Лайза Клейпас
Синеокият дявол (7)

Седма глава

Когато се освободеше апартамент в Мейн 1800, никога не оставаше празен дълго, въпреки че струваше няколко милиона долара. Независимо дали апартаментът ти е деветдесет квадрата — като моя приятно уютен мениджърски апартамент, — или пък беше триста квадратни метра, оттук се разкриваше най-прекрасната гледка в Хюстън. Освен това човек денонощно имаше на разположение портиер и камериер, дизайнерски кухни от гранит и кварц, осветителни тела от стъкло от Мурано, бани с травертинови подове и големи римски вани, дрешници, в които можеш да паркираш дори автомобил, и членство в клуба на шестия етаж, който разполагаше с басейн с олимпийски размери, фитнес център и личен треньор.

Въпреки всички тези удобства Гейдж и Либърти се бяха изнесли. На Либърти не й допадаше особено да живее във висока сграда, освен това двамата с Гейдж бяха единодушни, че Матю и Карингтън трябва да отраснат в къща с двор. Имаха ранчо на север от Хюстън, но то бе твърде далеч от града и от офиса на Гейдж, за да бъде основното им жилище. Затова си бяха намерили място в квартал Тангълуд и си бяха построили там къща в европейски стил.

След като апартаментът се изпразни, нашата брокерка по наемите Саманта започна да води евентуални купувачи. Само че преди някой да разгледа жилище в Мейн 1800, Саманта трябваше да получи уверение от банка или от адвокатска кантора, че доходите му са законни.

— Направо няма да повярваш колко откачалки искат просто да надникнат в голям и луксозен апартамент.

Освен това ми каза, че около една трета от обитателите на нашата сграда са платили за апартаментите си в брой, че поне половината са изпълнителни директори на компании и че почти две трети от тях са „новобогаташи“.

Около седмица след като изпратих почистеното сако на Харди в офиса му, ми се обади Саманта. Звучеше напрегната и разсеяна.

— Хейвън, днес няма да успея да дойда. През уикенда баща ми получи болки в гърдите, постъпи в болницата и ще му правят изследвания.

— О, много съжалявам. Мога ли да ти помогна с нещо?

— Да — Саманта изстена. — Би ли съобщила на Ванеса вместо мен. Чувствам се ужасно. Тя ясно даде да се разбере, че трябва да я предизвестяваме двайсет и четири часа предварително, преди да отсъстваме.

— Ванеса не е на работа — напомних й аз, — нали удължи уикенда си?

Доколкото знаех, Ванеса имаше връзка от разстояние с някакъв тип от Атланта и ходеше при него веднъж месечно. Не казваше на никого как се казва той, нито с какво се занимава, но ми беше намеквала многозначително, че е богат и влиятелен и че, разбира се, тя го върти на пръста си.

Пет пари не давах с кого излиза Ванеса, но се постарах да проявя интерес, за да не се засегне. Шефката ми явно очакваше да съм очарована от битовите подробности в живота й. Понякога разказваше едни и същи истории по два-три пъти, например как попаднала в задръстване, как масажистката я похвалила, че е в страхотна форма, макар да й напомнях, че вече ми ги е разказала. Сигурна бях, че го прави нарочно, макар да не разбирах каква е причината, нито пък защо аз май бях единствената, с която постъпваше по този начин.

— Има ли нещо друго, Сам? — попитах.

— Наистина ще ти бъда адски признателна, ако отидеш на компютъра ми и принтираш последния маркетингов план за господин Травис — ще се отбие днес и наистина трябва да го види.

— Ще се постарая да го получи — уверих я.

— И още нещо. В девет часа един човек ще дойде в офиса, за да разгледа апартамента. Би ли го развела вместо мен? Извини му се, че не мога да присъствам, но му кажи, че може да ме намери на мобилния, ако има въпроси.

— Разбира се. Той отговаря ли на изискванията?

— Толкова, че направо ми се вие свят, когато съм в една стая с него — драматична въздишка. — Неженен и мангизлия. По дяволите! Наистина очаквах с нетърпение този оглед. Единственото нещо, което ме радва, е, че Ванеса също няма да го види.

Изкисках се.

— Ще се постарая да му кажа няколко хубави думи за теб.

— Благодаря. И му дай номера на мобилния ми.

— Дадено.

Докато размишлявах над фразата „неженен и мангизлия“, по гръбнака ми пробяга странна тръпка и някак… веднага разбрах. Усетих. Знаех кой е господин Неженен и мангизлия и се запитах какво ли е намислил.

— Саманта, как се казва… — подех подозрително.

— Търсят ме по другата линия — каза тя. — Татко е, трябва да затварям.

Връзката прекъсна и аз затворих. Отидох до компютъра на Саманта и отворих файла с графика й точно когато портиерът звънна по интеркома.

— Саманта, господин Кейтс е във фоайето.

Подозрението ми се потвърди и дъхът ми секна. Бях едновременно слисана, притеснена и странно развеселена. Гласът ми звучеше странно в собствените ми уши.

— Саманта не е тук днес — казах на Дейвид. — Предай на господин Кейтс, че госпожица Травис ще му покаже жилището. Слизам след минутка.

— Добре, госпожице Травис.

Хвърлих един бърз и дискретен поглед в огледалцето на пудриерата си, сложих си малко розов балсам за устни и отметнах дългите кичури от челото си. Бях облечена с тъмнокафяв вълнен панталон и с подходящ пуловер с колани и с остро деколте. За съжаление този ден бях обула ниски обувки, за да ми бъде удобно. Ако знаех, че ще идва Харди Кейтс, щях да си обуя обувките с най-високия ток, за да не се извисява толкова над мен.

Прегледах файла на Саманта за Харди, бързо прехвърлих доклада за предварителна оценка и едва не припаднах, когато видях цифрите. Когато Харди каза, че компанията му се справя „добре“, явно беше пропуснал да спомене, че е на път да стане неприлично богат. Онзи терен в Залива, от който щяло „доста да капне“, явно се бе оказал много печеливш. Изключително печеливш.

Харди Кейтс беше на път да се превърне в една от големите риби в петролния бизнес. И аз несъмнено бях последният човек, който ще го обвинява за това. Баща ми имаше сериозни връзки в петрола. Дори най-големият ми брат с неговата компания за алтернативна енергия не бе премахнал изцяло от дейността си изкопаемите горива. Въздъхнах, затворих папката и слязох с асансьора до фоайето на жилищните етажи.

Харди седеше в черно кожено кресло близо до бюрото на портиера и разговаряше с Дейвид. Изправи се, когато ме видя, а на мен сърцето ми заби толкова силно, че главата ми се замая.

Лепнах си делово изражение и делова усмивка и протегнах ръка, когато стигнах до него.

— Господин Кейтс.

— Здравей, госпожице Травис.

Крепко и хладно ръкостискане помежду ни, застанали лице в лице. Все едно бяхме непознати. Само че в очите на Харди играеше пламъче, което накара кожата ми да пламне.

— Съжалявам, но Саманта не е тук тази сутрин — казах.

— Аз не съжалявам — той ме огледа бързо и подробно от глава до пети. — Благодаря, че ми върна сакото. Не е било нужно да го даваш на почистване.

Това вече привлече вниманието на Дейвид. Той ни огледа последователно с неприкрит интерес.

— Боя се, че ще бъда в състояние само да те заведа на първоначален оглед на апартамента — казах на Харди отривисто, — за да получиш представа как изглежда. Не съм брокер по наемите, така че единствено Саманта може да отговори на въпросите ти изчерпателно.

— Сигурен съм, че ще съумееш да отговориш на всичките ми въпроси.

Запътихме се към асансьора, от който излязоха две жени — едната по-възрастна, другата на моите години. Приличаха на майка и дъщеря, тръгнали по магазините. Влязох в асансьора и когато се обърнах с лице към изхода, забелязах как и двете се обърнаха, за да огледат Харди по-добре.

Трябва да призная, че този мъж изглеждаше невероятно по джинси. Износеният деним прилепваше към бедрата му и следваше издължените очертания на забележителните му стегнати мускули. И макар да се постарах специално да не зяпам задника му, този ден на периферното ми зрение явно му бе провървяло.

Натиснах копчето за осемнайсетия етаж. Асансьорът се понесе нагоре и двамата се дръпнахме в двата ъгъла.

Харди ме изучаваше с неприкрит интерес. Синият му кашмирен пуловер падаше меко по коравите очертания на торса му.

— Признателен съм, че ми отделяш от времето си днес, госпожице Травис — каза той.

Реших, че е време да започнем да си говорим на малко име. Беше започнал да изговаря „госпожице Травис“ донякъде преувеличено уважително, едва ли не подигравателно.

— Наричай ме Хейвън — тихо казах аз.

— Хейвън — повтори той.

Изрече името ми сладостно протяжно и аз изпитах неловка наслада.

— Какво търсиш тук? — попитах кратко. — Наистина ли се интересуваш от апартамента?

— Защо не?

— Видях адреса ти на формуляра. В момента живееш в Поуст Оук. Не разбирам защо ще искаш да се местиш от там.

— Там съм под наем — отговори той. — Не съм купил къщата. А и това място ми харесва повече.

Присвих очи:

— Нали знаеш кой живееше преди в този апартамент?

— Брат ти и снаха ти. Какво от това?

— Според мен е странно, че искаш да се нанесеш в предишното жилище на Либърти и на Гейдж.

— Ако има и друг свободен апартамент, с удоволствие ще огледам и него.

Излязохме от асансьора в Н-образните коридори, спокойни и притихнали, боядисани в оттенъци на кремавото и сивото. Обърнах се към Харди, а въздухът помежду ни пукаше от напрежение:

— Мейн 1800 не е много по-хубаво място от Поуст Оук — заявих аз. — Всъщност от чисто финансова гледна точка може би е по-изгодно да си останеш, където живееш в момента.

Харди изви вежда, явно развеселен.

— Да не би да изпробваш някаква нова търговска стратегия с мен?

— Не, просто се чудя какви са задните ти мотиви.

— И какво предполагаш?

Вперих поглед право в тези бездънни очи.

— Мисля, че все още изпитваш нещо към снаха ми.

Усмивката на Харди се изпари.

— Много грешиш, миличка. Дори не съм спал с нея. Пожелавам на Либърти всичко най-хубаво, но не я желая по този начин — пристъпи по-наблизо, без да ме докосва, но имах чувството, че всеки момент ще… Е, не знаех точно какво. — Така че предположи нещо друго. Нямаш право да ми отказваш достъп, ако не представиш основателна причина.

Отстъпих назад и колебливо си поех въздух.

— Ти създаваш проблеми — заявих. — Това е доста основателна причина.

Ъгълчето на устата му трепна.

— Това приключи, когато бях на двайсет.

— Струва ми се, че още е поостанало нещичко.

— Не, госпожо, съвсем кротък съм.

Имах известна представа какъв ли е бил като палав ученик, който се опитва да убеди учителя си в своята невинност. Този неуловим чар бе толкова неустоим, че се наложи да се извърна, за да прикрия усмивката си.

— Разбира се, как не! — изсумтях и го поведох към апартамента.

Спряхме пред вратата и аз се заех да набирам комбинацията на алармата. Осезаемо усещах присъствието на Харди до себе си — толкова едър и стабилен. Отново усетих онзи мирис — крайно разсейващ.

Натиснах и последното копче, почти без да съзнавам какво правя. Макар че хиляди пъти бях набирала кода, докато живеех при Гейдж и Либърти, явно съм натиснала грешна цифра, защото вместо вратата да се отвори, алармата сигнализира няколко пъти.

— Извинявай — казах аз, останала без дъх, и се опитах да гледам където и да е другаде, само не към него. — Набрала съм грешен код. Когато стане така, трябва да минат няколко секунди, за да се рестартира алармата. Можеш да промениш комбинацията, ако…

— Хейвън — тихо каза той и изчака, докато успея да вдигна поглед към него.

Стисках дръжката на вратата, все едно животът ми зависеше от това. Наложи се да се прокашлям, преди да успея да проговоря:

— Какво?

— Защо присъствието ми те изнервя толкова? — гласът му беше тих и проникна до някакво чувствително и болезнено място вътре в мен. Устните му се разтеглиха в насмешлива усмивка. — Да не би да се страхуваш, че ще ти се нахвърля?

Не можех да отговоря. „Не издържам това“, помислих си отчаяно. Заля ме топла вълна, страните ми поруменяха. Сърцето ми туптеше мъчително. Можех само да се взирам в Харди немигащо, притиснала гръб към вратата, докато той се привеждаше над мен. Приближи се, докато не усетих на няколко места докосването на твърдите му мускули. Затворих очи, ужасно засрамена от бързото си и учестено дишане.

— Тогава да приключим с това, за да престанеш да се тревожиш — промърмори Харди.

Тъмната му глава се наведе. Устатата му бе точно над моята. Пъхнах юмруците си помежду ни, притиснала ръце към гърдите си в здрава блокада. Не можех да се накарам да го отблъсна, но не можех и да го допусна непосредствено до себе си. Ръцете му ме обгърнаха в силна, но нежна прегръдка, сякаш внимаваше да не ме смачка. Дъхът ми се примеси с неговия, надигна се неспокойна топлина.

Устата му помръдна, улови горната ми устна, после долната, разтвори ги. Всеки път, когато си мислех, че целувката ще спре, тя ставаше по-дълга и по-дълбока, а гърлото ме защипа, сякаш бях хапнала нещо сладко. Усещах коприненото движение на езика му… мек вкус… още един… Безсилно се отпуснах в прегръдката му и се разтопих в усещането.

Нежността му ме обезоръжи и почти напълно забравих за стегнатия възел в корема си. Стоях там и го вдъхвах, усещах го… ала той бе навсякъде край мен, можеше толкова лесно да ме завладее, ако поискаше. Не можех да допусна да се чувствам толкова беззащитна, колкото и внимателен да беше. Извърнах устата си настрани и прекъснах целувката със стенание.

Устните на Харди се плъзнаха по главата ми и той бавно ме пусна. Сведе към мен пламтящите си сини очи.

— А сега ми покажи апартамента — прошепна той.

Все още не можех да изтръгна свързана мисъл от мозъка си, та си беше чист късмет, че този път набрах правилната комбинация и отворих вратата.

Тъй като не бях сигурна колко мога да вървя, без да залитна, оставих Харди сам да разгледа жилището. Той обиколи апартамента с три спални, провери настилките, уредите, гледката от всяка стая. От дневната, цялата стена на която беше в прозорци, се откриваше великолепна гледка към Хюстън, целият град се ширеше неразделен на квартали, а като смесица от офиси, търговски центрове, имения и бедни къщи, евтиното и великолепното се смесваха най-спокойно.

Докато наблюдавах силуета на високото и слабо тяло на фона на тези прозорци, си казах, че апартаментът му подхожда. Той искаше да покаже на хората, че е тук. И човек не можеше да го вини за това. В Хюстън, ако искаш да имаш място на масата, трябва да притежаваш съответните дрехи, кола, апартамент във висока сграда, имение. Висока и руса съпруга.

Имах нужда да прекъсна мълчанието и най-сетне успях да върна гласа си:

— Либърти ми каза, че си работил на нефтена сонда — облегнах се на кухненския плот, докато го гледах. — Като какъв?

Той ме погледна през рамо:

— Като оксиженист.

„Нищо чудно“, помислих си, без да си дам сметка, че всъщност съм изговорила думите, докато той не ми отговори.

— Какво не е чудно?

— Ами… раменете и ръцете ти — сконфузих се аз.

— А! — той се обърна с лице към мен, все още пъхнал длани в джобовете си. — Да, обикновено вземат по-едрите работници като оксиженисти на платформата за онова, което не се прави в работилниците на сушата. Трябваше да нося акумулатора из цялата платформа, нагоре и надолу по стълбите… С такава работа адски бързо влизаш във форма.

— Става дума за някакъв генератор, нали?

Той кимна.

— По-новите модели имат две раздалечени дръжки, за да могат да ги носят двама човека, обаче по-старите модели като онзи, който аз трябваше да мъкна насам-натам, могат да бъдат носени само от един човек. По дяволите, понякога мускулите толкова ме боляха… — той се усмихна и разтърка тила си, сякаш си припомняше болезненото усещане от миналото. — Да беше видяла другите оксиженисти на платформите. В сравнение с тях изглеждам хилав.

— Наистина не мога да си го представя.

Усмивката се задържа на устните му, докато се приближаваше към мен и се облягаше от отсрещната страна на плота.

— Харесваше ли ти да работиш като оксиженист на платформа? — попитах колебливо. — Искам да кажа… това ли искаше?

— Исках да правя каквото и да е, само и само да се махна от Уелкъм.

— Това е градчето, в което си израсъл, така ли?

Той кимна.

— Прецаках си едното коляно по време на футболен мач, затова нямах никакви шансове за колеж. А ако не си учил в колеж, шансовете ти в Уелкъм са ограничени. Освен дето можех да поставям огради, умеех и да работя като оксиженист. Лесно си извадих документ, а един приятел работеше на платформа и ми каза, че оксиженистите изкарват по осемдесет долара на час.

— Някога представял ли си си, че ще стигнеш дотук? — посочих аз към лъскавия и чист апартамент.

— Не — веднага отговори Харди. — Никога не съм си представял — само че когато се вгледа в очите ми, замълча. Все едно претегляше последиците от думите си, чудеше се как ли ще реагирам, ако ми каже истината. — Да, сигурен бях — отвърна най-накрая съвсем тихо. — Винаги съм знаел, че ще направя каквото трябва. Да живея на паркинг с каравани, да припкам заедно с босоногите деца… целият ми живот беше предопределен, а аз бях съвсем сигурен, че това никак не ми харесва. Затова знаех, че ще се възползвам от шанса си, когато се появи. А ако не се появеше, щях да направя така, че нещо да се случи.

Замислих се над огромната му амбиция и се смаях от усещането за някакъв срам или отбранителност, замаскирано и скрито дълбоко в кроткото признание.

— Защо ти е неудобно да признаеш, че си амбициозен?

Той ме прикова с поглед, сякаш никога досега не го бяха питали. Замълча предпазливо и после каза:

— Отдавна се научих да си мълча по този въпрос. Иначе хората ти се подиграват.

— Защо?

— Като раци в кутия — забеляза неразбиращото ми изражение и обясни: — Ако държиш няколко рака в плитка кутия, нито един няма да избяга, защото веднага щом някой от тях се опита да се измъкне, другите го издърпват обратно вътре.

Стояхме точно един срещу друг, облегнали ръце на плота пред себе си. Струваше ми се прекалено близо, прекалено силно, все едно помежду ни се бе образувала някаква възпламеняваща силова верига. Дръпнах се назад и отместих поглед, за да я прекъсна.

— С какво се занимаваше в Далас? — чух го да пита.

— Известно време работих в един хотел. След това си останах вкъщи за около година.

Очите му засвяткаха подигравателно.

— И какво прави? Беше домакиня?

По-скоро бих умряла, отколкото да допусна да разбере истината, затова отговорих нехайно:

— Да. Беше доста скучно.

— И затова ли приключи бракът ти? Защото ти беше скучно?

— Нещо такова — разчетох изражението му и по-скоро потвърдих, отколкото попитах: — Мислиш ме за глезла, нали?

Той не си направи труда да отрича.

— Мисля, че е трябвало да се омъжиш за човек, който би се справил по-добре със задачата да те развлича.

— Изобщо не трябваше да се женя — отговорих. — Не съм създадена за брак.

— Не се знае. Може някой ден отново да ти се прииска да опиташ.

Поклатих глава:

— Повече никой мъж няма да има такава власт над мен.

В гласа му се прокрадна едва доловимо презрение:

— Цялата власт е била твоя, миличка. Ти си дъщеря на богаташ.

Разбира се, така изглеждаше отстрани. Никой не би могъл да знае, че не съм имала никаква власт, за нищо.

— Скучно е да говорим за брак — казах аз. — Особено за моя. И предпочитам да не ме наричаш „миличка“ — заобиколих плота, скръстила ръце пред гърдите си. — Какво мислиш за апартамента?

— Харесва ми.

— А не е ли доста просторен за сам човек?

— Отраснал съм в семейство, където пет човека живеехме в една каравана. След това вече нямам нищо против пространството.

Опитах да си спомня какво ми бе разказвала Либърти за семейството му.

— Имаш двама братя и една сестра, нали?

— Да, Рик, Кевин и Хана — през лицето му премина сянка. — Сестра ми почина миналата година от рак на гърдата. Здравата се бори. Направиха й двойна мастектомия, четири месеца беше на химиотерапия. Беше при д-р Андерсън… Бих я завел навсякъде по света, но всички твърдяха, че това е най-доброто място. Към края я сложиха на аримидекс, а тя каза, че е по-неприятно от химиотерапията. Нищо не можеше да спре туморните маркери да се повишават.

— Съжалявам — исках да узнае колко много неща разбирам, дори онези, които не е изрекъл. Осъзнах, че се приближавам към него и се облягам от същата страна на плота. — Знам какво е да изгубиш свой близък по този начин. Майка ми също почина от рак на гърдата. Само че тя изобщо не прави химиотерапия. Смятаха, че е прекалено късно. Вече беше в четвърти стадий, имаше метастази и в белия дроб. Мама предпочете да живее по-малко и по-приятно, вместо да протака, да се подлага на операции и на лечение, които и бездруго нямаше да помогнат.

— На колко години си била тогава?

— На петнайсет.

Без да откъсва очи от мен, той се пресегна, за да отметне кичурите, които бяха паднали над едното ми око.

— Хейвън… кажи ми да не вземам апартамента и няма да го направя. В противен случай го искам. От теб зависи.

Ококорих се.

— Аз… аз… решението ти няма нищо общо с мен. Не ме карай да вземам участие.

— Ще те притеснява ли да живея тук?

— Не, разбира се — отговорих прекалено бързо.

Той се усмихна лениво.

— Нямам много дарби, но малкото, които притежавам, си ги бива. Една от тях е, че винаги познавам, когато ме лъжат.

Нямах избор, освен да призная истината.

— Добре де. Може би малко ще ме притесняваш.

— Защо?

Умееше да ме изважда от равновесие. Усетих как сърцето ми бие тревожно. Не разбирах какво у Харди винаги успява да преодолее защитните ми прегради. Мътните да го вземат, беше лукав. Агресивен, настъпателен, но достатъчно умен, за да го прикрива с обаяние. Беше десет пъти повече мъж от Ник, бе твърде много, просто твърде много във всяко отношение. Ако го допуснех да се приближи до мен, щях да получа каквото заслужавам, а резултатите нямаше да са никак хубави.

— Виж — казах остро, — независимо дали ще се преместиш да живееш тук, или не… аз не се интересувам от никакви… от каквото и да е с теб.

Той не откъсваше поглед от моя. Очите му бяха станали много тъмни.

— Обясни ми значението на „каквото и да е“.

— В конкретния случай означава секс.

— Това е една от другите ми дарби — осведоми ме той доброволно.

Колкото и да бях измъчена, едва не се усмихнах.

— Сигурна съм, че това ще направи някои от обитателките на Мейн 1800 много щастливи — замълчах, за да подчертая думите си. — Но аз няма да бъда една от тях.

— Ясно. Е, къде ще живея, Хейвън? Тук или в Поуст Оук?

Направих нетърпелив жест, за да му покажа, че това няма значение.

— Премести се тук, ако искаш. Живеем в свободна страна.

— Добре, ще се преместя.

Не ми допадна начина, по който го каза. Все едно току-що бяхме сключили някаква сделка.