Пол Андерсън
Delenda est ^[0] (2)

2

Както винаги, първият миг бе най-трудният.

Малко по малко обкръжаващата ги действителност започна да се прояснява. Хронокатерът се материализира на няколко инча над пода (пунктът на появяване винаги бе на известно разстояние от всякакви солидни предмети) и от рязкото спиране зъбите на патрулните изтракаха. Намираха се на някакъв площад. Съвсем близо до тях, от каменната чаша на изящен фонтан, бликаше вода. Към площада водеха няколко улици, застроени с шест до десететажни сгради от тухла и бетон в различни цветове. По улиците бръмчаха съвършено непознати на вид, тромави, дори недодялани превозни средства, а по тротоарите се разхождаше многолика тълпа.

— Това пък какво е, за Бога! — подскочи Еверард и се втренчи в приборите. Хронокатерът ги бе доставил в предварително зададената точка: 23 октомври 1960-та, 11:30, Манхатън, координатите на склада… Внезапно излезлият вятър изпълваше с прах очите му, миришеше на дим от комини и още нещо…

Ван Сараук вече бе извадил звуковия парализатор. Хората, обкръжили хронокатера, крещяха някакви неразбираеми думи. И какъв странен вид имаха всички — високи, стройни, русокоси мъжаги, сред тях мургави, червенокожи индианци, метиси в различни нюанси… Мъжете носеха широки пъстри ризи и вълнени поли, шотландски бонета с топки, обувки и високи до коленете плетени чорапи. Косите им се спускаха до раменете и мнозина от тях сучеха въздълги мустаци. Жените бяха облечени с дълги до глезените поли, а косите им — прибрани под качулките на наметала. И двата пола бяха обкичени щедро с масивни метални гривни и гердани.

— Какво става? — прошепна венерианецът. — Къде се намираме?

Еверард беше като гръмнат. Умът му щракаше бясно, прехвърляйки трескаво всички познати епохи — не само от пътешествията, но и от книгите. Индустриално развита цивилизация — колите приличаха на парни машини, но защо предниците им бяха заострени и с орнаменти като носовете на римски триреми? Какво беше това — някакъв опит за следатомно Възраждане?

Не, тогава едва ли щяха да носят вълнени поли и поне някой щеше да знае английски…

Нещо не бе наред. Никога не е имало такава епоха!

— Да се махаме оттук!

Ръцете му вече бяха на пулта за управление, когато някакъв здравеняк се нахвърли върху него. Двамата се претърколиха през седалката и тупнаха на паважа, като се бъхтеха енергично. Ван Сараук успя да повали неколцина с парализатора, но други го нападнаха отзад и бързо го обезоръжиха. Тълпата продължаваше да нараства и скоро всичко се скри зад пелена…

Еверард смътно различаваше някакви хора с лъскави медни нагръдници и шлемове, проправящи си път през тълпата с палки. Извлякоха ги под купчината сплетени тела и им сложиха белезници. След това ги обискираха и ги повлякоха към голяма, затворена камионетка. Има нещо общо в полицейските коли от всички епохи.

Когато дойде на себе си, установи, че се намират във влажна и студена килия с решетка на вратата.

* * *

— Вси Венериански светии! — възкликна Ван Сараук и се просна на дървения нар. След това покри лицето си с ръце.

Еверард доближи вратата и надникна в коридора. Виждаше само високи сиви стени и килията отсреща. Оттам, през решетката, ги наблюдаваше мъж с типично ирландска физиономия. Викна им нещо, но беше съвсем нечленоразделно.

— Какво става? — попита Ван Сараук.

— Не зная — рече Еверард. — Понятие нямам. Настройката на хронокатера е почти автоматична, и кретен ще се справи. Изглежда, двамата с теб не спадаме дори към тази категория.

— Това място не съществува — проплака отчаяно венерианецът.

— Кой знае? — отвърна скептично Менс.

— Сънувам ли — продължи другият и се ощипа. Устните му бяха разцепени и окървавени. — Казват, че това била най-сигурната проверка на реалността — поясни той. — Обаче не и в тоя случай.

— Май е така — съгласи се Еверард. Той сграбчи решетката толкова силно, че вратата издрънча. — Дали не съм сбъркал нещо в координатите? Възможно ли е да съществува на Земята подобен град? В някоя съвсем непозната епоха?

— Доколкото зная — не.

За да възстанови поразклатеното си самообладание и да се съсредоточи върху конкретната задача, Еверард повика на помощ един от уроците по психология, изучавани в Академията. В такова състояние можеше да извика в паметта си всичко, което някога е учил, а познанията му по история бяха предостатъчно за цял куп докторски дисертации.

— Не — произнесе накрая с категоричен тон. — Никога не е имало облечени с поли брахицефали, които да се смесват с индианци и да карат парни автомобили…

— Ами координаторът Штантел Пети? — попита неуверено венерианецът. — Онзи от трийсет и осми век? Великият Експериментатор, дето обичал да смесва всякакви култури и стилове?

— Не ми прилича на това.

Но вече се досещаше какво се е случило и беше готов да продаде душата си на дявола, само и само догадката му да не е вярна. Трябваше да извика на помощ цялото си самообладание, за да не закрещи и да заблъска глава в стената.

— Ще трябва да почакаме — произнесе накрая с привидно равнодушие.

Полицаят (Еверард предполагаше, че са попаднали в ръцете на закона), който им донесе храна, направи безуспешен опит да ги заговори. Според Ван Сараук езикът му напомнял келтския, но с мъка разгада само няколко откъслечни думи. Храната не беше съвсем лоша.

Надвечер ги заведоха до клозета, а след това им позволиха да се измият, но през цялото време бяха под строго наблюдение. Еверард успя да разгледа оръжието на тъмничарите — осемзарядни револвери и дългоцевни пушки. Помещенията се осветяваха от газови фенери, изработени като сплетени лозя и змийски тела.

Обстановката, оръжието, както и миризмите, съответстваха на техническо развитие от началото на деветнайсети век.

Едва по обратния път зърна надписи по стената. Приличаше на семитската азбука, но Ван Сараук, който бе посещавал еврейски кибуци на Венера и имаше представа от иврит, не съумя да разчете нищо.

След като ги заключиха, покрай вратата мина следващата група затворници — тълпа от весели скитници и пияници.

— Изглежда са ни удостоили с по-особено внимание — отбеляза Ван Сараук.

— Нищо чудно. А ти как би постъпил с двама странни пришълци, които се появяват изневиделица и използват непознато оръжие?

— Значи мислиш същото, което и аз?

— Аха.

Устните на венерианеца потрепериха, а в гласа му се долови зле прикрита уплаха.

— Друга хронологична линия! Някой е успял да промени историята!

Еверард само кимна.

И двамата спаха лошо. Беше прекалено шумно, очевидно дисциплината в затвора не беше на почит. Освен това и дървениците не им даваха мира.

На сутринта, след като се нахраниха, им позволиха да се избръснат с притъпени бръсначи. После двама тъмничари ги отведоха в някакъв кабинет и застанаха до стената.

Патрулните се настаниха на грубо скованите дървени столове и зачакаха. Като всичко останало, мебелите тук също бяха едновременно познати и чужди. След известно време се появиха началниците. Бяха двама: червендалест мъж с посивели коси и зелен мундир — изглежда, шефът на полицията, и мършав метис със сурово лице, косата му също имаше сивкави кичури, но мустаците му бяха съвсем черни. Беше със синя карирана пола и истинска шотландска барета. Отляво на гърдите му се мъдреше златна бича глава, която, изглежда, бе някакъв вид офицерско отличие. Имаше гордата осанка, стига да не гледаш тъничките космати крака, подаващи се под полата. Съпровождаха го двама въоръжени войници, облечени в същите униформи, но когато седна, те останаха прави.

Еверард се наклони и прошепна:

— Бас държа, че тези са военни. Изглежда се интересуват от нас.

Ван Сараук кимна мрачно.

Шефът на полицията се изкашля многозначително и каза нещо полугласно на… може би генерала? Другият отвърна раздразнено и се втренчи в пленниците. Той извика ясно и отчетливо няколко думи. Еверард дори съумя да различи отделните гласни, но тонът никак не му хареса.

Все някак трябваше да се разберат. Еверард посочи гърдите си и произнесе:

— Менс Еверард.

Ван Сараук последва примера му.

„Генералът“ трепна и отново взе да спори с полицая.

— Ирн Симбърланд?

— Но! Спика да инглеез! — отвърна Еверард.

— Готланд? Свеа? Найройн Тевтона?

— Тези имена — ако са имена — приличат на германски, нали? — попита Ван Сараук.

— Също както и нашите, ако помислиш — отвърна напрегнато Еверард. — Може би мислят, че сме немци?

Той се обърна към генерала.

— Шпрехен зи дойч? — не срещна никакво разбиране. — Талер ни свенск? Нидерландс? Дене тунга? Парле ву франсе? Дявол да го вземе, хабла устед еспаньол?

Шефът на полицията отново се покашля и посочи гърдите си.

— Кадваладер Мак Барка — представи се той. „Генералът“ се оказа Синит ап Сеорн — доколкото Еверард интерпретира неанглосаксонските звуци на името.

— Май наистина е келтски — прошепна той. Целият беше плувнал в пот. — Но все пак, ще проверим…

Той посочи с питащо изражение още неколцина от присъстващите в стаята и в отговор получи все същите по звучене имена, като Хамилкар ап Ангус, Ашур ил Катлан и фин О’Картиа.

— Определено се долавя семитски елемент. Това съвпада и с азбуката.

Ван Сараук нервно облиза устни.

— Да опитаме с класическите езици — предложи той. — Може би ще успеем да разберем къде точно историята е кривнала в погрешна посока?

— Локверисне латина? — Отново мълчание. — Еленидейс?

Генерал ап Сеорн подскочи с видимо вълнение, духна мустак и присви очи.

— Хелена? — попита той. — Ирн Парфия?

Еверард поклати глава.

— Поне са чували за гръцкия — рече той и добави още няколко думи на гръцки, но този път никой не му отговори.

Ап Сеорн излая нещо на един от хората си и той изтича навън. Възцари се тишина.

Еверард изведнъж осъзна, че бъдещето вече не го безпокои. Да, вероятно са загазили здравата, може би дори го заплашва гибел, но каквото и да се случи, изглежда дреболия в сравнение с онова, което е сполетяло света.

И цялата вселена! Боже милостиви!

Виж, с това не беше никак лесно да се примири. Пред погледа му изникнаха картини от Земята, която познаваше: просторни равнини, щръкнали в небето планини и горди, изящни градове. Като жив застана пред него образът на баща му и той си спомни, че старият обичаше да го подхвърля на ръце. И майка му… хубаво си живееха.

Освен това имаше едно момиче, с което се запозна в колежа, най-прекрасната девойка на света — всеки друг би се гордял да се разхожда с нея под дъжда… ами Берни Ааронсон и нощните беседи на чашка бира сред цигарен дим… Фил Брекни, който го измъкна под картечен огън във Франция… Чарли и Мери Уиткомб и силният чай край горящата камина във викториански Лондон; Кейт и Синтия Денисън в тяхното хромирано и никелирано нюйоркско гнезденце; Джон Сандовал сред червеникавите скали на Аризона… кучето, което някога бе имал… суровите двустишия на Данте и шекспировите строфи, блясъкът на Йоркския събор и мостът „Голдън гейт“… Божичко, това е целият му живот и животът на всички, които познаваше — милиарди, които се трудеха, страдаха, смееха се и се превръщаха в прах, за да отстъпят място на потомството си… Всичко това въобще не е било.

Сломен от мащабите на катастрофата, които така и не бе успял да осъзнае докрай, Еверард съкрушено поклати глава.

Междувременно войниците донесоха карта и я разпънаха на масата. Ап Сеорн им махна заповеднически с ръка и двамата патрулни се надвесиха над нея.

Да, това беше изображение на Земята в меркаторова проекция — доколкото им подсказваше зрителната памет — макар и доста груба. Континентите и островите бяха оцветени в различни цветове, а границите между държавите не съответстваха с нищо на познатите.

— Можеш ли да прочетеш наименованията, Пиет?

— Това са древноеврейски знаци — ще опитам. — Венерианецът взе да чете на глас, а Ап Сеорн коригираше с досада произношението му.

Цяла Северна Америка, включително Колумбия, носеше общото название Инис ир Афалон — това изглежда бе една държава, разделена на щати. В Южна Америка най-голямата държава бе Хай Бразил и освен нея имаше още няколко страни с типични индиански наименования. Австралия и Океания, Индонезия, Борнео, Бирма, източна Индия и почти всички тихоокеански острови принадлежаха на Хиндураджан. Афганистан и останалата част от Индия се наричаха Пенджаб. Китай, Корея, Япония и източен Сибир влизаха в състава на държавата Хан. Останалата територия от Русия принадлежеше на Литорн, която обхващаше и по-голямата част от Европа. Британските острови бяха Бритис, Франция и Холандия — Халис, Пиренейският полуостров — Келтин. Централна Европа и Балканите бяха разделени на множество малки държавици, носещи хунски названия в преобладаващата си част Швейцария и Австрия съставяха Хелвеция, Италия се казваше Симберланд, Скандинавският полуостров беше разделен почти по средата със северна част Свеа и южна — Готландия. Северна Африка бе нещо като конфедерация, простираща се от Сенегал чак до Суец, а на юг пресичаща екватора, с общо наименование Картагалон. В южната част на континента имаше няколко дребни държави с африкански имена. Близкият Изток включваше Парфия и Арабия.

Ван Сараук поклати глава. Очите му бяха налети със сълзи.

Ал Сеорн изръмжа нещо и забоде пръст в картата. Искаше да узнае откъде идват.

Еверард сви рамене и посочи тавана. Така или иначе, не можеше да им каже истината. Патрулните решиха да твърдят, че са долетели от друга планета, тъй като този свят едва ли знаеше нещо за космическите полети.

Ап Сеорн заповяда нещо с отсечен глас на полицая и пленниците набързо бяха прибрани в килията.