Елиз Тайтъл
Любовна въртележка (10)

Десета глава

— Какъв ужас! Не мога да си представя, че имаш търпение да се занимаваш с такъв немирник, Мади — възкликна Фелисити, след като Мади й обясни кой е Тими и защо е тук. А за присъствието на Майкъл Мади не се впусна в никакви подробности. А и Фелисити не настоя.

Мади усети колко се подразни майка й от малкия „немирник“, но забеляза облекчението, което се изписа на лицето й, когато разбра чий син е. Бе разочарована, но не и изненадана от реакцията на майка си.

— Толкова ли се ужасяваш от перспективата да станеш баба?

Майкъл, който седеше в креслото с Тими, замислено наблюдаваше майката и дъщерята. И той бе забелязал облекчението на Фелисити. Но можеше да се закълне, че за момент, след признанието на Мади, Фелисити погледна бебето със съжаление. Ала тя бързо възвърна самообладанието си и Майкъл се съмняваше, че Мади е забелязала моментната й реакция.

Фелисити допи втората си чаша кафе, остави я на ниската стъклена масичка и погледна дъщеря си.

— Ами, скъпа, за такива новини имаме нужда от предварителна подготовка. Защо смяташ, че природата ни е дала девет месеца?

— Мислех, че това е за майката, а не за бабата. Във всеки случай не трябва да се тревожиш. Но не чакай скоро от мен дребосъчета, които да ти викат бабче.

Фелисити се усмихна безгрижно, отвори чантата си, извади цигара и затършува за запалката си.

— Знаеш моята житейска философия, Мади. Винаги съм те възпитавала да опиташ всичко, което пожелаеш. — Тя погледна Тими любопитно. — Просто никога не съм си те представяла като майка. — Тя се отказа да търси из чантата си и погледна Майкъл. — Имаш ли запалка?

— Не, съжалявам. Но не мисля, че е много добра идея да пушите в присъствието на бебето.

Фелисити малко се засегна, но после повдигна рамене и остави незапалената си цигара до празната чаша.

— От цяла вечност не съм била сред бебета. — Тя приглади назад късата си добре подстригана и идеално боядисана руса коса. — Не пушех, когато ти беше бебе, Мади. Сега си спомням, че онзи ужасен Рори Албертсън ме научи да пуша преди петнайсет години. Помниш ли го? Великолепен художник!

Мади не си го спомняше. Ако Рори Албертсън не се е вестявал по време на кратките й училищни ваканции, тя нямаше откъде да знае за съществуването му.

— Такъв талант имаше, но беше направо невъзможен. Постоянно му казвах, че се самоунищожава. Когато открия някой изключителен човек, правя всичко по силите си, за да го накарам да продължи напред. Но Рори живееше ужасно нездравословно, пиеше прекалено и димеше като комин. Вечно пируваше с приятели… А и неведнъж се налагаше да го измъквам от затвора. Накрая се отчаях, нищо нямаше да излезе от него. Само ако се бе осъзнал и бе изпълнил договорите, които му бях уредила… — Фелисити въздъхна. — О, за щастие, в живота ми не е имало много Албертсъновци. Боя се, че си позволих глупостта да се увлека по него. Емоциите се отразиха на иначе здравия ми разум. Но мога да бъда благодарна на Рори за едно нещо. Даде ми да разбера, че никога не бива да се забърквам с човек на изкуството, когото смятам да представлявам.

Майкъл и Мади се спогледаха неловко.

Фелисити разсеяно взе цигарата, но после си спомни и я остави, мърморейки:

— И без това трябва да ги откажа.

Телефонът звънна. Мади стана и вдигна слушалката. Беше госпожа Джонсън. Тя се извини и обясни на Мади, че няма да може да се грижи за Тими до края на седмицата. Набързо обясни, че нейна близка приятелка внезапно се разболяла и тя трябвало да отиде до Нютън, предградие на Бостън, за да се грижи за нея.

— Не се безпокойте, госпожо Джонсън. — Мади се опита да сдържи разочарованието в гласа си. — Разбирам. Все ще измисля нещо. Надявам се приятелката ви вече да е по-добре.

— Проблем ли има? — попита Майкъл, когато Мади затвори телефона и се обърна към майка си.

— Не разчитай на мен, скъпа. Имам да върша хиляди неща докато съм в града. А и съм забравила всичко за бебетата.

Майкъл стана заедно с Тими.

— Бих искал да ти помогна, Мади, но наистина трябва да се върна в Ню Йорк тази сутрин. Имам няколко срещи…

Мади го спря с ръка.

— Разбира се, Майкъл. Знам, че се налага. Спасявал си ме вече толкова пъти. — Тя отиде до Майкъл и гушна Тими. — Може би ще го взема на работа с мен. Двете с Лиз ще се справим. По-добре да се приготвя.

Фелисити се изправи, като внимателно приглади невидими гънки на полата си.

— Ами и аз трябва да тръгвам, скъпа. Щях да ти предложа да обядваме, но тъй като си заета с бебето…

— Тими също трябва да обядва, Фелисити.

Майка й се засмя.

— Виждаш ли. Казах ти, че от цяла вечност не съм се занимавала с бебе. Добре, защо тогава не се срещнем в „При Рико“. Сигурно могат да изровят отнякъде един висок стол за бебето.

Мади се засмя. Представи си как седи до елегантната си светска майка в шикозното италианско заведение, докато Тими маже със сос и спагети високия си стол и адски се развесели.

— Мисля, че е по-добре да се срещнем в кафетерията „Уолдорф“. Защо не ми се обадиш в офиса и ще решим. Ето, подръж Тими за минутка, моля те?

Фелисити отстъпи назад, сякаш Мади й подаваше граната.

— Обещавам ти, че не хапе.

— Костюмът ми е чисто нов!

— Хайде, Фелисити! Каква вреда може да ти причини едно бебе за две минути? — Тя и Майкъл се спогледаха. — Трябва само да се облека и да се среша. А и Тими те хареса.

Фелисити се съгласи неохотно, като държеше бебето, сякаш беше торба с картофи. Ала този път Тими, загубил интерес към гердана на Фелисити и недоволен, че го прехвърлят от ръка на ръка, започна да реве силно. Но Мади се усмихна и тръгна към вратата.

Фелисити изглеждаше паникьосана, когато извика дъщеря си.

— Мади! Мади, почакай. Грешиш. Мисля, че въобще не ме харесва.

Мади и Майкъл се усмихнаха едновременно.

— Не се притеснявай, ще свикне — извикаха й те в един глас.

И преди майка й да започне да спори, Мади се скри в банята. Майкъл й каза, че ще изчака да излезе и тогава ще си тръгне.

— Защо не го вземеш ти, Майкъл? — умоляващо изрече Фелисити, докато Тими продължаваше да плаче.

— Облегни го на рамото си и го потупай по гърба. Това обикновено го успокоява.

Фелисити го погледна със съмнение, но последва съвета на Майкъл. След малко Тими се успокои и това оказа своя ефект върху Фелисити. Майкъл забеляза, че доволната усмивка на лицето й удивително прилича на тази на Мади.

Той също й се усмихна и откри, че започва да харесва Фелисити Сарджънт. Но въпреки че майката на Мади беше много очарователна, жива и привлекателна дама, пет минути прекарани с нея, му стигаха да разбере защо двете с Мади не са много близки. Дамата бе повече от незаинтересована. Но докато гледаше как успокоява Тими, още веднъж забеляза копнеж в очите й и се запита дали Фелисити не притежава повече топлина и сърдечност, отколкото той и Мади предполагаха.

След няколко минути Мади надникна във всекидневната, но никой не й обърна внимание. Майкъл и майка й седяха на канапето, увлечени в разговор, а Тими лежеше по коремче в скута на Фелисити. Тя клатеше леко бебето, което изглеждаше много доволно.

— Правех така с Мади, когато беше раздразнена — тъкмо казваше Фелисити. — Беше толкова отдавна… Колко бързо забравя човек… — Поглади гръбчето на Тими и каза повече на себе си, отколкото на Майкъл: — Времето тече толкова бързо… Прекалено бързо.

Мади бе изненадана и трогната от думите на майка си. Това я накара да изпита топло чувство към Фелисити и Мади си я представи по времето, когато самата тя е била бебе. Винаги си бе мислила, че майка й с нетърпение е чакала дъщеря й да порасне и да я изпрати в пансион. Нима бе възможно майка й да си спомня с тъга за онези дни?

Майкъл се изправи и забеляза Мади да стои тихо на прага. Погледите им се срещнаха и задържаха за миг.

Мади имаше чувството, че Майкъл наистина чете мислите й.

— За мен беше удоволствие да се запозная с вас, госпожо Сарджънт.

— Фелисити, моля те! Госпожа Сарджънт звучи толкова официално.

— Фелисити — повтори Майкъл топло. — Сигурен съм, че ще се срещнем отново, ако останете още няколко дни в Бостън. Аз се връщам в петък.

— Трябва да съм в града до средата на следващата седмица. Тогава отлитам за Париж. — Тя се изправи малко тромаво, заради немирното бебе. И Мади и Майкъл забелязаха, че не направи опит да го прикрие. Явно ги чувстваше близки. — Отседнала съм в „Риц“. Може би двамата с Мади ще се отбиете през уикенда да пийнем по нещо.

— Може би в неделя. Сестра ми се омъжва в събота.

— Чудесно! Тогава до неделя.

Мади се приближи към майка си.

— Дай да взема Тими. Виждаш ли — спря тя за момент — справи се чудесно!

Фелисити изглеждаше доволна от комплимента и погали Тими.

— Ако Линда не вземе сина си до неделя, непременно го доведи и него. Но му вземи сокче или мляко. Не мисля, че барманът е специалист по детски коктейли.

Мади се засмя.

— Не трябва да се тревожиш за това. Линда обеща, че ще се върне в петък. А ако не се появи, ще се кача на самолета и ще я открия, където и да се намира, за да й върна обекта на нейните радости. — Тя се усмихна на Тими. — Нищо лично, скаут. Но имам и други належащи проблеми.

— Трябва да ти кажа, Маделин, че ролята на майка ти подхожда много повече, отколкото някога съм предполагала — кимна уверено Фелисити.

Мади усети как се изчервява и избегна погледа на Майкъл. Фелисити обаче настоя и Майкъл да каже мнението си по въпроса. Той погледна Мади замислено.

— Много е добра в това отношение.

— И ти също — рече тя и срещна погледа му. Беше й трудно да повярва, но забеляза предателска червенина по загорялото му лице и му се усмихна, което още повече го притесни.

— По-добре да тръгвам — каза той малко сковано.

— Ще те изпратя до вратата. — В гласа й се долавяше, разочарование.

— Дай ми бебето, докато изпратиш Майкъл.

— И така мога да го изпратя.

Но Фелисити грабна Тими от Мади.

— Вървете!

Мади и Майкъл излязоха и застанаха сковано на прага. След неколкоминутно мълчание той се наведе и я погали по лицето.

— В петък, нали?

Тя кимна. И двамата се пресегнаха към дръжката на вратата едновременно. Мади отдръпна ръка и остави Майкъл да отвори. Той направи крачка напред, но спря и се извърна. Мади се усмихна привидно спокойно.

— Да… — По дяволите тези негови хипнотизиращи очи! Как можеше да се прави на спокойна, когато тези тъмни очи я изгаряха!

Майкъл плъзна ръка по косата й. След кратко колебание се наведе и докосна леко устните й. Тази кратка целувка я развълнува.

Тя пристъпи към него и Майкъл импулсивно я сграбчи за китката, дръпна я на стълбите, затръшна вратата и я целуна силно. След това си тръгна. Тя се облегна на стената, останала без дъх, усмихваща се щастливо. Прималяла го изпрати с поглед, докато той й махна за последен път и влезе в асансьора.

Дишаше накъсано. Изчака да се успокои и осъзна, че вратата се е заключила. Смутена и объркана, тя позвъни.

— Кой е? — извика през смях Фелисити отвътре.

— Много смешно! Аз съм, отвори ми!

Фелисити се усмихваше широко, когато й отвори. Дори и Тими я гледаше с мила беззъба усмивка.

Душевното равновесие на Мади, което не бе съвсем стабилно, изведнъж рухна.

— Толкова ли е лошо да си влюбен?

Мади дори не направи опит да скрие състоянието си. Успя да се усмихне иронично и имитира майка си:

— Ами, скъпа, Майкъл просто ме изненада.

Фелисити се усмихна подигравателно.

— Време беше. Вече мога да ти кажа, че бях доста разтревожена. Добре е да имаш блестяща кариера, но никой няма да ти даде медал затова. Дори да си го постигнала съвсем сама…

— Но ти винаги си се справяла доста добре сама. И аз също… Докато не се появи Майкъл. О, знам, че си имала доста романтични връзки, но винаги си успявала да запазиш разум. Но моята глава буквално се завъртя, когато зърнах Майкъл.

— Грешиш, Мади. И в моя живот имаше двама мъже, които ми бяха завъртели главата. Баща ти беше единият от тях.

— Баща ми?!

— Проблемът ми е, че винаги ме привличат самците мъже — мъже, които бягат от отговорности, които са свикнали да не приемат живота на другите на сериозно.

— Ами, излиза, че съм наследила твоя проблем, Фелисити — рече Мади тъжно. — Майкъл е израсъл в голямо семейство. Баща му починал, когато бил още момче и тогава бил натоварен с толкова много отговорности, че самата мисъл да поеме нови, го плаши до смърт. И продължавайки сляпо по стъпките ти, се влюбих в мъж, с когото се надявам да работя. — Тя обясни за договора, който очакваше да сключи с „Баретс“.

— Не мога да разбера защо се опасяваш, че може да не стане, Мади. Обожавам козметичните продукти от твоята серия. Ако Майкъл има нужда от доказателства, може да ги получи от мен. На твое място, нямаше да се тревожа.

Думите на Фелисити прозвучаха толкова оптимистично, че духът на Мади се повдигна. Точно когато обличаше ескимосчето на Тими, за да го заведе в офиса, телефонът отново звънна.

Беше Лиз, разстроена и уморена.

— Трябва да дойдеш веднага, Мади. Спука се тръба в една от лабораториите и настана хаос. Вече звънях няколко пъти на аварийната служба, но явно ние не сме единствените с този проблем. Казаха, че ще дойдат. Междувременно плуваме в няколко сантиметра вода. Част от заложените експерименти се провалиха и Крауфорд напълно се е отчаял.

— Ясна ми е картинката. Просто дръж положението под контрол. Когато дойда, ще успокоя Крауфорд. Там съм до десет минути.

— Нови проблеми? — погледна Фелисити навъсеното лице на дъщеря си, когато Мади остави слушалката.

— Трябва да вървя. Спукала се е тръба…

— О, господи!

Мади набързо облече палтото си.

— Ще си поговорим после. — Уви един шал около врата си отвори вратата.

Едва когато видя, че дъщеря й тръгва, Фелисити осъзна, че Мади забравя нещо — или по-точно някой.

— Мади! Чакай! Само минута. Тими. Ти забрави Тими.

— Ооо… Не мога да го взема с мен при това положение, Фелисити. В офиса цари хаос! Трябва да се справиш.

— Но… да не би да искаш да кажеш, че… трябва да се справя с Тими?

Мади бързо се върна и прегърна майка си.

— О, толкова е лесно, мамо! Имам запас от памперси в гостната. Страхотни са! Обади ми се, ако има някакви проблеми. Ще се опитам да се прибера по-рано.

— Някакви проблеми ли? Чакай, Мади. Мади! Върни се! — Тя гледаше безпомощно как дъщеря й прекосява хола. — Веднага се върни, Маделин!

Мади махна с ръка, без да се обръща, бързо тръгна към стълбите, за да е сигурна, че майка й няма да я върне, докато чака асансьора.

— Мади! Моля те, не ми причинявай това… — Фелисити проследи как се захлопна вратата и се обърна уморено към Тими. — Тя си тръгна.

 

 

— Кризисното положение е овладяно. Всичко е под контрол — въздъхна Мади, облегна се назад във въртящия се стол и прокара пръсти през косата си.

Когато телефонът звънна, Лиз скочи. След пет минути Лиз отново се появи на вратата.

— Няма да ти хареса — започна тя колебливо.

— Какво има пък сега? — Мади вдигна поглед от документите на бюрото си. Не беше подготвена за още лоши новини.

— Всъщност, не е потвърдено…

— Лиз!

— Обади се Колин Ейкърс. Един от мениджърите по разпространението в Палм Бийч.

— И? — подкани я Мади, въпреки че не знаеше защо го направи. Сигурна беше, че както и да увърта, Лиз само щеше да отсрочи лошата новина.

— Ейкърс, по случайност попаднал на дистрибутор на „Л’Амур“ тази сутрин. И той между другото споменал… — Лиз дълбоко си пое дъх. — … че вчера „Баретс“ е подписал договор с „Л’Амур“ за изключителните права над тяхната козметична серия. Цялата информация е от трета ръка, но явно Харингтън им е дал прекалено големи надежди, че сделката ще е в тяхна полза още миналия петък.

Мади не можа да асимилира чутото от Лиз. Междувременно Лиз все повече и повече се разпалваше:

— Долен негодник! О, знам, Харингтън ти е казал, че имаме конкуренция, но е пропуснал да спомене, че той вече е бил направил избора си, преди да пристигне в Бостън в събота. Не разбирам защо не ти е казал, че „Сарджънт“ няма никакви шансове. Защо те е подвел? — Лиз рязко спря, искаше й се да върне думите си назад. — О, Мади! Съжалявам…

Безброй предположения се въртяха в главата на Мади, но тя продължаваше да гледа Лиз зашеметено.

— Не мога да повярвам! Не би могъл да направи това с мен… Не и Майкъл — промърмори тя на себе си. — Само за да ме вкара в леглото си? Не би го направил. Не…

— Ами нали ти е споменал за някаква друга сделка? Може би наистина има нещо по-добро за теб. Или Ейкърс е разбрал погрешно…

Мади изобщо не бе мислила за това. Каква сделка можеше да е по-добра от възможността „Баретс“ да закупи изключителните права за тяхната серия? Ако си мисли, че тя ще се задоволи с нещо третокласно, жестоко се лъже!

— Може би си права. Може би Ейкърс е разбрал погрешно. — Но тя и за момент не повярва на това.

 

 

Фелисити се обади малко преди обяд, за да види дали Мади има някакви планове.

— Ами… Тя си тръгна още преди час. Каза, че си отива вкъщи — вдигна Лиз телефона, като безуспешно се опитваше да прикрие безпокойството в гласа си.

— Дори движението да е натоварено, трябват й двайсетина минути да се прибере. А към обяд движението не е чак толкова натоварено.

— Може би е спряла да напазарува…

— Лиз, какво има? Мади добре ли е? Премълчаваш нещо…

— О… просто разбрахме, че една сделка се е провалила.

— Каква сделка?

Лиз млъкна. Мади нямаше да остане доволна, че е проявила нова дискретност.

— Лиз?

— Съжалявам, госпожо Сарджънт. Затрупана съм с работа. Сигурна съм, че Мади ще се прибере скоро. Тя ще ви разкаже.

— Нямаш предвид сделката с „Баретс“, нали? — попита Фелисити предпазливо.

— Моля ви, госпожо Сарджънт! Фирмена тайна. Познавате Мади…

— Мади ме изненадва напоследък.

Лиз не можа да се въздържи и се усмихна, въпреки лошото си настроение.

— И мен, също.

— Мисля, че чувам някой да отключва вратата. Сигурно е тя. Всичко хубаво, Лиз.

Мади изглеждаше спокойна, когато влезе в апартамента, прекалено спокойна. Кожата й бе тебеширенобяла. Фелисити я погледна разтревожено, но Мади дори не отвърна на погледа й.

— Искаш ли чай? — попита Фелисити плахо. По-добре да внимава. Никога не бе виждала дъщеря си толкова уязвима. — Доста е студено днес.

— Отивам да сложа вода за чай — рече бързо Фелисити, когато не получи отговор. После извика от кухнята: — Сигурно ще си доволна да разбереш, че аз и Тими се разбираме чудесно! Права беше. Тези памперси са страхотни! О, нахраних го преди час. Оттогава спи. — Тя се ослуша, но не чу Мади да се движи. Погледна във всекидневната, но там нямаше никой.

— Мади, къде си?

Фелисити надникна в гостната и видя, че Тими още спи дълбоко, после се запъти към спалнята на Мади и почука. Никой не отговори и Фелисити отвори вратата.

— Мади…

Дъщеря й седеше на леглото и държеше в ръце яркочервена рокля. Без да вдигне глава, Мади промърмори:

— Почти бях забравила. Трябва да отида до химическото чистене. Те ми съсипаха… роклята.

Фелисити отвори широко вратата и прекоси стаята. Седна до дъщеря си и я погали нежно по косата.

— Разкажи ми, Мади. Не го крий в себе си. — Усети как цялото тяло на Мади се напрегна, но лицето й остана спокойно.

— Няма какво да разказвам, Фелисити. Беше просто един… напрегнат работен ден.

— Разбирам. Винаги си била смела. Толкова силна, независима, способна да се справиш с всички проблеми. Ще се справиш сама, нали?

— Правя го през целия си живот! Точно като теб.

— Това беше грешка. За мен. А и за теб. Когато крием всичко в себе си, успяваме единствено да се оплетем още повече. Това прави болката още по-непоносима.

Фелисити продължи да гали дъщеря си, въпреки вдървеността на Мади.

— Добре съм, Фелисити, не се безпокой.

— Пропаднала е сделката с „Баретс“, нали? И Майкъл не ти е казал.

Кокалчетата на Мади побеляха, когато тя яростно сграбчи чернената рокля.

— Наистина трябва да занеса тази рокля на химическо чистене и да си поискам парите обратно! Нямат никакво право да… — Гласът й заглъхна. — Никакво право… — Смразяващ студ бе сковал душата й. — Аз му вярвах… Вярвах им. На онези от химическото чистене. — Главата й се замая, гърлото й пресъхна. Тя си пое дълбоко въздух и се опита да спре риданието, което се надигаше в гърдите й.

Фелисити обгърна раменете й.

— Горкото ми дете — прошепна тя. — Горкото!

Мади повдигна глава и погледна майка си измъчено. По страните на Фелисити се търкулнаха две сълзи.

Младата жена прегърна нещастно майка си. Повече не може да се сдържа. Говореше и плачеше:

— О, Фелисити… Толкова го обичам! А той ме излъга. Измами ме! О, боли ме, не мога да го понеса…

Фелисити прегръщаше силно дъщеря си, милваше я, целуваш главата й, а Мади също я прегръщаше и плачеше.

— Радвам се, че съм тук, бебчо — едва чуто прошепна Фелисити. — Знам колко те боли. Наистина. Ще ти помогна, скъпа. Всичко ще бъде наред. Обещавам ти! — Фелисити усещаше как сълзите се стичат по лицето й, а заедно с тях и грима й. Но не интересуваше. А Мади, която винаги тайно я бе ненавиждала, че никога я нямаше, когато имаше нужда от нея, сега се успокои близостта й.

Най-накрая Мади хвана ръката на майка си.

— Благодаря ти, мамо. — Искаше да й каже още мило нещо, но думите не идваха. И за първи път, Мади осъзна, че не й бях необходими думи, за да изрази обичта си.