Агата Кристи
Седемте циферблата (15)

Глава петнайсета
Следствието

Бъндъл се прибра към шест сутринта. Към девет и половина вече бе станала и се бе облякла. Позвъни по телефона на Джими Тесиджър.

Бързината, с която той вдигна слушалката, донякъде я изненада. Той обаче й обясни, че отива да дава показания, и всичко й стана ясно.

— Аз също — рече Бъндъл. — Имам да ти разказвам много неща.

— Дали да не те взема с колата, за да ми ги разкажеш по пътя?

— Добре. Но трябва да ме закараш до Чимнис. Началникът на полицията ще ме вземе оттам.

— Защо?

— Защото е много мил човек — поясни девойката.

— И аз съм такъв — рече Джими. — Много мил съм.

— Ти ли? Ти си млад глупак — каза Бъндъл. — Нощес чух да те окачествяват така.

— Кой?

— Ако трябва да бъда съвсем точна, един руски евреин. Впрочем не. Беше…

Думите й обаче бяха прекъснати от възмутени възражения.

— Може и да съм млад глупак — каза Джими, — даже си признавам, че съм такъв, но няма да позволя на руските евреи да се изразяват така за мен. Къде беше нощес, Бъндъл?

— Точно това ще ти разкажа, когато се срещнем. Засега довиждане.

От начина, по който тя сложи край на разговора, Джими изтръпна от очакване. Имаше много високо мнение за Бъндъл, но не изпитваше и следа от чувства към младата жена.

„Научила е нещо — помисли си, докато отпи набързо последната глътка кафе. — Обзалагам се, че наистина е научила нещо.“

След двайсет минути малката му двуместна кола спря пред къщата на Брук Стрийт и Бъндъл, която го очакваше на стълбището, дотърча при него. Джими не беше наблюдателен, но дори той забележи, че Бъндъл има тъмни кръгове под очите и явно си е легнала много късно.

— Я ми кажи сега — поде Джими, докато караше през предградията, — с какви черни деяния си се занимавала?

— Ще ти кажа — рече Бъндъл, — но няма да ме прекъсваш.

Разказът бе дълъг и Джими мълчаливо го изслуша, като внимаваше да не се разсейва, за да не се блъсне с автомобила. Когато Бъндъл свърши, младежът въздъхна и я погледна изпитателно.

— Бъндъл!

— Да.

— Слушай, да не ме взимаш на подбив?

— В какъв смисъл?

— Не ми се сърди — извини се Джими, — но ми се струва, че цялата тази работа вече съм я чувал. Насън.

— Да де! — отвърна девойката с разбиране.

— Просто е невъзможно — продължи Джими, следвайки хода на мислите си. — Прекрасна авантюристка, банда чужденци, тайнственият Номер 7, чиято самоличност никой не знае. Всичко това съм го чел поне стотина пътя, описано в книгите.

— Вярвам ти. И аз съм чела такива книги. Няма причини обаче да не се случи и в действителност.

— Сигурно си права.

— Все пак и белетристиката е основана върху истината. Ако нещо не се случи в действителност, хората няма как да го измислят.

— Има някаква истина в думите ти, но въпреки всичко ми иде да се ущипя, за да разбера дали съм буден.

— И аз изпитах същото.

— Е, да предположим, че сме будни. Значи един руснак, един американец, един англичанин, един австриец или унгарец и дама, която може да принадлежи, към която и да е националност, но по всяка вероятност е рускиня или полякиня. Доста представителна група, няма що.

— Има и германец. Забрави германеца.

— Как така? Да не мислиш…

— Отсъстващият Номер 2 е Бауер, лакеят в Чимнис. Разбра се от думите, че очаквали някакъв рапорт, който още не е получен. Макар че, да си призная, не си представям, какво чак толкова има да докладват от Чимнис.

— Може би нещо, свързано със смъртта на Джери Уейд — каза Джими. — Да не забравяме, че има още доста неясноти. Наистина ли споменаха Бауер по име?

Бъндъл кимна.

— Упрекнаха го, че не е успял да открие онова писмо.

— Е, всичко изглежда от ясно по-ясно. Извинявай за първоначалния ми скептицизъм, но и ти ще се съгласиш, че историята изглежда доста невероятна. Значи им е известно, че другата седмица ще ходя в абатство Уайвърн?

— Да, именно във връзка с това американецът каза, че си нищо и никакъв млад глупак. Не, руснакът. Всъщност е все едно.

— Да… — рече Джими. Натисна нервно газта и колата подскочи. — Добре че ми съобщи. Вече съм заинтересуван от решаването на случая. — Помълча минута-две, сетне попита: — Как се казваше, онзи, германският изобретател? Еберхард ли?

— Да. Защо?

— Защото се сетих нещо. Еберхард, Еберхард. Да, вече съм сигурен.

— Обясни ми за какво става дума.

— Еберхард е името на един мъж, направил някакво изобретение, което смяташе да патентова и продаде. Не мога да ти обясня съвсем точно, защото съм бос в техниката, но май ставаше дума за закаляване на метала, при което една жица е по-яка и от стоманен прът. Еберхард е свързан със самолетостроенето. Твърди, че благодарение на откритието му теглото на самолетите може да бъде значително намалено и че това ще предизвика революция в авиацията. Ако не се лъжа, първо го предложил на германското правителство, но то намерило някакъв недостатък и отклонило сделката. Доста прибързано, между другото, защото Еберхард успял да отстрани недостатъка, но се обидил от отказа и решил занапред да си няма взимане-даване с германците. Все си мислех, че историята е несериозна, но сега ми звучи съвсем иначе.

— Така е — каза въодушевено Бъндъл. — Навярно си прав, Джими. Еберхард е предложил изобретението си на нашето правителство. То пък е помолило или ще помоли за мнение сър Осуалд Кут. С други думи, в абатство Уайвърн ще има неофициални преговори. Точно за това там ще се съберат сър Осуалд, Джордж, министърът на въздухоплаването и Еберхард. Германецът ще им обясни плановете или технологията, как там се казва…

— Формулата — предложи Джими. — Нека я назовем „формулата“.

— Еберхард ще носи формулата, а Седемте циферблата смятат да му я откраднат. Сега си спомням, че по думите на руснака струвала милиони.

— Сигурно — съгласи се младежът.

— А другият човек каза, че освен това струвала поне няколко човешки живота.

— Май така и ще излезе — отсече мрачно Джими. — Но да се върнем на това проклето следствие, Бъндъл. Сигурна ли си, че Рони не ти е казал още нещо?

— Да. Рече ми само: „Седемте циферблата. Кажете на Джими Тесиджър…“ Дотук му стигнаха силите.

— Какво не бих дал да знаем това, което е узнал той! Поне с едно сме наясно. Почти съм сигурен, че за смъртта на Джери е виновен онзи лакей, Бауер. Слушай, Бъндъл…

— Да?

— Понякога доста се тревожа. Чудя се кой ли ще е следващият. Наистина започвам да мисля, че тая работа не е за момичета.

Бъндъл се усмихна неволно. Реши, че на Джими му е отнело твърде много време да я постави в една категория с Лорен Уейд.

— По-вероятно е следващият да си ти, а не аз — отбеляза весело.

— Добре, добре. Дали за разнообразие да поразчупим стереотипа, и жертви да има и от другата страна? Тази сутрин съм настроен доста кръвожадно, Бъндъл. Ако срещнеш някого от тези хора, ще го познаеш ли?

Девойката се поколеба.

— Струва ми се, че ще разпозная Номер 5 — каза най-сетне. — Говори много особено, фъфли и е ужасно злобен. Би трябвало да го разпозная.

— А англичанина?

Бъндъл поклати глава.

— Видях го само веднъж. По-точно, го мернах. Гласът му е прекалено обикновен. За него мога да ти кажа единствено, че е едър.

— Сигурно по-лесно ще познаеш жената — продължи Джими. — Едва ли обаче пътищата ви ще се пресекат. Вероятно са й възложили мръсната работа — да прелъстява влюбчиви министри и след чашка-две да измъква от тях държавни тайни. Поне така пише по книгите. Иначе единственият министър, когото познавам, пие само топла вода с резенче лимон.

— Можеш ли да си представиш например Джордж Ломакс да се влюби в красива чужденка? — попита през смях Бъндъл.

Младежът се съгласи със скептицизма й.

— Я ми кажи сега нещо повече за тайнствения мъж, за Номер 7 — продължи той. — Досещаш ли се кой е?

— Ни най-малко.

— Ако вярваме на книгите, би трябвало да е човек, познат на всички. Дали все пак не е Джордж Ломакс?

Бъндъл поклати недоверчиво глава.

— Става за герой от шпионски роман — съгласи се тя. — Като знам обаче що за човек е Умника… — Бъндъл бе обхваната от неудържимо веселие. — Представяш ли си Умника като едра риба в престъпния свят? — прихна момичето. — Наистина ще е страхотно.

Джими се съгласи с Бъндъл. Заради разговора си с нея бе шофирал по-бавно от обичайното и когато пристигнаха в Чимнис, полковник Мелроуз вече ги чакаше. Джими му бе представен, после тримата се отправиха към полицейския участък.

Както бе заявил полковник Мелроуз, цялата работа се оказа твърде проста. Бъндъл даде показания. Лекарят също. Други свидетели потвърдиха, че в деня на злополуката някой се е упражнявал да стреля. Заключението бе, че смъртта е настъпила вследствие на нещастен случай.

След разпита полковник Мелроуз предложи на Бъндъл да я откара в Чимнис, а Джими тръгна обратно за Лондон.

Колкото и да бе вятърничав, разказът на Бъндъл му бе направил силно впечатление. Той присви устни.

— Рони, Рони! — промълви. — Сложих си главата в торбата, а теб те няма!

Мина му още една мисъл: Лорен! Дали не беше в опасност? След минутно колебание й се обади по телефона:

— Аз съм, Джими. Реших, че сигурно ще ти е интересно да научиш заключението от следствието. Нещастен случай.

— Така ли? Но нали…

— Знам, има нещо гнило. Съдебният лекар е останал с някакви съмнения. Сега някой иска да потули цялата работа. Лорен…

— Да.

— Стават някои странни неща. Обещай ми, че ще се пазиш. Направи го заради мен.

— Джими, но в такъв случай съществува опасност и за теб.

Той усети тревогата в гласа й. Засмя се.

— За мен не бери грижа. Аз съм като котките. Имам девет живота. Довиждане, скъпа приятелко!

Затвори телефона и минута-две се двоуми. След това извика Стивънс.

— Стивънс, я иди да ми купиш един пистолет.

— Пистолет ли, сър?

Верен на школовката си, Стивънс не показа и следа от изненада.

— Какъв пистолет ви е нужен, сър?

— Има едни, слагаш пръст на спусъка и стрелят, докато не го махнеш.

— Значи автоматичен пистолет, сър.

— Точно така. Автоматичен. И цевта му непременно да е от синкава стомана. Ще обясниш на продавача. В американските романи главният герой винаги изважда от страничния си джоб пистолет с цев от синкава стомана.

Стивънс си позволи една едва забележима усмивка.

— Повечето американци, които познавам, сър, държат в страничните си джобове съвсем други неща. Джими Тесиджър се засмя.