Пол Андерсън
Хубаво е да си цар (1)

1

Една вечер, в Ню Йорк от средата на двайсети век, Менс Еверард, облечен в любимия си домашен халат, си сипваше от барчето уиски със сода. Неочаквано позвъняване на вратата го откъсна от това, изпълнено с приятни очаквания, занимание. Еверард подскочи. След няколко дни напрегната работа не се нуждаеше от никаква компания, освен тази на доктор Уотсън с неговите безкрайни разкази.

Дано да се отърве бързо от неканения гост. Той зашляпа с чехли по коридора, отвори вратата и придаде на лицето си колкото се може по-негостоприемен израз.

— Здравей — произнесе хладно Еверард и изведнъж му се стори, че се е озовал на допотопен космически кораб, който току-що се е освободил от земното притегляне, а във внезапно настъпилата безтегловност тялото му се мята безпомощно, озарено от сиянието на звездите.

— О, извинявай! — запелтечи той. — Не знаех, че си ти… Влизай.

Синтия Денисън спря за миг на прага, загледана в стената зад него. Точно над барчето бяха закачени кръстосани копия и шлем с кожени каишки от егейската култура на бронзовия век. Древните уникати бяха тъмни, блестящи и изумително красиви.

— Налей ми нещо, Менс. — Тя се опита да заговори спокойно, но очевидно не й се отдаваше да овладее гласа си. — Само че по-бързо.

— Веднага.

Той стисна зъби и й помогна да си свали шлифера. Синтия затвори вратата и приседна на модния шведски диван, също толкова красив, колкото оръжията над барчето. С треперещи пръсти извади от чантата си пакет цигари и запали. Известно време двамата избягваха да се поглеждат.

— Още ли пиеш ирландско уиски? — попита накрая той.

Стори му се, че думите идват някъде отдалеч, а тялото му се движеше непохватно между мебелите и подредените на масата бутилки — изглежда, е забравил всичко, на което го е учил Патрулът.

— Да — кимна тя. — Спомняш си, значи.

В настъпилата тишина запалката й щракна оглушително.

— Само няколко месеца минаха — каза той, но не знаеше как да продължи:

— Обективно време. Без прекъсвания, най-обикновени денонощия от двайсет и четири часа. — Тя пусна облаче дим и го погледна втренчено. — Но за мен бяха много повече. Не съм мърдала оттук от деня на сватбата. Осем месеца и половина лично, биологично време — от деня, когато двамата с Кейт… Колко време е изминало за теб, Менс? Колко години си преживял, колко епохи си посетил, откакто беше шафер на нашата сватба?

Имаше висок, тънък и, вероятно по тази причина, почти безизразен глас — единственият й недостатък, според Еверард, ако не се броеше дребния й ръст. Изведнъж Менс почувства, че тя с мъка сдържа сълзите си. Подаде й чашата.

— До дъно.

Тя гаврътна послушно уискито и едва забележимо потрепери. Еверард отново й напълни чашата, а след това най-сетне отпи от своята. После приближи фотьойла до дивана, настани се, извади малката лула и се зае да я тъпче с тютюн. Ръцете му леко трепереха, но той се надяваше тя да не забележи. Възхищаваше се на тактичността й — вместо да изстреля всичко веднага, изчакваше, докато и двамата се успокоят.

Едва сега събра смелост да я погледне открито. Въпреки ръста фигурата й беше безупречна, а черната рокля само подчертаваше примамливо формите й. Златистите й коси се спускаха свободно до раменете, изпод извитите като дъги вежди искряха големи сини очи, а устните й, както винаги, бяха леко разтворени.

Еверард бавно подръпваше от лулата.

— Е, добре, Син — рече той. — Казвай, какво е станало?

Тя трепна и произнесе с мъка:

— Кейт изчезна.

— Какво? — Еверард се изправи във фотьойла. — При изпълнение на задача?

— Да. Как иначе? Замина за Древна Персия и не се върна. Това стана преди няколко седмици.

Синтия постави чашата до себе си на дивана и сплете пръсти.

— Патрулът, естествено, проведе щателно разследване. Едва днес научих резултатите. Не са успели да го открият. Дори не знаят какво е станало с него.

— Ама че тъпанари — прошепна Еверард.

— Кейт винаги… винаги те е смятал за най-добрия си приятел — трескаво заговори тя. — Понятие нямаш, колко често сме говорили за теб. Наистина, Менс. Зная, че рядко се срещахме, но ти все беше на път…

— Разбира се — прекъсна я той. — Да не смяташ, че още съм в пубертета? Имах работа. И после, в края на краищата, вие сте младоженци.

„Запознах ви на Хаваите в една лунна нощ, край вулкана Мауна Лоа. В Патрула никой не обръща внимание на разликата в чина и положението. Нямаше нищо странно младата випускница на Академията Синтия Канингъм, работеща като най-обикновена секретарка в собствената си епоха, да се среща в извънработно време със заслужилия ветеран… тоест с мен… стига това да не пречи на работата. А защо той да не използва своя опит и необходимите костюми и да я заведе на танци във Виена по времето на Щраус? Или в лондонския Шекспиров театър, в уютните барове на стария Ню Йорк? А може би на слънчевите хавайски плажове, където първите хора, с грубо издялани канута, ще се появят едва след хиляда години? И нищо лошо няма, ако в приятното забавление се включи неговият най-добър приятел от Патрула. Само дето после той му отнема любимата и двамата се женят. Край на историята!“

Еверард поднесе клечка към угасналата лула. Изчака лицето му да се скрие в облак тютюнев дим и произнесе:

— Започни отначало. Не съм те виждал цели две години по моето биологично време и не съм в течение на нещата, с които се е занимавал Кейт.

— Толкова много? — учуди се тя. — Значи дори отпуските не си прекарвал в нашето десетилетие? А толкова искахме да те видим.

— Престани да се извиняваш — тросна се той. — Ако исках, сам щях да дойда.

Нежното й личице се изпъна като от удар. Той също трепна и побърза да даде отбой.

— Извинявай. Разбира се, че исках да се видим. Но нали знаеш, ние, агентите на свободна практика, сме твърде заети — всички тези скокове в пространство-времето те карат да се чувстваш като риба на сухо. О, по дяволите! — той направи опит да се усмихне. — Син, забрави ли колко съм недодялан? Не ми обръщай внимание. Бях в Древна Гърция и лично създадох мита за Химера. Да-да. Там се прочух като „дилайопод“ — странно чудовище с два леви крака, стърчащи от зиналата паст.

Тя се усмихна смутено и взе цигарата от пепелника.

— А аз, както и преди, работя в „Инженерни проучвания“. Като обикновена секретарка. Но благодарение на това мога да се свързвам с всички управления, включително и с Главното. Това ми помогна да бъда в течение на всичко, което се правеше за спасяването на Кейт… А то бе нищожно малко! Те просто го изоставиха! Менс, ако не ми помогнеш, с Кейт е свършено!

Синтия замълча — цялата се тресеше. Еверард прецени, че ще е най-добре, ако я остави сама да се успокои. Междувременно си припомни набързо всички данни от биографията на Кейт Денисън.

Роден през 1927 г. в Кеймбридж, щата Масачузец, в заможно семейство. На двайсет и три години защитил блестящо дисертация по археология. По това време успял вече да стане шампион по бокс и да пресече Атлантика на трийсетфутова яхта. Мобилизиран в 1950-та, отличил се с храбростта си в Корея, и ако беше някоя по-популярна война, сигурно щеше да се покрие със слава. От друга страна, можеш да го познаваш години наред и никога да не узнаеш за споменатите събития. Когато нямаше с какво да се захване, Кейт обичаше да разговаря със сдържан хумор за възвишени неща, но когато си имаше работа, той я свършваше без излишно суетене. „Какво пък — въздъхна мислено Еверард, — Синтия се падна на по-добрия. Кейт не стана свободен агент, само защото не го пожела. За разлика от мен, беше пуснал тук здрави корени. Изглежда, не е шило като мен.“

През 1952 година с Денисън, който тогава още се чудел с какво да се захване, се свързал агент от Патрула и веднага го завербувал. За разлика от много други, Кейт бързо схванал идеята за темпоралните пътешествия: помогнали гъвкавият ум и опитът от археологията. След като преминал първоначалния курс на обучение, с удоволствие установил, че собствените му интереси напълно съвпадат с изискванията на Патрула и станал изследовател. Специализирал се в праисторията на източните индоевропейци. В много отношения се оказал далеч по-необходим, отколкото Еверард, например.

Оперативните агенти работят във всички епохи, като задачата им е главно да спасяват претърпелите катастрофа, да арестуват престъпници на темпоралния закон и да защитават неприкосновеността на историческата линия.

Понякога се налага да действат на сляпо, без възможност да установят правилността на своите постъпки и избраните решения. Особено ако в историята не са останали никакви писмени източници. Много преди появата на първите писмени знаци хората са воювали, пътешествали са, извършвали са открития и героични дела, последствията от които са оставили своя отпечатък върху целия континуум. Патрулът е длъжен да ги познава в детайли. Работата на изследователския корпус се състоеше в съставяне подробна карта на историята.

„А освен това, Кейт беше мой приятел.“

Еверард извади лулата от устата си.

— Добре, Синтия — каза той. — Разкажи ми какво точно е станало.