Робин Кук
Извън контрол (12)

11.
Събота следобед

Съзнанието му се връщаше постепенно. През мъгла, сякаш от много далече той чу заглъхващи звуци, но не можа да види нищо. После осъзна, че това бяха гласове. Гласът на Ви Джей — момчето беше ядосано и крещеше на някого, казваше, че Виктор му е баща.

— Съжалявам. — Думата беше произнесена с подчертано испански акцент. — Откъде можех да зная?

Виктор усети, че го разтърсват. Блъскането го разбуди окончателно и главата го заболя. Чувстваше се замаян. Протегна ръка нагоре и напипа върху челото си цицина с големината на топка за голф.

— Татко? — извика му Ви Джей.

Виктор отвори очи. За миг болката се усили, след това отслабна. Той погледна в леденосините очи на Ви Джей. Синът му го държеше за раменете. Зад него се виждаха други лица с тъмен цвят на кожата. Наблизо стоеше тъмен мъж с почти зловещо изражение на лицето, подсилено от спуснатия клепач на лявото му око.

Виктор затвори отново очи и скърцайки със зъби, седна. Отпусна се на една страна, но Ви Джей му помогна. Когато замайването му премина, той отново отвори очи. Усети пак цицината, спомняйки си смътно как я бе получил.

— Татко, добре ли си? — попита го Ви Джей.

— Така мисля — отвърна Виктор. Той погледна към непознатите. Бяха облечени в характерните за „Каймера“ униформи на охранители, но не позна никого. Зад тях стоеше Филип и мигаше глупаво и уплашено.

Виктор се огледа, за да се ориентира и първата му мисъл беше, че се е върнал обратно в лабораторията си, защото бе заобиколен от обичайното струпване на сложна научна апаратура. Вдясно от себе си забеляза един от най-новите уреди, които се предлагаха на пазара: високочувствителен хроматограф.

Но той не беше в лабораторията си. Обстановката представляваше неестествена комбинация от високи технологии с груб гранит и дялани греди.

— Къде съм? — разтърка очи той с кокалчетата на показалците си.

— Там, където не би трябвало да бъдеш — каза Ви Джей.

— Какво се е случило с мен? — Виктор се опита да се изправи и да се задържи на краката си.

— Защо просто не си починеш малко? — предложи Ви Джей. — Удари си главата.

Меко казано, изкушаваше се да отвърне Виктор. Той протегна ръка и усети впечатляващата цицина, после прокара бавно пръсти, за да види дали няма кръв. Беше все още объркан, но главата му започна да се прояснява.

— Какво имаш предвид като казваш, че съм „там, където не би трябвало да бъда“? — попита той, сякаш думите на Ви Джей едва сега стигнаха до съзнанието му.

— Не биваше да виждаш тази моя тайна лаборатория още поне няколко месеца.

Виктор примига. Внезапно съзнанието му се избистри. Той си спомни тъмната фигура, която го бе ударила. Погледна усмихнатото лице на сина си, после очите му обиколиха невероятната лаборатория. Сякаш бе прекрачил отвъд реалността, където масспектрометри се конкурираха с ръчно дялан гранит.

— Къде точно съм? — попита той.

— Намираме се в подземието на часовниковата кула — каза Ви Джей, пусна баща си и се изправи. После направи широк жест с ръка: — Но променихме декора за нашите нужди. Какво мислиш?

Виктор преглътна и облиза изсъхналите си устни. После погледна сина си — върху лицето му сияеше неприкрита гордост; Филип, който нервно кършеше ръце; тримата мъже, облечени в униформи на охраната на „Каймера“ с мургави лица и лъскави черни коси. После очите му обходиха бавно помещението с висок таван. Това бе една от най-шокиращите гледки, които бе виждал някога. Право срещу него зееше гърлото на шлюза. Някаква зелена плесен бе обхванала долния му ръб и процеждаше влага. По-голямата част от отвора бе покрита с импровизиран капак от тежко старо дърво. Големият дървен улей, който някога бе пренасял водата през помещението бе разглобен, за да послужи като изходен материал за капака, лабораторните пейки и библиотечните рафтове.

Стаята бе около шейсет фута широка и сто дълга. Най-голямото от старите воденични колела все още стоеше в средата като някакво футуристично произведение на изкуството. Част от лабораторните прибори бяха подредени върху радиалните перки, образувайки огромен кръг.

В двата края на помещението имаше няколко масивни врати, подсилени от метални нитове. И четирите стени бяха облицовани от същия сив гранит, а таванът се състоеше от греди, поддържащи тежка дървена ламперия. Освен най-голямото колело, по-голямата част от стария механичен апарат, състоящ се от огромни прътове и зъбчати колела, които бяха предавали водната сила, продължаваха да си стоят на някогашните места, подкрепяни от таванските греди чрез метални обшивки.

Точно зад Виктор се намираше дървено стълбище, което се виеше към тавана и завършваше без изход в дървените талпи.

— Е, татко? — погледна го очаквателно Ви Джей. — Хайде! Какво мислиш?

Виктор се изправи несигурно на краката си.

— Искаш да кажеш, че това е твоята лаборатория? — попита той с тих глас.

— Точно така. Не можеш да отречеш, че е страхотна, нали?

Залитайки, Виктор се приближи към ДНК-синтезатора и плъзна ръка по повърхността му. Беше най-новият възможен модел, по-добър от онзи, който имаше в собствената си лаборатория.

— Откъде е цялото това оборудване? — попита Виктор и посочи един магнитен електронен микроскоп от другата страна на гребното колело.

— Би могло да се каже, че е на заем — отговори Ви Джей. Той направи няколко крачки към баща си и погледна с нежност синтезатора.

Виктор се обърна към сина си и се взря в лицето му.

— Това е оборудването, което бе откраднато от „Каймера“?

— Никога не е било открадвано — каза Ви Джей с дяволита усмивка. — Да кажем, че просто е било пренасочено. То е собственост на „Каймера“ и се намира на територията на „Каймера“. Не мисля, че може да се твърди, че е откраднато, щом е останало в комплекса на фирмата.

Приближавайки се към следващото лабораторно устройство, сложен газов хроматографски апарат, Виктор се опита да възвърне самообладанието си. Главоболието продължаваше да го измъчва, особено когато се движеше, и той се чувстваше доста замаян. Но вече започваше да си мисли, че замайването може да се дължи по-скоро на разкриването на тази лаборатория, отколкото на удара. Това бе нещо повече от сън — беше истински кошмар! Той докосна внимателно една от колоните на хроматографа, сякаш за да се убеди, че всичко това беше реално. После се обърна към Ви Джей, който стоеше зад него.

— Мисля, че трябва да ми обясниш всичко от самото начало.

— Разбира се — кимна момчето. — Но защо не отидем в жилищната част, където ще се чувстваме по удобно?

И той заобиколи огромното гребно колело, мина покрай електронния микроскоп и се насочи към дъното на помещението. После отвори вратата вляво:

— Още лабораторно пространство. Май никога няма да ни е достатъчно.

Когато Виктор го последва, той забеляза с периферното си зрение, че Филип върви след тях, но охранителите не им обръщат никакво внимание. Двама от тях бяха вече седнали на дървената пейка и играеха карти.

Ви Джей въведе Виктор в стаята, която наистина изглеждаше като жилище. Върху гранитните стени бяха окачени килими с различна форма и големина, което придаваше по-задушевна атмосфера на помещението. Върху пода бяха разгънати десетина походни легла, покрити с чаршафи. Близо до входната врата стоеше кръгла маса с шест стола около нея. Ви Джей посочи с ръка на баща си да седне. Виктор измъкна един стол и се отпусна тежко. Филип седна през няколко стола.

— Нещо за пиене? Горещ шоколад или чай? — попита Ви Джей, влизайки в ролята на домакин. — Тук разполагаме с всичко, каквото трябва да има в един дом.

— Мисля, че ще е по-добре да ми кажеш какво е всичко това — каза Виктор.

Ви Джей кимна, после спокойно започна да разказва.

— Знаеш, че винаги съм се интересувал какво става в лабораторията ти от първия ден, в който ме заведе в „Каймера“. Проблемът беше, че никой не ми позволяваше да докосвам нищо.

— Разбира се, че няма да ти позволи — прекъсна го Виктор. — Ти беше съвсем малък!

— Но не се чувствах малък — възрази момчето. — Излишно е да казвам, че реших още в началото, че имам нужда от собствена лаборатория, ако изобщо искам да правя нещо. Тръгна от малко, но се нуждаех от по-голямо оборудване.

— Колко годишен беше, когато започна? — попита Виктор.

— Беше преди седем години — каза Ви Джей. — Бях на три. Беше изненадващо лесно да създам лабораторията, особено с мускулите на Филип. — Филип се усмихна гордо. Ви Джей продължи: — В началото бях в сградата близо до кафенето. Но се заговори, че ще я ремонтират, така че се наложи да се преместя тук, в часовниковата кула. Оттогава това е моята малка тайна.

— От седем години? — попита Виктор.

Ви Джей кимна.

— Толкова.

— Но защо? — недоумяваше Виктор.

— Така можех да работя сериозно. Докато те наблюдавах, докато се въртях около лабораторията, бях очарован от потенциала на биологията. Това е науката на бъдещето! Имам някои собствени идеи относно провеждането на изследователската работа.

— Но ти можеше да работиш в моята лаборатория — каза Виктор.

— Невъзможно — махна Ви Джей с ръка. — Твърде малък съм. Никой нямаше да ми позволи да правя това, което правя. Нуждаех се от свобода, не трябваше да ме ограничават никакви правила, не исках никой да ми се меси. Нуждаех се от собствено пространство, и да ти кажа честно, това даде по-щедри плодове, отколкото би могъл да си представиш. Направо ще припаднеш!

— Постигнал си успех? — попита Виктор колебливо, усещайки внезапно любопитство.

— Няколко изумителни пробива е по-точно казано — кимна Ви Джей. — Може би трябва да се опиташ да познаеш.

— Не бих могъл.

— Аз пък мисля, че би — усмихна се Ви Джей. — Един от проектите е свързан с нещо, върху което ти самият си работил.

— Занимавал съм се с много неща — отбеляза Виктор уклончиво.

— Виж, идеята ми е да ти позволя да обереш лаврите от откритията, тъй че „Каймера“ да ги патентова и да просперира. Не искаме никой да разбере, че въобще имам нещо общо с това.

— Нещо като състезанието по плуване?

Ви Джей се засмя сърдечно.

— Да, може да се каже. Предпочитам да не привличам вниманието към себе си. Не искам никой да си пъха носа, а хората изглежда стават любопитни, когато край тях има дете-чудо. Така че бих предпочел ти да получиш признанието. „Каймера“ ще вземе патента. Може да се каже, че ще ти предоставя резултатите от изследванията си, за да компенсирам заетото оборудване и площ.

— Подскажи ми какво си открил.

— Като за начало разреших мистерията на имплантирането на оплодена яйцеклетка в утробата — гордо каза Ви Джей. — Ако зиготата е нормална, мога за гарантирам 100% имплантация.

— Шегуваш се.

— Изобщо не се шегувам — заяви момчето малко раздразнено. — Отговорът се оказа едновременно прост, и по-сложен, отколкото се очакваше. Свързан е с взаимното положение на зиготата и клетките по повърхността на матката, което инициира един вид химическа комуникация, която повечето хора вероятно биха нарекли реакция „антитяло-антиген“. Именно чрез тази реакция се отделя полипептиден фактор за пролиферация, благодарение на който се осъществява имплантацията. Изолирах този фактор и го произведох в по-големи количества с помощта на техники за получаване на рекомбинантна ДНК. Една инжекция — и имплантацията на здрава оплодена яйцеклетка е гарантирана.

За да подчертае думите си, Ви Джей извади едно шишенце от джоба си и го сложи на масата пред баща си.

— Това е за теб — каза той. — Кой знае, може пък да спечелиш Нобелова награда. — Ви Джей и Филип се засмяха.

Виктор вдигна шишенцето и се взря в прозрачната гъста течност.

— Това нещо трябва да бъде тествано — каза той.

— Тествано е — кимна Ви Джей. — Животни, хора — няма значение. Стопроцентов успех!

Виктор погледна сина си, след това Филип, който се усмихна колебливо, несигурен в реакцията му. След това отново премести поглед към шишенцето. Веднага осъзна академичното и икономическо значение на такова откритие. То беше монументално и щеше да предизвика истинска революция в техниките за ин-витро оплождане. С такъв продукт „Фертилити инкорпорейтид“ щеше да доминира в тази област. Ефектът щеше да е световен. Той пое дълбоко дъх.

— Сигурен ли си, че действа при хора?

— Абсолютно — потвърди Ви Джей. — Както вече казах — тествано е.

— Върху кого? — попита Виктор.

— Върху доброволци, естествено. Но бездруго има много време, ще ти кажа подробностите по-късно.

Доброволци? Главата на Виктор се завъртя. Нима Ви Джей не разбираше, че не може просто ей така да експериментира върху хора? Трябваше да се помисли за законите, за етиката. Но възможностите бяха неустоими. Пък и кой беше Виктор, та да го съди? Не беше ли сам той създал концепцията за това необикновено момче, което сега стоеше пред него?

— Нека отново погледна лабораторията ти — каза той и се изправи.

Ви Джей се затича да отвори вратата и Виктор се върна в главното помещение, където охранителите все още играеха карти и високо говореха на испански.

Той бавно заобиколи кръга, оглеждайки приборите. Би било подценяване да ги нарече впечатляващи. Осъзна, че главоболието му изведнъж отшумя и изпита нарастващо чувство на приповдигнатост. Трудно бе да се повярва, че десетгодишният му син бе сътворил всичко това.

— Кой знае за тази лаборатория? — попита Виктор, спирайки, за да се възхити на електронния микроскоп. Той прокара ръка по заоблената му повърхност.

— Филип и няколко охранители. А сега и ти.

Виктор хвърли на Ви Джей бърз поглед. Момчето му се усмихна в отговор. Изведнъж Виктор се разсмя.

— Като си помисля, че всичко това е ставало под носовете ни през цялото време! — Той поклати глава невярващо, като продължаваше да обикаля около оборудването и да му се възхищава. — И си сигурен за този имплантатен протеин? — попита той, като вече прехвърляше в ума си правдоподобни търговски имена: концептол, фертол.

— Напълно — оттвърна Ви Джей. — И това е само едно от откритията, които направих. Има още много други. Постигнах прогрес в разбирането на процеса на клетъчна диференциация и развитие и вярвам, че това ще провъзгласи нова ера в биологията.

Виктор се спря и се обърна към сина си.

— Марша знае ли нещо за всичко това?

— Нищо — каза Ви Джей с апломб.

— Тя ще бъде една щастлива майка! — усмихна се Виктор. — Направо се поболя от тревога, че нещо не е наред с теб, щом като нямаш време за връстниците си.

— Бях малко зает за клуба на скаутите — отбеляза Ви Джей.

— Боже мой, и аз бих се изразил така! Страшно ще и хареса. Трябва да и кажем и да я доведем тук.

— Не съм убеден, че това е чак толкова добра идея.

— Добра е, повярвай ми — каза Виктор. — Страшно ще я облекчи и вече няма да ми се налага да слушам лекция подир лекция за твоето психологическо развитие.

— Не желая лабораторията ми да става общо достояние — възрази Ви Джей. — Това, че ти я откри, беше неочакван инцидент. Не планирах да ти разказвам каквото и да било, преди да съм преместил лабораторията на новото и място.

— Къде? — полюбопитства Виктор.

— Наблизо. Друг път ще ти го покажа.

— Но трябва да кажем на майка ти — настояваше Виктор. — Нямаш представа колко притеснена беше за теб. Аз ще се погрижа за нея. Няма да каже на никого.

— Рисковано е — каза Ви Джей. — Не смятам, че тя ще бъде толкова впечатлена от моите постижения колкото теб. Не е толкова ентусиазирана от науката, колкото нас.

— Ще изпадне в екстаз щом научи, че си такъв гений! И че сам си направил всичко това. Просто е невероятно.

— Е, може би… — Ви Джей се поколеба.

— Довери ми се.

— Вероятно точно по този въпрос трябва да призная по-добрата ти преценка — кимна момчето накрая. — Предполагам, че знаеш по-добре от мен. Мога само да кажа, че се надявам да си прав. Тя може да ни причини много неприятности.

— Веднага ще я доведа тук — Виктор изглеждаше видимо въодушевен.

— Как ще я докараш до сградата, без да те забележат?

— Събота е. Наоколо няма почти никой, особено в края на деня.

— Е, добре — каза Ви Джей примирено.

Виктор се насочи към стълбите, буквално тичаше.

— Ще се върна след трийсет минути. Най-много четирийсет и пет — подвикна той. Взе няколко стъпала наведнъж, след това спря. Както бе забелязал и преди, стълбището свършваше пред тежките греди. — Това ли е изходът? — попита той.

— Просто го бутни — каза Ви Джей. — Действа на принципа на равновесието.

Той колебливо натисна нагоре. За негова изненада голямата капандура се отвори с удивителна лекота. Като хвърли последен поглед надолу към Ви Джей, той му намигна, след което изкачи остатъка от стълбите. Щом пусна капандурата, тя безшумно се плъзна на мястото си, затваряйки четириъгълника светлина.

Виктор се втурна навън, пулсът му бе ускорен от чиста екзалтация. От години не се бе чувствал толкова окрилен.

* * *

Когато се върна от двете изнервящи посещения, Марша си направи голяма чаша чай. Беше я занесла в кабинета си, за да се опита да се успокои, когато чу колата на Виктор да трополи по алеята към къщи. След малко той надникна през вратата. Беше все още с палто.

— А, значи тук си била, бонбонче!

Бонбонче, помисли си Марша пренебрежително. Не я беше наричал така от години.

— Влез! — извика му тя.

Но Виктор вече влизаше в стаята. Той грабна ръката и и се опита да я издърпа от кушетката. Тя го отблъсна и освободи ръката си.

— Какво правиш?

— Искам да ти покажа нещо. — В очите му светеха необикновени пламъчета.

— Какво се е случило с теб?

— Хайде! — настоя той. — Имам изненада за теб, която ще ти хареса.

— А аз имам за теб изненада, която няма да ти хареса — каза Марша. — Седни. Трябва да ти кажа нещо важно.

— По-късно — не се предаваше Виктор. — Това, което ще ти покажа е по-важно.

— Съмнявам се — завъртя глава тя. — Научих някои много обезпокояващи неща за Ви Джей.

— Не е ли подходящо? — каза той с усмивка. — Защото онова, което разкрих ще те накара да забравиш всички странности на Ви Джей, над които сега агонизираш. Виктор се опита да измъкне Марша от стаята.

— Виктор! — извика тя остро и дръпна силно ръката си. — Държиш се като дете!

— Имунизиран съм срещу най-лошите ти епитети — произнесе той весело. — Марша, не се шегувам — наистина имам страхотна новина за теб.

Тя сложи ръце на кръста си и си пое дълбоко дъх.

— Ви Джей ни е лъгал и за други неща, освен за бягствата от училище. Разбрах, че никога не е и стъпвал в къщата на семейство Блекмор. Никога!

— Не съм изненадан — каза Виктор, имайки предвид колко време е трябвало Ви Джей да прекара в лабораторията си, за да осъществи всичко онова, което бе направил.

— Не си изненадан? — извика Марша раздразнено и вдигна ръце. — Рики Блекмор и Ви Джей дори не са приятели. Всъщност, съвсем скоро са се сбили, при което Ви Джей му е счупил носа.

— Добре, добре — каза Виктор спокойно. Той хвана раменете и и я погледна право в очите. — Сега се успокой и ме изслушай. Това, което искам да ти покажа ще обясни къде синът ни е прекарвал по-голямата част от времето си. Сега ще ми повярваш ли и ще дойдеш ли с мен?

Марша присви очи. Поне звучеше искрено.

— Къде ме водиш? — В гласа и се долавяше все още подозрение.

— Към колата — отговори ентусиазирано Виктор. — Хайде, облечи си палтото.

— Надявам се, че знаеш какво правиш — каза Марша, докато излизаха от кабинета и. Тя облече палтото си и няколко минути по-късно двамата потеглиха. — Трябва ли да караш толкова бързо? — попита го тя.

— Нямам търпение да видя как ще реагираш — каза Виктор и зави рязко. — А като си помисля, че когато бях дванайсетгодишен се гордеех с къщичката за птици, която бях сковал!

Марша се запита дали съпругът и беше с всичкия си. Напоследък се държеше доста странно, но никога не го беше виждала в такова състояние.

Колата изтрополи над Меримак ривър и накрая завиха към „Каймера“. Охранителите се бяха сменили и Фред го нямаше.

За разлика от отношението на Ви Джей към сигурността, Виктор паркира на обичайното си място пред административната сграда.

— Ще се наложи да повървим малко — каза той, докато слизаха от колата.

Когато се насочиха към реката беше късен следобед. Дълги сенки пълзяха по алеите, а във въздуха се прокрадваше студ. Температурата сигурно беше около нулата. Виктор се движеше с няколко крачки пред Марша, като отвреме навреме поглеждаше назад, сякаш очакваше, че някой може да ги следи. Тя обиколи с поглед наоколо, но не се виждаше никой. Загърна се по-плътно в палтото си, осъзнавайки, че ледените тръпки по гърба и се дължат по-скоро на нещо друго, отколкото на времето. Виктор хвана ръката и, когато тя забави крачка. Движеха се към неремонтираната част на комплекса. От едната им страна се издигаха тъмните туловища на запуснатите сгради. Те изглеждаха заплашително в сгъстяващия се здрач.

— Виктор, къде ме водиш? — попита тя, канейки се да спре.

— Почти пристигнахме — отвърна той и я побутна напред.

Когато стигнаха до зеещия вход на изоставената сграда на часовникова кула, Марша спря.

— Не очакваш да вляза тук, нали? — попита тя невярващо. Дръпна се назад и погледна извисяващата се кула. От бързото движение на облаците и се зави свят и тя сведе глава.

— Моля те — каза Виктор, — Ви Джей е тук. Ще бъдеш изненадана приятно. Повярвай ми.

Марша премести очи от въодушевеното лице на съпруга си към мрачната вътрешност на постройката и отново към него. Той целият излъчваше очакване.

— Това е лудост — каза тя и с явна неохота пристъпи напред. Мракът я обгърна.

Виктор я поведе по обсипания с остри камъчета и парчета изронена мазилка под. Отляво през липсващия прозорец нахлуваше ревът на водопадите, както и отразената светлина от повърхността на воденичното езеро. Виктор спря в един от празните ъгли и пусна ръката на Марша. Наведе се и почука по пода. За нейна изненада една част от пода се вдигна и отдолу нахлу ярка светлина.

— Мамо — извика Ви Джей. — Влизай бързо.

Тя предпазливо се спусна надолу по стъпалата. Виктор я последва и Ви Джей върна капака на пода на предишното му място.

Марша се огледа. Обстановката и се стори като от научно-популярен филм. Комбинацията от ръждясалите механизми, огромното гребно колело и гранита заедно с изобилието от високо технологично оборудване беше объркваща. Тя кимна на Филип, който и отвърна с лека усмивка, кимна на гардовете от „Каймера“, но те не и обърнаха внимание. Погледът и спря за миг върху мъжа със спуснатия върху окото клепач.

— Не е ли най-изумителното нещо, което някога си виждала? — каза Виктор и се приближи до нея.

Тя го погледна. Той не беше на себе си от въодушевление.

— Какво е това?

— Лабораторията на Ви Джей. — Виктор се впусна в коментари за оборудването, за това как Ви Джей е успял да направи всичко това, без да събуди и най-малкото подозрение у никого. Разказа и дори за откритието на имплантатния протеин и от какво значение би бил за лечението на безплодието.

— Е, вече знаеш защо Ви Джей не е бил толкова общителен, колкото би искала — заключи Виктор. — Скъсвал се е от работа тук! — Виктор се подсмихна, а очите му се плъзнаха с гордост по помещението.

Марша се обърна към сина си. Той стоеше и я гледаше внимателно, очаквайки реакцията и. Пред нея стоеше огромен апарат. Представа нямаше какъв е.

— Откъде е цялото това оборудване? — попита тя накрая.

— Това е най-добрата част — обади се Виктор. — Всичко това принадлежи на „Каймера“.

— Как се е озовало тук?

— Предполагам… — започна Виктор, но спря. Погледна към Ви Джей. — Как си успял да го пренесеш тук?

— Доста хора ми помогнаха — отговори неопределено Ви Джей. — Филип свърши по-голямата част. Наложи се някои от нещата да бъдат разглобени и после отново сглобени. Използвахме старата тунелна система.

— Беше ли Джефърд един от онези, които ти помагаха? — попита Виктор, обзет от внезапно подозрение.

— Да — потвърди момчето.

— Защо някой като Джефърд ще тръгне да ти помага да пренасяш оборудването? — изгледа го Марша.

— Реши, че е благоразумно да го направи — отговори загадъчно Ви Джей. — Бях прекарал доста време в компютъра на „Каймера“, за да открия хората, които злоупотребяват с компанията. След като имах тази информация, трябваше само да помоля тези хора за помощ. Разбира се, никой не знаеше, че другите са замесени или какво са правили. Така че всички бяха любезни и кротки. Но главното е, че цялото това оборудване принадлежи на „Каймера“. Нищо не е откраднато. Всичко си е тук.

— Бих нарекла това изнудване — обади се Марша.

— Никога не съм заплашвал никого — каза Ви Джей. — Просто им дадох да разберат какво знам, след което ги помолих за услуга.

— Бих казал, че Ви Джей е проявил голяма съобразителност — подкрепи го Виктор. — Иска ми се да видя този списък със злоупотреби.

— Съжалявам сви рамене Ви Джей. — Но имам споразумение с тези хора. Освен това най-големият престъпник, д-р Джефърд, беше вече разкрит. Иронията е, че той си мислеше, че аз стоя зад неговото разобличаване. — Той се усмихна.

Лицето на Виктор се озари от внезапен проблясък.

— Разбирам — кимна той. — Посланието на Джефърд е било насочено към теб, когато е хвърлил тухлата и е убил котката ни.

Ви Джей кимна.

— Глупак — подхвърли след малко той.

— Искам да изляза оттук — каза Марша внезапно, изненадвайки Виктор и Ви Джей.

— Чакай, има още какво да видиш — погледна я Виктор.

— Не се съмнявам. Но засега това, което видях, ми стига. Тръгвам си. — Очите и минаха от бащата към сина, после обиколиха стаята. Тя определено не се чувстваше добре. Това място я плашеше. — Тук има и жилищни помещения… — обади се Виктор и посочи на запад.

Марша не обърна внимание на жеста му. Тя тръгна към стъпалата и се заизкачва нагоре.

— Предупредих те, че не бива да и казваме — прошепна Ви Джей.

Виктор сложи ръка на рамото му и му отвърна също шепнешком:

— Не се притеснявай, аз ще се погрижа за нея. — После извика на Марша: — Само секунда, идвам и аз.

Марша стигна до капака и го натисна. Когато излезе от подземието, залитна и се запрепъва в пръснатите по пода камъчета, опитвайки се да стигне колкото се може по-бързо до вратата. Усетила свежия полъх на въздуха, тя бе залята от вълна на облекчение.

— Марша, за бога! — настигна я Виктор и я извърна към себе си. — Къде отиваш?

— Вкъщи! — Тя тръгна с решителна стъпка, но той отново я хвана.

— Защо се държиш по този начин?

Марша не отговори. Вместо това ускори крачка. Почти тичаха. Когато се изравниха с колата, тя отвори бързо и влезе вътре. Виктор мина от другата страна и се плъзна безшумна на седалката си.

— Няма ли да ми отговориш? — В гласа му се долавяше раздразнение.

Марша стисна челюсти и се взря пред себе си. Пътуваха към къщи в пълно мълчание.

Щом пристигнаха и влязоха в кухнята, тя си наля чаша бяло вино и се отпусна на дивана.

— Марша — започна Виктор, нарушавайки тягостното мълчание, — защо се държиш така? Мислех, че ще се развълнуваш както аз се развълнувах, особено след всичките ти притеснения, че интелигентността на Ви Джей може отново да спадне. Очевидно всичко с момчето е наред. Умен е, както и преди.

— Това е проблемът — отвърна остро тя. — Интелигентността му е свръхвисока и това ме ужасява. От това, което видях в онази лаборатория, може да се каже, че е направо гений, не е ли така?

— Определено — усмихна се Виктор. — Не е ли чудесно?

— Не — озъби се Марша и остави с трясък чашата с вино върху масичката. — Ако все още е гений, тогава целият онзи епизод с интелигентността му трябва да е загадка. Преструвал се е през цялото време. Бил е достатъчно умен да ме заблуди с психологическите тестове. Виктор, целият му живот с нас е симулация. Една голяма лъжа.

— Може би има друго обяснение — опита се да възрази Виктор. Може би интелигентността му е спаднала, а после се е възстановила.

— Тази седмица му направих тест за интелигентност — погледна го Марша. — И той изкара 130 точки, точно колкото и когато беше на три и половина години.

— Хубаво — каза Виктор, очевидно ядосан на самия себе си. — Важното е, че Ви Джей е добре и няма защо да се притесняваме за него. Всъщност, той е повече от добре. Създал е тази лаборатория съвсем сам. Интелигентността му е много по-висока от 130. А това означава, че проектът ми за фактора за нервен растеж е невероятно успешен.

Марша поклати глава. Не можеше да повярва, че е толкова късоглед.

— Какво мислиш, че си създал с Ви Джей и твоите мутации и генни манипулации? — попита тя.

— Създадох едно нормално по същество дете с невероятна интелигентност — отвърна Виктор без колебание.

— Какво друго?

— Какво точно имаш предвид?

— А да кажеш нещо за личностните му качества?

— О, по дяволите тези глупости! — сопна и се той. — Синът ни е феномен. Вече е направил изследователски удар. Така че какво толкова, ако има някои емоционални проблеми. Всички ги имаме.

— Създал си чудовище — произнесе Марша тихо и гласът и секна. Тя прехапа устни. Защо не можеше да контролира сълзите си? — Създал си чудовище и аз никога няма да ти го простя!

— Спри! — извика той с раздразнение.

— Ви Джей е различен — озъби му се тя. — Интелигентността му го отделя от другите, прави го самотник. Осъзнал го е донякъде, когато е бил тригодишен. Умствено е до такава степен над останалите, че не може да отговаря на същите социални правила. Интелигентността му го е поставила извън всички и всичко.

— Свърши ли най-сетне? — произнесе Виктор студено.

— Не, не съм! — извика Марша и сълзите рукнаха неудържимо по бузите и. — Какво ще кажеш за смъртта на онези деца, които имаха същия ген като Ви Джей? Те защо умряха?

— Защо отново се връщаш към това?

— Какво ще кажеш за смъртта на Дейвид и Джанис? — продължи Марша и понижи глас, игнорирайки въпроса му. — Нямах възможност да ти го кажа преди, но днес посетих семейство Фей. Те ми казаха, че Джанис с била убедена, че Ви Джей има общо със смъртта на Дейвид. Казала им, че Ви Джей е дявол.

— Чували сме тези безсмислици още преди нейната смърт — възрази Виктор. — Беше се превърнала в религиозна фанатичка. Самата ти си го казвала.

— Посещението при родителите и ме накара да преосмисля онова, което се случи тогава. Джанис беше убедена, че е била дрогирана и отровена.

— Марша — извика рязко Виктор и я хвана за раменете. — Ела на себе си! Говориш глупости. Дейвид умря от рак на черния дроб, спомняш ли си? Джанис се побърка малко преди да умре. Това помниш ли го? Имаше и параноя в добавка към останалите си нещастия. Бедната жена, вероятно е имала метастази в мозъка. Освен това хората не хващат рак, защото са били отровени. — Но още докато произнасяше тези думи го загложди съмнение. Припомни си обезпокоителните частици ДНК, които беше открил в туморните клетки на Дейвид и на Джанис. — А що се отнася до смъртта на онези деца — каза Виктор и седна срещу нея, — сигурен съм, че е свързана с вътрешната политика на „Каймера“. Някой е разбрал за експеримента с гена за нервен растеж и иска да ме дискредитира. Точно затова наех специална охрана за Ви Джей.

— Кога го реши? — попита Марша.

Виктор сви рамене.

— Не си спомням точно. Тази седмица беше.

— Това означава, че дори ти смяташ, че всичките тези смърти са били всъщност убийства; че някой умишлено е убил онези деца — произнесе тя с нарастващо отчаяние в гласа.

Виктор бе забравил, че съвсем целенасочено бе крил от нея информацията за цефалоклора. Той преглътна мъчително.

— Виктор! — извика Марша с негодувание. — Какво не си ми казал?

Той отпи от чашата си. Опитваше се да измисли нещо, за да скрие истината, но умът му сякаш беше блокирал. Днешните разкрития го бяха направили небрежен. Той въздъхна дълбоко и разказа за цефалоклора в кръвта на децата.

— Мили Боже! — прошепна Марша. — Сигурен ли си, че някой от „Каймера“ е дал на децата цефалоклор?

— Напълно. Единственото място, където пътищата на децата се пресичат, е детската градина. Точно там им е бил даден цефалоклорът.

— Но кой може да е извършил такова ужасно нещо? — попита Марша. Искаше и се да бъде сигурна, че Ви Джей не би могъл да е замесен.

— Би могъл да бъде както Хърст, така и Роналд. Ако трябва да избера единия, то бих избрал Хърст. Но докато не разполагам с твърди доказателства, Ви Джей трябва да се движи с охрана, за да сме сигурни, че някой няма да му даде цефалоклор.

В този момент задната врата се отвори шумно и Ви Джей, Филип и Педро Гонзалес влязоха в дневната. Марша остана на мястото си, но Виктор се изправи.

— Здравейте, всички! — каза той, опитвайки се да звучи бодро, след което понечи да представи Педро на Марша, но тя го прекъсна и му каза, че двамата вече са се срещали сутринта.

— Чудесно! — Виктор потри ръце. Явно не знаеше какво да прави.

Марша погледна Ви Джей. Той я гледаше с пронизващите си сини очи, без да мигне. Тя не издържа и се извърна. Почувства се ужасно, че трябва да крие какво мисли за него, особено откакто бе осъзнала, че се страхува от него.

— Момчета, защо не поплувате в басейна? — обърна се Виктор към Ви Джей и Филип.

— Звучи ми добре — каза Ви Джей и двамата с Филип се изкачиха по стълбите нагоре.

— Ще дойдете ли утре сутринта? — Виктор погледна очаквателно Педро.

— Да, сър. В шест сутринта колата ми ще е в двора ви.

Виктор го изпрати до вратата и се върна в кухнята.

— Ще отида да поговоря с Ви Джей — обяви той. — Ще го попитам направо за онези тестове за интелигентност. Може би онова, което ще каже, ще успее да те накара да се чувстваш по-добре.

— Струва ми се, че вече знам какво ще каже — въздъхна Марша. — Но прави каквото си решил.

Виктор изкачи бързо стълбите и сви към стаята на Ви Джей. Момчето го погледна очаквателно, когато влезе, но не каза нищо. Виктор усети, че изпитва страхопочитание пред собственото си творение. Момчето беше красиво и притежаваше безграничен ум. Виктор не знаеше да завижда или да се гордее.

— Мама не беше толкова въодушевена от лабораторията, колкото теб — каза Ви Джей. — Бях сигурен.

— Това бе малко объркващо за нея.

— Иска ми се да не бях позволявал да я види.

— Не се притеснявай — успокои го баща му. — Ще се погрижа за нея. Но има нещо, което се отнася до теб и я тревожи от години. Симулира ли загуба на интелигентност, когато беше на три и половина години?

— Разбира се. — Ви Джей надяна халата върху гладкото си тяло. — Трябваше да го направя. Ако не го бях сторил, никога нямаше да мога да работя така, както работих. Нуждаех се от анонимност, каквато не бих могъл да имам, ако минавах за твърде различен от другите. Исках да се държат с мен нормално и за да стане това трябваше да изглеждам нормален. Или почти нормален.

— Не ти ли хрумна, че можеш да поговориш с мен за това? — попита Виктор.

— Шегуваш ли се? — изгледа го Ви Джей. — Ти и мама постоянно ме държахте под око. Нямаше да ме оставиш на спокойствие.

— Може би си прав — съгласи се Виктор. — Известно време способностите ти бяха фокусът на живота ни.

— Ще дойдеш ли да поплуваш с нас? — усмихна се момчето. — Ще те оставя да спечелиш.

Виктор се усмихна насила.

— Ще се радвам да ти го покажа — каза Ви Джей. Виктор кимна, усмихна се и се спусна надолу по стълбите. Към кухнята го лъхна миризма на запържен чесън, лук и пипер за соса за спагети. Това, че Марша готвеше, бе добър знак. Тя се бе заела да приготвя вечерята като форма на спешна терапия. В мозъка и беше пълна бъркотия от многобройните разкрития през изминалия ден. Една такава дейност като готвенето отклоняваше мислите и от събитията напоследък. Когато Виктор влезе, тя преднамерено го игнорира, вместо това насочи вниманието си към доматеното пюре, което отваряше в момента.

Известно време Виктор не каза нищо. Отвори бутилка „Кианти“, наля си и седна на столче пред кухненския бар.

— Била си права, че Ви Джей се е преструвал, че е загубил интелигентността си.

— Не съм изненадана — каза тя и извади маруля, лук и тиквички за салатата.

— Но е имал дяволски добра причина за това. — И той и разказа подробно обяснението на сина им.

— Предполагам, сега се надяваш да се почувствам по-добре — погледна го тя накрая.

Виктор не каза нищо.

— Кажи ми, когато се качи горе да разговаряш с Ви Джей, попита ли го за смъртта на онези деца и за смъртта на Дейвид и Джанис?

— Разбира се, че не! — каза Виктор, ужасен от предположението. — Защо да го правя?

— А защо не?

— Защото е абсурдно.

— А пък аз мисля, че не си го попитал нищо, защото се страхуваш да го направиш — прошепна тя.

— О, стига! — не издържа Виктор. — Пак говорим глупости.

— Защото аз се страхувам — произнесе тя равно. Но усети буцата в гърлото си, която и пречеше да преглътне.

— Даваш прекалена свобода на въображението си. Знам, че денят ти е бил напрегнат. Съжалявам. Наистина мисля, че си превъзбудена. Но съм сигурен, че един ден, когато си спомниш за това, ще се усмихнеш. Ако тази работа с имплантата е това, което Ви Джей твърди че е, няма граници за кариерата му.

— Надявам се — каза Марша, но не изглеждаше убедена.

— Но трябва да обещаеш, че няма да кажеш на никого за лабораторията на Ви Джей.

— На кого мога да кажа?

— Засега ме остави аз да се оправям с момчето. Сигурен съм, че ще тепърва ще се гордеем с него.

Марша потрепера неволно, когато по гърба и мина студена тръпка.

— Тук студено ли е, според теб? — попита тя.

Виктор погледна термометъра.

— Не. Дори напротив, доста е топло.