Иван Ефремов
Заливът на дъгоцветните струи

Като напусна библиотеката, професор Кондрашев се изкачи на по-горния етаж и тръгна към лабораторията си. Дългият коридор с множество бели врати от двете страни беше полуосветен и тих. В института бяха останали само няколко сътрудници, които довършваха срочна работа.

Професорът отиде до масата, вмъкната между две химически стойки, и уморено се отпусна в креслото. Газовите горелки едва чуто съскаха, колбата и чашите блестяха от химическа чистота, която извикваше трепет у непосветените. Безупречността на помещението, приспособено за размишления и опити, успокояваше и възгорчивата утайка в душата на професора след прочетения отзив за неговата работа изчезна. Той още веднъж мислено прехвърли основните положения на последната си отпечатана книга, стараейки се безпристрастно да прецени направените му критични забележки.

В тази книга професор Кондрашев отстояваше необходимостта от широко изучаване на скритите свойства на различните растения, специално на древните форми на растенията, които са остатъци от миналото, реликви от още по-древни епохи от съществуването на земята. Подобни растения, виреещи сега в тропичните и субтропичните страни, могат да се окажат носители на много важни и ценни свойства, които са се създали при приспособяването им към други условия на съществуване преди десетки милиони години. Като пример професорът посочваше растенията, кои то притежават много ценна дървесина и които са остатъци от древнотретичната епоха (преди шестдесет милиона години): у нас в Задкавказието — кавказката палма и „железнякът“, в южните страни — индийският тик, тринхиртът, черното африканско дърво, японското хинхко с неговите още неизучени лечебни свойства, съществувало преди повече от сто милиона години.

Този труд на професор Кондрашев бе подложен на остра критика от страна на авторитетните учени и сега в мрачно мълчание професорът призна в себе си, че неговите критици в много неща са прави. Положенията в труда му почиваха повече на горещо убеждение, а фактическият материал, изискван от железните закони на научната мисъл, уви, беше оскъден.

Същевременно професор Кондрашев беше уверен в правилността на своите положения. Да, повече убедителни факти… Виж, ако имаше доказателства за действителното съществуване на „дървото на живота“ от средните векове! В шестнадесетия и дори в седемнадесетия век още било известно това дърво, което е притежавало чудни, необясними свойства. Чашите или бокалите, направени от него, превръщали налятата в тях вода в чудесно небесносиньо или огненозлатисто питие, лекуващо много болести. Произходът на това дърво и видът на растението оставали неизяснени. Тайната на дървото владеели йезуитите, които подарявали вълшебни дървени чаши на кралете, домогвайки се да получат от тях възнаграждения и привилегии.

Това дърво в старинните съчинения на Монардес, издадени в Севиля през 1754 година, а така също и у Атаназиус Кирхериус, се нарича на латински „лигнум вите“ или „лигнум нефритикум“, което значи „дърво на живота“ или „бъбреково дърво“.

Според някои сведения то произхождало от Мексико, според други — от Филипинските острови. Наистина, на аптеките било известно едно чудно лечебно дърво под названието „коатл“ („змийска вода“). Професорът си спомни печатаните опити с чаши от бъбреково дърво, направени от знаменития Бойл, който е описал явленията на небесносиньо светлеене на налятата вода в такава чаша и още тогава отбелязал, че това не е багра, а някакво още необяснимо физическо явление.

— Може ли, Константин Аркадиевич? — чу се познат женски глас и на вратата се мярнаха светлите къдрици и вирнатото носле на Жени Панова.

Способен научен работник и същевременно хубавичка жена, Панова имаше успех не само сред младежите, но и между сътрудниците на института на по-почтена възраст. Професор Кондрашев, без сам да знае по какви причини, се ползуваше с нейната особена симпатия.

— Чуйте, драги Константин Аркадиевич, не се огорчавайте… Знам от какво сте опечален… Но струва ми се, вие много надминавате онова равнище на науката, което се определя от наличния фактов материал.

— Знам, че съм нетърпелив — промърмори Кондрашев, леко засегнат от забележката и недоволен от намесата. — Вие може да чакате, но на мене вече малко време ми остана. А чудеса и внезапни открития в света не стават. Само бавният труд на познанието, понякога мъчителен…

Желаейки да промени разговора, Панова извади от чантичката си два билета.

— Константин Аркадиевич, хайде да тръгваме за Филхармонията. Днес там ще свирят Чайковски — моята любима „Брезичка“. Вие също я обичате. А Сергей Семьонович ще ни закара, той сега ще дойде… Затова и изтичах за вас… — И тя приятелски се усмихна.

В девет часа те бяха във Филхармонията. Цигулките пееха за руската безкрайна природа, за спокойствието на бавните и широки реки, обкръжени от тъмни гори, под нискостелещи се навъсени облаци, за трептенето на свежата като радостно обещание зеленина на стройните брези… И Кондрашез, смирил се в своето нетърпение, мислеше за неизбежната необузданост на знанието, което все по-широко и по-далече се разпространява по безкрайните равнини на неизвестното, завладявайки все по-големи маси от хора…

— Аз винаги избягвам да слушам музика, ако на душата ми е тежко — прошепна Панова.

Професорът се усмихна и вече с удоволствие я погледна. През антракта, когато се разхождаха по коридора, от насрещния поток хора се отдели загорял човек в морска униформа. Кондрашев забеляза необикновения загар по енергичното му лице и весело блесналите му очи. Морякът — или по право морският летец, ако се съди по крилцата, пришити на ръкава му, — щом съгледа Панова, мигновено се озова пред тях и се провикна:

— Женя, Женя!

Девойката пламна и се втурна насреща му, но изведнъж се въздържа и му подаде двете си ръце:

— Борисе! Откъде допадна!

Професорът се почувствува излишен и се отправи към пушалнята. Той успя да допуши цигарата, преди Панова и летецът да го намерят.

— Запознайте се, това е Борис Андреевич, мой голям приятел. И знаете ли, Константин Аркадиевич, той е прелетял много километри, току-що се е завърнал и е видял нещо необикновено. Да не би чудото, което вие днес отричахте, наистина да е станало… Но това е чудесно — да ме намери тук!… Само три часа откак пристигнал… — бързо и малко несвързано говореше девойката.

Професорът с удоволствие стисна ръката на моряка, приятният вид на когото… да, той наистина правеше приятно впечатление.

Те си размениха обичайните при запознаване незначителни думи, но девойката нетърпеливо ги прекъсна:

— Борисе, вие не разбирате… Ако има у нас поне един човек, който може да обясни вашето необикновено откритие, това е само Константин Аркадиевич!

 

 

Тримата отидоха в квартирата на професора и тук летецът подробно и обстойно разказа за своето пътешествие. Още в началото на разказа професорът радостно наостри уши.

Само преди два месеца и половина младият, но вече заемащ голям команден пост морски летец Борис Андреевич Сергиевски получи много важна задача. По-късно, когато ще бъде възможно да се даде гласност на онова, което сега трябва да пазим в тайна, подобни събития ще влязат в историята като примери за беззаветното мъжество на изпълнителите и за мъдрата прозорливост на ръководството.

На Борис Андреевич беше заповядано да извърши далечен полет без междинно кацане за пренасяне на ценен товар, от бързото пристигане на който зависеше успешният развой на войната с фашистите.

Мрачният ден отговаряше на тъжната картина на околната обстановка. Нисичките къщи на селището се губеха сред големите тъмни ели. Навсякъде стърчаха скоро прерязани пънове. Тъмните облаци покриваха всичко наоколо и надвисвайки над земята, се разстилаха до самите върхари на гората като редки, безформени парцали. Носеше се остра миризма на горски гнилоч, под краката жвакаше размекнатата блатиста почва и с неприятна безшумна гъвкавост се слягаше дебелият пласт мъх. Стъпките ставаха отчетливи само по мръсносивата лента на бетонната пътечка, изпъстрена тук-там с дъгоцветни пръстени от маслени петна.

Сергиевски с радост обгърна с поглед своята машина, изрулирала вече на старта. Самолетът беше за високо летене, пътнически тип, от двете страни на дебелото му тяло се виждаха малки прозорци. Отпред тялото завършваше с металически конус, в горната част пресечен от застъклен пояс. Всяко от дългите приповдигнати крила носеше по два мотора, защитени от широки пръстени от полиран дурал^[1]. Техните трилопатни витла бавно се въртяха. Отдире рязко изпъкваше твърде високото кормило. В своя оголен сребрист блясък самолетът беше предизвикателно красив, подобен на смел албатрос.

Командуването на летището дойде да го изпрати. Сергиевски изгледа тържествените и сериозни лица на изпращачите и с усмивка погледна часовника си. Всичко беше готово. Последни жадни всмуквания и цигарата полетя в локвата. Сергиевски решително се приближи към самолета.

Тревожното напрежение от дългата и усърдна подготовка изчезна, настана време да се действува. Летецът въздъхна облекчено и хвърли поглед към мрачното небе. Там зад облаците, на голяма височина, на каквато той ще поведе своя албатрос, блести яркото лятно слънце…

Няколко ясни команди, херметическите врати се хлопнаха, меко засъска проверяваният от радиотелеграфиста кран на регулатора за въздушното налягане, после всичко потъна в оглушителния рев на мощните мотори.

Двадесеттонният сребърен албатрос леко се откъсна от земята, подчинявайки се на едва забележимото движение на ръката на пилота и почти моментално изчезна в непроницаемата мъглявина на облаците. Жироскопният хоризонт в матовосивото табло на автопилот показа стръмен наклон; стрелките на висотомерите постоянно пълзяха нагоре. Мъглата, която покриваше прозорците, изведнъж започна да порозовява, превърна се на бледожълто було и най-сетне през наклонените стъкла нахлу ярка бледосиня светлина. Пробитата дебела облачна покривка остана под самолета. Върховете на хаотично натрупаните облаци по белотата си не отстъпваха на планинския сняг, дълбоките впадини и „ями“ смътно сивееха. На седем хиляди метра височина Сергиевски легна на курса, преведе моторите на пътни обороти и включи автопилота.

Вторият летец, Емелянов, който заемаше дясното седалище, сне наушниците и мръщейки високото си оплешивяло чело, се опита да отслаби много опънатата пружина. Седещият зад Емелянов щурман спокойно прелистваше справочника.

Сергиевски се изтегна в мекото кресло, поглеждайки от време на време към уредите. На самолета предстояха хиляди мили път над океана, преди отново да се простре под крилата му чуждата, но гостоприемна земя. Часовникът над просвета на централното стъкло показваше осем. Още половин час и ще започне опасната зона. Там, в синьото спокойно небе, сноват немски въздушни хищници. Макар че албатросът за високо летене беше снабден с четири картечници, все пак срещата с поврътливите „месери“ представляваше страшна опасност…

Сергиевски мислеше не за себе си, а за скъпоценния товар, който лежеше зад гърба му в кабината. В това време другарите на Сергиевски спокойно се занимаваха със своите задължения, без да разговарят и дори без да разменят жестове. Всички сякаш мълчаливо се бяха уговорили, че докато опасната зона не остане надире, всъщност няма и за какво да се приказва. Най-загрижен вид имаше механикът, който следеше съсредоточено безбройните стрелки на своите уреди.

Сребърният албатрос се носеше с много голяма скорост. Успокоително и равномерно бръмчаха моторите. Дебелият пласт на облаците висеше както преди между земята и самолета. От време на време в него тъмнееха дълбоки ями с оръфани краища. В тях се мяркаше далечната и безразлична към хората в самолета земя, която от височината на полета изглеждаше като плоско тъмно поле без всякакви подробности.

Така мина един час, минаваше втори. Самолетът се намираше вече дълбоко навътре в опасната зона, чиито размери бяха, уви, много големи. Стрелците се вглеждаха до болка в очите в чистото синьо небе и в белотата на облаците. В десет часа и двадесет минути Сергиевски рязко се изправи на седалището и стисна здраво щурвала^[2]:

— Внимание! Три неприятелски самолета!

Далеч отпред, пред виещия се облачен бял склон, се появиха три малки черни чертички. Властната воля за борба обедини в едно цялата малка група хора, херметически затворени в просторната кабина. Емелянов, който гледаше през бинокъла, изведнъж високо и презрително каза:

— Тия не са страшни за нас, Борисе!

Отново хиляди конски сили и хиляди обороти разтърсиха самолета. Стрелката на указателя за скоростта на изкачването подскочи надясно, оборотомерът се люшна наляво. Неприятелските самолети се приближиха, разпръсвайки се встрани. Сергиевски най-после прекрати изкачването и машината се устреми напред с предишната скорост, като остави долу мрачните преследвачи, напразно опитващи се да достигнат нейния таван.

Бялата равнина на облаците, която се беше изгладила и беше останала далече долу, се разкъса на гигантски пухкави късове. Под тях като мътен калаен лист лежеше морето, а вляво като също такава ивица, само че с по-тъмен оттенък и с чудновати изрези, се виждаше земята.

Самолетът, пресичайки опасната зона, отлиташе все по-далече и по-далече. Курсът бе променен. Като взе на юг, Сергиевски увеличи скоростта. Още малко и самолетът ще се задълбочи над океана, оставил зад себе си противниковия район на действие. Безкрайната гладка повърхност на океана като че ли спря летящия самолет със своето потискащо еднообразие. Вълните от седемкилометровата височина не се забелязваха, матовата блестяща повърхност на водата изглеждаше издута. Напред се виждаше облачен фронт, който предвещаваше промяна в спокойната обстановка на полета. Но промяната настъпи по-рано.

Броят на изминатите километри надминаваше три хиляди, когато във въздуха отново се появиха застрашителните черни точки, а далече-далече долу се показаха дребничките силуети на военни кораби. Двата неприятелски самолета, вирнали носове, започнаха да набират височина, а третият се държеше малко по-надалече отпред, до извития край на плътния дълъг облак. Сякаш времето спря своя отмерен ход.

Всичко, което последва, стана като че ли в една секунда на невероятно напрежение. Тъпите пукоти на картечните редове, които шибнаха самолета напреки на тялото му, едва се чуха през шума на моторите. Сергиевски наклони машината и рязко я насочи вляво. Едновременно зареваха картечниците от двете гнезда. Още един завой — и за миг в прозореца се мярна един „месершмит“, който падаше стръмно надолу; после албатросът се понесе с нарастващ рев надолу в полегато пикиране, бързо доближавайки се до третия неприятелски самолет. Отново изреваха картечниците — покрай лицето на Сергиевски прелетя нещо горещо, на всички страни се поръсиха парчета — и албатросът се гмурна в гъстата белезникава мъгла.

Сергиевски почувствува почти твърдата струя на студения въздух, която го шибаше в лицето, и разбра, че в носа на кабината има пробив. Самолетът продължаваше да лети бързо в непрогледния облак, моторите както преди пееха своята победна песен. Ето, всявайки тревога, блесна ярка слънчева светлина, но насреща отново се надигаше облачна стена. Отново и отново блясваше и изчезваше сиянието на слънцето, докато самолетът навлезе напълно в многокилометровата маса на облаците, които идваха от запад високо над океана. Равният полет се смени с гмуркащо разтърсване: въздухът беше неспокоен и сякаш се мъчеше да отхвърли многотонната тежест на въздушния кораб.

Свитото от напрежение тяло на Сергиевски се отпусна. Той изравни самолета, хвърли поглед на жироскопния компас и замръзна от учудване: цялата горна част на стойката с уредите представляваше купчина разкъсан метал. Сергиевски се обърна. Потокът от бронебойни и взривни куршуми, след като бе разбил предната част на кабината, се е пренесъл изглежда по-нататък — между пилотите — и е ударил в основата на стойката на картечното гнездо, където беше монтирана радиоинсталацията. Радиотелеграфистът лежеше върху разбития апарат с притисната към бузата ръка. Механикът, без да обръща внимание на избилата по рамото му кръв, със съсредоточен вид гасеше слабо горящите отломки, а вторият пилот Емелянов намръщено опипваше ръката си през разкъсания ръкав на комбинезона. Ушите вече бучаха и не достигаше въздух — налягането в пробитата кабина беше спаднало, беше се изравнило с разредения висотинен въздух, беше невъзможно да се задържат дълго на тази височина без кислородни апарати.

Докато другарите запълваха широкия пробив в носа на самолета и превързваха ранените, Сергиевски се убеди, че грамадата облаци достига височина, на която самолет с пробита кабина не може да се държи, и започна да се спуска.

Положението на самолета беше тежко поради разрушаването на главните ориентировъчни уреди и поради повредата на радиостанцията. Да се лети без слънце над лишения от ориентировъчни знаци океан, беше почти все едно да се лети в сляп полет. Докато нагласяваха оцелелия магнитен компас, Сергиевски мечтаеше за птичия усет за посока. Какъв особен усет ръководи птиците при техните дълги полети в дъжд и мъгла над морето? Ще се създаде ли този усет у човека, който също е станал птица?

Магнитният компас въпреки явно изменилата се след такова сътресение и разместване девиация все пак даваше, макар и в границите на четвърт хоризонт, онази посока, без която и най-съвършеното изкуство на слепия полет става опасна и погрешна игра…

Наоколо тъмнееше. Започваше буря. Ето по прозорците зашуртя вода, нейните потоци шибаха самолета, леката пяна на мъглата отстъпи място на мътна, сива водна завеса. Емелянов и щурманът, отчаяни, че не ще могат да приведат в изправност радиостанцията, почнаха да измъкват и нагласяват резервната. Механикът, поддържайки равновесие върху дясното кресло, се опитваше да поправи неработещите, но оцелели уреди.

Мракът се сгъстяваше. Самолетът потреперваше от силните тласъци. На двеста метра височина прозорците просветнаха: машината излизаше от облаците. Още петдесет метра и долу се показаха лъкатушните бели гребени на вълните. Океанът продължаваше да бушува. Под мрачно надвисналите облаци, в тясната пролука между облаците и грамадните вълни, самолетът като истински албатрос си проправяше път със стремителна сила. Машината подскачаше и се полюшваше, отломки и незакрепени предмети се търкаляха насам-натам из кабината.

Поривите на вятъра, заглушавани от грохота на моторите, с яростна сила се нахвърляха върху самолета и безсилно пълзяха по гладките, полирани, забележимо вибриращи крила. Чудесната конструкция на самолета му позволяваше да кацва и на вода; но принудителното спускане в безумното мятане на надигналите се води беше гибелно дори и за летяща лодка. Впрочем летците бяха заети сега със съвсем други мисли: сложните пресмятания за възможните грешки на ненадеждния магнитен компас, от носа на въздушния кораб, разхода на горивото…

Сергиевски предаде управлението на Емелянов (раната на втория пилот беше незначителна), а самият той и щурманът се наведоха над разгънатите карти. Резервната радиостанция, кой знае защо, никак не искаше да работи и сериозно раненият радиотелеграфист не можеше да помогне на летците. Денят гаснеше, мъглата над океана се сгъстяваше, а все още нито един радиопеленг^[3] не зазвучаваше в слушалките.

— Дайте английската карта 2927! — разпореди се Сергиевски.

Назъбените небесносини и червени линии на бурите и пасатите се кръстосваха със стрелките на квадратната мрежа на картата. Изчисленията бяха недостатъчно точни — оцелелите навигационни уреди даваха много малко сведения. Но гостоприемният бряг — там далече напред — се простираше на хиляди мили. Невъзможно беше да се отклонят толкова много на юг и на север, че да го задминат. Като прецени всичко, Сергиевски се успокои.

Двете лампички от тавана на кабината ярко осветяваха разбитите щитчета на уредите. Океанът се скри, отдръпвайки се в тъмнината, в която само се отгатваше неговото опасно присъствие. Вече хиляди километри водна пустиня останаха назад, но долу както преди се виждаха вълни, само вълни — вечното дихание на необятната маса вода.

Полетът продължаваше повече от половин денонощие и далечната цел въпреки забавянето на самолета в боя и бурните условия на полета трябваше значително да се приближи.

Времето пълзеше бавно, много по-бавно, отколкото стрелките на бензиномера. Над три тона бензин имаше още в резервоарите на самолета, но това беше вече много по-малко от половината първоначален запас. Разходът на гориво беше извънредно голям: насрещният вятър пречеше на самолета да се движи с нужната скорост.

Сергиевски се опита да се успокои с разумни разсъждения все едно — нищо не може да се направи, трябва само да се лети, да се лети, а после — ще видим. Времето не благоприятствуваше за определяне мястото на самолета: областта на циклона остана назад, но високите облаци закриваха звездите. Нощта се влачеше безкрайно бавно, оставаше отегчително много време за тревожни мисли. Деветнадесет часа летене и все още никакви признаци на брегови светлини!

Сега беше ясно, че не само бурята забави самолета, а и отклонението от необходимия курс. Сергиевски зави малко на север, опитвайки се да изправи предполагаемото отклонение на юг.

Безупречните мотори работеха както в първия час на полета, макар да бяха направили вече три и половина милиона оборота. Оставаше всичко половин тон бензин, а бряг все още не се виждаше.

Разсъмването настъпи бързо. Слънчевата червенина заля половината океан зад самолета. Прозрачното утро като че ли носеше надежда и радост. А стрелките на бензиномерите все пълзяха и пълзяха наляво, към страшната за пилота цифра — бялото кръгче на нулата с дебела черта, подчертаваща страшното значение: няма повече гориво!

Отсъствието на земя изглеждаше невероятно и въпреки всичко беше пълна реалност. Още малко и могъщата сила на моторите ще изгасне, бясно въртящите се въздушни витла ще спрат и въздушният кораб безпомощно ще се сгромоляса въз вълните. Вълните сякаш чакаха своята плячка — плавно и ритмично се издигаха от дълбините на океана и преди да рухнат, застиваха за миг, като че ли се опитваха да досегнат нисколетящия над тях самолет.

Появата на слънцето им даде възможност да определят мястото си.

— Двадесет и седем градуса ширина! — извика Сергиевски. — Взели сме порядъчно на юг. Най-важното за нас е дължината, а с нея сме по-лошо — приблизително седемдесет и девет западно… Е, другари, трябва да се покаже земя.

Пилотът набра височина. И наистина на хоризонта се появи едва забележима тъмна ивица, подобна на неподвижния гребен на висока вълна. Погледите на възпалените, уморени очи се устремиха жадно към нея. Емелянов вдигна бинокъла и Сергиевски видя как летецът облекчено въздъхна. Ивицата потъмняваше и се уголемяваше. Ето горният й край стана неравен — показаха се закръглените върхове на планини или на хълмове. Още двадесет минути и бялата пяна на прибоя започна ясно да се вижда. Моторите, черпейки последните литри бензин, гръмко ревяха и набираха височина за решаващата минута на принудителното спущане. Върху водата край брега не можеше да се кацне — мощните вълни се разбиваха в тъпите издатини на тъмните камъни; разпенените струи се въртяха из дупките в цепнатините и извивките им се отдръпваха назад.

Над ивицата на прибоя брегът се издигаше на стъпала с изгладени скали, с гъст зелен губер по разгърнатите нагоре склонове на клисури и плитки долини. И тук нищо не сочеше възможност за благополучно кацване. Зад крайбрежните планини местността се снишаваше и докъдето стигаше погледът, беше покрита с гъста гора. Тук-там блестяха на слънцето огледалните петна на блатна вода. Вдясно, в отблясъците на морето, много далече на север се издаваше тесен нос, върху който личеше, че има бяло възвишение, направено от човешка ръка — по всяка вероятност кула на фар.

Сергиевски забеляза вече ясно открояващите се на брега дървета. Това бяха палми. Стрелките на бензиномерите трептяха на нулата — другарите на Сергиевски с всички сили изпомпваха с ръчните помпи, без да откъсват поглед от своя командир. Вляво брегът завиваше навътре в сушата и се отклоняваше на запад. Самолетът прелетя гребеновидния и дълъг, покрит с палми нос и в този момент неочаквано настъпи тишина. Моторите спряха. Само крайният ляв мотор издаде още няколко стрелящи експлозии, пред крилата замахаха лопатите на витлата, сякаш предупреждаваха, че не могат да държат повече кораба във въздуха.

— Скачайте поред през лявата врата. Емелянов, разпореди се! — заповяда Сергиевски, бутна щурвала напред и насочи тежката машина надолу по полегатата линия, като се стараеше да забави спускането колкото се може по-дълго и същевременно да избегне фаталната загуба на скорост.

Самолетът се спускаше сред страшна тишина. Той се люшна. Вдясно се извиха нагоре зелените планински издатини. Още малко и блестящият метал на красивата птица ще се смачка, ще се разлети на безформени парчета заедно с обезобразените трупове на летците. Но екипажът на самолета мълчеше, затаил дъх, и не се решаваше да се раздели с чудесната машина, надявайки се на изкуството на пилота. А Сергиевски, след като даде заповедта, вече не мислеше за хората, цял отдаден на пълното с надежда усилие да запази самолета и неговия товар. Две-три секунди — земята се приближаваше… Но изведнъж пилотът забеляза малък спокоен залив, заграден с гористи издатини на брега срещу ударите на прибоя. Решението блесна моментално: завой, още по-голям наклон на самолета надолу — и земята затича насреща…

Сергиевски рязко дръпна щурвала към себе си и спря изведнъж огромната машина като послушен кон. Без да спуска колесника, самолетът закачи ниската горичка върху една брегова издатина сред грохота на ударите и трясъка на чупещите се дървета. Обезсилената сребърна птица смачка дърветата като трева, пльосна тежко във водата на залива и се плъзна по нея сред дребни пръски. Като пробяга сто и петдесет метра, тя се спря съвсем близо до високия срещуположен бряг. В последната секунда на движението Сергиевски все пак успя да спусне колесника, за да използува и най-малката възможност да задържи инерцията на тежкия въздушен кораб. Маневрата сполучи: огромната машина легна върху прозрачната синкава вода, като се наклони леко към дясното крило.

Самолетът още се полюшваше и потреперваше, когато летците се измъкнаха на крилото. Гнетящата тежест на отговорност се смъкна от плещите на Сергиевски. Той разкърши рамена, радвайки се на ослепителното слънце, приятната вода и буйната тропическа зеленина. Дълбочината на водата под самолета не надминаваше три метра, колелата на колесника опряха в плътния пясък на постепенно издигащото се дъно. Херметическата кабина не пропускаше водата, а пробивът на носа се намираше по-високо от равнището на газенето на самолета.

— Добре дошли, другари! — весело каза Сергиевски. — Наистина не точно на местоназначението, но това не е беда. Можеше да бъде и по-лошо. А сега сме някъде във Флорида…

Зноят, чудноватите форми на непознати растения и без пояснения говореха за далечен юг.

Всичко, което се бе случило през последното денонощие, им се струваше като бързо отлетял сън.

— Е, Робинзоновци, още веднъж да прегледаме самолета и да поспим малко. Предлагам да се съблечем, иначе ще се сварим в комбинезоните.

Като се посъветва с механика и с втория пилот, Сергиевски реши след почивката да подпрат опашката и дясното крило с някакви подпори, за да осигурят пълната безопасност на машината от затъване в почвата през време на отлива.

Обедното слънце нагря самолета, ослепително отразявайки се от неговата полирана повърхност. Летците излязоха навън, дишайки тежко. Раненият радиотелеграфист се почувствува по-добре и беше удобно настанен на течение между два извадени прозореца.

Летците разтвориха сгъваемата гумена лодка, готвейки се да се отправят към брега за подпори за машината. Сергиевски остави едного от стрелците да дежури в самолета, изкачи се на горната част на лявото крило и огледа залива, за да избере най-подходящите дървета.

Гладката вода на залива имаше сърцевидна форма. В средата на бреговата издатина се издигаше стръмна скала с тънки, извити палми. Вдясно нокътообразният нос беше обрасъл с перести дървета, целите покрити с бели цветове. Широк път, направен от самолета, пресичаше носа. Окършените върхари, изтръгнатите с корен дървета и струпаните край водата прясно разцепени стъбла привлякоха вниманието на Сергиевски. „Много материал за подпори сме приготвили“ — с усмивка помисли летецът. Някои отломки от дърветата бяха изхвърлени далече навътре в залива — толкова голяма е била силата на удара на самолета и здравината на неговия корпус.

— Да, ако не беше тази пружинираща ограда… — гласно каза на себе си Сергиевски и не довършил мисълта си, погледна към срещуположния бряг на залива, в който дългокрилата машина неизбежно би се разбила на парчета.

Летците се качиха в лодката и бавно поеха по огледалната вода, която неохотно се бърчеше наоколо. Там, където в прозрачната вода се трупаха едно върху друго разцепените отломки от дървета, притиснати отгоре от цяла камара клони, невероятна, незабравима картина порази летците.

Гладкият плътен пясък на дъното образуваше едноцветна повърхност, която изглеждаше кафява през синеещата се вода. Над нея на всички страни в пронизващите водата слънчеви лъчи лъкатушеха и се движеха, преплитаха се и се смесваха струи с тъмносин и огненозлатист цвят.

Малката пясъчна могилка на дъното под камарата изкъртени стъбла беше окръжена от светлосин полукръг, изпълнен с кълба искрящо злато и най-чиста синевина. От време на време между златото и синевината се мяркаха извивките на алени, пламтящопурпурни и изумруденозелени струи. Приказната симфония от блестящи багри се преливаше, отразяваше светлината, виеше се на кълба, струеше се и приковаваше погледа с почти хипнотично очарование.

Замаяни от невижданото зрелище, летците дълго не можеха да откъснат поглед, докато най-после Сергиевски с решителен тласък не вмъкна лодката направо в кълбящото се злато. Вляво два откъртени клона, изхвърлени в дълбочината на залива и забили се в дъното, стояха почти вертикално и около тях лъкатушеха същите струи злато със синьо, само че по-тесни и по-прозрачни.

Сладкото благоухание на тайнствените дървета се разнасяше във въздуха и усилваше впечатлението от чудесното. Водата в това кътче на залива опалесцираше със слаби, като че ли разредени много пъти, но също такива безупречно чисти златни, сини и пурпурни багри.

Сергиевски и другарите му навлязоха в плитката вода край брега и почнаха да избират подходящи за подпори отломки от дърветата. Стъблата не бяха дебели — само шест-седем сантиметра в диаметър — с много плътна и тежка дървесина. Сърцевината на дървото беше тъмнокафява и заобиколена с почти бял външен пласт.

Механикът намери един разцепен наполовина ствол и го потопи за опит във водата. Отначало, в първите две-три минути, във водата бавно се разпростря едва забележимо синкаво опалесциращо облаче, след това от ствола започнаха да се отделят малки дъгоцветни струйки.

Ето значи разгадката на чудните багри във водата на залива — присъствието на разцепена дървесина от загадъчното дърво! Сергиевски внимателно гледаше към брега, мъчейки се да запомни очертанията на дърветата. Нямаше нищо особено в техните широки клони, перести листа и кичури от бели цветове.

Изведнъж някъде иззад носа достигна слаб, но ясен шум, който не можеше да бъде смесен с никакъв друг звук — мотор! Далечното бръмчене беше равно и силно и безсъмнено се приближаваше към залива.

— Всички при самолета! По-бързо! — изкомандува Сергиевски.

От лявото крило, приповдигнало се над водата, се виждаха вълните, които се търкаляха отмерено и неспирно към брега. Изобиколил дългия източен нос, един сив моторен катер неочаквано разсече плавните вълни с бяла пенеща се бразда. Издигнат високо над водата, носът му слабо се полюшваше, под него лежеше черна сянка, а металните части на оръдията и прожекторите светеха с мъгливи пламъчета.

Катерът зави, моторите затихнаха и малкият кораб доплава до самолета. На носа му израснаха едрите фигури на моряците от бреговата охрана в бели куртки и широки гащета, които изглеждаха лекомислено нарушение на необходимата строгост на военната униформа.

Преговорите не траяха дълго и катерът изчезна също така бързо, както се беше появил, а след известно време два късоопашати хидросамолета тежко кацнаха на водата в големия залив, един километър на запад от залива на „дъгоцветните струи“. Раненият и част от товара бяха взети на хидросамолетите, а в резервоара на съветската машина бяха налети два тона бензин. Оставаше да се чака пристигането на два кораба, за да измъкнат на влекало самолета през време на отлива от малкия залив през тесния пролив между рифовете.

Краткият здрач се смени с гъст мрак. Сергиевски се сети изведнъж, че е необходимо да вземе със себе си мостра от вълшебното дърво, иначе всичко видено в залива скоро ще започне да изглежда като невероятен сън. В очакване да изгрее месечината летецът се изкачи на крилото на самолета и видя ясното синкаво сияние, което се разпростираше във водата около дърветата, с които бяха подпрели крилото и опашката на самолета. Удивен от новата проява на чудесата на залива, пилотът погледна към съсипаната от самолета гора. Ярко небесносиньо петно, заобиколено от тъмна вода, светеше там, където през деня святкаха извивките на дъгоцветните струи.

Сергиевски се спусна в лодката и заплава към светещото петно. Около разцепените стъбла водата изглеждаше облак от светещ небесносин газ, който хвърляше сребрист отблясък по лицето и ръцете на Сергиевски. Светлината, която водата изпускаше, беше достатъчна за ориентиране и летецът бързо взе няколко парчета дървесина, като не забрави да вземе и клончета с листа и цветове.

През време на работата около извличането на самолета от залива на Сергиевски не му беше до разпитване, а после, когато заливът на „дъгоцветните струи“ остана назад, на летеца вече не се удаде възможност да узнае нищо смислено. Дървото, за което той разказваше, беше познато на местните жители под името „сладко дърво“. То се срещало тук рядко и никой не бил чувал за чудните свойства на неговата дървесина.

Бавно и внимателно заедно с отлива сребърният кораб беше изкаран в простора на спокойното море и ревът на моторите разтърси спокойния тропически бряг.

Албатросът напусна завинаги чудния залив и скоро пренесе обратно през океана цялата малка група хора, удостоени от съдбата да видят едно от неизвестните чудеса на природата.

* * *

Професор Кондрашев се обърна на високия стол към влезлия в лабораторията Сергиевски и мълком му подаде стойката с епруветки, на дъното на които лежаха малки късчета от вълшебното дърво, донесено от летеца.

Във водата се преливаха и блестяха струйки и облачета от огненожълта и синя багра, които понякога преминаваха в зелено-жълти или блестящи сини тонове.

— Прилича ли на вашия залив? — въпросително се усмихна професорът.

— Не съвсем — сериозно отговори летецът. — Там багрите и светенето бяха много по-ярки.

— А, разбира се — сети се изведнъж Кондрашев, — та в залива водата е морска! — и капна в епруветките по няколко капки от някакъв разтвор. Синевината веднага се сгъсти и от прозрачна стана почти непроницаема за окото, а жълтите облачета изглеждаха като излети от чисто злато.

— Оказва се — обясни професорът, — че добавянето в прясна вода на малко количество алкалий рязко засилва способността на дървото да оцветява водата. Впрочем това не е багра, а някакво особено вещество, още неразгадано от науката. Неговата способност да свети и да опалесцира може да се окаже много ценна. Удаде ми се да определя дървото — то е родствено на обикновените сиви орехи, но е много стар представител на тази група и се нарича айзенгартия. Айзенгартията е съществувала преди не по-малко от шестдесет милиона години. Сега това е храст, широко разпространен на юг в Съединените щати и непритежаващ никакви чудни свойства — очевидно изродил се при неблагоприятните условия за живот. И ето оказва се, че в Южно Мексико, на Юкатан, и много рядко там, където сте били и вие, тази същата айзенгартия се е запазила във вид на малко дърво, също както и в древните епохи на своето съществуване. Това дърво притежава особени, вече познати вам свойства. То именно е „коатл“-ът на ацтеките или „дървото на живота“ на средновековните учени. На вас, драги, принадлежи честта за откриването или по-право за откриването наново на това ценно растение.

Професорът стана и тържествено извади от стъкленото шкафче малка чаша от тъмната дървесина на айзенгартията.

— На вас — продължаваше той, наливайки в чашката чиста вода от колбата — по право се пада пръв да пиете от вълшебното питие, което е запазвало здравето на средновековните владетели…

Водата в тъмната чашка изглеждаше като огледалце на най-дълбока синевина. Сергиевски, смутено усмихнат, пое чашката от ръцете на професора и без колебание я изпи до дъно.

 

 

Последният марсел^[4]

 

Корабът умираше. Морето, което преди няколко часа покорно го носеше върху себе си, сега с глух плясък се втурваше в него. Горещото сърце на кораба изстина и млъкна, в машинното отделение се възцари гробна тишина.

Загубил хода си, корабът тежко се люшкаше от борд на борд, отклоняваше се под вятъра, с устрем се мяташе срещу него и пак продължаваше своето неравномерно въртене.

Носът на кораба се беше издигнал и показал високо над вълните червените скули^[5] и ръждивата закръгленост на вълнореза. На палубата, затрупана с отломки, строшени стъкла и парчета въжета, не се виждаха хора. Денят, отначало слънчев и весел, завърши с мъгла, която се залепваше о вълните и сякаш душеше дори вятъра. Мъглата се сгъстяваше, обграждаше кораба и бавно го обхващаше като отрано обречена жертва.

Преди седем часа „Котлас“ беше напълно редовен товарен кораб, който извършваше своя шести рейс от Америка за СССР. Заедно с десет по-големи параходи, конвоирани от военни кораби, „Котлас“ благополучно мина по-голямата част от пътя въпреки двете нападения на германски бомбардировачи.

Ако корабът можеше да говори, щеше да разкаже как в слънчевата синева на хубавия есенен ден се появиха фашистките бомбардировачи и се завърза бой: „Котлас“, един от „малчуганите“ на кервана, пътуваше с крайните кораби. Калносивият „Юнкерс“, който отначало кръжеше над челните големи кораби, неочаквано изви, вирна опашка и се спусна върху „Котлас“. Зенитното оръдие безстрашно посрещна ревящото чудовище, но на „Котлас“ не му провървя. Една бомба разби крайната кърмова част, пръсна се под нея и така подхвърли кораба, че повреденото кърмило за секунда увисна във въздуха; друга — през кърмовия навес проникна в задното отделение на кърмовия трюм. Загубил кърмило и винтове, заплашен от наводняване на пещите, „Котлас“ изпусна парата си.

Като тежка въздишка наоколо се разнесе силно съскане, което известяваше кервана за аварията на един кораб. Началникът на конвоя не сметна, че има право поради това да забавя целия керван. Един кораб от охраната взе на влекало „Котлас“, ранените бяха прехвърлени на друг кораб и димът от многобройните тръби закри хоризонта отпред: керванът увеличи хода си и тръгна по своя път.

В продължение на пет часа двата изостанали кораба плаваха спокойно с надежда скоро да видят ескадрения миноносец, който началникът на конвоя беше обещал да изпрати насреща, щом керванът мине опасната зона. Но задуха свирепият северозапад, вятърът дигна вълни и влекалното въже се скъса. Цялата команда на „Котлас“, включително огнярите и машинистите (освен ония, които в мрака на трюмовете се бореха с проникването на водата през разбитата преграда и тунела на гребния вал), беше на палубата и изтегляше тежкото влекално въже. С отчаяни усилия можаха да го вържат.

Но въжето се скъса втори път и почти до самата кърма на влекачния кораб. На всичко отгоре появи се и неприятелски разузнавач.

Моряците на „Котлас“ не бяха успели да изтеглят напълно въжето, когато извиканите от разузнавача бомбардировачи атакуваха иззад облаците двата кораба. Стражевият кораб получи две пробойни и като пое към двеста тона вода, заби нос. Бомбардировачите се мъчеха да унищожат охраняващия кораб, като справедливо предполагаха, че без него безпомощният „Котлас“, каквото и да прави, няма да се отърве. Изразходили тежките си бомби, фашистите хвърлиха върху палубата на „Котлас“ само няколко пръскащи се, а после дълго косиха двата кораба с картечни редове. От това загинаха капитанът на „Котлас“, боцманът и няколко моряка; някои бяха ранени.

Самолетите изчезнаха, но повреденият от тях стражеви кораб не можеше повече да влачи: той сам се намери в опасно положение. Оставаше едно — да се измъкне, додето не беше загубил възможност сам да се движи. Командирът на стражевия кораб предложи „Котлас“ да бъде потопен, но старшият помощник на парахода, който бе заместил убития капитан, отказа. Заедно с него решиха да останат всички моряци от „Котлас“, които не бяха ранени. Надявайки се на скорошното пристигане на конвойния ескадрен миноносец, те искаха да продължат борбата за живота на загиващия кораб.

Стражевият кораб взе на борда си ранените от „Котлас“ и се отдалечи. Морето беше пустинно и също така пуст и забравен изглеждаше и „Котлас“, който бавно се отнисаше на юг-югоизток. Радиостанцията му вече не работеше, парните помпи не можеха да изчерпват водата, осветление нямаше. Всъщност това беше само хладен труп на кораб, който едва се държеше над водата. Но на него останаха шестима моряци.

Единият от тях, висок, слаб, оглеждаше кабината. Това беше Илин, старшият помощник на „Котлас“. Ъглите на устата му се бяха отпуснали, по бузите му се очертаваха дълги вертикални бръчки, от което лицето му беше станало напрегнато и твърдо. Мъглата — преди приятел, който скриваше кораба от врага — сега беше страшна опасност. За идващия на помощ кораб от конвоя беше непосилна задача да намери „Котлас“ в обширната зона на мъглата. Илин не можеше да сигналува с радиото, а за сирените нямаше пара. Оставаше да бият камбаната, като рискуват да привлекат някоя подводна лодка или някой вражески кръстосвач.

Старшият помощник се замисли. Скоро ще се свечери, северозападът очевидно се беше установил за дълго. Студеният вятър, прелитайки над топлите струи на Голфщром, е подел наситения с вода въздух и го гони насам, като го сгъстява в мъгла. Относът е несъмнен и тоя относ отвлича „Котлас“ към вражеските брегове. До тях е далече, но и есенната нощ е дълга и ако навреме не дойде помощ… Илин стисна със зъби крайчеца на отдавна угасналата си лула, като си представи изчезналата мъгла рано сутринта и „Котлас“ пред погледа на вражеския бряг.

Една вълна плесна, слабо звънна вратичката на водостока. Тоя звук напомни на старшия помощник картината на скорошното погребение на загиналите в боя другари и на капитана на „Котлас“. Илин обичаше капитана и малцина на кораба знаеха за сърдечната дружба, която ги свързваше. Сърцето на старшия помощник пак се сви както в оня миг, когато се наведе над смъртно ранения капитан. За последен път погледна той в очите на приятеля си, които изведнъж загубиха обикновената си сериозност и гледаха старшия помощник по детски открито и ясно. Побелелите устни се разтвориха. Илин долови слаб шепот: „… на вас… запазете за…“ И старшият помощник не узна дали капитанът говори за кораба, или за своята заветна тетрадка.

От няколко години капитанът пишеше записки по историята на руския флот.

„Историята на руския флот — неведнъж казваше капитанът на Илин — се дели за мене на три части. Първата — това е военният флот, който има голяма официална история. Втората — търговският флот, който няма такава история. Дълга върволица се е точила от царствуващия дом (тук капитанът пущаше една здрава морска псувня) до собствениците. Кому е трябвало да пише там история? Но руският търговски флот е расъл и се е развивал, давал е прекрасни моряци и това той не дължи никому освен на руския народ. За него вие ще прочетете в разни произведения, учебни и литературни. Но съвсем никаква история нямат ония руски моряци, които не можеха да намерят място в царска Русия и бяха принудени да отидат на чужди кораби. За тия понякога прекрасни моряци не се знае нищо, те нямат никаква история. Тая празнина се мъча да запълня аз. Та нали съм от стар моряшки род и знам много работи…“

Всичко това Илин си спомни сега, изправен на повредената палуба на „Котлас“.

* * *

Двата газени фенера, които се люлеят и пушат, са безсилни да разсеят душния мрак. Водата е над пояс. С всеки размах на кораба тежката водна маса страшно и глухо удря в преградките. Тая черна вода, която изглежда невероятно дълбока, е най-неумолимият, опасен враг.

— Уф, че студ! — чу се ясен млад глас някъде в тъмнината.

— Нищо, Витя, сега ще се сгреем! — отзова се друг, въздрезгав глас. — Хайде, Титаренко, давай я насам.

— Не може да се подпре, изтласква го…

— А де е нашият великан?

— Курганов, ела да помагаш!

— Не мога, ние сме тук с механика…

— Спри! Ето улучихме… Хайде натисни, дръ-ъ-ж. Ех, проклетата!…

— Пак ли я изблъска? — попита отгоре Илин. — Сега ще сляза… Прекарай я под надлъжната корпусна греда… Стой! Хайде, бий де!

Удари на чук, плясъци на вода, силни викове пълнеха тъмното и тясно помещение.

— Тфу! — запъхтян се изплю някой. — Насърбах се…

— Как е, вкусна ли е трюмната водичка? — пошегува се с него друг глас.

— Като че ли свършихме, Матвей Николаевич? — тихо попита Илин.

— Засега всичко е готово — отвърна вторият механик Головин, който неспирно плюеше.

— С тунела се справихме — продължи старшият помощник. — Ами в машинното?

— Там нищо не може да се направи! — И невидимият в своя кът механик махна с ръка, която се появи в светлината на фенера. — Гребният вал е огънат, лойниците пропускат, най-задното кърмово отделение е разбито, преградата е разбита, коридорът е повреден — каквото и да правим, ще наляга…

— Да, няма с какво да се затегне — съгласи се старшият помощник.

Измокрените до кости моряци излязоха на палубата, дето изведнъж се разтрепераха от студения вятър. Слънцето беше залязло, но беше още достатъчно светло, за да види човек колко гъста е мъглата — дори руданът на издигнатия нос на „Котлас“ се губеше в нея. Петимата мокри, треперещи хора погледнаха Илин и на лицата им беше изписан един и същ въпрос. Младото красиво лице на третия помощник изглеждаше смутено, механикът злобно захапа устната си, а великанът-огняр мрачно се въсеше. Илин нареди на всички веднага да се преоблекат и подкрепят, а сетне да дежурят поред при корабната камбана, оцеляла на изкривената греда. Това беше единственото средство, с което можеха да известят за себе си — да бият камбаната. Дежурният трябваше да прави това внимателно, като през всичкото време се ослушва, и щом чуе нещо — да прекрати и повика всички горе. „А сетне — каквото покаже съдбата!“ — заключи Илин и съпроводен от малобройния си екипаж, тръгна към каютата си.

* * *

— Приижда ли? — рязко попита механикът.

— Още тридесет сантиметра.

— Доста, дори твърде много! — и механикът въпросително погледна старшия помощник.

— Пускайте я — разпореди се Илин. — Бензинът е малко, но друг изход няма.

Механикът повика с ръка огняря и двамата изчезнаха в тъмнината. Скоро към мерните удари на камбаната се прибави пъхтенето на мотора. Механикът свърши регулирането и любовно помилва гладкия зелен цилиндър на бензиновата помпа:

— Спасявай ни, мила!

Леко смутен, той погледна изправения с фенер в ръката огняр. Но огнярят се вслушваше в звука на мощната водна струя, която се изливаше зад борда, и одобрително кимна:

— Малка, но си я бива! Ех, само бензинът да стигне!… — Огнярят млъкна и със съвсем друг тон завърши: — Да вървим, Матвей Николаевич.

Тъмната безпросветна нощ, надвиснала над кораба, се точеше бавно. Моряците се събраха в каютата на старшия помощник, по-близо до изхода. Дежурните при камбаната се сменяваха — влизаха вкочанясали, сгряваха се с приготвената на масата чашка. Много пъти старшият помощник и механикът слизаха в трюмовете да измерват водата. И с постепенното минаване на времето, приближавайки се към разсъмване, все по-малка надежда оставаше за спасение на кораба. Притокът на вода се усилваше. Глухият стон на преградките и скърцането на подпорите говореше за нарастването на налягането на водата. Ако на всичко отгоре се свърши и бензинът за помпата… Моряците се мъчеха да не мислят, подслаждаха мрачното очакване с шеги и разкази, но най-подир всички млъкнаха. В тишината на едва осветената каюта зловещо и настойчиво долитаха редките камбанни удари, сякаш упорито повтаряха: „Не, не…“ Минута тишина, нарушавана от слабото тракане на помпата, и отново: „Не, не…“

Огнярят изведнъж смутено се усмихна:

— Изпей ни нещо, Витя…

Останалите го подкрепиха.

Третият помощник Виктор Метелицин не дочака да го молят повече. Младото му лице порозовя и стана мечтателно, още щом пръстите му докоснаха китарата, която донесе от каютата си. Висок, силен глас запя позната на всички песен. Метелицин пееше понаведен на една страна и дигнал красивото си лице към мъждивия фенер. Мракът в каютата, квадратът на бялата покривка на масата и долитащите през отворената врата настойчиви камбанни удари, които вече не им се струваха зловещи, а като че ли акомпанириха на песента… Дълго ще помни тоя час пред разсъмване всеки от четиримата моряци, които слушаха младия помощник.

Родино, ти страда и плака

със своята обич по нас.

Ти дълго, ти дълго ме чака…

Гласът на певеца пресекна. Последната висока нота още звучеше в китарната струна, когато, сякаш се подчини на певеца, внезапно млъкна и камбаната. Илин бързо изтича при матроса Чегодаев, който дежуреше.

— Мотор, Антон Петрович! — прошепна матросът.

На Илин се стори, че долови едва различимо боботене. Моряците дълго стояха в безмълвието на нощта. После пак пуснаха помпата, която бяха спрели.

Наближаваше да съмне, но мъглата не пропущаше слънчевите лъчи и контурите на кораба изплаваха от дрезгавината на утрото много бавно. Илин упорито се мъчеше да определи с младия помощник скоростта на относа на кораба и след дълги пресмятания се убеди, че корабът през нощта е бил силно отнесен към юг-югоизток и се е приближил към вражеските брегове. Изчезна последната надежда за помощ: „Котлас“ беше приел твърде много вода, за да може да се държи дълго на повърхността, а беше отнесен и много далеч.

Под изпитателния поглед на другарите старшият помощник запази спокойствие. Той не искаше да им съобщи печалните вести, преди хората да се подкрепят, и с бодър вид председателствуваше на масата, която по чудо задържаше чиниите на своята наклонена плоскост. Дневната светлина след пълната с тревоги нощ като че ли обещаваше скорошно пристигане на помощ. Моряците се поободриха.

Изведнъж Головин промени лице, отмести шумно стола си и се втурна на палубата. Всички млъкнаха, бързо разбрали каква е работата: помпата беше спряла. Това значеше, че варелът бензин, скачен с маркуч за резервоара на мотора, се е изпразнил и следователно до гибелта на „Котлас“ оставаха броени часове.

— Да идем, приятели, на палубата, на простор, да се посъветваме! — Тия необикновени думи в устата на строгия старши помощник подчертаваха настъпването на критичния момент.

Поради напречния наклон на кораба мъчно се стоеше на палубата. Петимата моряци се опряха с гърбовете си о предната стена на корабоводачната кабина, която ги защищаваше от вятъра, и очаквателно гледаха Илин. Сгърбен и разкрачил крака, за да противостои на люшкането, той обмисляше ония прости и страшни думи, които сега беше длъжен да каже на другарите си. Вълните заливаха кърмата и налитаха на палубата откъм наклонения борд. От време на време корабът потръпваше, сякаш по голямото му тяло пробягваше гърч, и малката камбана глухо звънваше.

— Приятели, няма вече надежда да запазим кораба — почна тихо, без да вдигне глава, старшият помощник. — След един час „Котлас“ ще отиде на дъното. Отнесени сме от вятъра и течението към бреговете на Норвегия, окупирана от германците. Лодките са разбити. Има спасителни салове, но дълго няма да можем да се задържим на тях, а могат да ни приберат… могат да ни приберат само враговете. Значи — плен. Ако оцелеем и се доберем до брега — пак плен… или…

Старшият помощник открито погледна побледнелите другари.

Механикът зиморничаво потръпна. Той си представи парче мръсна земя, обградена с бодлив тел, и зад него — множество измъчени, измършавели хора с погаснали очи… „Не, никога!“ И сякаш му отговаряше, Метелицин закрещя:

— Само не плен! — и стисна тежкия автоматичен пистолет.

Шестимата моряци стояха лице с лице с непоносимата за мъжествени хора участ — да загинат без борба.

— Излишно е — отстрани револвера на помощника огнярят Курганов. — Аз мисля така — удари огнярят с грамадния си юмрук по стената на кабината: — не бива да се оставим да ни пленят, но не е редно и така да умираме. Трябва да се доберем до брега. Ще излезем и ще се бием… Аз например за по-малко от десетина души няма да се продам. А свършат ли се патроните — с това винаги ще успеем… — и Курганов посочи револвера.

Сякаш горещ вятър облъхна моряците от думите на огняря. Смъртта в бой не изглеждаше тежка. Метелицин бързо скри револвера. Илин силно стисна ръката на огняря.

Мъглата се разсейваше, видимостта се подобряваше.

— Да свържем двата сала — разпореди се старшият помощник, — иначе ще ни отнесе бързо на разни страни. Какво сте приготвили? — обърна се той към Метелицин.

— Вода, галета, шоколад, вино… — изброяваше помощникът.

— Водка, спирт. А салами има ли?

— Има.

— Вземете още един автомат от каютата на капитана. Револвери имат трима, една винтовка в запас, натоварете всички патрони. Компас, фенер, дневникът и картите на района за всеки случай… Не забравяйте да си привържете здраво и ботушите!

Старшият помощник критично прегледа как са завързани денковете за саловете и се затече в капитанската каюта. Загърна грижливо дебелата черна тетрадка в една мушама и бегом се върна на палубата. Нарастващият наклон на кораба принуждаваше да се бърза: водата от десния борд приближаваше вече до централната надстройка, кърмата се скри сред вълните. Илин пъхна тетрадката на капитана заедно с картите и дневника в една тенекиена кутия.

Плъзгайки се по мократа наклонена палуба, моряците примъкнаха двата свързани сала по-близо до кърмата, надянаха спасителните нагръдници и бързо изпиха по чаша водка. Огнярят, старшият помощник и кърмчията се въоръжиха с гребла, за да откарат сала по-далече от потъващия кораб.

Решителната минута наближаваше, но моряците неволно се бавеха на палубата. Вътре в кораба се раздаде глух шум, приличен на тежка въздишка. Корпусът потръпна и почна забележимо да потъва.

— Време е! — рязко изкомандува старшият помощник.

Моряците се изправиха и обгърнаха с поглед палубата, прощавайки се с любимия кораб. Чакаше ги самотност и пълна неизвестност. Илин се намръщи и като се хвана за брънката на въжето, затегна сала през фалшборда^[6]. Вълните приеха моряците в ледените си обятия. Саловете се отдалечиха.

— Ех, че вода!… — с голямо усилие продума механикът.

Никой не отговори. Всички гледаха към „Котлас“.

Всеки, който си представя гибелта на кораб само по картинки, обикновено си рисува кораб, потъващ с носа във водата, с въртящи се във въздуха винтове и с развяващ се на кърмата флаг. Но страшно е с очите си да видиш потъващ кораб, особено когато потъва с кърмата си. Корабът сякаш пада възнак, издига в гърчове високо нос, сетне бавно се преобръща, показвайки покритото си със слиз, обрасло дъно, грозно, подобно на разложен труп, и бавно изчезва във вълните. Такова зрелище се изпречи пред очите на моряците от „Котлас“, които вятърът и течението отнасяха в морската далечина.

* * *

Никой от тях не можеше да каже колко време беше минало — може би само няколко часа, може би няколко денонощия; в съзнанието на моряците бяха престанали да съществуват обикновените човешки представи. Само волята още живееше в тия полумъртви тела. Тя караше хората да вдигат глава над заливащите ги вълни и да се държат за въжето с ръце, пъхнати до лакът в брънките: китките на ръцете, отекли и сгърчени, не можеха вече да служат на моряците.

Инстинктивното усещане на близостта на брега проникна в отслабващото съзнание на старшия помощник. Илин вдигна натежалата си глава и известно време се бори с плаващите в очите му черни петна. Най-сетне можа да види, че брегът е съвсем наблизо. Мъглата, която беше рядка в морето, се сгъстяваше около брега. В дъното на скалистия коридор — фиорда, — черните врати на който привлякоха вниманието на Илин, мъглата беше като плътна сиво-синя стена.

— Бряг! Бряг! — дрезгаво извика огнярят.

Моряците се размърдаха, събрали остатъка от силите си. Илин извади заветната бутилка със спирт. Деветдесет и пет градусовата течност се вливаше в гърлото и в очите на моряците се появи жив, смислен блясък. Илин дотолкова дойде на себе си, че каза на огняря:

— Хубав десант ще направим сега!

— Трябва да се скрием на брега, додето дойдем на себе си — обади се Курганов.

Стръмните тъмносиви стени на фиорда се приближаваха и израстваха, изплували от мъглата. Сега течението отнасяше моряците наляво, зад един скалист нос или остров, зад който фиордът се разклоняваше, като издигаше по средата скалист клин. От клина се простираше ивица равна земя, обрасла с дървета, есенният листак на които едва се червенееше през мъглата. По-нататък нищо не се виждаше, а близо до устието на фиорда, по урвестия каменен нос, се очертаваха четири бели къщички, които се спускаха една след друга по полегатия склон.

Пред носа вълните започнаха да блъскат саловете. С голям труд моряците можаха да избиколят носа и се озоваха в спокойна тъмна вода, в белезникавия полумрак на гъстата мъгла. Отвесните скали се отдалечиха и образуваха полукръгло заливче. Близкият бряг на заливчето представляваше струпани огромни камъни, разделени от тесни протоци. Между тия камъни се виждаха две високи мачти на ветроход, а по-нататък през мъглата смътно се рисуваше цяла гора от мачти.

Илин тихо цъкна с език от изненада. Моряците със своя сал внимателно се придвижваха по протока, укрити надеждно от надвисналите от двете страни черни камъни. Тесният отвор се прегради от стърчилото на кораба, мачтите на който моряците бяха забелязали при входа в заливчето. Напрегнато изпънали шия, и шестимата се мъчеха да разгледат тоя кораб. Нещо в неговия външен изглед подсказваше, че корабът отдавна не е плавал в морето; дървеното стъкмяване беше прибрано, а шевовете, натъпкани с кълчища, се виждаха като ясни сиви линии по черния борд.

Моряците завързаха тихо сала за тъпия нос на ветрохода и внимателно се ослушаха. Никакъв звук не долиташе от палубата или отвътре. Корабът очевидно беше пуст. Старшият помощник мълком кимна. Другарите го разбраха без думи. По тясната ивица вода между левия борд на кораба и каменистата урва хората бързо се добраха до кърмилото с надежда да се качат по него на кораба и видяха висещата по правоотрязаната кърма въжена стълба.

Не беше трудно да се изкачи човек по стълбата, като се залови здраво за кърмилото, но се оказа, че на моряците не достигаше сила за това. Най-сетне огнярят с отчаяно усилие изтика старшия помощник нагоре и скърцайки със зъби от напрежение, сам се изкачи с въжето на шия. На палубата всичко се завъртя пред очите и на двамата. Илин падна, но огнярят устоя и започна да размотава въжето, за да помогне и на останалите да се изкачат на палубата.

Изведнъж някъде долу заскърцаха дъски под нечии тежки стъпки — на палубата израсна една огромна фигура в синя рубашка, високи морски ботуши и… спря изумена. Вятърът разрошваше светлите като слама коси и тясната златиста брада, с която беше обрасло едрото смело лице на непознатия. Курганов се изправи — двамата светлокоси великани стояха един срещу друг. Илин също се вдигна и застана до огняря.

Високият норвежец изпитателно разглеждаше непознатата униформа и каза нещо, като посочи към морето. Илин и Курганов се спогледаха, сетне старшият помощник решително каза по английски.

— Руски моряци… спасихме се от потънал кораб.

— Ръшън, ръшън… — забрътви норвежецът, явно развълнуван. Той посочи с ръка около фиорда и добави, като кълчеше английските думи: — Германци, има навсякъде, ще ви хванат… — и сви в юмрук разтворената си длан.

Огнярят тръсна глава и се престори, че се прицелва с винтовка. Норвежецът отново изгледа внимателно моряците — едва забележимо присмехулно пламъче блесна в спокойните му очи. В тоя миг иззад борда се появи главата на Метелицин. Безпокойството за другарите беше дало сили на останалите върху сала и те бяха почнали да се катерят на ветрохода. Норвежецът неволно се дръпна назад, но огнярят го взе за ръка — просто, по другарски — и го заведе до борда. Норвежецът пак се затревожи и произнесе няколко думи, от които една беше английска: „скрийте“. С негова помощ моряците вдигнаха на борда саловете, а сетне с красноречива мимика норвежецът обясни, че скоро ще задуха вятър от фиорда и ще прогони мъглата; затова всичко от палубата трябва незабавно да се махне.

Спуснаха саловете в трюма. Норвежецът запали фенер и поведе нечаканите гости долу, в носовата част на ветрохода. Превит одве, той се гмурна в ниската вратичка на едно малко помещение, нещо като склад или шкиперка, и закачи фенера на тавана, като трополеше енергично с грамадните си тежки ботуши. По негов знак моряците се намериха зад масивната преграда в малка каюта, затрупна със стари корабни платна, които норвежецът постла на пода.

На тавана се подаваше петата на стърчилото, обхваната от железни пръстени и обградена с масивни дъбови греди. Съответно на наклоненото положение на стърчилото таванът на каютата се издигаше към носа, а към изхода се снишаваше така, че можеше да се влезе само ако силно се превиеш. Неподвижният въздух, пропит от миризмата на смола, на стари корабни платна и на дъб, се стори на моряците горещ — техните нашибани от водата и вятъра лица пламнаха. Домакинът коленичи и поднови жестикулацията, като повтаряше често по английски: „Не отваряйте! Не отваряйте!“ Илин обясни на другарите, че норвежецът навярно се кани да си отиде и моли русите да не отварят, ако някой се качи на кораба. Когато се върне, ще им почука така: юмрукът на норвежеца даде по пода два пъти двойни удари, както бият склянките^[7]. Илин каза на норвежеца „Йес“ и той бързо излезе, като притвори грижливо вратата.

Известно време моряците мълчаливо се споглеждаха. Топлото помещение приятно ги обгръщаше и замъгляваше разсъдъка им. Приспиваше ги.

— А не отиде ли този приятел да доведе фрицовете? — тревожно попита механикът, изразявайки общото недоверие, което породи у моряците бързото излизане на домакина.

Само огнярят енергично запротестира:

— Аз пръв го посрещнах и надникнах, може да се каже, в самата му душа, когато си мислех дали да го фрасна по кратуната. Не, той е моряк и смел човек, няма да държи за фашистите, които сквернят родината му. Можем да му вярваме.

Старшият помощник подкрепи огняря.

— Каквото и да правим, няма къде да се денем, оръжието ни е с нас, норвежецът не знае за него. Скоро ще се мръкне. Ще се барикадираме здраво и ако почнат да чупят вратата, бездруго ще чуем. Затова пък ще си отдъхнем както трябва, а сетне… Утрото е по-мъдро от вечерта.

Всички се съгласиха със старшия помощник. След като залостиха здраво яката врата с болта и с намерения до него вител^[8], моряците почнаха да се събличат и да изстискват мокрите си дрехи. Неизразимото усещане на топлик, покой и слабост завладяваше измъчените хора, но все пак им стигна сила да развържат денка с оръжието. Автоматите и винтовките бяха грижливо изтрити и сложени по три от всяка страна. Моряците се покриха с няколко ката корабни платна, притиснаха се един до друг с голите си тела и почти начаса се унесоха в най-дълбок сън.

Глухо, сякаш отдалече, Илин дочу в съня си неясен шум, сетне на вратата се почука. С рязко движение старшият помощник отметна платната и седна. Сънят му отлетя. Мръщейки се от болка във всички мускули, Илин разбуди другарите си. В това време зад вратата се раздаваше настойчиво „чук-чук-чук-чук“ — условните удари на домакина.

С револвер в ръка, снишил се, старшият помощник тръгна към вратата, а зад него, насочили плоските щикове, се строиха останалите. Щом се отвори вратата, моряците видяха мътната дневна светлина, която падаше отгоре през люка. Зад вратата познатият глас на норвежеца каза някому няколко думи на своя език. Запъхтян и с гръб, опрян о ниския горен праг, в каютата се вмъкна белобрад старик, на ръст почти колкото самия домакин, който вървеше след него, и тутакси притвори вратата.

Двамата чужденци изумено разглеждаха необикновената картина. В ниския душен склад, под тавана, отрупан с накачени мокри дрехи, слабата светлина на фенера едва осветяваше шестимата съвсем голи мъже, стиснали оръжие в ръка. Старикът сурово се усмихна и каза нещо на домакина, който се обърна към моряците, като кълчеше както преди английските думи:

— Ето. Стар моряк. Той може. Няма германци. Горе караули още един човек.

Старикът пристъпи, отстрани безстрашно автомата на огняря и с облекчение изправи гръб и седна. Домакинът попипа дрехите на моряците, поклати глава, бързо ги събра в един вързоп и излезе навън.

Моряците седнаха срещу старика, все още с оръжие в ръка. Старият норвежец огледа всекиго с острите си, дълбоко сложени очи, почеса с пръст гъстата си брада и заговори по английски. Всички, дори и ония, които не знаеха езика, слушаха внимателно. Домакинът тихо влезе, седна на пода и се присъедини към слушателите. Старикът смигна на моряците и запуши воняща лула. Едва сега моряците си спомниха колко отдавна не бяха пушили. Намери се парче книга, свиха се две грамадни цигари и тръгнаха от ръка на ръка, а Илин внимателно измъкна от кобура на револвера вярната си лула. Моряците се наслаждаваха. Само непушещият Курганов кашляше и ругаеше, а от време на време му пригласяше и непушещият домакин.

Старшият помощник почна да превежда на другарите си думите на старика:

— Попаднали сме в един фискевер (рибарски порт). Германците имат тук отряд брегова охрана, но морската база е в съседния фиорд. Тоя ветроход стои вече отдавна тук, докаран от Кумагсфюр; корабоводачът избягал при англичаните, командата също се пръснала. В заливчето има около шестдесет рибарски моторни кораба. На риболов не излизат — не искат да снабдяват германците, а другояче германците не им разрешават да излизат в морето, пък и гориво няма. Нашият домакин живее тук, защото германците го изселили заедно с брат му от къщи на другата страна на фиорда — къщата потрябвала за бреговата охрана. А той харесал тоя ветроход: помещението — просторно и не вижда омразни фашисти. Снощи нашият домакин изтичал до селището и рибарите се събрали на съвет: какво да правят с нас? Старикът ме попита какво мислим ние самите. Казах: „Мислим да се бием с германците. Всеки моряк струва десет германци, така че — за шестдесет гарантираме.“ Той отговори, че тук те са над шестстотин. Но шегите настрана. Рибарите решили, че ако дойде до бой, германците ще избият всички на сто километра наоколо или ще ги натикат в затворите — ще кажат, че са укрили парашутисти. Рибарите предлагат да ни помогнат да избягаме и колкото може по-скоро. От залива не може да излезе нито един моторен кораб — няма гориво. Освен това моторът дига шум. Най-добре — на тоя ветроход, на който сме сега: той се намира на много сгодно място, до самия вход в залива.

По това време на годината винаги има мъгли, когато вятърът е откъм морето. Привечер вятърът се променя — духа от фиорда на запад — и прогонва мъглата в морето. Ако сполучим да излезем веднага, заедно с мъглата, успехът е сигурен. Ветроходът върви безшумно и през нощта ще можем да се намерим далече от брега, в зоната, дето патрулират английски кораби. Привечер, в мъглата, ще дойдат на кораба рибари от селището — ще поставят напречниците и ще вържат платната. Разбира се, корабът е голям, морски, и за нас ще бъде много трудно да се справим с платната. Освен това — и опасно: стъкмяването е старо. Но друг изход няма — не се наемат да ни преведат в планините при партизаните: нямат опитен човек. А какви юнаци! Кажат ли нещо — свършено: тая нощ, докато сме спали, докарали тук две бурета с вода, продукти, макар че те самите нямат какво да ядат, донесли извара, солена риба, ечемичен хляб. Това се казва хора! А ние сме спали повече от дванадесет часа — завърши старшият помощник. — Е, как ви се струва? Аз мисля, че работата я бива, а?

— Разбира се, че я бива! — в хор се обадиха моряците.

— Да — обърна се Илин към старика по английски, — но нима германците няма да забележат изчезването на един голям кораб?

— Това е наша работа — отвърна старикът. — Цяла нощ е пред нас. Ще докараме един стар голям ветроход и ще го потопим тук, за да му стърчат мачтите.

Домакинът донесе изсушените край печката дрехи и цял котел горещо кафе.

— Другарю старши помощник — неочаквано каза Курганов, — попитайте го — и огнярят кимна към домакина, — може би и той ще дойде с нас? Какво, ще прави тук, при германците? Добър човек е.

Старикът с присмехулно пламъче в очите преведе на домакина въпроса на старшия помощник. Домакинът се усмихна и бързо заговори по норвежки.

— Не може — казва, — ще пропадне семейството му. Брат му откарал и двете семейства — своето и неговото — в Рерос: там чичо му работи в лесничейството. През зимата и той ще отиде там.

— Жалко, такъв добър човек! — отговори огнярят. — Е, запишете му името и адреса, хубаво ще е да се срещнем след войната… Ами къде сме попаднали?

— По дяволите, не мога да разбера името на селището, те така го произнасят, че… — смутено си призна Илин. — А районът се нарича Лопхавет, между големите острови Серьо и Арньо. Значи на североизток от Тромсе.

Моряците силно стиснаха ръцете на норвежците. След това старшият помощник, изпълнявайки общото желание, написа на две листчета имената и адресите на съветските моряци и ги даде на двамата норвежци. Старикът грижливо сгъна бележката и докато й диреше място някъде в пояса си, каза няколко отривисти думи.

— Той казва, че трябва добре да я скрие — преведе старшият помощник: — ако я видят германците, смърт го чака.

Норвежците си отидоха. Моряците, възбудени от събитията, оживено обсъждаха по-нататъшния план на действие.

— Какво казвах аз! — тържествуваше Кургалов.

— Не бързай да се радваш — измърмори Титаренко. — Всичко това може би е номер, за да ни арестуват по-лесно…

— Я не грачи, гарго! — сърдито го пресече огнярят. — Не може фашистката гад да развали всички хора. Има още хора… В себе си вярваш, а другите мислиш, че са по-лоши от тебе, а?

Смутен от неочакваното красноречие на огняря, кърмчията млъкна. Илин заповяда на другарите си да не се показват на палубата и реши да прегледа кораба, а главно — състоянието на кърмилното предаване и внимателно се изкачи по скърцащите стъпала нагоре. Дървеният похлупак, който прикриваше люка откъм носа, пречеше да се вижда морето; затова пък фиордът беше цял като на длан.

Тесният език почти черна вода се вдаваше далече навътре между стръмните планини. Мрачни, избраздени с цепнатини скали се спущаха към бреговете. Пръснатите покрай брега къщички плахо се притискаха о подножието на скалите. Малко по-нататък на каменна площадка се издигаше странна постройка. Ограда от къси стълбчета поддържаше няколко люспести дървени стрехи, които се издигаха една върху друга. Сякаш върху една къща беше поставена друга, по-малка, а върху нея, точно по същия начин, лежеше още по-малка, с четиристенна стряха, която завършваше със заострена куличка с висок шпил. Зданието бе украсено с железни ветропоказалци във вид на драконови глави с раззината паст и с изплезен тънък език.

Учуден от странната архитектура, Илин дълго се взираше, докато различи малки кръстове. Навярно това беше старинна норвежка черква. Дървото, почерняло от времето, и ъгловатата, устремена нагоре форма на зданието рязко изпъкваше на фона на сивите оголени скали. Драконовите глави гледаха мрачно и заканително. Тъмни ели обграждаха черквата, а отдире по планините вече кацаха белезникави навъсени облаци. Илин изведнъж почувствува скръбта, която идеше от тая пълна с хладен покой северна обител.

Като се криеше зад борда, той излезе на палубата. Височината на мачтите отначало му се стори — нему, свикналия с параходи — несъразмерна. Предната мачта имаше напречници, следователно и прави платна, задната мачта беше стъкмена с надлъжник и наклонник — корабът беше бригантина^[9]. От двете страни на люка, който Илин току-що беше напуснал, имаше две лебедки за повдигателните въжета на напречниците. „Марселите са разрязани, с лебедките може би ще се справим“ — си помисли старшият помощник, бързайки да си припомни своята ветроходна практика, която някога бе минал в мореходните класове. Сложните кръстосвания на въжетата, които ту се извиваха високо и приличаха на тънка паяжина, ту слизаха от мачтата надолу — към бордовете, на палубата, към стърчилото, към другата мачта, — изглеждаха съвършено непостижими. А на него, началника, му предстоеше да управлява тоя кораб, да командува.

Илин се намръщи и погледна морето. По-наляво от стърчилото, покрай черната сянка на скалите на фиорда, морето се преграждаше в далечината от верига куполообразни, близко разположени острови. Те приличаха на кокалчетата на исполински подводен юмрук, които се издаваха над морската повърхност. „Ще обиколим носа, ще държим по-вдясно и едва след десетина мили ще легнем на чист запад“ — продължи да съобразява старшият помощник. Стъкмяването на кораба все още не му даваше покой. „Да беше шхунка^[10]… и всичко друго, само че по-малко и с наклонни платна…“ Той се преви през борда и прочете надписа на носа: „Сволвер“.

Предсказанието на старика-норвежец се сбъдна съвсем точно. Привечер фиордът се изпълни с много гъста мъгла, още по-непроницаема от вчера. Моряците излязоха горе и веднага грабнаха пушките: на палубата една подир друга започнаха да израстват човешки фигури. Скоро корабът беше пълен с хора. Бавно, но без да губят нито една излишна минута, норвежците обтягаха въжетата, измъкваха, разгръщаха и вдигаха платната, като се усмихваха на руските моряци. Управляваше ги набит старик, който ниско подвикваше на работещите.

— Той е стар капитан — обясни на Илин познавачът на английски, който беше идвал сутринта.

Опасната работа се приближаваше към своя край. Набитият капитан дойде при Илин и му стисна ръката:

— Аз съм Оксхолм. Всичко е готово. Поставих платната по линията на вятъра, какъвто е сега. Духне ли от фиорда — за такова положение напречниците трябва да бъдат поставени за заден страничен вятър. Когато вятърът ревне от фиорда, няма да имате време да обръщате напречниците: прекъсвайте котвените вериги и тръгвайте. Да, и още нещо: съвсем горните платна не сме поставили. Те са изгнили. Предните триъгълни платна също не са всички. Вместо горното междинно триъгълно платно поставихме платното за в случай на буря.

— Благодаря — отвърна Илин, когато съобрази, че няма най-горното платно — онова, което стоеше на същата оная ужасна височина, която го порази в първия момент, и облекчено въздъхна.

Вятърът стихна, слабо пляскащите платна увиснаха, времето за бягство наближаваше. Бършейки си потта, норвежците мълчаливо като преди приятелски стискаха ръцете на съветските моряци или ги тупаха по рамото и изчезваха зад борда. Курганов прегърна домакина на ветрохода, като му повтаряше фамилното си име, додето той не произнесе почти чисто: „Курганофф“.

— Вятър и сполука! — долетя иззад борда гласът на капитан Оксхолм. — О, вятър има, разклепвайте веригата. Гуд бай!

Платната, които се губеха в мъглата над главите на моряците, огладиха гънките си. Вятърът от фиорда тихо зашумя във въжетата. Оставаше малко време. Огнярят се въоръжи с отрано приготвените инструменти и почна да избива желязната клечка, разединявайки горното парче на котвената верига; механикът се залови за другото. Мъглата заглушаваше ударите, но все пак те се разнасяха из залива. С грохот, който накара моряците да трепнат, котвената верига падна във водата, след нея — другата. Едва доловим тласък мина по кораба; бавно, почти неусетно той тръгна. С увеличението на скоростта най-после кърмилото започна да действува, и то навреме: дори и в такава мъгла можеха да се различат напреде смътните контури на скалистия нос.

— Кърмилото наляво! — тихо изкомандува Илин, без да снема ръка от кърмилното колело.

Тъпият тежък нос едва чуто пляскаше о водата: вълнението стана попътно, стърчилото бързо се метна наляво. Титаренко, захапал устна, завъртя кърмилното колело в обратна посока.

— Пада под вятър, задържай! — шепнеше Илин, като се взираше в сивата стена на мъглата, която стърчилото на кораба промушваше.

За щастие изходът на фиорда беше широк. Като отминаха носа, Илин зави на север по посока към вятъра. В гъстата мъгла корабът безшумно плаваше в открития океан, напущайки норвежкия бряг, дето съвсем неочаквано за самите тях съветските моряци бяха получили другарска подкрепа от толкова хора. Предсказанието на стария моряк се сбъдваше — бригантината не срещна никого.

След един час тя пак легна на запад със заден страничен вятър и тръгна явно по-бързо. Старшият помощник събра малобройната си команда, каза й, че ще трябва пътем да изучава ветроходната наука и й предложи засега да се запознае със стъкмяването на бригантината.

— Поблъскайте си главите, мислете как да се оправим в случай на нужда. Всички познавате лодъчните платна, изучете сега настоящите. Ето например корабът бяга от вятъра, значи трябва…

— … да се намали площта на платната на предната мачта — бързо отговори Метелицин.

— Правилно! Макар и неизгодно, но ще трябва да приберем брамсела^[11]: малко ни са платната на задната мачта нямаме уравновесена ветрилна площ. Всички трябва да се заловим за тая работа, а аз не мога да се отделя от кърмилото, додето Титаренко не свикне.

— Ние четиримата — обади се механикът.

И моряците се спуснаха към лебедките.

Бригантината отиде далече в открито море и силно се люшкаше върху големите вълни. Метелицин пръв стигна площадката на мачтата и стараейки се да не гледа надолу, се покатери по страничните крепители, като се добираше до горния мачтов напречник. Палубата се губеше в мъглата, мачтата чезнеше далече долу, а вторият удължител на мачтата изглеждаше крайно тънък. Чуваше се от време на време как пращи в съединителя.

При всеки наклон на кораба мачтата описваше дъга във въздуха. Когато бригантината потапяше нос, мачтата сякаш се проваляше под Метелицин и той конвулсивно се вкопчваше за напречниците на страничните крепители. Още по-лошо се стори на младия моряк, когато вълната издигна кораба — огромната мачта връхлетя върху него, сякаш желаеше да го удари, краката му отидоха напред и той увисна над палубата с гърба надолу. По челото на Метелицин изби пот, леко му се повдигаше от необичайната височина. Но той бързо се съвзе и можа да разгледа устройството на разните въжета.

С общи усилия на крепителните плочки при бордовете на кораба бяха намерени краищата на тия въжета — десни и леви. Притиснали с корем платното и опрели нозе в неустойчивите, люлеещи се като люлка висулки^[12], „параходните мореплаватели“ успяха да се справят с необикновената задача. Въпреки тъмнината брамеелът бе прибран.

Вятърът много се усили и започна да се изменя, но екипажът на бригантината беше вече посвикнал с въжетата. Напречниците бяха обърнати както трябва, ветрилната площ бе уравновесена и старият кораб се носеше по морето със скорост десет възела. Единственото нещо, което смущаваше моряците, беше силното скърцане и трясъкът, който идеше някъде от дълбочината на кораба.

— Винаги ли е така във ветроходите? — попита недоумяващ Метелицин старшия помощник. — Момчетата се безпокоят да не би да се разпадне нашият кораб.

— Не знам. И според мене нещо не е в ред. Водата в трюма не се ли увеличава?

— Тече по малко, но каква теч е това: с двете помпи поизпомпахме — и е сухо вече.

— Ще сляза сам — реши Илин, — а вие останете тук.

Старшият помощник взе оставения от норвежците фенер и слезе в трюма, стъпвайки по покритите с вода несигурни дъски, наслагани върху баласта. Силен трясък изпълваше душното пространство на трюма и заглушаваше шума на морето, което се блъскаше о дървените бордове. Като се поразходи из трюма, старшият помощник си уясни, че почти целият корпус на бригантината издава трясък, а раздиращото ушите скърцане иде от корабните мачти. Илин постоя и се върна на палубата.

— Лошо, разбира се — отговори той на въпроса на помощника. — Дявол го взел, разхлабил се е нашият кораб, пък навярно и неподвижното въжено стъкмяване би трябвало да се обтегне още веднага.

— Нощта е като въглен, къде ще го обтягаме с един-единствен фенер!

— Опитайте се все пак.

— Сега ще започнем.

— Вземете фенера!

— А на вас не ви ли трябва при компаса?

— Ох, моряче! — разсмя се Илин. — Не съм и погледнал компаса! Спиртът от котелната е отдавна вече изпит или изсъхнал. Накъдето духа вятърът, натам и ние, само по-скоро да се измъкнем. И не е ли все едно — запад, югозапад или северозапад? Среща с англичаните за съжаление не сме си определили. Вие навярно бихте искали това да стане по всички морски правила — при преден вятър и с промяна на курсовете? А как вие четиримата, драги, ще се справите с тия платнища? Там е майсторлъкът. Аз си имам джобен светещ компас и работата е наред… Дявол да го вземе, как ми се пуши…

За Илин и за кърмчията нощта минаваше в напрегнато вслушване как свири вятърът в платната. Щом шумът на вятъра се усилваше и завиваше по-пискливо, двамата моряци вече знаеха, че корабът се е насочил към вятъра. Порасналото съпротивление на кърмилното колело незабавно сигнализираше за същото. За останалите четирима нощта мина в непрекъснатата работа с въжетата. Моряшките ръце, свикнали с работа от съвсем друг род, боляха, а по дланите им се образуваха мехури.

На сутринта корабът срещна голямо вълнение. Вятърът поотслабна, но грамадните вълни растяха и мятаха бригантината като треска. Ходът на кораба стана неравен, през време на конвулсивните гмуркания платната тежко пляскаха. Трясъкът и скърцането се усилиха; дъските на палубата сякаш вибрираха и се огъваха под краката.

— Ще се разпадне нашият кораб, честна дума!… Ето водата почна да приижда по-забележимо — мърмореше механикът.

— Какво се плашите, Матвей Николаевич? — неуверено възрази Метелицин. — Засега добре вървим…

— Тоя „марсофлот“ не ми е по сърце, нищо не разбирам от тая работа. А когато не разбираш, не се чувствуваш добре… както и вие, мили Витя. — И механикът снизходително потупа Метелицин по рамото.

Метелицин избухна и зина да възрази, но в тоя миг се раздаде рязък, сух трясък и оглушителни плясъци — разкъсано изведнъж на няколко места, долното платно на предната мачта биеше по мачтата и предните крепители. Огромните парчета платно се завиваха около въжетата и шибаха спусналите се към платното моряци. Чегодаев получи такъв удар по лицето, че се повали на палубата.

— С нож, режете с нож повдигателните въжета! — завика отдолу старшият помощник.

Съветът дойде тъкмо навреме. Изпод напречника излетяха бели вълшебни килимчета, които се впиваха в предните крепители, сякаш не желаеха да се разделят от кораба, и полетяха, като се виеха и губеха зад издигащите се пред ветрохода огромни вълни.

Новите ветроходни матроси начело с „боцмана“ Метелицин смутено застанаха пред старшия помощник.

— Тук вие не сте виновни — мрачно каза той, — платната изглежда са много изгнили.

В продължение на три часа препускане по вълните бригантината загуби още три платна — горното платно на задната мачта, едно предно триъгълно платно и горния марсел; ту се късаха въжетата, ту се раздираше изгнилият плат. А вълните все растяха, нахвърляха се на кораба и задържаха и без това забавения му ход.

— Само да не излезе буря! — викаше старшият помощник на своя помощник сред трясъка и скърцането на мачтите и въжетата. — Жалко, че нямаме барометър. Да затегнем по-плътно люковете, да поставим макарите за движението на повратника.

— Ами с платната какво да правим? — тревожно попита Метелицин.

— С платната ли?… — провлече старшият помощник. — Ей сега. Чакайте да помислим… Повече от половината платна вече ги няма, но трябва, трябва…

— Да бяхме свалили долното платно на задната мачта — боязливо подсказа помощникът.

— Долното платно на задната мачта, то се разбира от само себе си. Тогава на задната мачта ще ни остане само това наклонно платно, което се движи по предния крепител на задната мачта. Оня ветроходен специалист каза, че то е специално за в случай на буря. Разбира се, ще трябва да свалим предните триъгълни платна, но на предната мачта ни остана едно-единствено платно и долният здрав марсел. Ще трябва да го оставим, само наглухо да го намалим. И после, струва ми се, спускат се на палубата горните напречници и наклонникът — ето това трябва да се направи. И кажи-речи, това е всичко. Започвайте от платната. Смятате, че трябва още нещо ли? — попита Илин, загледан в объркания помощник.

— Не, какво повече, Антон Петрович, но… как ще намалим наглухо тоя марсел и какво значи наглухо?

Илин разясни на Метелицин, като сам се чудеше как са могли да се запазят тъй дълго в паметта му всичките тия подробности по правото ветроходно стъкмяване. А моряците вече шетаха край бордовете и опъваха макарите и повдигателните въжета, а сетне се покатериха на напречниците. Площта на огромното платно много се намали. Моряците теглиха още и като я намалиха до крайния предел, започнаха да завързват въженцата.

— Ако поплаваме така два месеца — добри ветроходци ще излязат от нас! — каза Илин на Титаренко, който се, беше върнал при кърмилото след кратка почивка.

Украинецът кимна утвърдително, като следеше гигантската вълна със стоманен отблясък, която страшно се надигаше отдясно.

Свила крилата си, бригантината сега приличаше на голяма опърпана птица. Гъсти облаци закриваха небето. Вятърът ту отслабваше, ту налиташе на пориви и донасяше отдалече като че ли хор глухи вопли, в които понякога се врязваха пронизителни тръбни звуци.

В гласа на приближаващата се буря имаше тягостно и зловещо очарование Исполинската й мощ беше готова да се стовари върху старата бригантина, която се мяташе по вълните, и шестимата моряци се почувствуваха също така самотни както тогава, когато напущаха своя потъващ „Котлас“.

Морето беснееше. Огромните, цели покрити с пяна вълни се издигаха на десетметрова височина. Вятърът с рев отсичаше гребените им и пяната, прилична на разрошени бели коси, летеше по вятъра. Сякаш всяка от исполинските вълни, като израстваше из морето, простираше дългите си ръце към кораба. Всички звуци на морето се сляха в непрекъснат тежък гръм, на който пригласяше ревът на вятъра.

Бригантината с единствен оцелял марсел се носеше по вятъра. Скърцането на кораба и човешките гласове потънаха в оглушителния тътнеж на бурята. Мачтите като че ли безшумно се люлееха и огъваха в своите гнезда, заплашвайки да се сгромолясат върху палубата. Стърчилото ту се устремяваше надолу с намерение да се забие в стръмната водна стена над дълбоката бездна между две вълни, ту се мъчеше да пробие потъмнелите облаци. По палубата се въртеше и носеше разпенена вода, която се изливаше като водопад от шканците^[13]. Понякога предната половина на кораба изчезваше, отрязана от стена пяна, която плисваше през палубата, или гигантска вълна догонваше бягащия ветроход и се прекатурваше през него. Тогава, вкопчани с всички сили за перилата, свити и затаили дъх, моряците чувствуваха как под тях корабът потъва, смазан от многотонна тежест, и накрай внезапно, сякаш събрал всичките си сили, се изправя, отхвърля от себе си лепкавите пипала на морето, които, залъкатушени и разпенени, се устремяват обратно зад борда.

 

Старшият помощник и Титаренко, обливайки се в пот под подгизналите си дрехи, здраво държаха кърмилното колело. То се съпротивяваше и най-малката грешка на кърмилото заплашваше с незабавна гибел. Илин се стараеше да предусеща в бесния танец на вълните оная линия, по която корабът — подобно на човек, пазещ равновесие над пропаст — можеше да се надява, че ще опази съществуването си.

Останалите моряци, изнемогващи от умора, непрекъснато работеха с помпите: водата в трюма — от раздалечилите се шевове — бързо се покачваше. Никой не изпитваше страх: крайно яростна беше борбата за живот.

* * *

В просторната каюткомпания на английския кръстосвач „Фирлес“ блестеше ярка светлина. По-голямата част от свободните офицери се бяха събрали тук и се бяха разположили в удобните кожени кресла. Клатенето изтощаваше и не даваше възможност да се заеме човек за нещо или да спи.

— Ужасно нещо е, джентълмени, да бъдеш сега в морето! Нашето патрулиране съвпадна с началото на есенните бури — каза младият лейтенант на своя съсед.

— Нищо, скоро ще се приберем в базата — обади се съседът, без да отваря очи.

— Свирепо е тук морето — продължи лейтенантът. — Сега разбирам защо норвежците се славят като най-добри моряци в света!

— Где сте чували това, Нойес? — насмешливо и небрежно попита друг офицер. — Най-добрите моряци сме ние, англичаните.

Офицерите заспориха. Настроението малко се оживи. В каюткомпанията, като си избърсваше очите с кърпа, влезе още един офицер, червеното лице на когото говореше, че иде от палубата. Няколко гласа един през друг поздравиха влезлия:

— Най-сетне, Кетъринг. Сменихте ли се?

— Отегчавахме се без вашите старинни разкази…

— Какво има горе?

— Сатанински бал — отговори Кетъринг на последния въпрос. — Сега самият капитан е на мостика. Ще обърнем на попътен вятър.

— Отлично! — зарадва се някой.

— А ние тук спорехме, сър — почтително се обърна към Кетъринг лейтенант Нойес. — Очакваме вашето просветено заключение.

— За какво е спорът?

— Кои моряци са най-добрите в света.

— И какво решихте?

— Мненията се разделиха — намеси се офицерът, който беше започнал спора с Нойес. — Аз твърдя — ние, англичаните, Нойес — норвежците, Уотсън — японците, а Колвър се кълне, че по-добри моряци от турците няма и не е имало.

— Спорът е интересен — усмихна се Кетъринг, — но аз се боя да бързам със заключението. Мога да ви разкажа една малка история, която се е случила преди повече от един век. След това ще обсъдим всички доказателства в полза на тази или онази нация. Може ли?

Офицерите се съгласиха. Кетъринг се настани по-удобно в креслото, разкрачи дългите си крака и си запали лулата. Помълча малко и започна:

— Знаете, че преди войната работех в архивата на Адмиралтейството по нареждане на Ветроходния клуб. Между другите документи открих интересния рапорт на полковника от индийските колониални войски Чеверлендж и сублейтенанта от флота на негово величество Хубърт за причините на гибелта на тримачтовия кораб от Ост-Индийската компания „Файри Дрягън“ в хиляда осемстотин и седемнадесета година. Тоя кораб попаднал в голям циклон в Индийския океан. Вятърът налетял така внезапно, че дървеното стъкмяване на кораба било силно повредено и товарът се разместил в трюмовете поради наклона. Само опитността на изкусния капитан и героичната работа на матросите извели „Файри Дрягън“ от крайно опасното положение. За нещастие вятърът бил предвестник на страшен циклон, на който повреденият кораб в края на краищата не могъл да устои… Дявол го взел! — Прекъсна разказа си Кетъринг.

Кръстосвачът се наклони на борда си, рязко се изправи и се метна на противоположната страна.

— Слава богу, обърнахме… Когато разбитият кораб вече потъвал в океана — продължи разказа си Кетъринг, — от него забелязали един бриг^[14] от неизвестна националност, който се движел също по вятъра и догонвал потъващия „Файри Дрягън“. Тромавият широк корпус на кораба от време на време изчезвал целият в огромните вълни, само върховете на двете му мачти се виждали. Корабът се движел с единствено платно, което не отговаряло на силата на циклона — с долния марсел. Поразени от благополучното състояние на кораба, моряците на потъващия кораб дали сигнал за помощ. Неизвестният бриг почнал да се приближава предпазливо към „Файри Дрягън“, но в това време „Файри Дрягън“ полетял към дъното…

В каюткомпанията бързо влезе старшият офицер в мушама, от която водата още се стичаше, и пътем каза на стюарда:

— Уиски!

— Да не се е случило нещо, сър? — тревожно попитаха офицерите, приповдигайки се от креслата.

— Нищо. В морето се вижда един ветроход от неизвестна националност с един марсел; плава с попътен вятър като нас.

— Какво е това, сър? — скочи Кетъринт. — Да не би да е вражески двумачтов кораб?

Сега дойде ред на старшия офицер да се учуди:

— Отгатнахте, Кетъринг! Да бъда проклет, ако зная по какъв начин. Лошо го чака. Сигнализирах — не отговориха; само запалиха, струва ми се, ракета — нещо пламна за секунда. Сега е невъзможно да им помогнем, но се движим с един и същ курс и бурята започва да утихва. Сигнализирахме им да се държат около нас, но да не се приближават, иначе ще ги потопим. Дали не е някоя германска уловка?

Старшият офицер изпи своето уиски и излезе. След него се отправи към изхода и Кетъринг.

— Стоп! Разказа — на най-интересното място! — завикаха подире му.

— Непременно ще го доразправя, само да погледна, кораба — отговори Кетъринг вече иззад вратата.

След него започнаха да се вдигат и другите офицери.

* * *

Бурята утихна. Червените лъчи на залязващото слънце тук-там се прокрадваха през облаците. Пурпурни отблясъци змиевидно лъкатушеха по мократа палуба.

Току-що беше завършена трудната маневра — да се вдигне спасителната лодка. Хората, които се бяха събрали на палубата, почтително се разстъпиха пред шестимата руски моряци, които старшият офицер поведе да се преоблекат.

След известно време офицерите обградиха Кетъринг, който се върна от командира:

— Е, как са русите?

— Спят — усмихна се Кетъринг и накратко разказа чудното приключение на шестимата моряци от „Котлас“.

— Това се казва приключение! — възкликна лейтенант Нойес. — Шестима „параходни“ моряци — а се справили с такъв ветроходен кораб! А ние смятахме русите за сухопътна нация.

Дългото мълчание, с което бе отбелязан подвигът на русите, бе нарушено от един висок офицер:

— Кетъринг, а края на вашия разказ? Той така чудно съвпадна с появата на кораба, че аз съм готов да мисля…

— Не сте сбъркали — бързо отговори Кетъринг. — Съдбата го доразказа вместо мене. Оня бриг на име „Ниор“ бил френски кораб, но командата била руска и след смъртта на капитана — французин — корабът бил управляван от помощника му — русин. Руските моряци показали тогава изумително изкуство. Те сполучили да спасят част от екипажа на „Файри Дрягън“, сред който се намирали и авторите на рапорта, и благополучно да се справят с циклона въпреки грубото стъкмяване и тромавия вид на брига. Започвайки тоя разказ, аз исках да ви покажа, че има нация, морските способности на която често се недооценяват…

— Стига, Кетъринг! — прекъсна го високият офицер. — Мигар смятате да поставите русите наред с англичаните? Ние сме създали цялата култура на мореплаването, науката за морето, всички флотски традиции… Та как може континентален народ да излезе толкова способен в морското изкуство?

— Струва ми се, тук работата е в особените качества на руския народ. От всички европейски нации руската се е сформирала на най-обширната територия, при това със суров климат. Тоя издръжлив народ е получил от съдбата награда — способности, силата на които е, струва ми се, в това, че русите винаги се стремят да намерят корена на нещата, да се доберат до главните причини на всяко явление. Може да се каже, че те виждат природата по-дълбоко от нас. Така и с морското изкуство: русинът много скоро почва да разбира езика на морето и вятъра и се справя дори там, дето е безсилен вековният опит.

— Но… — започна високият офицер.

— Но — прекъсна го Кетъринг — поразмислете над нашата среща! Имаме още много време, за да завършим спора преди завръщането ни в Англия.

На разсъмване „Фирлес“ спря един параход, който плаваше от Англия за СССР, и шестимата съветски моряци продължиха своята почивка вече на път към родината.

… Есенното слънце клонеше към залез, когато Илин излезе от корабоводачната кабина. Той знаеше, че до мястото на срещата им с конвоя оставаха всичко два часа плаване. Старшият помощник влезе в коридора и се спря. Цяла тълпа се беше струпала до открехнатата врата, през която долиташе прекрасният тенор на Метелицин. Той пееше същата оная песен, която така беше завладяла Илин в тъмната каюта на потъващия „Котлас“. Само че сега в гласа на Метелицин нямаше звънлива печал:

Родино, ти страда и плака

във своята обич по нас.

Ти дълго, ти дълго ме чака

и ето — завърнах се аз!

Илин тихо излезе на палубата. Далече напред в ясното небе се провиждаше една светла ивица — отблясък от близки полярни ледове. Там параходът ще завие на изток.

Бележки

[1] Дурал — дуралуминий, сплав от алуминий и мед с малки примеси от магнезий, манган, силиций и желязо. Б.пр. ↑

[2] Щурвал — волан, кормилно колело. Б.пр. ↑

[3] Радиопеленг — насочване, даване посока по радиото. Б.пр. ↑

[4] Марсел — второто платно отдолу нагоре по мачтата на ветроходен кораб. ↑

[5] Скула — извивката на корабния корпус там, където бордът се закръглява и преминава в дъно. Б.пр. ↑

[6] Фалшборд — лъжестена — леката обшивка, която представлява продължение на борда на горната палуба. Б.пр. ↑

[7] Склянка — корабна камбана, чрез която се отбива времето всеки половин час със съответни двойни удари. ↑

[8] Вител — малко, кръгло, слабо извито колче, заострено на края — един от най-важните инструменти за въжарски работи. Б.пр. ↑

[9] Лек и бързоходен ветроходен съд със смесен тип екипиране на платната. — Бел.NomaD. ↑

[10] Шхунка — много малък, лек двумачтов ветроходен кораб. Б.пр. ↑

[11] Брамсел — платното, което стои над марсела (второто отдолу нагоре). Б.пр. ↑

[12] Висулки — въжени люлки под напречниците, на които стъпват моряците, когато поставят и прибират платната. Б.пр. ↑

[13] Шканци — средната част на горната палуба, която се счита за почетно място. Б.пр. ↑

[14] Бриг — двумачтов ветроходен кораб с право ветрилно стъкмяване, имащо наклонник на главната мачта. Б.пр. ↑