Пол Андерсън
Единствената игра в града (5)

5

Катерът се премести с два дни напред и сега се рееше твърде високо, за да бъде забелязан с невъоръжено око. Въздухът на тази височина бе прозрачен и студен. Еверард потрепери, докато нагласяваше електронния телескоп. Дори при максимално увеличение керванът беше само верига от черни точици, зареяни сред земния безкрай. Но в цялото Западно полукълбо едва ли имаше други човешки същества, владеещи умението на конската езда.

Той се завъртя на седалката.

— Сега какво ще правим?

— Ако малката демонстрация не е свършила работа…

— Сам виждаш, че не е! Инак защо ще потеглят на юг — при това с удвоено темпо! Защо де?

— Менс, за да ти отговоря, трябва да ги познавам по-добре. Нищо чудно да сме отправили предизвикателство към храбростта им. В една военна цивилизация смелостта и упоритостта са основни човешки достойнства… какъв избор биха имали? Ако отстъпваха пред най-малката заплаха, едва ли сега щяха да са тук.

— Но монголците не са идиоти! Никого не са завладели с биволска сила, винаги на първо място са поставяли принципите на военното преимущество. Тохтай трябваше да отстъпи, да докладва на императора и да организира по-голяма и мощна експедиция.

— Хората при корабите ще го сторят — напомни му Сандовал. — Сега вече виждам колко подценихме този човек. Сигурно се е разпоредил моряците да потеглят обратно, ако експедицията не се върне, да речем, до една година. А ако се натъкне на нещо интересно — като например нас — праща индианец с писмо обратно до базовия лагер.

Еверард кимна. Помисли си, че си бе позволил да се захване с тази, на пръв поглед лесна задача, без почти никаква подготовка и време за планиране на действията. Оттук и първият провал. Дали нямаше пръст и подсъзнателното нежелание на Джон Сандовал за крайни средства? Той помисли и рече:

— Може да са подушили нещо фалшиво в нас. Монголците винаги са били добри в психологическата война.

— Възможно. Но какъв ще е следващият ни ход?

„Да се спуснем стремително, да ги ударим с енергийното оръжие от четирийсет и първи век, монтирано в корпуса на катера и да се свърши… Но, Мили Боже, ако го направя, ще гния до края на дните си на някоя далечна планета. Пък и трябва да има някакви човешки граници.“

— Ще им устроим някоя по-впечатляваща демонстрация.

— И ако тя също се провали?

— Стига! Чакай първо да опитаме!

— Само попитах… — вятърът отнесе края на изречението. — Защо просто не спрем експедицията? Да се върнем с няколко години и да внушим на Кублай хан, че е безсмислено да праща кораби на изток. Тогава всичко това просто няма да се случи.

— Сам знаеш, че ни е забранено да нанасяме корекции в историята.

— Ами това тук какво е според теб?

— Нещо, което вършим по заповед на Върховното управление. Може би с последствия в друго време и на друго място. Откъде да зная? Аз съм само едно стъпало в еволюционната стълбица. Онези горе виждат милиони години напред и назад, как мога да разгадая замислите им?

— Тате винаги знае най-добре — промърмори недоволно Сандовал.

Еверард стисна зъби.

— Фактът е неоспорим. Неприкосновеността на монголския двор е хиляди пъти по-важна от всичко, което става тук, в Америка. Ти ме забърка в тази история, но сега ще ме слушаш. Наредено ни е да принудим тези хора да се откажат от експедицията. Какво ще става по-нататък не е наша работа. Важното е да не се доберат до дома. Вината ни е точно толкова, колкото ако поканим някого на вечеря и по пътя го бутне кола.

— Прав си. Стига сме хленчили — да се хващаме за работа.

Еверард спусна носа на катера.

— Виждаш ли онзи хълм? — посочи той. — Обзалагам се, че довечера Тохтай ще вдигне бивак в подножието на южната му страна — близо до рекичката. Там ще му устроим представлението.

— Какво — фойерверки ли ще изстреляш? Монголците познават барута. Имали са дори ракети.

— Съвсем малки. Зная. Като потегляхме, пъхнах в багажа някои неща, които не мислех, че ще ни потрябват.

Върхът на хълма бе скрит от малка борова горичка. Еверард приземи катера сред дърветата и се зае да разтоварва металните сандъци от обемистия багажник. Сандовал му помагаше, без да задава излишни въпроси. Специално тренираните коне излязоха безропотно от транспортното помещение и се заеха да пасат кротичко тревата надолу по хълма.

Индианецът пръв наруши мълчанието.

— Това май не е по моята част. Какви са тези машинки?

Еверард потупа доволно обшивката на прибора, който беше сглобил.

— Преносимо устройство за контрол на атмосферните условия от Мразовитите векове. Малко, но много ефикасно. Силата му е главно в светкавиците и придружаващите ги гръмотевици.

— Мммм… слабото място на непобедимите монголци. — Сандовал изведнъж се ухили. — Печелиш. Сега вече можем да дишаме по-спокойно.

— Ти приготви вечерята, а аз ще довърша работата по апаратите, става ли? Не пали огън… не искам изненади. А, освен това съм взел и един проектор на миражи. Ако си сложиш наметало с качулка в подходящия момент, за да не те познаят, мога да те направя висок поне една миля и също толкова страшен.

— Нямаш ли високоговорители? Мога да рева с цяло гърло, като истински индиански шаман.

— Става!

Денят отмираше постепенно. Сенките в горичката взеха да се сгъстяват, въздухът захладня и почна да ги щипе по лицата. Еверард едва намери време да преглътне един сух сандвич, преди да заеме позиция в края на гората с бинокъл в ръка. Монголските съгледвачи вече оглеждаха мястото на предстоящия бивак — точно там, където беше предположил. Едни бяха отишли на лов, а други разгъваха шатрите. Основната група се приближи едва по здрач, но лагерът вече беше готов. Тохтай наистина не жалеше сили да стигне колкото се може по на юг. С пристигането им незабавно бяха изпратени конни часовои, въоръжени с леки лъкове. Менс едва сдържаше завладялата го сценична треска. Предстоеше му да изплаши до смърт воини, от които тръпнеше половин планета.

Първите звезди изгряха над планинските върхове. Време беше да се залавят за работа.

— Спъна ли конете, Джон? Да не се изплашат. Бас държа, че жребците на монголците първи ще духнат! Хайде, да започваме! — Еверард премести главния превключвател.

Отпърво ниско над земята се появи бледосинкаво сияние. Веднага след него започна бърза серия от светкавици, чиито огнени езици удряха върховете на дърветата или се заравяха в склона на хълма. Еверард изкара и няколко кълбовидни мълнии — грамадни огнени топки, които се въртяха бясно и пулсираха, разпръсквайки наоколо си искри, а след това експлодираха в небето над лагера, озарявайки всичко наоколо с ослепителна светлина.

Оглушен и позаслепен от трясъка, той все пак съумя да вдигне завеса от флуоресцираща йонизация. Тя се опъна в небето подобно на северно сияние — кървавочервена, разкъсана от белезникави жилки, докато гръмотевиците не спираха да ечат в простора. В този момент Сандовал се спусна по хълма. Гол до кръста, тялото му изрисувано със зловещи криволици и с начернено лице, той имаше наистина ужасяващ вид.

Еверард неволно потрепери, а пръстите му сякаш бяха замръзнали върху пулта. Завладя го първобитен страх, пробуден в самите дълбини на съществото му от танца на индианеца.

„Дявол да го вземе! Ако и това не свърши работа…!“

Най-сетне дойде на себе си. Когато погледна часовника, установи, че от началото на представлението е изминал половин час… реши да им отпуснат още петнайсетина минути преди да утихне всичко. Монголците сигурно ще останат в лагера до изгрев-слънце — достатъчно са дисциплинирани, за да се разбягат в мрака. Най-добре ще е да се притаят през тези няколко часа, а сетне да нанесат последния удар върху изопнатите нерви на хората — да речем гръм върху дървото в средата на лагера… Еверард махна на Сандовал да привършва. Индианецът приседна като дишаше тежко и с мъка си поемаше въздух.

Когато шумотевицата утихна, Еверард го похвали:

— Страхотно изпълнение, приятелче!

Гласът му прозвуча странно чуждо.

— Сигурно цяла вечност не съм вършил подобно нещо — въздъхна Сандовал.

Той щракна със запалката и в настъпилата тишина резкият звук ги накара да подскочат. За миг нощта се озари от трепкащото пламъче.

— В нашия резерват никой не би се вързал на такова кълчене — продължи той, след като си отдъхна. — Вярно, че старците все ни тормозеха да учим ритуалните танци, да съхраняваме древните обичаи и да не забравяме кои сме. А нас ни интересуваше само дали ще припечелим нещо, докато се друсаме пред туристите.

Той отново потъна в мълчание. Еверард изгаси проектора. Огънчето от цигарата на индианеца проблясваше в тъмнината съвсем като малката звезда Алгол.

— Пред туристите… — повтори натъртено Сандовал. — А днес не танцувах само ей така, а със строго определена цел. Никога досега не бях влагал в танца подобно значение.

Еверард мълчеше.

Внезапно един от конете, все още възбуден от пукотевицата преди малко, започна да пръхти разтревожено.

Еверард се огледа. Наоколо цареше непрогледен мрак.

— Чу ли нещо, Джон?

В очите го блъсна заслепяващият лъч на джобно фенерче.

Той замръзна, изгубил за миг ориентация, сетне изруга и скочи, измъквайки от джоба парализатора. Между дърветата се мярна някаква сянка и в следващия миг нещо го удари силно в гърдите. Еверард се олюля назад, но парализаторът вече бе в ръката му и той стреля напосоки.

Лъчът от фенерчето зашари наоколо. За един кратък миг, в отблясъците му, Еверард зърна Сандовал. Останал без оръжие, индианецът тъкмо избягваше удара на закривена монголска сабя. Нападателят отново замахна и тогава Сандовал приложи една от хватките, на които ги бяха обучавали на уроците по джудо. Той падна на коляно и подложи рамо под масивното шкембе на налитащия монголски войн. След това се изправи рязко, преметна го през себе си, завъртя се и стовари саблен удар върху шията му. Накрая дръпна сабята от отмалелите му пръсти, обърна се и парира следващата атака.

Нечий ясен, началнически глас се извисяваше над хрипливите викове на монголците. Еверард отстъпи назад. Един от нападателите лежеше парализиран на тревата, но още неколцина отрязваха пътя им към катера. Той насочи оръжието към тях, и в този момент върху раменете му се спусна примка, която го стегна с едно бързо и умело дръпване. Еверард падна и в същия миг върху него се стовариха четирима. Успя само да види, че близо половин дузина разярени монголци налагат Сандовал по главата с дръжките на копията, а след това вече не му беше до наблюдения. Още два пъти успя да се изправи, ала междувременно му бяха отнели не само парализатора, но и маузера. Както се оказа, потните дребосъци също владееха добре различни хватки от древномонголското ръкопашно изкуство явара. Повалиха го на земята и взеха да го влачат, като пътьом го удряха и ритаха. Не загуби съзнание, но от един момент нататък всичко му стана безразлично.