Нора Робъртс
Жената на Съливан (6)

Шеста глава

През следващите два дни Касиди се зарови в работа. Бе твърдо решила да си даде време на спокойствие, време за почивка от чувства. Знаеше, че трябва да се откъсне от Колин, за да го постигне. Нарушаването на ежедневния контакт не бе достатъчно. Знаеше, че трябва да го изхвърли и от съзнанието си. Освен това тя се насилваше да не мисли за онова, което бе разбрала след сцената с Гейл. Нямаше да мисли, че е влюбена в Колин, нито за обстоятелствата, които правеха любовта й невъзможна. Два дни щеше да се прави, че никога не го бе срещала.

Касиди пишеше трескаво. Всичките й страхове, болки й страсти се изливаха в думите.

Работеше до късно през нощта, докато можеше да е сигурна, че няма да има сънища. Когато заспиваше, спеше дълбоко, изтощена от собствената си енергия. Неведнъж забравяше да яде.

На втория ден заваля. Пред прозореца й се спускаше плътна сива пелена, която тя не забелязваше. Долу пешеходците пълзяха под своите чадъри.

Бе се съсредоточила толкова дълбоко, че когато една ръка я докосна по рамото, Касиди изпищя.

— Леле, Касиди, извинявай. — Джеф се опита да изглежда разкаян, но вместо това се разсмя. — Два пъти чуках и виках. Ти беше съвсем погълната.

Тя притисна ръка към сърцето си, сякаш да го задържи на място.

— Няма значение, всеки има нужда от време на време да се уплаши. Вдига адреналина. За хладилника ли ме търсиш?

Той се намръщи и докосна с пръст носа й.

— Там ли мислиш, че ми е сърцето? В твоя хладилник? Касиди, аз съм чувствителна душа, питай майка ми. — Касиди се усмихна и се облегна назад на стола. — Тази вечер има купон в кафенето надолу по улицата. Ела с мен.

— Ох, Джеф, с удоволствие, но… — Посочи към листите на бюрото. Той я прекъсна:

— Слушай, два дни си вързана за тази машина. Кога ще си вземеш въздух?

Тя сви рамене и заби пръст в речника.

— Утре трябва да се върна в ателието и…

— Още една причина тази вечер да си починеш. Съсипваш се, бебчо. Спри за малко. — Джеф внимателно я наблюдаваше. — Имам нужда от приятелско лице сред публиката, нали разбираш. Ние, изгряващите звезди, сме много неуверени. — Усмихна се в брадата си.

Касиди въздъхна, после и тя се усмихна.

— Добре, ала не мога да стоя до късно.

— Аз ще свиря от осем до единайсет — съобщи той и разроши косата й. — Преди полунощ ще можеш да се върнеш вкъщи и да се пъхнеш в леглото си.

— Добре, в осем ще съм там. — Касиди погледна часовника си, намръщи се и почука по него. — Колко е часът? Моят часовник е спрял на два и петнайсет.

— Преди обед или следобед? — полюбопитства Джеф и поклати глава. — Минава седем. Хей, ти яла ли си?

Тя прехвърли наум деня и си спомни една ябълка на обед.

— Не, всъщност не.

Той изсумтя отвратено и я издърпа да стане.

— Тръгвай с мен сега, ще прескоча за един бърз хамбургер.

Касиди отметна косите от лицето си.

— Божичко, от години не съм получавала такова щедро предложение.

— Вземи си палто — нареди Джеф и тръгна към вратата. — В случай, че не си забелязала, навън вали като из ведро.

Тя погледна през прозореца.

— Вярно. — Измъкна от гардероба една жълта мушама и я облече. — Може ли чийзбургер?

— Жени — изкоментира той. — Никога не са доволни. Затвори вратата зад себе си.

Дъждът изобщо не й пречеше. След двудневното й заточение направо я освежаваше. Чийзбургерът и колата на крак бяха истински банкет след оскъдното ядене през последните дни. Задименото претъпкано кафене й даде усещане за човешко присъствие, което й бе приятно след доброволната самота.

Разположена в дъното, Касиди пиеше гъсто кафе с мляко и слушаше успокояващата, самовглъбена музика на Джеф. Бе станало вече късно, когато усети, че бе свалила защитата си. Колин бе прескочил през нейната бариера, без тя да разбере. Той стоеше ясно пред очите й. След като веднъж бе разбил защитата й, Касиди знаеше, че бе безсмислено да се опитва да го изхвърли оттам. Затвори за момент очи, после отново ги отвори, приемайки неизбежното. Не можеше вечно да избягва да мисли за него.

Колин Съливан бе блестящ художник. Той бе самоуверен мъж, който променяше света така, че да му е удобен. Притежаваше духовитост, чар и чувствителност. Беше арогантен, егоист и напълно отдаден на работата си. Беше безразсъден, властен и способен на насилие.

И аз го обичам от цялата си душа.

Тя въздъхна треперливо и се вторачи в кафето си. Аз съм идиотка, романтична глупачка, която познаваше клопките и въпреки това падна в една от тях. Виждам, че си има любовница, разбирам, че за него имам значение само като обект за неговата картина. Наясно съм, че би правил любов с мен, без сърцето му да трепне. Знам, че в живота му е имало десетки жени и нито една от тях не се е задържала. Дори и Гейл, въпреки всичките й претенции. Тя е просто поредната, която се е докоснала до ъгълчето на живота му. Колин никога не се е обвързвал с никоя жена. И след като знам всичко това, след като искам здравословни, искрени отношения с един мъж, аз се влюбих в него. Блестящо. Това е ненормално. Той ще ме смачка. И какво да правя?

Касиди бавно вдигна кафето и отпи. Престана да забелязва какво става около нея.

Трябва да довърша портрета, дала съм дума. Би било невъзможно ден след ден да бъдем заедно в ателието и да не говорим. Във всеки случай, аз не съм способна да се държа враждебно.

Бе опряла лакти на масата, стиснала с две ръце чашата, но очите й бяха вперени над ръба й.

Да се боря с него е прекалено опасно, защото това изважда чувствата на повърхността. Не знам колко дълбоко в мен е способен да вижда. Няма да се унижавам или да го притеснявам с факта, че съм била достатъчно глупава да се влюбя в него. Единственото, което мога да правя, е да се държа естествено. Да стоя в позата, която иска, да говоря, когато ме пита и да се държа приятелски. Картината изглежда върви добре, след няколко седмици ще бъде завършена. Със сигурност толкова време ще мога да се държа прилично. А когато бъде завършена…

Мислите й се отнесоха в тъмнината. Когато бъде завършена, тогава какво? Ще събирам парчетата, отговори си тя. За момент очите й станаха тъжни. Когато картината бъде завършена и Колин изчезне от живота ми, вселената ще продължава да съществува. Колко дребно нещо е щастието на един човек. Колко мъничка част от цялото.

С въздишка се отърси от мислите си и допи кафето. После остави чашата и се отдаде на тихата музика на Джеф.

 

 

Касиди се уви по-плътно в якето си, докато стоеше пред вратата на ателието и търсеше ключа, който Колин й бе дал.

Проклет ключ, изръмжа наум, ровейки в чантата. Издуха косите от очите си и измъкна бележник, три химикалки и мъхнато топче.

— Как е попаднало това тук? — измърмори тя и очите й рязко се разшириха, когато Колин отвори вратата. — О! Здравей.

Той наклони глава и погледна пълните й ръце.

— Търсиш ли нещо?

Касиди проследи погледа му и смутено наблъска всичко обратно в чантата.

— Не, аз… Нищо. Не предполагах, че ще дойдеш толкова рано. — Сложи чантичката обратно на рамото си.

— Май имаш късмет, че съм дошъл. Да не си си изгубила ключа, Кас? — Усмивката му я караше да се чувства глупава и завеяна.

— Не, не съм го изгубила — измърмори тя. — Просто не мога да го намеря. — Мина покрай него и влезе в ателието. Рамото му едва докосна гърдите й и Касиди почувства как я парва топлина. Нямаше да бъде толкова лесно, както си го беше представяла. — Ще се преоблека — съобщи кратко и се запъти направо към стаичката.

Когато излезе, Колин нагласяше статива си и дори не я погледна. Тя изпита облекчение. Виждаш ли, каза си, няма от какво да се безпокоиш.

— Днес ще работя върху лицето — заяви той и продължи да смесва боите. Това, че изпусна личното местоимение, бе още едно доказателство, че мислите му не бяха насочени към Касиди Сент Джон. Тя отрече съществуването на болката в гърдите си и мълчаливо го изчака да свърши, после послушно застана да й нагласи позата. Реши, че няма да му създава абсолютно никакви проблеми. Ала когато той хвана брадичката й, замръзна и отскочи назад. Очите на Колин пламнаха.

— Трябва да видя формата на лицето ти с ръце. — Отново с педантично старание нагласи позата, почти без да я докосва. — Не е достатъчно да го виждам с очи. Разбираш ли?

Касиди кимна, чувствайки се глупаво. Той изчака за момент, после отново хвана леко брадичката й, само с върховете на пръстите си. Тя се насили да не помръдне.

— Отпусни се, Касиди, трябваш ми отпусната. — Търпеливият тон на заповедта толкова я изненада, че тя се подчини. Колин измърмори нещо в знак на одобрение и пръстите му се плъзнаха по кожата й.

За Касиди това бе агония от удоволствие. Докосването му бе нежно, въпреки че той съсредоточено се мръщеше. Тя се чудеше дали Колин може да усети как кожата й пламва. Той описа брадичката й и насочи пръстите си към скулите й. Касиди съсредоточи вниманието си да вдишва и издишва равномерно. Опитваше се да си каже, че докосването му бе безлично, като на лекар, но когато пръстите му се спряха на бузите й, тя го погледна подозрително в очите.

— Стой мирно — заповяда Колин бързо и се обърна да отиде при статива. — Гледай ме. — Взе палитрата и четката.

Касиди се подчини, като се стараеше да мисли за всичко друго, освен за мъжа, който я рисуваше. Ала когато очите й срещнаха неговите, осъзна, че бе безнадеждно. Не можеше да го гледа и да не го вижда. Не можеше да бъде с него и да не го забелязва. Не можеше да го изхвърли от съзнанието си, както не можеше да го изхвърли от сърцето си.

Грешно ли би било, мислеше тя, да си позволя мъничко да помечтая? Грешно ли би било да потърся няколко късчета щастие във времето, което ми остава с него? Нещастието ще дойде достатъчно бързо. Не мога ли просто да се наслаждавам на това, че съм с него, и да си платя цената, когато си отиде?

Струваше й се дреболия.

Касиди го гледаше как работи, запаметяваше всяка част от него. Знаеше, че след време щеше да има нужда от тези спомени. Гледаше как тъмната му гъста коса пада на челото и се къдри над яката му. Гледаше черните извити вежди, които бяха способни да изразяват толкова много неща. Чертите на лицето му я очароваха. Докато рисуваше, очите му се вдигаха отново и отново към лицето й. В тях имаше някаква бясна концентрация, някакво нетърпение, което засилваше почти невъзможното синьо.

Не виждаше ръцете му, но си ги представяше, дълги, тесни и красиви. Усещаше ги как изследват лицето й, как виждат това, което самата тя вероятно никога не би могла да види, как разбират това, което тя никога не би разбрала. Ако една жена трябваше да се влюби глупаво, реши Касиди, не би намерила по-идеален мъж.

Работиха часове наред с малки почивки, за да раздвижи тя мускулите си. Той винаги нямаше търпение да започнат отново. Тя чувстваше настроението му, вълнението му и разбираше, че в момента се създаваше нещо изключително. Ателието бе оживяло от него. Във въздуха трептяха нетърпение, очакване.

— Очите — измърмори Колин, остави палитрата и бързо се приближи до нея. — Ела, трябва да те видя по-добре. — Издърпа я точно до статива. — Очите могат да бъдат душата на един портрет. — Хвана я за раменете и лицето му се озова едва на сантиметър от нейното. Удари я острата миризма на бои и терпентин и Касиди разбра, че никога вече нямаше да може да ги помирише, без да си помисли за него. — Гледай ме, Касиди. Право в очите.

Тя се подчини, макар че погледът му почти я разбиваше. Бе дълбок и натрапчив, преминаваше отвъд това, което му се предлагаше, и търсеше още. Видя се отразена в очите му.

Аз съм затворник тук, помисли Касиди. Негов. Дъхът им се сля и устните й се разтвориха, подканващи неговите да прекосят няколкото милиметра. Нещо проблесна и едва не пламна. Той рязко отстъпи назад към своя триножник.

— Какво видя? — попита тя, без да се замисля.

— Тайни — промърмори Колин, докато рисуваше. — Мечти. Не, не гледай настрани, Кас, точно мечтите ти ми трябват.

Касиди безпомощно върна поглед към него. Бе прекалено късно, за да се съпротивлява. Той остави палитрата и четката, намръщи се и няколко дълги момента гледа към платното, после пристъпи към нея и се усмихна:

— Идеално. Даде ми това, което ми трябваше.

Тя усети лека тревога.

— Свърши ли?

— Не, но почти. — Колин вдигна ръцете й и ги целуна една по една. — Скоро.

— Скоро — повтори Касиди и помисли, че това бе грозна дума. Бързо се отърси от депресията. — Значи върви добре.

— Да, върви добре.

— Ала още няма да ми позволиш да погледна.

— Аз съм суеверен — леко стисна ръцете й. — Прости ми тази слабост.

— Обаче даде на Гейл да погледне. — Тя не успя да сдържи възмущението си.

— Гейл е художничка — напомни й Колин, пусна й ръцете и я потупа по бузата. — Не е тя моделът.

Касиди въздъхна примирено и закрачи из стаята.

— Сигурно си я рисувал… В един или друг момент — предположи тя. — Толкова е забележителна, толкова жизнена.

— Гейл не може да стои пет минути в една поза — обясни Колин и започна да чисти четките си.

Касиди се усмихна и се облегна на перваза на прозореца.

— Измъчваш ли се с морските си пейзажи? Или просто заповядваш на водата и на облаците да престанат да мърдат? Вярвам, че можеш да го направиш. — Протегна се и вдигна косата от врата си. После въздъхна и я пусна да падне в безпорядък по раменете. Слънцето светеше в различните й оттенъци.

Когато обърна глава да се усмихне на Колин, видя, че той я гледа, хванал в ръка четката, която чистеше. Нещо я привличаше към него, караше я да се приближи. Тя се насочи към другия край на стаята.

— Първата твоя картина, която видях, беше един ирландски пейзаж. — Касиди стоеше с гръб към него и се опитваше да говори естествено. — Беше малка, изящна рисунка, окъпана във вечерна светлина. Хареса ми, защото ми помогна да си представя майка си. Не е ли странно? — Тази мисъл успокои нервите й и тя се обърна към него. — Имам няколко нейни снимки, но тази картина я направи да изглежда реална. — Гласът й се смекчи, после неочаквано му се усмихна. — Живи ли са твоите родители, Колин?

Очите му за момент задържаха нейните.

— Да. — Отново се зае да чисти четките. — В Ирландия са.

— Сигурно им липсваш.

— Може. Те имат още шест деца. Не си представям, че имат много време да се чувстват самотни.

— Шест! — възкликна Касиди и устните й трепнаха в усмивка. — Майка ти трябва да е забележителна жена.

Той отново я погледна и се засмя.

— Имаше каиш за точене на бръснач, с който можеше да удари наведнъж трима от нас.

— Без съмнение сте си го заслужавали.

— Без съмнение. — Колин огледа космите на четката. — Обаче си спомням как един или два пъти ми се е искало да не е толкова точна.

— Баща ми четеше конско — спомни си Касиди и въздъхна дълбоко. — Често ми се е искало да ме понатупа и да приключи. Конското, струва ми се, е много по-болезнено, отколкото каишът.

— Като професор Истърмън в Бъркли? — попита Колин с усмивка.

Тя удивена премигна:

— Откъде знаеш за него?

— Ти самата ми разказа, скъпа. Мисля, че беше миналата седмица. Или може би по-миналата.

— Никога не съм предполагала, че ме слушаш — промълви Касиди и се опита да си спомни всичко, което бе надрънкала, откакто започна да му позира. Прехапа устни. — Не мога да си спомня и половината от нещата, за които съм говорила.

— Няма значение, аз си ги спомням… Достатъчно добре. — Той се избърса с една кърпа и се обърна към нея. Тя се мръщеше недоволно. — Отново имаш тази резка между веждите, Кас — отбеляза весело и се усмихна, когато Касиди я изглади. — Добре, заради мен си изпусна обеда, а това е престъпление, защото вече си толкова изтъняла, че можеш да минеш под вратата. Да те отровя ли с това, което има в хладилника, или ще се задоволиш с кафе?

— Мисля, че няма да се възползвам и от двете ти щедри предложения. — Тя се запъти към съблекалнята. — Ще рискувам вкъщи. Имам един съсед, който се запасява с изсъхнали понички.

Затвори вратата зад себе си и се усмихна.

Не беше толкова зле, каза на отражението си. Само един или два пъти почвата бе несигурна. Сега, след като най-лошото вече бе минало, останалото позиране щеше да е лесно.

Тананикайки си весело, започна да се съблича. Всичко щеше да бъде наред. В края на краищата, бе пораснала жена. Можеше да се владее.

След като свали роклята, Касиди я вдигна да изтръска гънките. Когато вратата се отвори, тананикането й премина в писък. Бързо притисна с две ръце дрехата към голата си кожа.

— А какво ще кажеш за вечеря? — поинтересува се Колин и се облегна на отворената врата.

— Колин!

— Да? — попита той любезно.

— Колин, излез. Не съм облечена. — Прегърна по-здраво роклята, като се надяваше поне донякъде да я прикрива.

— Да, виждам, ала не си отговорила на въпроса ми.

Тя изохка разтревожено и преглътна.

— Какъв въпрос?

— Какво ще кажеш за вечеря? — повтори Колин. Погледът му се плъзна по голите й рамене.

— Какво за вечеря?

— Не можеш да ядеш изсъхнали понички за вечеря, Кас. Не е здравословно. — Усмихна се на недоверчивото й изражение.

Касиди придърпа роклята малко по-високо.

— Той си пази и пирожки с месо по мексикански — отсече тя.

— Пирожки с месо по мексикански? Не, не става — поклати глава Колин, без да обръща внимание на заповедта й да излезе. — Ще трябва аз лично да те нахраня.

Касиди понечи отново да го помоли да я остави, после се спря и за момент се вгледа замислено в него.

— Колин, на среща ли ме каниш?

— Среща? — повтори той, вдигна вежди и сякаш се замисли. — На такова прилича.

— На вечеря? — попита тя предпазливо.

— На вечеря.

— В колко часа?

— В седем.

— Седем — кимна Касиди. — А сега затвори вратата, за да мога да се облека.

— Разбира се. — В очите му проблесна закачливо пламъче, което я накара да стисне с две ръце роклята и да отстъпи крачка назад. — Между другото, Кас, никога няма да станеш добър генерал.

— Моля?

— Забрави да покриеш фланговете си — обясни Колин и затвори вратата зад себе си.

Тя завъртя глава и улови отражението си в огледалото.