Барбара Делински
Шепот в здрача (13)

13.

Но знаеше, че никога няма да го стори. Ядът му заотстъпва още в мига, в който я докосна. А когато устните му усетиха кадифената мекота на нейните, гневът му се оттегли победен и засрамен, а после се стопи, погълнат изцяло от нужда — толкова силна, че му се стори почти осезаема… почти видима… ушите му оглушаха от въпиещия й зов…

В ръцете му трептеше Катя, жената, която обичаше. Нейните устни потръпваха под неговите, но той ги искаше отворени в жаден копнеж и целувката му се промени… омекоти… изпълни се с нежност… зашепна за обичта в сърцето си… и тя запя като струна, душата й свенливо се разтвори пред него като цвете при изгрев-слънце, забравила решението да му върне за безбройните самотни нощи и дни, за отчаянието, за жестокостта му към нея в онези мигове, когато я докарваше до лудост от желание — и я изоставяше на гърчовете й след това! Но го обичаше — обичаше го от дете! Нима можеше да противостои на устните му, които с безмълвен копнеж й шепнеха за любов? И ако езикът му търсеше нейния, нима би могла да му го откаже?

Той се оттегли за миг, за да поеме дъх — дъх, натежал с името й. А после поднови целувката си с още по-голяма пламенност. Ръцете му се плъзгаха по тялото й, дланите му обгърнаха жадно закръглеността на бедрата й — топла плът, облечена само в почти неуловимата тъкан на банския й. А когато тя вплете ръце в косата му, гърдите й се очертаха прекалено съблазнително, за да бъдат отминати: достатъчно бе само леко да отмести тънката материя, която ги покриваше, и да изпълни горещи длани с тях… И докато устата му продължи да се обяснява в любов на нейната, пръстите му любиха набъбналите сочни хълмчета на гърдите й, галеха ги нежно, стискаха ги, теглеха ги, подчинени на властния ритъм на все по-нарастващото желание у него…

Знаеше, че трябва да спре — играеше си с огъня… Но поне още една минутка… още малко… Чуваше стоновете на Катя, усещаше потръпването на тялото й… Защо да не й създаде още малко удоволствие? Може би така ще изкупи поне отчасти греховете си към нея…

А за Катя грях беше само изгубеното време досега: тормозът на изчакването и вечно живата жарава на жаждата за него се справиха леко с решението й да го предизвика и да го отритне, за да си върне за онези жестоки мигове, когато той бе постъпвал така с нея. Запалила бе напълно целенасочено този огън — а сега тя самата се гърчеше в пламъците му!

Дългите крака на Джордан се притискаха към нейните и я караха да тръпне от желание, а когато палците му заиграха с болезнено набъбналите й зърна, завъртя я неописуем огнен вихър! Изпитваше страстно желание да го докосва… да го докосва навсякъде без задръжки… но се страхуваше, че ако отпусне ръце, коленете й ще се подгънат и тя ще се свлече в нозете му. Нямаше друг избор, освен да се притиска все повече и повече към тялото му с надежда, че така ще облекчи нарастващото напрежение в себе си.

Той неочаквано я положи леко на мекия килим на тревата под краката им, надвеси се над нея и зацелува страстно очите, носа, брадичката й. Тя се усещаше обожавана — точно както Джордан желаеше. А той искаше от все сърце да й разкрие любовта си — да я разкрие с езика на тялото, след като не можеше да говори за нея. Искаше да й разкаже без думи, че тя е най-скъпото нещо за него в живота, искаше му се да й обясни някак колко много го боли, когато й причинява страдание… Не смееше да говори пряко с нея: страхуваше се от въпросите й — как ще им отговори? Нали отговорите ще я наранят още повече? Стори му се по-лесно да изрази преливащата у него любов към нея с устни и с ръце, с пламналото си тяло…

Катя даде воля на глада си за него дланите й галеха гръдния му кош, раменете му… Опиваше се от играта на мускулите му под ръцете си, заравяше жадно пръсти в космите на гърдите му, а после ги плъзна по тях надолу към корема — задържа ги там за миг — но имаше още нещо, за което те копнееха и страстно искаха да докоснат… И го сториха. Мускулите на корема му се стегнаха и ръката й с лекота се плъзна под колана на банските му… по-надолу… още… о, ето го!… И тя затвори нетърпеливи пръсти около него… Той застена и почти в същия миг и нейните стонове неочаквано се присъединиха към неговите: ръката му бе преодоляла тънката бариера на бикините й, пръстите му я бяха разтворили и сега галеха тъмното влажно кадифе между краката й… понесе я заслепяващата мощна вълна на страстта… пръстите й се отпуснаха… Той й правеше нещо… което… аах… още, още! Не бе смятала за възможно да изпита подобни усещания!

Катя изкрещя името му, но то заглъхна в тъмната пещера на устата му. Палецът му я галеше отвън, а пръстите му се плъзгаха вътре в нея. Изтегляха се и пак се гмурваха дълбоко навътре в пламналия, набъбнал, подканващ отвор между краката й… влажен, едновременно стегнат и копринено мек… В един момент ръката й го пусна и сега тя бе впила ръце и нокти в раменете му, държеше се за него, сякаш още малко и ще се разпадне на милион парченца… ще се стопи… ще загине…

А и така си беше донякъде. Имаше чувството, че вече я няма… че е преминала в друго измерение, където луд вихър върти безтегловното й тяло сред цветната песен на безброй преплетени дъги…

Тя се сгърчи срещу ръката му, задъхана в стенания, разтърсена от спазмите на оргазма, но когато дойде на себе си, разбра, че е загубила… Колкото и хубаво да беше преживяното преди малко, в момента, в който разтвори очи, осъзна, че Джордан никога не бе имал намерение да я притежава в истинския смисъл на думата…

Все още не успокоила дишането си, тя завъртя глава настрана и затвори отчаяно очи. Но защо? Защо? Искаше й се да изкрещи въпроса си в лицето му, но в същото време не желаеше да чуе отговора му. Чувала го беше и по-рано. Причиняваше й болка.

По бузата й бавно се плъзна сълза и Джордан я притисна към себе си с вик на болка.

— Не плачи, любима моя… Чудесно беше!…

— Но не и за теб — проточи се заглушено ридание откъм гърдите му. — Нищо не се случи…

— Не бих казал така. Изживях неизпитано досега удоволствие.

Тя вдигна глава и го погледна умолително.

— Разреши ми да направя същото за теб — прошепна тя и посегна към слабините му, но той хвана ръката й и я притисна към сърцето си.

— Не, Катя… Не сега. Стига ми да знам, че успях да ти създам удоволствие…

Нежният му глас бе придружен с ласкава усмивка, но в тона му имаше загатване за непоносима окончателност и Катя зарови пак безпомощно лице върху гърдите му. Стояха така, докато дойде време за тръгване. Помогна й да слезе от скалите, после пресякоха плажа и се отправиха към къщата.

В състояние беше да говори едва на следващата сутрин, след дълги часове мятане на леглото в почистения до блясък нюйоркски апартамент. Но то бе празно и самотно — Джордан не беше там…

Той се върна в Ню Йорк, мрачен като градоносен облак. Не говореше с никого и сътрудниците му бяха озадачени от необичайното му поведение, секретарките му го отбягваха. Изразът в очите му се променяше от тъга през отчаяние до бяс и обратно много пъти на ден.

По време на полета до Балтимор в сряда той се заяде със стюардесата, която погрешно бе подала кредитната му карта на пътника от дясната му страна. А когато отлетя оттам до Канзас в четвъртък, се озъби с неоправдано раздразнение на таксиметровия шофьор заради закъснение само от пет минути.

Върна се в Ню Йорк в петък, но Катя отказа да се срещне с него.

— Отсега нататък ще се срещаме само когато бизнесът го изисква — заяви студено тя.

— Но проблемите във връзка с бизнеса могат да бъдат разглеждани и докато вечеряме заедно някъде — заспори той.

— Само в службата — отвърна сухо Катя.

— Но ти трябва да вечеряш, нали? — обърна й внимание той.

— Имам вече покана за вечеря — тя прекъсна телефонната връзка.

 

 

Едва след двата почивни дни, които трудно издържа, Джордан отстъпи и отлетя за Бостън, за да се срещне с баща си и да изчисти нещата веднъж завинаги.

През тези дълги години се бяха срещали често, но не бяха говорили. Сега Джордан се нуждаеше от откровен разговор с баща си. Между тях имаше стари и нови несъгласия, но те упорито бяха избягвали споровете: бяха предпочитали да заобикалят щекотливите въпроси отдалеч, да ги оставят висящи, отколкото да се хванат за гушите заради тях. Но моментът беше настъпил, когато трябваше да застанат един срещу друг и да се погледнат в очите. Вътрешно беше готов да издържи и най-жестоката разправия между тях, ако се окажеше, че отговорът му си заслужава усилията и риска.

Не беше лесно да го открие — както винаги. Дори и възрастта не го бе укротила и не го бе вързала за бюрото му. Когато Джордан пристигна, той не бе в офиса си — нито бе на съвещание или на важна среща… Не беше и в клуба си или при бръснаря. Вбесеният Джордан бе почти готов да се обзаложи, че е в Брадфорд, където чука, плувнал в пот, някоя червенокоса с огромен бюст. Но той не беше и там.

Когато заплаши в офисите на „Уайт Естейт“, че ще направи скандал, Ник го информира, че баща им е в парка, където седи на определена пейка (обясни му как да я намери) и храни патиците там с фъстъци.

Не беше очаквал предстоящата разправия с баща му да се проведе точно на този фон, но явно така щеше да стане. Пропътувал беше стотици километри и бе преминал през твърде много напрежение и болка, за да отложи неминуемото дори и за час.

Джордан влезе в парка откъм улица „Арлингтън“ и бързо намери пейката, на която Джак Уайт редовно прекарвал часове наред през последните седем седмици, както му обясни Ник. Наближи я й неволно се спря за миг. Пред него седеше един самотен и тъжен мъж с отпуснати рамене, далеко от познатата висока фигура с изправен гръбнак и твърд поглед, която бе видял само преди седмица в Мейн.

Този човек седеше сам, без внуци на скута, както другите възрастни мъже по съседните пейки, разположени около изкуственото езеро. На лицето му не трептеше смях, очите му бяха помътнели. Есенният ветрец играеше с косата му, но той като че ли не забелязваше или просто му липсваше желанието да вдигне ръка, за да я приглади, както би сторил в миналото: Джак Уайт се гордееше с външния си вид, с репутацията си, с общественото си положение. Но мъжът на пейката сега като че ли бе изгубил интерес към всичко.

И вътре в себе си Джордан усети дълбоко състрадание: все пак този човек там е баща му. Не харесваше много неща в характера му, но го обичаше.

Обаче обичаше и Катя. И закрачи напред, стигна до пейката и се спря. Отначало Джак не го забеляза, вгледан невиждащо в патиците, които се люлееха грациозно по водата наблизо. Ръката му бе заровена в кесийка с фъстъци, но и тя бе замряла неподвижно, както цялото му тяло.

После, усетил нечие присъствие, той вдигна поглед. Очите му се разшириха от изненада и веднага изправи рамене. Лека червенина докосна бузите му и той се смръщи объркано.

За пръв път в живота си Джордан виждаше баща си смутен. Беше го искал, но сега, когато желанието му се осъществи, не се почувства толкова добре, колкото предполагаше. Премести неловко тежестта си от крак на крак.

— Ник ми каза къде да те намеря.

— Не знаех, че си в града — отвърна баща му сухо.

— Току-що дойдох.

— Бизнес?

— Не. Искам да говоря с теб.

— Не се тревожи — сряза го Джак. — Няма да умра утре. Ник не се уморява да повтаря, че трябва да намаля темпото. Изглежда, няма търпение да поеме юздите в ръцете си — замълча, после видимо се напрегна. — А ти, Джордан? До този момент не си искал да имаш нищо общо с „Уайт Естейт“. За какво съм ти сега?

— Искам почтен отговор на почтен въпрос.

Джак го изгледа недоверчиво и Джордан изпита и неудобство, и тъга.

— Звучи прекалено лесно.

— Не е толкова лесно. Въпросът е неприятен — въпрос, който може да те обиди, като се вземе предвид какво сме си подхвърляли един срещу друг в миналото.

Джак въздъхна, затвори очи и заклати глава.

— Да, Джордан, да. Обичам майка ти. Да, държа на нея. Да, Джордан, знам, че не съм й бил верен. Да, Джордан, знам, че съм й причинявал болка — отвори очи. — Отговорих ли на въпроса ти с едно от тези изречения?

Той явно помнеше последната разправия между тях така ясно, както и Джордан.

— Не. Въпросът ми се отнася за нещо друго.

— Ако смяташ да искаш от мен да се променя, губиш си времето. Майка ти и аз уточнихме отношенията си много отдавна. И двамата се чувстваме добре.

— Не вярвам, че тя е добре — възрази Джордан, — но няма смисъл да говорим по този въпрос. Не съм дошъл тук да коментирам отношенията между вас.

— Защо си дошъл тогава? — захапа го Джак. — Говори, момче. Задай „простичкия“ си въпрос.

Джордан обърна глава към езерото и впери поглед в извивката на брега. Баща му никога не беше проявявал търпение към него. Питаше се дали решението му да започне самостоятелен бизнес беше засегнало Джак толкова дълбоко, че да не може да преодолее разочарованието и обидата. Но и това нямаше връзка с проблема, заради който бе пътувал дотук.

Джордан погледна баща си в очите и го запита с твърд глас:

— Ти ли си баща на Катя Мърел?

Нещо трепна в очите на Джак, но изражението му остана строго и студено.

— Това пък защо е?

— Искам да знам — отвърна Джордан със същия равен тон, но сърцето му се сви. Джак не го бе отрекъл…

— Защо?

— Защото я обичам, а ръцете ми са вързани, ако тя ми е половин сестра.

Джак прие признанието му, без да трепне.

— Хенри й е баща — не отмести поглед от лицето на сина си.

— Истинският й баща?!

— Кое те кара да смяташ, че Хенри не е истинският й баща?

— Знам го. Тя е на друго, много по-високо ниво.

— Какво тесногръдо, предубедено изявление.

— Кой си разрешава да ме критикува?

— Пак ли започваме да хвърляме обиди един срещу друг? — още едно споменаване на последния скандал между тях.

— Ти започваш. Аз само изтъквам някои факти.

— Не съм тесногръд и предубеден — заяви Джак възмутено.

— Може би не. Но това не означава, че не си правил груби изявления през годините — направи рязка гримаса на погнуса. — По дяволите! Не съм дошъл тук за подобен род дискусии! Не правя характеристика на Хенри — изтъквам само, че Катя е различна.

— И Каси е различна. Може би Катя е взела всичко от майка си.

Но Джордан клатеше енергично глава:

— Не. Има и други неща. Катя е изключително интелигентна, притежава хъс и амбиция, която…

— Следователно Каси просто е успяла да й я внуши. Защо забравяш, че тя израсна с вас и евентуално е схванала какво е нужно на един човек, за да успее.

Джак не казваше нищо повече от нещата, които Джордан бе изредил оня ден в Мейн след погребението. Тогава се бе опитвал да укроти Питър. Инстинктът му подсказваше, че Джак вършеше същото спрямо него сега.

— Има нещо повече — той се отпусна на пейката, но остави достатъчно разстояние между себе си и Джак. — Например Хенри. Никога не е показвал особен интерес към Катя, държеше се някак странно настрана от нея. Отношението му към Кени беше съвсем друго — спомням си го ясно. Не съм виждал Хенри да прегръща Катя, да я взема на ръце, да говори с нея… Никога не е проявил желание да прекарва с нея част от времето си.

— Това е негов проблем. Нещата при него вече бяха тръгнали надолу.

— А защо? Не ти ли идва наум, че Хенри започна да пие след раждането на Катя? Съвпадението не е ли странно?

Джак примигна, но това бе всичко.

— Никой от нас не може да каже какво е ставало в главата му. Човекът определено беше от долната част на работническата класа.

— Предубедено изявление — промърмори тихо Джордан.

За щастие Джак не го чу — беше потънал в собствените си мисли.

— Така и не успях да разбера що за човек е. Той просто се плъзгаше по течението. Когато се омъжи за него, Каси вече беше станала незаменима за Уорънови. Вероятно е живял в сянката й от самото начало. Бедният нещастник! Не завиждам на нито един мъж, изпаднал в такова положение.

— Изразяваш настроения против жената — промърмори пак Джордан, но този път Джак го чу и се обърна към него с въпросително вдигната нагоре посивяла вежда.

— О, я стига! Ти би ли искал да живееш така? Наистина ли желаеш жена ти да решава нещата в семейството?

— Нямам жена, което ме връща към първоначалния ми въпрос…

— Не променяй темата. Говорим за Хенри. Канех се да кажа, че ако не се беше оженил за Каси, вероятно щеше да преживее живота си по друг начин — кой знае? Представи си, че обстоятелствата го бяха принудили да стъпи на собствените си крака — не имаше съпруга, напълно зависима от него за храна, дрехи и приятелско общуване. Но нещата се подредиха другояче за него… Животът на Каси бе тясно свързан с домакинството на Уорънови: тя работеше повече от него и печелеше повече. У нея има достатъчно усърдие и трудолюбие: може да прехвърля от него на дъщеря си с пълни шепи.

Нетърпението на Джордан нарастваше.

— Баща ли си на Катя или не?

— Какво, твърдиш, че Каси е изневерявала на Хенри?

— Абсолютно точно казано.

— И смяташ, че съм бил привлечен от Каси? — той се изсмя, но смехът му не бе искрен и разтревожи Джордан още повече.

— Каси е много привлекателна жена.

— С нейните роклички, бели ръкавички и сребърни табли, прилежно подредени с ордьоври, които предлага на гостите в…

— Правил си и по-лош избор — прекъсна го Джордан. Нямаше да му разреши да принизява Каси по този начин.

— Аха. Пак се връщаме към онова.

— Не, не се връщаме към онова.

— Не ставай смешен, Джордан! Наистина ли смяташ, че ще се измъквам през нощта, ще пресичам овощната градина на пръсти и ще се вмъквам в къщата на Каси, за да я обладавам пред съпруга й? — той протегна ръка. — Не. Не го казвай. По-вероятно е да си представяш романтична любовна среща в конюшнята. Или — очите му се разшириха, изпълнени с подигравателен ужас — дори изнасилване?! Да, точно така. Сигурно тази идея те е навила така срещу мен.

— Не позна.

— Но ти смяташ, че…

— Ти говориш за изнасилване, не аз. Не съм го и помислял досега, но след като го спомена…

— Забрави, че съм го споменал — изръмжа Джак и смачка с рязко движение кесийката с фъстъци. — Никога не ми се е налагало да прибягвам до изнасилване.

— Да, знам. Твоите жени те приемат с готовност.

— А твоите не реагират ли по същия начин? Не ми казвай, че не си наследил поне малко мъжки чар от мен.

Джордан притисна длан към челото си и бавно поклати глава.

— Господи, не мога да повярвам, че водим такъв разговор — обърна разгневен поглед към баща си. — Каква връзка има всичко това с моя въпрос? Искам само да ми кажеш дали си или не си баща на Катя. Толкова ли е трудно да отговориш директно на този въпрос? Да или не — отговори ми най-сетне!

— Защо го задаваш? — запита на свой ред Джак.

Гласът му не трепна, още по-малко изражението му.

— Защото веднъж те чух да говориш за нея по странен начин — започна Джордан. Дошъл беше редът на единственото нещо, което можеше да принуди баща му да отстъпи. — Беше преди единайсет години и Катя бе за първа година в колежа. Ти беше в кабинета с Гил…

— Подслушал си частен разговор?

— Не знаех, че е частен и не съм подслушвал преднамерено с някаква задна цел. Но вие говорехте за Катя и аз постоях пред полуотворената врата около минута може би, защото дори още тогава всичко, свързано с нея, представляваше интерес и за мен.

— Какво говорех тогава? — запита Джак предпазливо.

— Изтъкваше, че трябвало да се полагат грижи за нея. Винаги. Каза още, че Хенри, този проклет глупак, нямал нито едно заделено пени настрана за нея, но това не било за учудване предвид на фактите.

— Откъдето ти заключи, че Хенри не е истинският й баща?

Джордан реши да не обръща внимание на поредния му опит за отклоняване от темата.

— Ти каза още — продължи той, — че кръвта й е добра и от двете страни и че ако искаме да й се даде възможност да реализира заложеното у нея и да ни накара да се гордеем с нея, тя трябва да бъде добре осигурена, за да няма повод да се тормози с дребнавите грижи по ежедневието, а още по-малко трябва да има основания да се тревожи за финансовото обезпечаване на Каси. Гил изтъкна, че Катя е спечелила стипендия, ти заяви, че сме длъжни да компенсираме тая стипендия по някакъв начин, че по принцип сме й длъжници в някои отношения… — замълча за миг, пое дъх и продължи: — Изтъкна още колко е тъжен фактът, че за света името й е Мърел, когато тя има всички основания да споделя с другите блясъка на истинското си име… Каза още — очите му се присвиха обвиняващо: — „Жалко е, че тя никога няма да узнае истината…“

Джак се поколеба само за миг. Твърдо беше решен да държи нещата в ръцете си докрай.

— И ти направи забележителното умозаключение, че съм й баща?

— Да! — за частица от секундата Джордан си спомни за бурното юношество и колко често се налагаше да застава пред баща си, виновно навел глава. Причините бяха различни: лоши бележки в училище, срещи с момиче с лоша слава, скъп ремонт на тапицерията на колата, повредена онзи прекрасен ден, когато нарочно бе шофирал с вдигнат покрив, за да изпита удоволствието от плясъка на дъжда върху него… Но при всички случаи ефективно бе поставян от баща си в положение на отбрана, както и сега. Джордан беше възмутен с право: в края на краищата не беше вече момче! На всичкото отгоре баща му го гледаше така, като че ли бе разбрал нещата напълно погрешно. Което, от своя страна, означаваше, че през последните единайсет години бе обременил живота си с необосновано страдание и бе причинил същото и на Катя. Пое разтреперано дъх и погледна баща си право в очите. — Вярно ли е? — запита уморено.

— Единайсет години… Защо чака толкова дълго? Защо не дойде по-рано?

— Отначало не смятах, че дочутото има особено голямо значение за мен. Катя беше много млада — аз също. Реших, че и двамата ще намерим други партньори и фактът, че сме роднини, няма да има никакво значение и за двама ни. Вероятно съм мислел, че увлечението ми към нея е несериозно, но то не само издържа годините, когато тя живееше с Шон, но се и усили. Нямаше никой около мен, който…

— Я стига, Джордан. Знам, че не си живял като монах.

— Исусе, не можеш ли поне за миг да не мислиш за леглото?

— Внимавай какви ги говориш. Аз съм ти баща.

— Опитвам се само да отговоря на въпроса ти — заяви Джордан, потискайки с мъка раздразнението си. — Да, вярно е, имах моя дял жени…

— Твоя дял — изсумтя насмешливо Джак.

— Да, моя дял — отвърна Джордан и преодоля с известно усилие удобната възможност да подхвърли, че е просто достоен син на баща си в това отношение, но какво щеше да постигне, ако продължава да го предизвиква? — Но не се влюбих в нито една от тях, не обичах никоя така, както обичам Катя… Можеш да ми се надсмиваш колкото искаш, но в този момент съм напълно откровен с теб. Напоследък ме обзе тревога и нетърпение, не знам точно защо — може би заради смъртта на Марк, която ме накара да се замисля, да се озърна наоколо и да преоценя нещата. Ако не беше онзи скандал между нас преди години, вероятно щях да поставя въпроса пред тебе много по-рано. Знаеш какво мисля за твоя начин на живот. Моят въпрос отново те обвинява в изневяра. Но, по дяволите, не ми пука повече от твоите кръшкания, разбери. Само Катя има значение за мен.

Джордан се вживя толкова силно в емоционалната си изповед, че не забеляза веднага промяната в изражението на баща си.

— Липсва ли ти Марк? — запита Джак. В гласа му нямаше гняв, нито възмущение. Един тъжен глас на тъжен старец…

Измина цяла минута, преди Джордан да се настрои на новата вълна.

— Разбира се, че ми липсва.

— И на мен. Никога не сме били близки — не го разбирах… Може би не съм се опитвал достатъчно усърдно да го разбера. Знам едно: той не трябваше да умре така. Нито едно човешко същество не трябва да умира по този начин.

Джордан погледна ръцете си и неволно сви едната.

— Разбирам — прошепна той.

— Майка ти се измъчи много — продължи Джак. И гласът, и погледът му бяха някак отдалечени. — Опитах се да говоря с нея, но тя ми се сърди и знам, че не мога да я обвинявам. Мислех, че върша нужните и правилни неща: работя, разширявам бизнеса, осигурявам семейството си по единствения познат за мен начин… — погледна Джордан. — Какво знаеш ти? Нямаш представа какво значи да растеш без нищо стабилно около теб. А аз израснах по този начин. Трябваше да спестяваме и да се свиваме и за най-малкото нещо. Баща ми не беше глупак, но почти всичко, което съумяваше да спечели, раздаваше като подкупи, за да не бъде даден на правосъдието. Беше мошеник — умен наистина, но мошеник. Бях шестнайсетгодишен, когато поех нещата в ръцете си, буквално казано — усмихна се накриво. — Не го знаеше, нали? — Джордан поклати глава. — Никой не знае и така е много по-добре. Старецът продаваше контрабанден алкохол, а аз водех счетоводството. Оставях му достатъчно за поддръжка на самолетите му и за подкупи, но без негово знание заделях настрана почти равностойна сума. Част от нея давах на майка си за нуждите на домакинството и за дрехи, друга част отделях за колеж, а трета отиваше в сметка, която смятах да използвам, когато завърша колежа и действително получа пълен контрол над бизнеса. Тази сметка не бе особено тлъста, но осигуряваше достатъчно за начало — изкашля се и продължи: — Баща ми, Господ мир да дава на бедната му душа, не виждаше по-далеко от носа си. Ако не бях застанал начело на бизнеса и той беше още жив, вероятно щеше да затъне до шия в търговията с наркотици от Южна Америка. Бедният нещастник! Виждам го как се валя в разкош, достоен за голям търговец на наркотици — ако имаше мозъка да заблуждава достатъчно дълго полицията, разбира се…

— Трябва да си благодарен, че нещата не се развиха така.

— Така е — въздъхна замислено Джак. — Един Господ знае какво щеше да стори с бизнеса в мое отсъствие по време на войната, ако не беше майка ти.

— Тя е добър мениджър.

— Тя е добър човек. Не трябваше да се случва така с Марк… Ако беше възможно да направя нещо за нея, за да компенсирам страданието й, бих го направил.

— Не смятам, че има нужда от нова кола. Мерцедесът няма и година.

Джак го погледна раздразнено:

— Ти наистина ме мислиш за много долен, нали?

— Мисля само това, което бях подведен да мисля — след като се предполага, че водят напълно откровен разговор, защо да не продължи? — Вещите и притежанията са определение на щастието за тебе. Ах, да — и властта.

— И ти отбелязваш успехи в същото отношение. Не те виждам да даряваш цяла месечна печалба на фонда за облекчение на гладуващите в Етиопия.

— Правя дарение на благотворителни дружества.

— Но първо си осигуряваш доста добър стандарт на живот. Не отричай, Джордан. Виждам дрехите ти, колата ти. Както и онзи луксозен апартамент в Ню Йорк. Харчиш каквото решиш, за каквото искаш. Не си се загърчил в страдание.

— В материално отношение.

— А, да. Правилно. Страдаш от любов.

Джордан усети как заигра онзи мускул на скулата му.

— А ти все още не си отговорил на въпроса ми. Още веднъж Джак му отвърна с въпрос.

— А Катя?

— Какво Катя?

— И тя ли те обича със същата сила?

— Така мисля.

— Никога ли не е казвала нищо по въпроса?

— Не с думи.

— Не те ли възприема като брат?

Джордан се поколеба за миг, после поклати глава.

— Говори ли с нея за тази възможност?

Очите на Джордан се разшириха.

— За съмненията ми, че е възможно да сме кръвно свързани? Хиляди дяволи! Разбира се, че не! Как бих могъл да й подхвърля, че майка й е изневерявала на Хенри? Или че мъжът, когото тя възприема като баща, е чужд човек за нея? Не беше особено близка с Хенри — възможно е дори да не е разбрала, че той се отнася по друг начин с нея в сравнение с отношението му към Кени: в края на краищата всичко това се е случило преди нейното раждане, — но тя никога не се е задълбавала достатъчно да търси възможни обяснения и причини. Поне аз не знам за подобни опити от нейна страна.

— И може би е права — сви рамене Джак. — Може би просто е приела Хенри такъв, какъвто е, и не е допуснала съмнения да разбият живота й.

— Но нейният живот — и моят! — зависят от това какъв е бил или не е бил Хенри! Толкова ли е трудно да го разбереш? Защо не можеш просто да ме погледнеш в очите и да отговориш прямо? Никой никога нищо няма да разбере! Ако ми кажеш, че двамата с Катя сме кръвно свързани, няма да имам друг избор, освен да го приема и да се махна от пътя й. Ако обаче не сме, ще мога спокойно да продължавам срещите с нея. И в двата случая тя никога няма да разбере за този разговор между нас сега.

— Но как ще реагира, ако внезапно престанеш да се срещаш с нея?

— Искаш да ми кажеш, че е истина?

— Само задавам обикновен въпрос. Ако започнеш да я отбягваш, няма ли да се изпълни с подозрение?

— Не и повече, отколкото в този момент — той прокара длан по лицето си и я задържа за миг пред устата си, за да приглуши тя гласа му. — Обзалагам се, че ме мисли за импотентен.

Но Джак чу всяка дума и има наглостта да се изсмее.

— Мой син не може да бъде импотентен! — погледна го. — Опитвал си го с нея? Опитвал си и не си могъл да го направиш?

Джордан постави сковано ръка на бедрото си.

— Това не ти влиза в работата.

— Не ми обяснявай кое ми влиза в работата и кое не. Не искам това момиче да страда. Ако се е случило нещо такова, тя може да остане с впечатлението, че нещо не е в ред с нея.

— Всичко е в ред и с нея, и с мен — измърмори Джордан. — Не, не съм го опитвал с нея… Обикновено стигах много близо, но всеки път в най-критичния момент започвах да се питам дали не се опитвам да правя любов със сестра си — изчерви се, но повече от отчаяние, отколкото от смущение. — Така ли щеше да е? Отговори ми, по дяволите!

— Не. Нямаше да е така.

Отговори с толкова спокоен и обикновен тон след такова удължено разискване и предъвкване на въпроса, че в началото Джордан не беше сигурен дали го е чул правилно.

— Какво каза?

— Катя не е твоя сестра.

Правилно беше чул, но още не можеше да повярва.

— Не си й баща?

— Не.

Сърцето му започна да се поотпуска.

— Сигурен ли си?

— За бога, Джордан! — сряза го Джак. — Обикновено не правя любов с вързани очи! Никога не съм го вършил с Каси Мърел. Точка. Това е всичко.

— Всичко ли? — гласът на Джордан беше с една октава по-висок. Бавна усмивка прогони мрачните облаци от лицето му.

Джак отметна глава и вторачи поглед към небето.

— Господ да ми е на помощ. Той е или глух, или глупав, или невероятен инат.

В този момент на Джордан не му пукаше какви характеристики му прави Джак. Доживотната присъда, получена преди толкова много години, току-що беше отменена веднъж завинаги. Въздъхна облекчено, протегна напред крака и се облегна назад.

— Ти си пълен идиот — продължаваше Джак и го изгледа намръщено. — Но ако сега ти давам „картбланш“ да вършиш каквото искаш с нея, внимавай то да е нещо много добро. Това момиче заслужава внимателен съпруг и щастлив дом. Не желая да ставам свидетел на нещо друго. И ако тя заяви, че те обича и се ожените, внимавай да не чувам, че си й изневерявал! Ще се погрижа лично да си получиш заслуженото!

— Двоен стандарт, а? — подхвърли Джордан. Беше отметнал глава назад със затворени клепачи. Странно беше да чуе тези думи от баща си, който бе изневерявал без никакви задръжки на майка му от години.

— Кой е баща й? — запита той с безгрижен тон.

— Хенри — отговори баща му със същия тон.

— Защо изпитваш тогава чувство за отговорност към нея?

— Защото практически тя израсна като член на семейството от деня на раждането си. Защото е обичливо, хубаво момиче. Защото майка ти я обича. Защото нейната майка ни е помагала много пъти. Защото…

— Стига толкова — Джордан вдигна ръка с широка усмивка. — Разбрах — разбираше за момента. Не повярва нито за миг, че Джак смята Хенри за способен да даде живот на толкова фин човек като Катя, но засега му бе достатъчно да знае, че е свободен — че тя е свободна — че те са свободни. Все още не можеше да повярва. — Говориш истината, нали? — запита той пак за всеки случай: все още не можеше да повярва на щастието си. — Няма кръвна връзка между Катя и мен, така ли?

Джак се изправи раздразнено.

— Трябва да отивам на работа — изръмжа той. — Вече отговорих достатъчно ясно на въпроса ти. Ако имаш желание да стоиш тук и да го повтаряш още една дузина пъти, надявам се, че птичките, патиците и катеричките ще те изслушат с внимание и разбиране.

Обърна му гръб, закрачи към улица „Арлингтън“ и остави Джордан да се наслаждава сам на сладкия аромат на свободата.

 

 

Робърт Кавано се чувстваше като животно в клетка в затъмнената стая за прожектиране на филми на долния етаж. Намираше се в дома на Марк Уайт на Бевърли Хилс заедно с детектив Шарън Уебър. Стаята беше задушна — Шарън току-що бе загасила поредната си цигара — и топла: бяха включили централната климатична инсталация само преди два часа, когато всъщност дойдоха.

Той въздъхна и стана от стола.

— Постави етикет на тази и да преминем на следващата — измъкна касетата от видеото, подхвърли я на Шарън и извади друга от купа касети в кутията на прожекционния апарат.

Кой можеше да предположи, че тази кутия не съдържа прожекционен апарат, а нещо съвсем друго? Попаднал беше случайно на нея вчера следобед, след като двамата с Шарън безуспешно преровиха пак цялата къща в търсене на нещо пропуснато. Райън се оказа прав, дяволите да го вземат. Наистина имаше куп компрометиращи касети. Уайт трябва да е страдал — като Никсън — от мания за величие. Или е бил изцяло под властта на професията си. Филмирал беше всички частни разговори и събития, станали в дома му — във всекидневната, в кухнята, в спалнята…

Кавано се питаше как гостите му го бяха допуснали. Имаше касети с уличаващи доказателства за участието на най-малко дузина души в търговията с кокаин. Едно от възможните обяснения беше, че не са знаели какво всъщност става. Отначало тази възможност му се стори малко вероятна: той лично винаги изпитваше неудобство, когато към него се насочваше камера. Но, от друга страна, като се вземат предвид играчите в тази точно игра, спокойно можеше да се предположи, че са приемали камерата като една добра шега. Всеки един от тях бе толкова арогантен, колкото Марк Уайт трябва да е бил. Този тип хора обичат да бъдат снимани. Намират някакво извратено удоволствие в предизвикателствата срещу закона.

Но не е ли естествено да се безпокоят от наличието на конкретни доказателства? Не е ли психологически оправдано да се опитат да измъкнат и унищожат касетите — ако не преди, то поне след смъртта на Марк? Вярно, скривалището му беше много хитро подбрано. Но нямаше ли поне да се опитат да претърсят — да преобърнат къщата наопаки — само и само да се доберат до тях?

Изглежда, не са знаели за тези видеокасети. Колкото повече обмисляше тази възможност, толкова по-логична му се струваше. Когато някой отива на купон, организиран от човек с професията на Марк, една камера върху стойка в стаята ще му се стори естествена част от интериора. Откъде да знае, че тя навърта лента?

Марк Уайт сигурно е бил наясно каква власт му дават тези касети: те бяха неоспорима възможност да отклонява ченгетата или да сключва сделки с тях, ако положението около него стане напечено. Той явно е държал това специфично оръжие в дълбока тайна. До този момент Кавано бе разпознал на касетите лицата на хора от обкръжението му, които той, Бъди или Шарън бяха вече разпитвали. Всеки един от тях бе представил непоклатимо алиби. И когато към този факт се прибавеше и липсата на следи от каквито и да било опити за унищожение на касетите, ставаше ясно, че или за тях не се знае, или те не са свързани с двойното убийство.

„Дебора сигурно е знаела за тези касети“ — разсъждаваше Кавано. Но дори и да е била разтревожени от наличието им, дори и да бе спорила с Марк за тях, дори и да го беше заплашвала, че ще ги използва в някакъв смисъл, нямаше логична причина Марк да се измъкне от положението с убийство. Щеше просто да унищожи или да изтрие тайните си записи.

Той тикна рязко следващата касета във видеото, отстъпи назад и седна на стола си, подпрян на лакти и поставил юмрук пред устата си.

— Започва да става доста досадно — обади се Шарън и потърси по-удобна поза. — Смяташ ли, че ще попаднем на нещо?

— Не знам — отвърна той приглушено иззад юмрука си. — Може би.

Огромният телевизионен екран светна и те насочиха вниманието си към него. След няколко минути Кавано простена отвратено.

— Оргия. Просто да не повярваш. От всички други тъпи неща за филмиране.

Шарън се усмихна:

— Отпусни се и се наслаждавай, филмите с децата бяха къде-къде по-лоши. И бъди благодарен, че Скрумфиц не е тук. Като едното чудо щеше да се включи в шоуто.

Кавано се усмихна. Скрумфиц бе развратникът в отдела. Улавяше безпогрешно момента, когато там пускаха за преглед последната иззета порнокасета. С необяснима точност се явяваше точно на мига в стаята за разпити, която обикновено използваха за тази цел. Седеше там, вторачен в екрана, и изглеждаше филма, без да се включи в размяната на цинични забележки между другите ченгета: просто седеше, мълчеше — и се гърчеше. И дишаше тежко. А после търчеше презглава към мъжките тоалетни…

Скрумфиц щеше да оцени по достойнство тази: навсякъде голи тела, преплетени крайници, задници и гърди.

— Разпозна ли някого от тях? — пошегува се Кавано.

— Не е лесно да се разграничат лица, когато има толкова много други части от човешкото тяло…

— Доста дълго време беше настрана от къщи, Шар. Когато тая история приключи, ще трябва да грабнеш съпруга си, да врътнете ключа на апартамента си в… — той внезапно се изправи. — Коя беше тази?

— Коя?

Кавано грабна дистанционното управление и върна лентата назад, после я пусна отново.

— Онова чернокосото момиче… ей там… с тъмнокожия.

— Да не би да си я хареса? — подразни го Шарън.

— Изглежда ми някак позната. Виждала ли си я някъде?

— Не сме я разпитвали.

— Може би се е появявала по телевизията или в някаква реклама? — отново върна лентата. — Имам усещането, че я познавам, но не се сещам откъде.

Шарън сви рамене.

— Просто още едно хубавичко калифорнийско лице.

— Нямаш ли чувството, че си я виждала някъде? — Кавано върна лентата за трети и последен път.

— Не.

— Добре — въздъхна той и повече не върна лентата, но продължи да държи дистанционното в ръка.

Не се наложи да го използва отново нито за тази лента, нито за другите две, които последваха. Но когато дойде ред на следващата, той бе така погълнат от нея, че се сети за дистанционното в ръката си едва когато тя се превъртя докрай. После я върна и двамата с Шарън я изгледаха отново.

— Джордан ми каза, че е спорил с брат си — заяви той, след като я изгледаха докрай втория път. — Меко казано, както виждам.

Шарън протегна ръка да щракне ключа за осветлението.

— Имаме заплаха за убийство, Боб. „Ако нещо излезе наяве — цитира тя, — ще те убия.“ Касетата ще бъде приета като доказателство в съда. Няма начин да не повлияе на съдебните заседатели — Кавано не изпитваше радостната възбуда, характерна в такива случаи. Започнал бе да уважава Джордан. Би могъл да се закълне в искреността му, когато заяви, че никога — никога! — не би вдигнал и пръст срещу брат си. — А и алибито му се клати и с двата крака — продължаваше Шарън. — Джордан е напуснал офиса си в пет и половина вечерта преди убийството. Никой не знае къде е бил между това време и девет часа сутринта, когато е седнал зад бюрото си. Имал е достатъчно време да отиде до Бостън, да си свърши работата там и да се върне обратно.

Кавано кимна бавно. Странно… В този момент той мислеше за Катя, за ужаса на страданието, през който ще премине, когато разбере в какво обвиняват Джордан. Искрен беше, когато заяви на Джордан, че няма аспирации спрямо нея, но тя бе създала у него желание да я закриля. Спомни си деня на погребението, крехкия щит от руса коса пред лицето й, болката в очите й, когато бе погледнала Джордан…

— Е — пое той дълбоко дъх, — това е една възможност.

— Възможност?! Това е най-силното нещо, до което успяхме да се доберем досега! Като се вземе предвид тази касета и…

— Думи, Шарън. Нима не си загубвала самообладание и не си крещяла на някого, че ще го убиеш?

Шарън замълча, лицето й като че ли се удължи.

— Вкъщи обмисляме възможността за нова кола и миналата седмица се сдърпахме със Сам. Казах му, че ще го убия, ако купи пикап. Но това е само нищо неозначаващ израз, Боб. Той просто мина и замина в разправията и никой от нас не му обърна внимание.

— Но разбра какво искам да кажа, нали?

— О, хайде, Боб. Спор за нова кола е нещо доста по-различно от скандал за порнофилми с деца, нали?

— И все пак някои хора — особено близки — се разтоварват при обикновени семейни кавги с подобни изрази, в които не влагат нищо. Допускам, че Джордан и Марк са ги хвърляли в лицата си милион пъти и като деца, и като юноши.

— Но сега не са деца и не спорят кой ще стигне пръв до плажа или кой кого как е нарекъл, или кой ще издаде другия за счупения прозорец — тя посочи към онемелия екран на телевизора. — Тук те спорят за нещо от живота на възрастните, нещо много опасно и с мирис на смърт около него… Имаме мотив, Боб. Като се вземе предвид тази касета и нестабилното му алиби — или по-точно липсата на такова, — ние го държим в ръцете си.

— Говориш за косвени доказателства, Шарън. Налице няма никой, който да е видял нещо върху или близо до яхтата онази нощ.

— Има много присъди, базирани на косвени доказателства.

Кавано я погледна.

— Упражняваш натиск, Шарън.

Тя върна погледа му.

— А ти се опитваш да избегнеш очевадни неща, Боб.

— Не си права. Опитвам се само да му дам шанс поради липса на достатъчно доказателства. Има големи възможности за съмнение.

— Винаги има някаква несигурност. Но тук конкретно не виждам място за разумно съмнение. В крайна сметка нека съдебните заседатели решат дали им предлагаме достатъчно материал за присъда или не.

Кавано стана и се отправи към видеото.

— Правилно. Но още не сме стигнали до съдебните заседатели — той преброи касетите в кутията. — Тук все още има пет касети, които ще изгледаме утре.

Шарън сви рамене, изпусна дълга въздишка, после протегна ръка за цигара.

— Играта е твоя. Ти решаваш.

За нещастие не беше точно така. А Райън? Нямаше начин да не го информира за тази касета. И Кавано знаеше отсега реакцията му. Ако не измъкнеше нещо друго в най-скоро време, Кавано се страхуваше, че Уайтови и Уорънови ще бъдат изправени пред много по-тежко изпитание от вече преживяното и страданията им ще бъдат много по-силни от болката, която изпитваха сега…