата, а Кевин — при помпената станция.
— Не ти ли стига отговорността, с която сме те натоварили? — попита Райън, когато Джоди се приближи.
— Не можах да заспя.
— Джоди, не те изпратихме да завършиш право, за да проверяваш напоителните системи — вметна Дру.
— Просто искам да съм тук, това обяснение стига ли ви?
— Моля, както обичаш. Мястото е добро, за да поразмишлява човек. Дори за адвокати… — измърмори Дру и се отдалечи.
Райън се усмихна.
— И за други работи е добро. Трябва да дойдеш на смяна нощем с Меган, когато тя се върне. Най-добри предпоставки за една романтична история: студена нощ, широки пространства, жена, на която не може да се устои…
— Какво ти дава основание да мислиш, че не мога да й устоя?
— Какво толкова съм казал?
— Все едно. Много съм напрегнат, това е всичко.
— Вижда се.
— Не причислявай Меган към категорията на Скай! Скай, Холи, Ерин и Ан — всички те станаха лунатички точно на това място. Една лунатичка от семейство О’Конър ни стига — измърмори той и тръгна в тъмното по дигата.
— Джоди…
— Остави, Райън.
По-големият брат замълча, но настигна Джоди.
— Извинявай — рече Джоди.
— Няма нищо. Зная, че темата Меган е болезнена за теб. Не трябваше да те закачам — отвърна Райън, прокара лъча на фенерчето си по канавката и спря да огледа един храст. — Има ли друга причина да си толкова напрегнат?
Джоди погледна към Райън, а след това към другите двама, който се бяха върнали.
— Животът.
— Говори по-ясно — рече Дру. — Очакваме да се роди още едно бебе, Холи иска да започне работа и ако проектът ни получи одобрение, може би трябва да очакваме трийсет процента увеличение на добивите. Какво те притеснява?
— Може би заема от банката за напоителната система, ремонта на помпената станция и това, че ще ставам баща? — добави Кевин.
— Не играя тъпи шеги, Кевин!
Райън насочи лъча на фенерчето към Джоди.
— Какво те гризе? Не допускам, че свободни мъже като теб с поршета, с процъфтяваща кариера, пълни с пари, могат да изпаднат в стрес.
Джоди пъхна ръце в джобовете си. Дланите му лепнеха от пот, а сърцето му биеше лудо.
— Искам да се оттегля.
Дру кимна:
— Не те виня. Няма причина да висиш тук и да дежуриш посред нощ. Това ти си го реши, братче. Можеше спокойно да си поспиш.
Райън добави:
— Обаче си прав. Стоварили сме цялата административна и правна работа върху плещите ти. — Той извинително повдигна рамене.
— Ако имаш много дела в момента, мога да се обърна към някой друг да прегледа проекта „Тафт“. Не е престъпление да си признае човек, че товарът му е твърде тежък — рече Кевин.
Сърцето на Джоди се бе качило в гърлото. И тримата го бяха разбрали съвсем погрешно. И тримата… С Шон ставаха четирима. Погледна тъмните фигури на братята си. Дали ако работеше тук, щеше да стане част от семейството?
Адски го болеше глава. Пое си дълбоко въздух.
— Не, нямам чак толкова много дела — успя да отговори той. — Просто съм пренапрегнат. Това е всичко. Ще се оправя. — И той притисна слепоочия.
— Джоди… — Райън го хвана за ръката.
— Ще се оправя — повтори той, взе фенерчето от ръката на брат си и тръгна по дигата, оставяйки разтревожените си братя зад гърба си. Райън, Дру и Кевин не го спряха. Можеше да им помогне, но те настояха да си тръгне.
Като се прибра у дома, Джоди взе хапчета за главоболие, съблече се и се просна на леглото. Кръстоса ръце на гърдите си в мрака и престана да обръща внимание на болката.
Какво искаше? Защо не бе доволен след всичко, което бяха постигнали? Кариерата му набираше скорост. След толкова години тежък труд, най-накрая бе възнаграден за усилията си. Дори можеше да им се отплати.
Този монолог не помогна, само усили главоболието му.
Затвори очи и зачака да заспи. Както обикновено това ставаше бавно. Протегна ръка и опипа празната възглавница до себе си. Същата ръка, с която бе прегръщал Меган и бе усещал ударите на сърцето й.
— Меган… — прошепна той в мрака, сякаш самото произнасяне на името й щеше да прогони самотата.