Агата Кристи
Седемте циферблата (30)

Глава трийсета
Спешно повикване

Лорен, която си играеше с едно малко прелестно кученце, бе донякъде изненадана, когато след двайсетина минути Бъндъл се върна при нея с измъчен вид и неописуем израз на лицето.

— Ужас — каза тя и се отпусна тежко върху градинския стол. — Ужас.

— Какво има? — попита Лорен. — Какъв е проблемът?

— Джордж е проблемът. Джордж Ломакс.

— Какво е направил?

— Направи ми предложение. Беше ужасно. Заекваше и цялата ме опръска със слюнка, но го произнесе докрай. Останах с чувството, че го е прочел в някоя книга и го е наизустил. Говореше като курдисан. Уф, не понасям пелтеци. За беда не съобразих и какво да му отговоря.

— Сигурно си била съвсем наясно какво смяташ да правиш.

— Естествено, никога няма да се омъжа за мазен тъпак като Джордж. Исках да кажа, че не знаех как трябва да отклоня предложението му според етикета. Не вървеше просто да отсека: „Няма да се омъжа за теб.“ Трябваше да съобразя да му отговоря, че за мен е голяма чест и така нататък, но… нали разбираш. Така се изненадах обаче, че накрая просто излязох през прозореца и избягах.

— Наистина не е в твоя стил.

— И през ум не ми е минавало, че ще се случи такова нещо. Винаги съм смятала, че Джордж не може да ме понася, а и наистина си беше така. Никога не прави фаталната грешка да се преструваш, че са ти интересни заниманията на един мъж. Само да беше чула що за глупости наговори Джордж за моминския ми ум и за това как на драго сърце щял да помогне той да се доизгради! Ако клетият Джордж знаеше даже само една четвърт от това, с което е зает умът ми, щеше да припадне от ужас.

Лорен не се сдържа и прихна.

— Да, да, знам, сама съм си виновна — каза Бъндъл. — Аз се забърках в цялата тази работа. Ето го и баща ми. Здравей, татко.

Лорд Кейтърам имаше доста гузен вид.

— Ломакс май си тръгна, а? — попита уж развеселен.

— В хубава каша ме набърка, няма що! Джордж ми каза, че си одобрил и благословил идеята му.

— Нищо подобно не съм му казвал — отрече лордът.

— Така си и знаех — каза дъщеря му. — Реших, че Джордж те е притиснал до стената и е започнал да ти говори, докато те е довел до състояние, в което само си кимал в знак на съгласие.

— Горе-долу това се случи. Е, как посрещна отказа ти? Тежко ли го прие?

— Не изчаках да разбера. Май бях малко рязка.

— Може да е на добро — рече баща й. — Дано Ломакс най-сетне престане да ми досажда, да идва тук по всяко време и да ме тормози с глупостите си. Всяко зло за добро, както казват. Да си виждала някъде тук стика ми за голф?

— Малко голф няма да ми навреди — каза Бъндъл. — Ще ме поотпусне. Лорен, ще ми правиш ли компания? Залагам шест пенса.

Прекараха един прекрасен час. После и тримата се върнаха в къщата. Върху масичката на хола бе оставена бележка.

— Мистър Ломакс я остави за вас, милорд — поясни Тредуел. — Бе много разочарован, че не успя да ви открие.

Кейтърам отвори плика. Възкликна от удивление и се обърна към дъщеря си. Тредуел бе излязъл.

— Бъндъл, може би наистина би следвало да се изразяваш по-ясно.

— Какво искаш да кажеш?

— Я прочети!

Бъндъл взе бележката и зачете:

„Драги ми Кейтърам,

съжалявам, че не успяхме да разменим няколко думи. Струва ми се, казах ти съвсем ясно, че искам да поговоря отново с теб след срещата си с Айлийн. Клетото дете, очевидно не бе подозирало за нежните ми чувства. Доста се изненада. Нямам намерението да я притеснявам за отговора. Моминското й смущение бе много чаровно и засили още повече уважението ми към нея, защото високо ценя девическия й свян. Трябва да изчакам да свикне с тази мисъл. Самото й объркване ми показа, че не е напълно безразлична към мен, и премахна всякакви съмнения в увереността ми в крайния успех.

Искрено твой,

Джордж Ломакс“

— Ох, дявол да го вземе! — изпухтя Бъндъл.

Не откри други думи, с които да изрази чувствата си.

— Тоя се е побъркал — рече лорд Кейтърам. — Никой не би писал такива неща за теб, Бъндъл, ако не му хлопа дъската. Жал ми е за този клетник, наистина, но виж колко е настойчив. Нищо чудно, че успя да стане министър. Всъщност заслужава едно такова наказание като брак с момиче като теб.

Телефонът иззвъня и Бъндъл отиде да вдигне. След миг забрави за Джордж и предложението му и даде знак на Лорен да дойде при нея. Лорд Кейтърам се оттегли в скривалището си.

— Обажда се Джими — поясни Бъндъл. — И е страшно развълнуван.

— Слава Богу, че те открих — чу се гласът на Джими. — Няма време за губене. Лорен е при теб, нали?

— Да, тук е.

— Слушай ме внимателно. Няма за кога да ти обяснявам всичко. Най-малкото по телефона. Одеве при мен дойде Бил, който ми разказа нещо невероятно. Ако се окаже вярно, ще е най-голямата сензация на века. Чуйте сега какво да направите. Елате веднага в града. Паркирайте някъде колата и отидете право в клуб „Седемте циферблата“. Ще можеш ли да разкараш някъде бившия ви лакей?

— За Алфред ли говориш? Ще се справя. Разчитай на мен.

— Добре. Разкарай го и чакай да дойда с Бил. Не се показвайте на прозорците, но когато пристигнем, ни отворете веднага. Разбра ли?

— Да.

— В такъв случай всичко е наред. А, да не забравя, Бъндъл, не казвай на никого, че отиваш в Лондон. Дай някакво друго обяснение. Кажи например, че ще закараш Лорен у дома. Нали разбра?

— Да, Джими. Страшно се вълнувам.

— Напиши си и завещанието за всеки случай, преди да тръгнеш.

— Става все по-интересно. Кажи ми все пак какво става.

— Ще ти кажа веднага щом се срещнем. Засега толкоз. Знай само, че ще поднесем доста голяма изненада на Номер 7.

Бъндъл затвори телефона и преразказа набързо разговора на Лорен. Тя се затича към стаята, за да си прибере багажа. Бъндъл надникна в стаята на баща си.

— Ще отведа Лорен у тях, татко.

— Тъй ли? Не знаех, че си тръгва днес.

— Помолиха я да се прибере — отвърна неопределено Бъндъл. — Току-що се обадиха по телефона. Довиждане.

— Ей, Бъндъл, чакай малко. Кога ще се върнеш?

— Нямам представа.

След като се сбогува по този безцеремонен начин, Бъндъл се качи по стълбището, облече коженото палто и си сложи шапка. Междувременно поръча да й докарат колата.

Стигнаха в Лондон без произшествия, ако не се брои шофирането на Бъндъл. Оставиха колата в един гараж и се отправиха към клуб „Седемте циферблата“.

Отвори им Алфред. Бъндъл мина най-безцеремонно покрай него, следвана от Лорен.

— Затвори вратата, Алфред — нареди Бъндъл. — Дойдох да ти направя една услуга. Всеки момент ще нахълта полицията.

— Ох, миледи!

Алфред побеля като тебешир.

— Идвам да те предупредя, защото преди няколко дена ми помогна — продължи бързо Бъндъл. — Има заповед за арестуването на мистър Мосгоровски и най-доброто, което можеш да сториш, е да изчезнеш оттук колкото се може по-бързо. Ако не те открият тук, няма да си правят труда да те издирват. Ето ти десет лири да се оправиш на първо време.

След три минути, разтреперан и изплашен до смърт, Алфред напусна Хънстантън Стрийт 14 с една-единствена мисъл в главата — да не стъпва повече там.

— Е, дотук се справих — каза Бъндъл удовлетворено.

— Толкова ли бе наложително да му изкарваш ангелите? — опита се да възрази Лорен.

— Така е по-сигурно — отвърна Бъндъл. — Не знам какво точно са намислили Джими и Бил, но само това оставаше Алфред да цъфне по някое време и да провали всичко. Ето ги и тях. Е, бързо пристигнаха. Сигурно са чакали зад ъгъла да се махне Алфред. Слез долу и им отвори.

Лорен го стори. Джими Тесиджър слезе от колата.

— Ти ме чакай тук, Бил — каза той. — Ако ти се стори, че ни следи някой, натисни клаксона.

Качи се по стълбите и хлопна вратата зад себе си. Лицето му бе румено и въодушевено.

— Ето те и теб, Бъндъл. Хайде, трябва да действаме бързо. Къде е ключът за вратата на онази стая?

— Отворихме я с един от ключовете от долния етаж. Я да ги вземем всичките.

— Добре, но побързай. Нямаме време.

Ключът лесно бе открит, вратата бе отворена и тримата влязоха в стаята.

Бе в същото състояние, в което Бъндъл я бе заварила предишния път — със седем стола около масата. Джими мълчаливо я огледа. Сетне погледът му се плъзна върху двата бюфета.

— Ти в кой от двата се скри, Бъндъл?

— Ей в този.

Джими отиде при него и го отвори. Рафтовете му бяха отрупани с добре познатата на Бъндъл стара стъклария.

— Трябва да разчистим всичко това — промърмори Джими. — Лорен, слез долу и извикай Бил. Няма смисъл да чака повече.

Лорен излезе.

— Какво си намислил? — попита нетърпеливо Бъндъл.

— Почакай да дойде Бил, за да чуеш цялата история. Заслугата е главно негова, при това се е справил добре. Какво й става на Лорен, че търчи по стълбите като полудяла?

Лорен наистина едва не летеше по стълбите. Когато нахълта в стаята, лицето й бе побледняло, а очите й бяха разширени от ужас.

— Бил! О, Бъндъл! Бил!

— Какво Бил?

Джими отиде при нея и я стисна за рамото.

— Какво ти е, за Бога, Лорен? Какво се е случило?

Тя още не можеше да си поеме дъх.

— Бил! Струва ми се, че е мъртъв. В колата е, но не се движи и не говори. Мъртъв е! Сигурна съм, че е мъртъв!

Джими измърмори някакво проклятие и се затича надолу по стълбите. Бъндъл го последва. Сърцето й започна да бие лудешки, тя бе обхваната от отчаяние.

Бил да е мъртъв? Не, Боже мой, само това не!

С Джими стигнаха едновременно при колата. Лорен ги настигна.

Младежът надникна под гюрука. Бил седеше в позата, в която го бе оставил, с отпусната назад глава. Очите му обаче бяха затворени и не реагира на докосването на Джими.

— Нещо не разбирам — промърмори Джими. — Не е мъртъв. Успокой се, Бъндъл. Слушайте сега, трябва да го вкараме в къщата. Дано не се появи полицай. Ако някой пита нещо, ще кажем, че е наш приятел, на когото изведнъж му е прилошало.

С общи усилия тримата успяха да го внесат в сградата. Не привлякоха вниманието на никого освен на един небръснат господин, който прояви разбиране.

— Май е обърнал някоя и друга в повече — рече той и кимна съчувствено.

— Да го занесем в стаята в дъното на долния етаж — предложи Джими. — Там има диван.

След като положиха Бил върху дивана, Бъндъл коленичи до него и улови китката му.

— Пулсът му се усеща — каза тя. — Какво му е?

— Нямаше му нищо, когато се разделихме преди малко — поясни Джими. — Дали някой не му е инжектирал нещо? Достатъчно е едно леко убождане, и толкоз. Някой е могъл да го направи, докато е питал колко е часът. Поне едно ми е ясно: трябва веднага да извикам лекар. Ти стой тук и се грижи за него.

Изтича до вратата, но се сети нещо.

— Вижте какво, не се плашете, но ще ви оставя и револвера. Просто така, за всеки случай. Връщам се веднага.

Остави револвера върху масичката до дивана и бързо излезе. Чу се хлопването на външната врата.

В къщата внезапно настъпи пълна тишина. Двете момичета бяха застинали. Бъндъл продължаваше да държи ръката си върху китката на Бил. Стори й се, че пулсът му е ускорен и неравен.

— Ох, защо не можем да направим нищо! — прошепна тя на Лорен. — Чувствам се ужасно.

Лорен кимна.

— Знам какво ти е. И на мен вече ми се струва, че Джими го няма цяла вечност, а е минала само минута и половина.

— Причуват ми се разни звуци — допълни Бъндъл. — Стъпки и пукот на паркет на горния етаж. Вече започнах да си въобразявам какво ли не.

— Защо ли Джими ни остави револвера си? — попита Лорен. — Не би трябвало да ни заплашва нищо.

— Щом са могли да причинят това на Бил… — поде Бъндъл, но не довърши мисълта си.

Лорен потрепери.

— Да де. Но ние сме вътре в къщата. Никой не може да влезе, без да го чуем. Освен това имаме и револвер.

Бъндъл отново обърна поглед към Бил.

— Чудя се какво да правя. Дали да не му дадем горещо кафе? В такива случаи помага.

— В чантата си имам малко благоуханни соли — каза Лорен. — И коняк. Къде ли е? Май я оставих на горния етаж.

— Ще ида да ги взема — предложи Бъндъл. — Може да свършат работа.

Бързо се качи по стълбите, прекоси игралната зала и през отворената врата влезе в стаята със столовете. Чантата на Лорен бе върху масата.

Докато Бъндъл протягаше ръка, за да я вземе, чу звук зад гърба си. Зад вратата се бе скрил човек с торбичка пясък в ръка. Нанесе й удар още преди тя да се е обърнала.

С тих стон момичето се свлече в безсъзнание на пода.